Касандра Клеър
Град от пепел (9)

8
Дворецът на феите

Клеъри сънуваше, че отново е дете и върви по тясната плажна ивица покрай дървения кей на Кони Айлънд. Въздухът бе наситен с мирис на хотдог и пържен фъстък, чуваха се детски викове. В далечината се ширеше морето, а слънцето се разливаше по неговата синьо-сива повърхност.

Тя някак си се виждаше отстрани, беше облечена с огромна детска пижама. Крачолите на долнището й се влачеха по брега. Влажният пясък скърцаше под краката й, а косата й падаше тежко на тила. Нямаше облаци и небето беше синьо и чисто, но тя трепереше, докато се движеше покрай водата към някаква мержелееща се в далечината фигура.

Когато приближи, фигурата изведнъж стана ясна, сякаш Клеъри бе фокусирала лещите на камера. Това беше майка й, коленичила в руините на порутен пясъчен замък. Носеше онази бяла рокля, която Валънтайн й беше облякъл в Ренуик. В ръцете си държеше извит клон от плавей, станал сребрист от продължителното излагане на солта и вятъра.

— Дойде да ми помогнеш ли? — попита майка й, като повдигна глава. Косата на Джослин беше разпусната и се вееше свободно на вятъра, което я правеше да изглежда по-млада, отколкото беше в действителност. — Толкова неща трябва да бъдат свършени, а няма никакво време.

В гърлото на Клеъри бе заседнала буца.

— Мамо… липсваше ми, мамо.

Джослин се усмихна.

— И ти ми липсваше, миличка. Но нали знаеш, че не съм си отишла. Просто спя.

— Тогава как да те събудя? — проплака Клеъри, но майка й гледаше към морето с неспокойно изражение. Небето вече бе обагрено в оловносивия цвят на здрача, а черните облаци по него приличаха на тежки камъни.

— Ела — рече Джослин и когато Клеъри се приближи, тя каза: — Дай си ръката.

Клеъри протегна ръка. Джослин започна да движи плавея по кожата й. Допирът пареше като изгаряне със стили и оставяше същите дебели черни линии след себе си. Руната, която Джослин чертаеше, беше с непозната на Клеъри форма, но при все това й подейства някак успокояващо.

— Какво представлява това?

— То ще те пази. — Майката на Клеъри я пусна.

— От какво?

Джослин не отговори, само погледна към морето. Клеъри се обърна и видя, че океанът се е изтеглил навътре, разкривайки противни грамади боклук, купища водорасли и риба, мятаща се отчаяно в агония. Водата се бе събрала в огромна вълна, която се надигаше като планински склон, като лавина, готова да се изсипе. Виковете на децата от дървения кей се бяха превърнали в писъци. Клеъри се втренчи ужасена и видя, че стената на вълната беше прозрачна като мембрана и през нея можеше да се видят същества, които сякаш се движеха под повърхността на морето, огромни, тъмни, безформени същества, напиращи да изскочат от водата. Тя простря ръце…

И се събуди. Беше задъхана, сърцето й болезнено се блъскаше в ребрата. Тя бе в леглото си в стаята за гости на Люк и следобедната светлина се процеждаше през пердетата. Косата й бе залепнала по шията от пот и усещаше палеща болка в ръката си. Когато се надигна и включи нощната лампа, съзря, без да се изненадва, черния знак, който пресичаше по дължина ръката й от лакътя до китката.

Когато влезе в кухнята, видя, че Люк й е оставил за закуска датско руло в омазнена картонена кутия. Беше й оставил и бележка, залепена на хладилника. В болницата съм.

На път към Саймън Клеъри похапваше от рулото. Той трябваше да я чака на спирката на ъгъла на Бедфорд в пет, но го нямаше. Тя изпита леко безпокойство, но после се сети да провери в студиото на ъгъла на Шеста. Най-вероятно беше там и преглеждаше новите CD-та. Така се и оказа. Беше облечен в кадифено яке с ръждив цвят и протрити ръкави и тениска с избродирано на нея лого, изобразяващо момче със слушалки, което танцува с пиле. Когато я видя, той се усмихна.

— Според Ерик е добре да сменим името на групата с Mojo Pie — каза той вместо поздрав.

— А какво е то в момента? Забравих.

— Клизма с шампанско — отвърна Саймън, докато слагаше настрана едно CD на Yo La Tengo.

