Касандра Клеър
Град от пепел (13)

12
Коварността на мечтите

Саймън гледаше как Клеъри се обляга на хладилника и хапе устните си, както винаги, когато биваше разстроена. Той често забравяше колко дребна беше тя, колко крехка и деликатна, но в някои случаи — случаи, в които му се искаше да обвие ръце около нея — го възпираше опасението да не я нарани, особено сега, когато самият той не беше наясно със собствената си сила.

Знаеше, че Джейс не страда от такива скрупули. С болка в стомаха Саймън беше гледал, без да може да отклони поглед как Джейс сграбчва Клеъри и я целува с такава сила, че Саймън се боеше някой от тях, или дори двамата, да не бъде смачкан. Джейс така я бе притискал, сякаш искаше да я побере в себе си, едва ли не двамата да се слеят в едно.

Разбира се, Клеъри беше силна, по-силна отколкото Саймън предполагаше, че може да е. Тя беше ловец на сенки и като такава притежаваше всичко характерно за тях. Но какво от това, между тях продължаваше да има нещо крехко като пламък на свещ, чупливо като яйчена черупка — той бе наясно, че ако то се счупи, ако се строши или разстрои, и у него нещо ще се счупи, нещо, което никога не би зараснало отново.

— Саймън. — Гласът й го върна отново в действителността. — Саймън, слушаш ли ме?

— Какво? Да, слушам те. Разбира се. — Той се облегна на мивката, като се опита да придаде на погледа си съсредоточен вид. От крана капеше вода, което отново го разсея — всяка сребриста капка блестеше, подобна на сълза и толкова съвършена, точно преди да капне. Странно нещо е зрението на вампира, помисли си той. Правеха му впечатление най-обикновени неща — блясъкът на водата, тревите, поникнали в пукнатините на паважа, сиянието на маслото върху пътя — сякаш преди никога не го беше виждал.

— Саймън! — вбеси се вече Клеъри. Той видя, че тя му подава нещо розово и металическо. Новия й мобилен телефон. — Казах ти, че искам да се обадиш на Джейс.

Това отново го върна към действителността.

— Аз да му се обадя? Та той ме мрази.

— Не, не те мрази — каза тя, макар че погледът й показваше, че далеч не е убедена в това. — Така или иначе, аз няма да говоря с него. Е, ще го направиш ли?

— Добре. — Той взе телефона и набра номера на Джейс. — Какво искаш да му кажа?

— Само му кажи какво се е случило. Той знае какво да прави.

Джейс вдигна на третото позвъняване, звучеше задъхано.

— Клеъри — каза, при което Саймън се стресна, но после, разбира се, се досети, че на дисплея на Джейс се е появило името на Клеъри. — Клеъри, добре ли си?

Саймън се поколеба. В гласа на Джейс имаше нотка, която не беше чувал никога досега, нотка на загриженост, лишена от всякаква ирония или заяждане. Така ли говори с Клеъри, когато са сами? Саймън я погледна; тя го гледаше с големите си зелени очи, като несъзнателно гризеше нокътя на показалеца на дясната си ръка.

— Клеъри — каза отново Джейс. — Помислих си, че ме избягваш…

Гняв разтърси Саймън. Ти си й брат, искаше му се да изкрещи в телефона, това е. Тя не ти принадлежи. Нямаш право да звучиш така… така… сърцераздирателно. Това беше думата. Макар и да не вярваше, че Джейс изобщо има сърце, което да се раздира.

— Прав си — каза той накрая, гласът му беше хладен. — И продължава да те избягва. Саймън е.

Настъпи толкова продължително мълчание, че Саймън вече се питаше дали Джейс не е затворил.

— Ало?

— Тук съм. — Гласът на Джейс беше ясен и хладен като есенни листа, всичката уязвимост в него беше изчезнала. — Ако ми се обаждаш само, за да си говориш с мен, мунди, явно си по-самотен, отколкото предполагах.

— Повярвай ми, никога не бих ти се обадил, ако зависеше от мен. Правя го заради Клеъри.

— Тя добре ли е? — Гласът на Джейс продължаваше да е ясен и хладен, но вече леко дрезгав, есенните листа бяха сковани в лъскав лед. — Ако й се е случило нещо…

— Нищо не й се е случило. — Саймън се мъчеше да овладее гневните нотки в гласа си. По най-бързия начин той изложи пред Джейс събитията от изминалата нощ и случилото се с Мая. Джейс го изчака да свърши, после даде кратки и ясни инструкции. Саймън го слушаше замаян и усети, че кима с глава, преди да си даде сметка, че всъщност Джейс не го вижда. Тогава започна да обяснява, но скоро установи, че отсреща няма никого; Джейс беше затворил. Саймън на свой ред затвори безмълвно телефона и го подаде на Клеъри.

— Той ще дойде тук.

Клеъри се облегна на мивката.

— Сега ли?

— Сега. Магнус и Алек също ще дойдат с него.

— Магнус ли? — смая се тя, но после каза: — О, естествено, сигурно Джейс още живее у Магнус. Мислех си, че е в Института, но, разбира се, няма как да е там. Аз…

Прекъсна я остър вик, идващ откъм всекидневната. Тя се ококори. Саймън усети как космите по врата му настръхват като бодли.

— Не се тревожи — каза той колкото можеше по-спокойно. — Люк не би наранил Мая.

— Той я наранява. Но няма друг избор — отвърна Клеъри и поклати глава. — Както всичко, което се случва напоследък. Просто нямаме избор. — Мая извика още веднъж и Клеъри се вкопчи в ръба на плота, сякаш и нея я болеше. — Мразя всичко това! — избухна тя. — Писна ми от всичко! Постоянно някой да е ранен, постоянно някой да е преследван, постоянно да се чудиш кой ще е следващият пострадал. Искам всичко да стане както си беше преди!

— Но няма как. Никой от нас не може да върне нещата — рече Саймън. — Ти поне още можеш да излизаш на дневна светлина.

Тя се обърна към него със зяпнала уста и големи, тъмни очи.

— Саймън, не исках да кажа…

— Знам, че не си искала. — Той се извърна от нея, като усещаше буца в гърлото си. — Ще отида да видя какво правят. — За миг й хрумна да го последва, но остави вратата на кухнята да се затвори между тях, без да я задържи.

Всички лампи във всекидневната бяха светнати. Мая лежеше на дивана с посивяло лице, одеялото бе дръпнато до гърдите й. Тя притискаше някаква превръзка към дясната си ръка, тук-там превръзката се бе напоила с кръв. Очите й бяха затворени.

— Къде е Люк? — попита Саймън, после трепна, учуден, че гласът му звучеше толкова грубо и настойчиво. Тя изглеждаше ужасно, очите й бяха дълбоко хлътнали сред сиви сенки, а устата й — изкривена от болка. Мая бавно отвори очи и го изгледа.

— Саймън — рече немощно тя. — Люк излезе да премести колата от моравата. Притеснява се заради съседите.

Саймън погледна през прозореца. Видя как светлината на фаровете се плъзна по къщата, докато Люк изкарваше колата на пътя.

— Как си? — попита. — Той успя ли да извади онези неща от ръката ти?

Тя кимна машинално.

— Просто съм много уморена — прошепна, като едва отваряше устата си. — И… жадна.

— Ще ти донеса вода. — На бюфета до кухненската маса в трапезарията имаше кана с вода и комплект чаши. Саймън напълни една чаша с хладката течност и я занесе на Мая. Ръцете му леко трепереха и разля малко от водата, докато й подаваше чашата. Мая протегна ръка и понечи да каже нещо, вероятно благодаря, когато пръстите им се докоснаха и тя се отдръпна така рязко, че чашата увисна във въздуха. После се удари в ръба на холната масичка, счупи се и водата се разля по лакирания дървен под.

— Мая? Добре ли си?

Тя се дръпна от него, раменете й се притиснаха към облегалката на дивана, устните й се дръпнаха назад и оголиха зъбите й. Очите й станаха светещо жълти. От гърлото й се изтръгна ръмжене, което приличаше на кучешки лай.

— Мая? — повтори ужасено Саймън.

— Вампир — изсъска тя.

Саймън усети как главата му натежава назад, сякаш го беше ударила.

— Мая…

— Мислех, че си човек. А ти си бил чудовище. Кръвопиец.

— Аз съм човек… искам да кажа, бях човек. Промених се. Преди няколко дни. — Виеше му се свят, беше замаян и му се гадеше. — Също като теб…

— Не смей дори да се сравняваш с мен! — Тя се изправи в седнало положение, тези ужасни жълти очи, които бяха впити в него, го съсипваха със своето отвращение. — Аз още съм човек, още съм жива… а ти си мъртвец, който се храни с кръв.

— Животинска кръв…

— Само защото не можеш да пиеш човешка, иначе ловците на сенки жив ще те изгорят…

— Мая — каза той, произнасяйки името й полугневно, полуизвинително. Пристъпи към нея, но тя с бързо движение замахна ръката си, от пръстите, на която внезапно бяха пораснали дълги хищнически нокти.

Те се забиха в бузата му и това го накара да залитне назад и да залепи ръка на лицето си. От бузата му потече кръв, която се стичаше в устата му. Той усети соления й вкус и стомахът му закъркори.

Мая се беше навела над страничната облегалка на дивана, коленете й се изпънаха, хищническите нокти на пръстите й оставяха дълбоки резки в сивата кадифена материя. От гърлото й излизаше ниско ръмжене, а ушите й пораснаха, дълги и присвити до главата. Когато оголи зъбите си, те се показаха остри и грапави — не тънки като игли, каквито бяха неговите, а силни, бели кучешки зъби. Тя пусна окървавената превръзка, с която бе увита ръката й, и той видя следите, където се бяха забивали шиповете, проблясването на кръвта, която бликаше, изтичаше…

По острата болка в долната си устна разбра, че кучешките му зъби са се издължили. Част от него желаеше да се бори с нея, да я повали на земята и да остави по кожата й отпечатъци от своите зъби, да пие от горещата й кръв. Но с друга част от себе си усети, че му иде да пищи. Той отстъпи крачка назад, после още една, протегна ръце, сякаш за да се предпази от нея.