— Сменете го — рече Клеъри. — Между другото, знам какво означава логото на тениската ти.

— Не знаеш. — Той тръгна към касите да плати CD-то. — Ти си добро момиче.

Навън вятърът беше студен и силен. Клеъри уви около брадичката си раирания шал.

— Разтревожих се, когато не те видях на спирката.

Саймън дръпна надолу плетената си шапка и потрепери, сякаш дневната светлина подразни очите му.

— Извинявай. Сетих се, че ми трябва това CD, и си казах…

— Спокойно. — Тя махна с ръка към него. — Не ми обръщай внимание. Тези дни се притеснявам от най-малкото нещо.

— Е, след всичко, което преживя, никой не може да те упрекне — каза опрощаващо Саймън. — Още не мога да повярвам за случилото се в Града на тишината. Не мога да повярвам, че си била там.

— Нито пък Люк. Той направо се шашна.

— Нормално. — Те вървяха през Маккарън парк, тревата под краката им беше изсъхнала, всичко наоколо бе потопено в златиста светлина. Между дърветата сновяха кучета с отвързани каишки. Целият ми живот се промени, а светът си е все същият, помисли си Клеъри. — Говорила ли с Джейс оттогава? — попита Саймън, като се мъчеше да звучи равнодушно.

— Не, но от време на време се чуваме с Изабел и Алек. Очевидно той е добре.

— Да не те е помолил да го посетиш? Затова ли сме тръгнали натам сега?

— Не е нужно да ме моли. — Клеъри се опита да прикрие раздразнението в гласа си, когато завиха по улицата, на която живееше Магнус. По нея се редяха ниски складове, приспособени за магазини и студия за артистични — и богати — наематели. По-голямата част от колите, паркирани покрай тесния тротоар, бяха скъпи.

Когато приближиха къщата на Магнус, Клеъри съгледа една върлинеста фигура, която беше наведена и сега се изправяше. Алек. Той бе облечен в дълго черно палто, изработено от корав, леко лъскав плат, каквито обичаха да носят ловците на сенки. Ръцете и шията му бяха покрити с руни и от лекото трептене на въздуха около него ставаше ясно, че е използвал магически прах и реално е невидим.

— Не знаех, че ще доведеш и мундана. — Сините му очи пробягаха тревожно по Саймън.

— Ей това ви харесвам, хора — рече Саймън. — Винаги ме карате да се чувствам добре дошъл.

— О, стига Алек — рече Клеъри. — Какво толкова? Да не би Саймън за първи път да идва тук?

Алек въздъхна театрално, сви рамене и пое нагоре по стълбите. Той отвори вратата на апартамента на Магнус с тънък сребърен ключ, който после пъхна в предния джоб на якето си, сякаш за да го скрие от погледите на присъстващите.

На дневна светлина апартаментът изглеждаше така, както може би изглежда нощен клуб в извънработно време: тъмен, мръсен и неочаквано малък. Стените бяха голи, на места напръскани с блестяща боя, а дъските, върху които миналата седмица бяха танцували феите, бяха деформирани и овехтели от старост.

— Здравейте, здравейте. — Магнус пристъпи важно към тях. Той бе наметнат с дълга до земята зелена копринена пелерина, изпод която се виждаха сребриста мрежеста риза и черни джинси. На лявото му ухо блестеше червен скъпоценен камък. — Алек, скъпи. Клеъри. И момчето-плъх. — Той изгледа с високо вдигната вежда Саймън, на когото никак не му стана приятно. — На какво дължа това удоволствие?

— Идваме да видим Джейс — каза Клеъри. — Той добре ли е?

— Не знам — рече Магнус. — Обичайно ли е за него да лежи на пода, без да мърда?

— Какво… — започна Алек, но бе прекъснат от смеха на Магнус. — Не е смешно.

— Колко лесно се връзваш. Иначе да, приятелят ви е добре. Е, като се изключи това, че непрекъснато ми изхвърля нещата и се опитва да подрежда. Вече нищо не мога да си намеря. Голям досадник е.

— Джейс просто обича реда — рече Клеъри, като се сети за подобната му на монашеска килия стая в Института.

— Да, но не и аз. — Магнус гледаше Алек с ъгълчето на окото си, докато Алек се стараеше да не го гледа и се мръщеше. — Ако искате да видите Джейс, той е ей там. — Посочи вратата в другия край на стаята.