Мая се приготви за скок, но точно в този миг вратата на кухнята се отвори и Клеъри се втурна в стаята. Скочи върху холната масичка, леко като котка. Вдигна ръка, в която проблесна нещо с ярка бяло-сребриста светлина. Саймън видя, че това е кама, елегантно извита като крило на птица; камата изсвистя покрай косата на Мая, на милиметри от лицето й, и се заби до дръжката в сивото кадифе. Мая се опита да се отдръпне и изстена, острието бе минало през ръкава й и се беше забило в дивана.

Клеъри беше взела една от камите на Люк. Когато бе отворила вратата на кухнята и видяла какво става във всекидневната, тя се спусна към личните му оръжия, които той държеше в килера. Мая може и да беше изнемощяла и болна, но изглеждаше достатъчно откачена, за да убие, а Клеъри не се съмняваше в способностите й.

— Какво, по дяволите, става с вас? — сякаш отдалече Клеъри дочу собствения си глас и студенината в него я учуди. — Върколаци, вампири… все сте долноземци.

— Върколаците не нараняват хора, нито каквото и да е друго. Вампирите са убийци. Само преди ден някой уби едно момче пред Луната на ловеца…

— Не е бил вампир. — Клеъри видя как Мая пребледнява от увереността в гласа й. — И ако не престанете взаимно да се обвинявате за всяко лошо нещо, което се случи на долноземец, нефилимите сериозно ще си поприказват с вас и ще вземат мерки. — Тя се обърна към Саймън. Жестоките драскотини на бузата му вече зарастваха и се превръщаха в сребристочервени линии. — Добре ли си?

— Да — каза едва чуто той. Тя видя болката в очите му и за миг й се прииска да нарече Мая с куп обидни имена. — Добре съм.

Клеъри отново се обърна към момичето-върколак.

— Имаш късмет, че той не е фанатик като теб, иначе щях да уведомя Клейва и после цялата глутница да плаща за твоето поведение.

С рязко дръпване тя извади ножа и освободи тениската на Мая. Момичето настръхна.

— Ти не разбираш. Вампирите се превръщат в такива, защото са заразени с демонична енергия…

— И ликантропите са заразени! — каза Клеъри. — Може и да не съм съвсем наясно, но това го знам.

— Точно в това е проблемът. Демоничната енергия ни променя, прави ни различни… болни, ако щеш, а самите демони, които създават както вампирите, така и върколаците, принадлежат на различни видове. Идват от светове, които воюват помежду си. Те се мразят взаимно, така че на нас тази омраза ни е заложена в кръвта. Нищо не можем да направим. Затова и не съществуват приятелства между вампири и върколаци. — Тя погледна към Саймън. Очите и се разшириха от гняв и още нещо. — Скоро и ти ще започнеш да ме мразиш — каза тя. — Ще намразиш и Люк. Няма как да промениш това.

— Да мразя Люк? — Саймън пребледня, но преди Клеъри да успее да го успокои, входната врата се отвори с трясък. Тя се огледа в очакване да види Люк, ала не беше той. Беше Джейс. Облечен целият в черно, от колана, опасващ тесните му бедра, стърчаха две серафимски ками. Зад него се появиха Алек и Магнус — Магнус с дълга надиплена пелерина, по която сякаш бяха посипани парченца натрошено стъкло.

Златистите очи на Джейс с прецизността на лазери мигом се насочиха към Клеъри. Ако си бе въобразявала, че след всичко случило се той ще гледа виновно или дори засрамено, беше сбъркала. Единственото чувство, отразено в погледа му, беше гняв.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той остро и с неприкрито раздразнение.

Клеъри сведе поглед към себе си. Тя все още стоеше върху холната масичка с нож в ръка. Изкушаваше се да го скрие зад гърба си.

— Имахме разправия. Оправихме се.

— Сериозно? — Гласът на Джейс бе пропит от сарказъм. — Знаеш ли изобщо как се използва ножът, Клариса? Без да го забиеш в себе си или в някой невинен свидетел?

— Никого не съм наранила — процеди през зъби Клеъри.

— Тя проби дивана — каза глухо Мая, очите й бяха затворени. Бузите й още пламтяха от температурата и гнева, но останалата част от лицето й беше тревожно бледа. Саймън я погледна притеснено.

— Мисля, че й става по-зле.

Магнус се покашля. Когато Саймън не се помръдна, той каза с нотка на крайно раздразнение в гласа:

— Бягай оттук, мунди. — Той свали пелерината си в движение, докато прекосяваше стаята до дивана, на който лежеше Мая. — Предполагам, че ти си пациентката ми, така ли е? — попита той, като сведе поглед към нея през втвърдените си блестящи мигли.

Мая го погледна с блуждаещ поглед.

— Аз съм Магнус Бейн — продължи той с успокояващ глас, като протегна окичените си с пръстени ръце. Между тях затанцуваха сини искри като светещи организми във вода. — Аз съм магьосникът, дошъл да те излекува. Те казаха ли ти, че ще дойда?

— Знам кой си, но… — Мая изглеждаше замаяна. — Изглеждаш толкова… толкова… блестящ.

Алек издаде звук, наподобяващ смях, който обаче премина в кашлица, когато тънките ръце на Магнус изтъкаха блестяща синя завеса около момичето-върколак. Джейс не се засмя.