Това „ей там“ се оказа средно голяма стая — учудващо уютна, с опушени стени, кадифени завеси, закриващи прозорците, фотьойли с надиплени покривки, нахвърляни като огромни цветни айсберги в морето от вълнист бежов килим. Яркорозовият диван бе застлан с чаршафи и одеяло. До него имаше пътна чанта, пълна догоре с дрехи. През тежките завеси не се прокрадваше никаква светлина. Единственото, което осветяваше помещението, беше трепкащият екран на телевизора, който пръскаше ярка светлина, независимо от факта, че самият телевизор не беше включен в контакта.

— Какво гледаш? — попита Магнус.

— Какво да не обличам — чу се познат провлачен глас, идващ от отпуснатата фигура в един от фотьойлите. Фигурата се наведе напред и за миг Клеъри си помисли, че Джейс ще стане и ще ги поздрави. Вместо това той кимна към екрана. — Сиво-кафяви панталони с висока талия? Кой би носил това? — Той се обърна и погледна ядосано Магнус. — Имаш почти неограничена свръхестествена сила — рече той, — а я използваш единствено, за да гледаш повторения. Що за прахосничество.

— Записвачка върши същата работа — отбеляза Саймън.

— По моя начин ми излиза по-евтино. — Магнус плесна ръце и стаята мигом бе залята от светлина. Джейс се отпусна във фотьойла и вдигна ръка да закрие лицето си. — А можете ли да направите това без магия?

— Всъщност — рече Саймън — да. — Ако гледаше технически предавания, и ти щеше да знаеш как става.

Клеъри усети как настроението в стаята се наелектризира.

— Престанете — каза тя. Погледна към Джейс, който бе свалил ръката от очите си и примигваше недоволно на светлината. — Трябва да поговорим — рече тя. — Всички. За това, какво ще правим оттук насетне.

— Аз ще гледам „Топ дизайнер“ — каза Джейс. — То следва по програма.

— Не си познал — рече Магнус. Щракна с пръсти и телевизорът се изгаси, като от него се издигна лек дим и картината се скри. — Трябва да приключим с това.

— Как така изведнъж стана съпричастен към разрешаването на проблемите ми?

— Просто си искам апартамента обратно. Писна ми от твоето непрекъснато чистене. — Магнус по навик щракна още веднъж с пръсти. — Ставай.

— Или ще бъдеш следващият, който ще се превърне в дим — каза със задоволство Саймън.

— Не е нужно да разясняваш какво означава моето щракване с пръсти — рече Магнус. — Жестът си е достатъчно красноречив.

— Добре. — Джейс се надигна от фотьойла. Беше бос, а лилаво-сините линии около китките му, които бяха разранени, още не бяха заздравели. Той изглеждаше уморен, но вече не от болка. — Щом искате кръгла маса, нека да е кръгла маса.

— Харесвам кръглите маси — рече весело Магнус. — Много повече ми допадат от квадратните.

Във всекидневната на Магнус се появи огромна кръгла маса, заобиколена от пет дървени стола с високи облегалки.

— Удивително — каза Клеъри, като се плъзна на стола си. Той бе изненадващо удобен. — Как може да се направи такова нещо буквално от нищото?

— Не е от нищото — каза Магнус. — Всичко идва отнякъде. Това например е от магазин за антикварни стоки на Пето авеню. А това — на масата изневиделица се появиха пет бели, полупрозрачни чаши, от чиито пластмасови капачета се подаваха изящни сламки — е от Dean & DeLuca на Бродуей.

— Да не би да са откраднати? — Саймън кимна към чашата пред него. Повдигна капачето. — Охоо, мокачино. — Той погледна към Магнус. — Това нещо платено ли е?

— Разбира се — рече Магнус, а Джейс и Алек се захилиха. — Правя така, че в касите им по магически начин да се появяват доларови банкноти.

— Сериозно?

— Не. — Магнус потупа по капачето на кафето си. — Но ако ще се почувстваш по-добре, просто си представи, че го правя. Е, каква е първа точка от дневния ред?

Клеъри сключи ръце около своята чаша с кафе. Може и да е открадната, но беше факт, че е гореща и пълна с кофеин. Някой ден щеше да мине покрай Dean & DeLuca и да пусне един долар в кутията за бакшиши.