— Къде е Люк? — попита той.

— Излезе — рече Саймън. — Отиде да премести пикапа от моравата.

Джейс и Алек бързо си размениха погледи.

— Много забавно — каза Джейс. Ала не звучеше да се забавлява. — Не го видях, докато се качвахме по стълбите.

Тънък филиз от тревога се разгърна като листо в гърдите на Клеъри.

— И пикапа ли не видяхте?

— Аз го видях — каза Алек. — Беше на алеята. Фаровете бяха угасени.

При тези думи дори Магнус, който бе зает с Мая, вдигна поглед. През магическата мрежа, която бе изтъкал около себе си и момичето-върколак, чертите му изглеждаха размазани и неясни, сякаш го виждаха през вода.

— Това не ми харесва — каза той и гласът му прозвуча глухо и далечно. — Особено след нападението на древак демоните. Те бродят на глутници.

Джейс вече посягаше към една от серафимските ками.

— Ще отида да го потърся. Алек, ти остани тук да наглеждаш къщата.

Клеъри скочи от масата.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма да дойдеш. — Той се отправи към вратата, без да се обръща, за да види дали тя го следва.

Клеъри се затича и се хвърли между него и входната врата.

— Спри.

За миг си помисли, че няма да спре, дори ако се наложи да мине през нея, но той спря едва на няколко педи от нея, толкова близо, че когато заговори, усещаше как дъхът му роши косата й.

— Ако се наложи, ще те вържа, Клариса.

— Престани да ме наричаш така.

— Клеъри — каза тихо той и начинът, по който прозвуча името й в устата му, я накара да почувства тръпки по гърба си. Златото в очите му се бе втвърдило, станало металическо. За миг се запита какво ли би било, ако наистина се нахвърлеше върху нея, какво би било, ако я събореше и вържеше, сграбчил китките й. За него борбата беше като секса за другите хора. Мисълта за докосването му накара бузите й да пламнат.

Тя заговори, като се опитваше да овладее вълнението в гласа си.

— Той е мой чичо, а не твой…

На лицето му се изписа безжалостна насмешка.

— Твоите чичовци са и мои, скъпа сестричке — каза той, — а в случая става въпрос за човек, който не е кръвен роднина нито на теб, нито на мен.

— Джейс…

— Освен това нямам време да ти поставям знаци — каза той, като я погледна лениво, — а и този нож е единственото, което имаш. Не бих разчитал на него, ако ще се разправяме с демони.

Тя заби ножа в стената до вратата и бе възнаградена с изненадата, изписана на лицето му.

— А сега какво? Имаш две серафимски ками, дай едната на мен.

— Не е за вярване… — обади се Саймън, пъхнал ръце в джобовете, с горящи като черни въглени очи, изпъкващи на бялото му лице. — Аз ще отида.

— Саймън, недей… — започна Клеъри.

— Е, няма да стоя тук и да гледам как флиртувате, докато още сме в неведение какво се е случило с Люк. — Той й махна да се отдръпне от вратата.

Джейс стисна устни.

— Ще отидем всички. — За изненада на Клеъри той издърпа серафимската кама от колана си и й я подаде. — Вземи.

— Как се казва? — попита тя, като се отдръпна от вратата.

— Накир.

 

 

Клеъри бе оставила якето си в кухнята и още щом излезе на тъмната веранда, студеният въздух, идващ откъм Ийст Ривър, я проряза през тънката риза.

— Люк? — извика тя. — Люк!

Пикапът беше паркиран на алеята, една от вратите зееше отворена. От осветлението в купето се процеждаше мъждива светлина. Джейс се намръщи.

— Ключовете са на таблото. Двигателят е запален.

Саймън излезе последен и затвори входната врата.

— Как разбра?

— Ами, чува се. — Джейс погледна присмехулно Саймън. — Ако се заслушаш, и ти ще го чуеш, кръвопиецо. — С няколко скока той слезе по стълбите, като остави вятърът да разнесе след него лекото му кикотене.

— Като се замисля, май „мундан“ ми харесва повече от „кръвопиец“ — измърмори Саймън.

— При Джейс не можеш да си избираш прякорите, с които те нарича. — Клеъри пъхна ръка в джоба си, пръстите й се сключиха около хладния, гладък камък. Тя вдигна високо магическата светлина, която заблестя между пръстите й като светлината на мъничко слънце. — Хайде.

Джейс беше прав, пикапът беше с включен двигател. Когато го доближиха, Клеъри усети мириса на изгорели газове и сърцето й се сви. Люк никога не би оставил вратата на колата отворена, а ключовете — на таблото, освен ако не се е случило нещо.

Джейс обиколи пикапа, като се мръщеше.

— Ела насам с магическата светлина. — Той коленичи в тревата и леко прокара пръсти по нея. От вътрешния си джоб извади един предмет, който бе познат на Клеъри: гладко парче метал, цялото гравирано с изящни руни. Сензор. Джейс го прокара по тревата и той веднага започна да издава серия от силни пиукащи звуци като повреден гайгеров брояч.

— Сигнализира за демонична активност. Има отчетливи следи.

— Да не би да са оставени от демона, който нападна Мая? — попита Саймън.