— Нека най-напред си изясним положението — каза тя, като духаше пяната. — Джейс, ти нали беше казал, че случилото се в Града на тишината е дело на Валънтайн?

Джейс гледаше втренчено кафето си.

— Да.

Алек сложи ръка върху ръката на Джейс.

— Какво се случи? Ти видя ли го?

— Бях в килията — рече Джейс с равен глас. — Чух писъците на мълчаливите братя. После Валънтайн слезе при мен… с някакво същество. Не разбрах какво беше то. Приличаше на дим, с блестящи очи. Нещо като демон, но никога преди не бях виждал такъв. Той дойде до решетката и ми каза…

— Какво ти каза? — Алек плъзна ръката си към рамото на Джейс. Магнус се покашля. Поруменял, Алек свали ръката си, а Саймън се изхихика в неизпитото си кафе.

— Мелартак — каза Джейс. — Той искаше Меча на смъртните и уби мълчаливите братя, за да го вземе.

Магнус се намръщи.

— Алек, когато миналата нощ мълчаливите братя се обадиха да поискат помощ, къде беше дивизията? Защо в Института нямаше никого?

Алек се изненада от зададения му въпрос.

— В онази нощ имаше убит долноземец в Сентръл парк. Беше убито дете-фея. Тялото е било обезкървено.

— Обзалагам се, че според инквизиторката аз съм направил и това — каза Джейс. — Което би допълнило списъка на безчинствата ми.

Магнус се изправи и отиде до прозореца. Дръпна завесите, като пропусна толкова светлина, колкото да се очертае ястребовият му профил.

— Кръв — каза той по-скоро на себе си. — По-миналата нощ сънувах нещо. Видях един град, потънал в кръв, с кули, направени от кости, а кръвта се стичаше по улиците като вода.

Саймън насочи поглед към Джейс.

— Той все така ли прави, стои до прозореца и плещи за кръв?

— Не — рече Джейс, — понякога го прави седнал на дивана.

Алек им хвърли унищожителен поглед.

— Магнус, какво има?

— Кръвта — поде отново Магнус. — Не може да е случайно съвпадение. — Той сякаш бе погълнат от нещо на улицата. Залезът бързо очертаваше силуетите на града в далечината: небето бе прорязано от ивици сребристо и розово злато. — Тази седмица е имало няколко убийства на долноземци. Един магьосник, убит в пентхауса в близост до пристанището на Саут стрийт. Вратът и китките му били прерязани, а кръвта — оставена да изтече. А преди няколко дни е бил убит върколак пред Луната на ловеца. И неговото гърло било прерязано.

— По всяка вероятност са вампири — каза Саймън, внезапно силно пребледнял.

— Не мисля — рече Джейс. — Нали и Рафаел каза, че това не е работа на децата на нощта. Стори ми се искрен.

— Да бе, нали много може да му се вярва — промърмори Саймън.

— Мисля, че в случая е казал истината — рече Магнус, като отново дръпна завесите. Лицето му беше изострено, призрачно. Когато се върна на масата, Клеъри видя, че носи тежък том със зелена подвързия. Не беше го забелязала в ръцете му допреди няколко мига. — На всички местопрестъпления е имало силно демонично присъствие. Мисля, че друг е отговорен и за трите убийства. Не Рафаел и неговите хора, а Валънтайн.

Клеъри премести поглед към Джейс. Устата му беше стисната, но той само попита:

— Кое те кара да мислиш така?

— Според инквизиторката убийството на детето-фея е било само за отвличане на вниманието — каза бързо тя. — За да може той да нападне Града на тишината, без да бъде обезпокояван от дивизията.

— Има и по-лесни начини за отвличане на вниманието, без да се дразнят феите — рече Джейс. — Той не би убил някого от света на феите, ако не е имал причина.

— Той е имал причина — каза Магнус. — Искал е нещо от детето-фея, както е искал и от магьосника, и от върколака, които е убил.

— И какво е то? — попита Алек.

— Тяхната кръв — рече Магнус и разтвори зелената книга. Фините пергаментови страници бяха изписани с букви, които горяха като огън. — Аха, ето. — Той вдигна поглед, като почука страницата с острия си нокът. Алек се наведе напред. — Ти не можеш да го прочетеш — предупреди го Магнус. — Написано е на демоничен език.