— Нивата са твърде високи. Тази нощ тук трябва да е бил повече от един демон. — Джейс се изправи на крака със съсредоточено изражение на лицето. — Май ще е най-добре вие двамата да се приберете. Изпратете ми Алек. Той има опит с тези неща.

— Джейс… — кипна отново Клеъри. Но внезапно млъкна и се втренчи. Нещо се беше стрелнало от другата страна на улицата и тичаше надолу по павираната настилка край Ийст Ривър.

Имаше нещо в това движение — доколкото светлината го улавяше, беше твърде бързо и твърде продълговато, за да е човек…

Клеъри протегна ръка и посочи:

— Вижте! До водата!

Джейс проследи погледа й и изсумтя. После се затича, а те хукнаха след него, като минаха по асфалта на улица Кент и избуялата трева покрай брега. Когато Клеъри се затича, магическата светлина затрепери в ръката й, като осветяваше само тук-там части от крайбрежната пътека: някой израснал бурен, някоя изпъкнала пукнатина в бетона, в която за малко да се спъне, тук — купчина боклук, там — счупено стъкло, и когато най-после вълнистата вода се откри пред погледите им, те видяха свитата фигура на някакъв мъж.

Беше Люк. Клеъри го позна инстинктивно, въпреки че лицето му не се виждаше от двете тъмни, прегърбени фигури, надвесени над него. Той лежеше по гръб, толкова близо до водата, че в миг на паническа тревога тя се запита дали прегърбените същества не го задържаха под водата, с цел да го удавят.

После те отстъпиха назад, като съскаха през идеално кръглите си, без устни, усти, и тя видя, че главата му бе положена на грапавата крайречна пътека. Лицето му беше отпуснато и сиво.

— Раум демони — прошепна Джейс.

Саймън се ококори.

— Да не би да са същите като онзи, който нападна Мая…?

— Не. Тези са много по-лоши. — Джейс махна на Саймън и Клеъри да минат зад него. — Вие двамата, стойте зад мен. — Той вдигна серафимската си кама. — Израфил! — извика той и внезапно блесна ярка светлина, сякаш лумнали нагоре пламъци. Джейс пристъпи напред, като насочваше оръжието си към най-близкия от демоните. В светлината на серафимската кама демоните се откроиха с цялата си отвратителност: мъртвешки бяла, олющена кожа, черна дупка на мястото на устата, изпъкнали като на крастава жаба очи и ръце, които към края, там, където трябваше да са китките, преминаваха в пипала. Точно тези пипала протегна чудовището и с ужасяваща бързина ги размаха пред Джейс.

Но Джейс беше по-бърз. Чу се противен звук от срязване, когато Израфил отсече китката на демона и пипалото хвръкна във въздуха. То се приземи току до краката на Клеъри все още мърдащо. Беше сиво-бяло, от него излизаха кървавочервени израстъци. Във всеки израстък имаше грозд от тънки, остри като игли зъби.

Саймън се задави от отвращение, а Клеъри беше на път да се присъедини. Тя ритна пулсиращите пипала и те се претърколиха в калната трева. Когато вдигна поглед, видя, че Джейс се беше вкопчил в ранения демон и двамата се търкаляха по камъните към реката. Блясъкът на серафимската кама на Джейс хвърляше красиви полукръгове над водата, докато той се премяташе и извиваше, като се пазеше от останалите пипала на чудовището и особено от черната кръв, бликаща от отрязаната му китка. Клеъри се поколеба — да отиде при Люк или да се спусне да помогне на Джейс? — и както се колебаеше, чу как Саймън извика:

— Клеъри, внимавай! — Тя се обърна и видя как другият демон се носи към нея.

Нямаше време да извади серафимската кама от колана си, нито пък да си спомни и извика името й. Тя протегна ръце, а демонът връхлетя върху нея и я повали на земята. Тя се строполи с писък, като удари болезнено рамото си о неравната земя. Ловките пипала се впиха в кожата й. Едното се уви около ръката й и я стисна болезнено, другото я сграбчи за гърлото.

Тя посегна панически към врата си и се опита да отскубне този подобен на въже, гъвкав крайник от гърлото си. Вече усещаше болка в дробовете си. Започна да рита и да се извива…

И внезапно натискът изчезна, съществото го нямаше. Тя си пое малко въздух и се изправи на колене. Демонът се беше навел и я гледаше с черните си очи без зеници.

Да не би да се готвеше да й се нахвърли отново? Тя сграбчи камата си и произнесе:

— Накир — и от пръстите й се разля сноп светлина. Никога преди не бе държала ангелска кама. Дръжката му трепереше и вибрираше в ръката й; имаше чувството, че е жива. — НАКИР! — извика отново тя, като се изправи на крака, протегна камата, насочвайки я към раум демона.

За нейна изненада демонът заотстъпва назад като размахваше пипалата си, сякаш едва ли не — което не беше възможно — се страхува от нея. Видя как Саймън тича към нея, хванал в ръце нещо дълго, подобно на стоманена тръба, зад него Джейс се изправяше на колене. Тя не виждаше демона, с когото той се беше борил, сигурно го бе убил. Другият демон пък стоеше с отворена уста и издаваше жални, плачливи звуци, подобни на бухане на огромен бухал. Внезапно той се обърна, като размахваше пипалата си, спусна се към брега и скочи в реката. Фонтан от черна вода плисна нагоре, след което демонът изчезна, изгуби се под повърхността на реката, без дори да остави след себе си водни мехури, които показваха мястото на потъването.