— Но мога да позная рисунката. Това е Мелартак. Виждал съм го и преди по книгите. — Алек посочи към нарисувания сребърен меч, който бе познат и на Клеъри, точно неговата липса на стената в Града на тишината бе забелязала.

— Ритуалът дяволското преобразяване — каза Магнус. — Точно това се опитва да направи Валънтайн.

— Ритуалът на какво? — намръщи се Клеъри.

— Всеки магически обект е част от двойка — обясни Магнус. — Мечът, който образува двойка с този, е серафимски — като онези ангелски ками, които използват ловците на сенки, само че хиляда пъти по-силен, понеже силата му е извлечена от самия ангел, а не просто от назоваването на ангелско име. Това, което иска да направи Валънтайн с другия от двойката мечове, е да го превърне в обект на демонична вместо на ангелска сила.

— От закон на доброто към закон на злото! — рече доволно Саймън.

— Той цитира „Тъмници и дракони“ — каза Клеъри. — Не му обръщайте внимание.

— Като серафимски меч Мелартак е от нищожна полза за Валънтайн — каза Магнус. — Но като меч, чиято демонична сила е равна на ангелската сила, която преди е притежавал… е, би могъл да му послужи за доста неща. На първо място овладяване на демоните. И то не само ограничената защита, която дава Бокалът, а силата да призовава демони и да ги подчинява на волята си.

— Армия от демони? — рече Алек.

— Този човек си пада по армиите — отбеляза Саймън.

— Сила дори да ги пренесе в Идрис, ако се наложи — завърши Магнус.

— Не разбирам защо ще иска да ходи там — рече Саймън. — Нали там са всички ловци на сенки? Те не са ли достатъчни, за да унищожат демоните?

— Демоните идват от други измерения — каза Джейс. — Ние не знаем колко са. Броят им може да е безкраен. Досега стражите са успявали да ги отблъснат, но ако всички се появят наведнъж…

Безкраен брой, помисли си Клеъри. Тя си спомни за великия демон Абадон и се опита да си представи стотици такива като него. Или хиляди. Кожата й настръхна.

— Нещо не ми се връзва — каза Алек. — Какво общо има този ритуал с мъртвите долноземци?

— За да извършиш Ритуала на дяволското преобразяване, трябва четири пъти да нажежиш Меча до червено и после да го охладиш в кръвта на дете-долноземец. Веднъж в кръвта на дете на Лилит, веднъж в кръвта на дете на Луната, трети път — в кръвта на дете на нощта, и четвърти път — в тази на дете на фея — обясни Магнус.

— О, Боже мой — каза Клеъри. — Значи още не е приключил с убийствата? Остава да бъде убито още едно дете?

— Още две. С детето-върколак не се е получило. Бил е прекъснат, преди да е успял да източи кръвта, която му е била необходима. — Магнус затвори книгата, при което от страниците се вдигна прах. — Каквато и да е била целта на Валънтайн, той почти е завладял Меча. Предполагам, че вече владее част от силата му. Сигурно вече е започнал да призовава демони…

— Имай предвид обаче, че ако е направил това, щеше да има сигнали за тревожно увеличаване на демоничната активност — каза Джейс. — А инквизиторката каза точно обратното — че всичко било спокойно.

— Ами логично е — рече Магнус, — ако Валънтайн е повикал всички демони при себе си. Нищо чудно да е спокойно.

Всички се спогледаха един друг. Преди някой да съумее да каже каквото и да е, остър звук проряза стаята и накара Клеъри да подскочи. Горещото кафе плисна върху китката й и тя извика от внезапната болка.

— Това е майка ми — каза Алек и вдигна телефона си. — Ей сега се връщам. — Той отиде до прозореца, сведе глава и заговори приглушено.

— Дай да видя — каза Саймън и взе ръката на Клеъри. На китката й там, където я бе опарила горещата течност, имаше болезнено червено петно.

— Добре съм — каза тя. — Нищо ми няма.

Саймън вдигна ръката й и целуна раната.

— Сега ще ти мине.

Клеъри ахна. Той никога досега не беше правил такова нещо. Но от друга страна, гаджетата правят такива неща, нали? Тя дръпна ръката си и погледна през масата. Видя, че Джейс ги наблюдава, златистите му очи блестяха.

— Ти си ловец на сенки — рече той. — Знаеш как се постъпва с раните. — Той плъзна към нея по масата стилито си. — Използвай го.

— Не — каза Клеъри и бутна стилито му обратно по масата.

Джейс отпусна ръката си върху него.

— Клеъри…

— Тя каза, че не го иска — рече Саймън. — Ха-ха.

— Ха-ха? — Джейс беше изумен. — Това ли можа да измислиш?

Алек затвори телефона и се приближи към масата с озадачен поглед.

— Какво става?

— Сякаш сме попаднали в серия от „Живот в пустинята“ — отбеляза Магнус. — Всичко е толкова монотонно.

Алек отметна кичур коса от очите си.

— Казах на майка ми за Ритуала на дяволското преобразяване.

— Нека отгатна — каза Джейс. — Тя не ти е повярвала. И разбира се, за всичко е обвинила мен.

Алек се намръщи.

— Не точно. Каза, че ще съобщи за всичко на дивизията, но че точно сега не се радва на безграничното доверие на инквизиторката. Имам чувството, че инквизиторката я е отстранила и е поела командването. Звучеше ми ядосана. — Телефонът в ръката му отново иззвъня. Той вдигна пръст. — Извинете. Изабел е. Секунда. — Той отиде до прозореца с телефона в ръка.

Джейс погледна към Магнус.

— Мисля, че си прав за върколака пред Луната на ловеца. Този, който намери тялото, каза, че на алеята имало още някой. Някой, който е избягал.

Магнус кимна.

— Струва ми се, че Валънтайн е бил прекъснат насред деянието си и не е успял да вземе необходимото му количество кръв. Сигурно отново ще се опита с друго дете-ликантроп.

— Трябва да предупредя Люк — каза Клеъри, като леко се надигна от стола си.

— Почакай. — Алек се беше върнал, с телефона в ръка и странен израз на лицето.

— Какво искаше Изабел? — попита Джейс. Алек се поколеба.

— Изабел каза, че кралицата иска да се срещне с нас.

— Да бе — рече Магнус. — А Мадона иска да бъда поддържащ танцьор в предстоящото й световно турне.

Алек се озадачи.

— Коя е Мадона?

— Коя е кралицата? — попита Клеъри.

— Кралицата на феите — рече Магнус. — Е, поне на местна почва.

Джейс хвана главата си с ръце.

— Кажи на Изабел, че няма да стане.

— Но тя мисли, че идеята е добра — възрази Алек.

— Още една причина да откажем.

Алек се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— О, само казвам, че идеите на Изабел са умопомрачителни, а някои са направо откачени. Не помниш ли идеята й за по-бързо придвижване в града да минаваме през тунелите на метрото? Я кажи за гигантските плъхове…

— По-добре недей — каза Саймън. — Всъщност изобщо не ми се говори за плъхове.

— Случаят не е такъв — каза Алек. — Тя иска да отидем в двореца на феите.

— Прав си, случаят определено е различен — каза Джейс. — Тази идея е по-лоша от всички останали.

— Тя познава един рицар в двореца — каза Алек. — Той й казал, че кралицата на феите желае да се срещне с нас. Изабел е чула какво си говорим с майка ни… и си помислила, че ако можем да обясним на кралицата своите предположения относно Валънтайн и Меча, феите може да минат на наша страна и да ни помогнат срещу Валънтайн.

— Опасно ли е да се ходи там? — попита Клеъри.

— Разбра се, че е опасно — каза Джейс, сякаш отговаряйки на най-тъпия въпрос, който някога е чувал.

Тя го стрелна с гневен поглед.

— Не знам нищо за света на феите. Вампирите и върколаците са ми ясни. Има сума ти филми за тях. А феите са от приказките за малките деца. Когато бях на осем, съм се обличала като фея на Хелоуин. Мама ми направи шапка с формата на лютиче.

— Спомням си. — Саймън се бе облегнал на стола с ръце, скръстени на гърдите. — Аз бях магьосник.

— Предлагам да се върнем на въпроса, а? — рече Магнус.

— Добре — каза Алек. — Според Изабел — и аз съм съгласен с това — няма да е добра идея да пренебрегнем феите. Ако те искат да говорим, какъв е проблемът да го направим? Освен това, ако феите са на наша страна, Клейвът ще бъде принуден да ни изслуша.