Джейс застана до нея точно когато съществото изчезна. Той беше притеснен, задъхан, целият изпоцапан с черната кръв на демона.

— Какво… се случи? — попита той, докато си поемаше въздух.

— Не знам — недоумяваше Клеъри. — То идваше към мен… опитах се да го отблъсна, но то беше много пъргаво… и после просто избяга. Сякаш видя нещо, от което се уплаши.

— Добре ли си? — Беше Саймън, който плавно спря пред нея, без да е задъхан — той никога повече няма да се задъхва, припомни си тя, стиснал тревожно тръбата в ръка.

— Откъде взе това? — попита Джейс.

— Изкъртих я от един уличен телефон. — Саймън сякаш се сепна, като си спомни. — Предполагам, че когато адреналинът ти се качи, можеш да направиш смайващи неща.

— Или ако си прокълнат и притежаваш нечиста сила — каза Джейс.

— О, престанете и двамата — скастри ги Клеъри, при което Саймън я погледна мъченически, а Джейс — дяволито. Тя мина покрай тях и продължи към брега на реката. — Нима забравихте Люк?

Люк лежеше в безсъзнание, но дишаше. Беше блед също като Мая преди малко и единия му ръкав беше разкъсан на рамото. Когато отлепи плата от кожата му с цялата деликатност, на която бе способна, Клеъри видя на рамото му грозд от кръгли червени рани на мястото, където пипалата го бяха държали. От всяка от раните течеше смесица от кръв и черна течност. Тя си пое въздух.

— Трябва да го занесем вкъщи.

Когато Саймън и Джейс се появиха на стълбите на предната веранда, носейки Люк, отпуснат между тях, Магнус беше там и ги чакаше. След като бе приключил с Мая, той я беше пренесъл на леглото в стаята на Люк, така че сега диванът беше свободен и те положиха ранения на него, след което Магнус пристъпи към работа.

— Ще се оправи ли? — попита настойчиво Клеъри, като се суетеше около дивана, докато Магнус призоваваше синкав огън, който проблесна между ръцете му.

— Ще се оправи. Отровата на раум демоните е по-опасна от тази на древак, но не е нещо, с което да не мога да се справя. — Магнус й направи знак да се махне. — Ако, разбира се, се отдръпнеш и ме оставиш да работя на спокойствие.

Клеъри седна неохотно във фотьойла. Джейс и Алек стояха до прозореца с наведени една до друга глави. Джейс жестикулираше нещо с ръце. Тя предположи, че обяснява на Алек какво се е случило с демоните. Саймън, който се чудеше какво да прави, стоеше облегнат на стената до вратата на кухнята. Изглеждаше замислен. Понеже не можеше да гледа посърналото сиво лице с хлътнали очи на Люк, Клеъри насочи погледа си към Саймън, като се опитваше да прецени кое у него си оставаше познато и кое й бе станало чуждо. Без очилата очите му изглеждаха двойно по-големи и много тъмни, по-скоро черни, отколкото кафяви. Кожата му беше бледа и гладка като бял мрамор, прорязана от по-тъмни вени на слепоочията и изпъкналите скули. Дори косата му изглеждаше по-тъмна от силния контраст с бялата кожа. Тя си спомни как докато гледаше множеството в хотела на Рафаел, се бе чудила защо няма грозни или непривлекателни вампири. Тогава си беше помислила, че навярно има някакво правило, според което физически непривлекателни хора не могат да стават вампири. Сега обаче се запита дали пък вампиризмът сам по себе си не ги променяше, изтривайки петната от кожата и подсилвайки цвета и блясъка на очите и косата. Вероятно това беше еволюционно преимущество на този вид. Сигурно хубостта помага на вампирите да примамят своята жертва.

После забеляза, че и Саймън я гледа втренчено, с ококорени очи. Това я извади от унеса й и тя се изправи, като отново погледна към Магнус. Синята светлина беше изчезнала. Очите на Люк още бяха затворени, но ужасната сивота се беше оттеглила от лицето му и той дишаше дълбоко и равномерно.

— Той е добре! — възкликна Клеъри, при което Алек, Джейс и Саймън се втурнаха да видят. Саймън пъхна ръка в тази на Клеъри и тя сплете пръстите си с неговите, щастлива от изпитаното облекчение.

— Значи ще оживее, така ли? — попита Саймън, когато Магнус се отпусна на страничната облегалка на най-близкия фотьойл. Той изглеждаше изтощен, измъчен и посинял. — Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен — каза Магнус. — Аз съм висшият магьосник на Бруклин; разбирам си от работата.

Очите му се преместиха към Джейс, който тъкмо казваше полугласно нещо на Алек, така че другите да не чуят.

— Което ми напомня — продължи Магнус с рязкост в гласа, на която Клеъри не допускаше, че е способен, — че не съм съвсем сигурен какво си мислите, че правите, като ме викате всеки път, когато на някой от вас му порасне нокът навътре и се налага да бъде изваден. Аз съм висш магьосник и ценя времето си. Има толкова много обикновени магьосници, които ще поискат много по-малко, за да свършат такава работа.

Клеъри замига смаяно срещу него.

— Искаш да кажеш, че трябва да платим за това? Та Люк е наш приятел!

Магнус извади от джоба си тънка синя цигара.

— Но не и мой — каза той. — Срещал съм го само няколко пъти, когато майка ти го взимаше със себе си на сеансите, които провеждах с теб за блокиране на паметта ти. — Той прокара ръка през върха на цигарата и тя светна с разноцветен пламък. — Мислите си, че ви помагам само заради доброто си сърце? Или просто съм единственият магьосник, когото познавате?

Джейс изслуша тази кратка тирада с едва прикриван гняв, който искреше от кехлибарените му очи, правейки ги златисти.

— Не — каза на свой ред той, — просто си единственият магьосник, който се среща с наш приятел.

За миг всички го гледаха втренчено — Алек с нескрит ужас, Магнус със смесица от гняв и изненада, Клеъри и Саймън — с изумление. Алек пръв заговори, гласът му трепереше.

— Защо казваш това?

Джейс се обърка.

— Кое?

— Че се срещаме… че ние… не е вярно — каза Алек, гласът му се извиси и падна няколко октави, докато се мъчеше да си възвърне самообладанието.

Джейс го погледна твърдо.

— Не съм казал, че той се среща с теб — рече той, — но е забавно, че ти сам се сети какво имам предвид.

— Ние не се срещаме — повтори Алек.

— О, така ли? — попита Магнус. — Значи ти просто с всеки си така дружелюбен?

— Магнус. — Алек панически се втренчи в магьосника. И Магнус, изглежда, разбра. Той скръсти ръце на гърдите си, облегна се безмълвно назад, после присви очи и загледа разиграващата се пред него сцена.

Алек се обърна към Джейс.

— Ти не… — започна той. — Искам да кажа, не е възможно да си мислиш…

Джейс клатеше озадачено глава.

— Това, което не разбирам, е защо през цялото време се мъчиш да скриеш отношенията си с Магнус от мен, сякаш ако ми кажеш, ще имам нещо против.

Ако той си въобразяваше, че думите му звучат утешително, очевидно грешеше. Алек пребледня и нищо не каза. Джейс се обърна към Магнус.

— Помогни ми да го убедя — каза той, — че наистина не ми пука.

— О — каза тихо Магнус, — мисля, че той ти вярва.

— Тогава не… — По лицето на Джейс се изписа обърканост, а по изражението на Магнус Клеъри разбра, че той силно се изкушава да отговори. Подтикната от внезапно съжаление към Алек, тя издърпа ръката си от тази на Саймън и каза:

— Джейс, престани. Остави го на мира.

— Кой да остави на мира? — обади се глас от дивана. Клеъри се завъртя и видя Люк да седи на дивана, малко напрегнат от болката, но като цяло с доста бодър вид.

— Люк! — Тя се спусна към дивана с намерение да го прегърне, но видя как държи рамото си и се въздържа. — Помниш ли какво стана?

— Не бих казал. — Люк прокара ръка по лицето си. — Последното, което си спомням, беше, че слязох от пикапа. Нещо ме блъсна в раменете и ме запрати встрани. Спомням си някаква адска болка… Така или иначе, изглежда, ми минава. Следващото, което си спомням, е, че петима души се карат. За какво беше тази врява, между другото?

— За нищо — казаха едновременно Клеъри, Саймън, Алек, Магнус и Джейс, с изненадващо единодушие, което едва ли някога щеше да се повтори.

Независимо че беше крайно изтощен, Люк вдигна вежди. Но единственото, което каза, беше:

— Ясно.

Понеже Мая още спеше в спалнята на Люк, той заяви, че ще се чувства много добре на дивана. Клеъри се опита да му предложи своето легло, но той отказа. Тя не настоя повече и се запъти към тесния коридор, за да вземе чаршафи и одеяла от дрешника. Тъкмо сваляше един юрган от горния рафт, когато усети, че някой е зад нея. Завъртя се и изпусна одеялото, което меко падна в краката й.

Беше Джейс.

— Извинявай, че те стреснах.

— Няма проблем. — Тя се наведе да вземе одеялото.

— Всъщност не съжалявам — рече той. — Това е най-силната емоция, която виждам у теб от няколко дни насам.

— Та аз не съм те виждала от няколко дни насам.

— И кой е виновен за това? Аз ти се обаждам. Ти не ми вдигаш телефона. А не мога просто ей така да дойда да те видя. Нали съм под арест, ако не си забравила.

— Чак пък арест. — Тя се опита да придаде безгрижност на гласа си, докато се изправяше. — Нали Магнус ти прави компания. Както и „Островът на Гилигън“.

Тия от „Островът на Гилигън“ що не вземат да се гръмнат?, помисли си Джейс.

Клеъри въздъхна.

— Не мислиш ли, че с Магнус е време да си вървите?

Джейс сви устни и тя видя в очите му колко е наранен и как го заболя.

— Нямаш търпение да се отървеш от мен, нали?

— Не. — Тя притисна одеялото към себе си и без да смее да го погледне в очите, сведе поглед към ръцете му. Деликатните му пръсти бяха красиви и обсипани с белези. На десния му показалец още личеше тънката бяла чертичка, по-бледа кожа на мястото, където беше преди пръстенът на Моргенстърн. Копнежът да го докосне беше толкова силен, че й идеше да захвърли одеялото и да изкрещи. — Тоест не, не исках да кажа това. Не те мразя, Джейс.

— И аз не те мразя.

Тя вдигна облекчен поглед към него.

— Радвам се да го чуя…

— Искаше ми се да можех да те мразя — рече той. Гласът му беше спокоен, устата му — изкривена в колеблива усмивка, но от очите му струеше дълбока болка. — Искам да те мразя. Опитвам се да те мразя. Всичко щеше да е толкова лесно, ако те мразех. Понякога си мисля, че те мразя, но после те виждам и…

Ръцете й се вцепениха върху одеялото.

— И какво?

— А ти какво си мислиш? — Джейс поклати глава. — Защо аз ти казвам точно как се чувствам, а ти никога не го правиш? Това е като да си удряш главата в стената, с тази разлика, че ако си удрях главата в стената, поне щях да мога да спра.

Устните на Клеъри толкова силно затрепериха, че не можеше дори да проговори.

— Да не мислиш, че на мен ми е лесно? — попита в отговор тя. — Да не мислиш…

— Клеъри? — Беше Саймън, който бе излязъл в коридора с новата за него безшумна грация и който така я стресна, че отново изпусна одеялото. Тя извърна лице, но не достатъчно бързо, за да прикрие от него изражението си или издайническия блясък в очите си. — Разбирам — каза той след дълга пауза. — Извинете, че ви прекъснах. — Той се скри отново във всекидневната, като остави Клеъри да гледа втренчено след него през напиращите сълзи.

— По дяволите. — Тя се обърна към Джейс. — Какво ти става? — каза тя с повече злоба, отколкото изпитваше. — Защо трябва всичко да разваляш? — Хвърли по него одеялото и се втурна след Саймън.

Той беше вече пред външната врата. Тя изтича след него на верандата, като остави вратата да се затръшне след нея.

— Саймън! Къде отиваш?

Той се обърна почти машинално.

— У дома. Стана късно, не искам изгревът на слънцето да ме завари тук.

Понеже до изгрева на слънцето имаше още няколко часа, това извинение се стори слабо на Клеъри.

— Знаеш, че тук си винаги добре дошъл и можеш да останеш да спиш през деня, ако искаш да избегнеш среща с майка ти. Можеш да спиш в моята стая…

— Не мисля, че това е добра идея.

— Защо? Не разбирам защо си тръгваш.

Той й се усмихна. Усмивката му беше тъжна, сякаш загатваше и нещо друго.

— Знаеш ли кое е най-лошото, което мога да си представя?

Тя премигна срещу него.

— Кое?

— Да изгубя доверието си в човека, когото обичам повече от всичко на света.

Тя го хвана за ръкава. Той не се отдръпна, но и не отвърна на докосването й.

— Да не искаш да кажеш…

— Да — рече той, досещайки се какво ще го попита тя. — Теб имах предвид.

— Но ти можеш да ми имаш доверие.

— И аз така си мислех. Но имам чувството, че предпочиташ да скърбиш за някого, с когото може би никога няма да бъдеш, вместо да се опиташ да бъдеш с този, с когото имаш шанс.

Нямаше смисъл да отрича.

— Само ми дай време — каза тя. — Просто ми трябва време, за да приключа… да приключа с всичко.

— Значи няма да ми кажеш, че греша, така ли? — рече той. На мъждивата светлина на верандата очите му изглеждаха много големи и тъмни. — Този път не, нали?

— Този път не. Съжалявам.

— Недей. — Той се извърна от нея и протегнатата й ръка и тръгна към стълбите на верандата. — В крайна сметка, това е истината.

Каквото и да струва тя. Клеъри пъхна ръце в джобовете и се загледа в отдалечаващата се фигура, докато не я видя да се разтапя в мрака.

Все пак се оказа, че Магнус и Джейс не бързаха да се приберат. Магнус искаше да поостане още няколко часа, за да се увери, че Мая и Люк се възстановяват според очакванията му. След като няколко минути поддържа измъчен разговор с отегчения Магнус, докато Джейс, седнал на пейката пред пианото на Люк, усърдно изучаваше партитурите, правейки се, че не я забелязва, Клеъри реши да си легне рано.

Ала сънят не идваше. Чуваше през стената как Джейс тихо подрънква на пианото, но не това я държеше будна. Мислеше за Саймън, как се прибира вкъщи, където никога повече нямаше да се чувства като у дома си, за отчаянието в гласа на Джейс, когато каза Искам да те мразя, и за Магнус, който не каза истината на Джейс: че Алек не иска Джейс да знае за отношенията им, защото още е влюбен в него. Тя се замисли какво удовлетворение би донесло на Магнус, ако бе произнесъл на глас истината. Фактът, че не го направи и остави Алек да продължи да лъже и да се самозаблуждава, доказваше, че Магнус наистина го харесва. Може би все пак беше вярно казаното от кралицата на феите: любовта те прави лъжец.