Джейс се усмихна без капка веселост.

— Феите не биха помогнали на хора.

— Ловците на сенки не са хора — каза Клеъри. — Не съвсем.

— За тях ние не сме по-добри — каза Джейс.

— Не може да са по-лоши от вампирите — промърмори Саймън. — А с тях вие си се разбирате.

Джейс погледна Саймън така, сякаш бе нещо, което е поникнало в боклука.

— Да се разбираме с тях? Сигурно имаш предвид, че останахме живи.

— Ами…

— Феите — продължи Джейс, сякаш Саймън не беше заговорил — са потомци на демони и ангели, наследили са красотата на ангелите и коварството на демоните. Вампирът може да те нападне, ако навлезеш в територията му, докато феята ще те подмами да танцуваш, докато краката ти не се изтъркат до кървави чуканчета, ще те примами на среднощно плуване и ще те завлече под водата, докато ти с писъци раздираш дробовете си, ще пръсне в очите ти вълшебен прах, а ти ще ги търкаш, докато ги извадиш…

— Джейс! — прекъсна го Клеъри насред думата. — Млъкни. Стига.

— Исках да кажа, че е лесно да надхитриш върколак или вампир — рече Джейс. — Те не са по-хитри, от който и да е друг. Ала феите живеят от стотици години й са коварни като змии. Не могат да лъжат, но умеят да изкопчат от теб истината. Те ще разберат какво най-силно желаеш на този свят и ще ти го предложат… набодено на отровното жило на опашката им и ти ще съжаляваш, че изобщо някога си го искал. — Той въздъхна. — Те не са създадени, за да помагат на хората. По-скоро вредят, като се правят, че помагат.

— И ти мислиш, че сме толкова малоумни, за да не схванем разликата? — попита Саймън.

— Мисля, че си достатъчно малоумен, за да се превърнеш в плъх.

Саймън го погледна унищожително.

— Пък и не виждам защо трябва да имаш мнение по въпроса какво да правим — каза той. — Така или иначе, не можеш да дойдеш с нас. Не можеш да отидеш никъде.

Джейс се изправи, като ритна гневно стола.

— Няма да вземеш Клеъри в двореца на феите без мен, нека ти е ясно!

Клеъри зяпна срещу него. Той се бе зачервил от яд, зъбите му скърцаха, а вените по шията му се бяха издули. На всичкото отгоре избягваше да я гледа.

— Аз мога да се погрижа за Клеъри — каза Алек и в гласа му се долавяше твърдост, дали защото се боеше, че Джейс се съмнява във възможностите му, или поради друга причина, Клеъри не можеше да определи.

— Алек — каза Джейс, погледът му се кръстоса с този на приятеля му. — Не. Не можеш да се грижиш за нея.

Алек преглътна.

— Все пак ще отидем — каза той. Думите му прозвучаха като извинение. — Джейс, това е покана от двореца на феите, ще бъде глупаво да я отхвърлим. Пък и сигурно Изабел вече им е казала, че ще отидем.

— Няма да го допусна в никакъв случай, Алек — каза свирепо Джейс. — Ако трябва, ще те вържа, но няма да те пусна.

— Колкото и изкушаващо да звучи — каза Магнус, като навиваше дългите си копринени ръкави, — но има и друг начин.

— Какъв начин? Това е заповед на Клейва. Не мога да не я спазя.

— Аз пък мога. — Магнус се ухили. — Никога не се съмнявай в способността ми да заобикалям заповедите, ловецо на сенки, в това отношение съм ненадминат. Така например омагьосах договора с инквизиторката и сега, ако поискам, според него мога да те пусна за малко, за времето, в което друг нефилим е склонен да остане тук вместо теб.

— Къде ще намерим друг… О! — рече покорно Алек. — Имаш предвид мен.

Джейс вдигна вежди.

— О, значи сега изведнъж вече не искаш да дойдеш в двореца на феите?

Алек се изчерви.

— Мисля, че е по-важно да отидеш ти, отколкото аз. Ти си син на Валънтайн и съм убеден, че кралицата желае да види именно теб. Освен това имаш чар.

Джейс го погледна унищожително.

— Може би не в този момент — поправи се Алек. — Но по принцип си симпатяга. А феите се впечатляват от чаровници.

— Пък и ако останеш тук, ще ти пусна целия първи сезон на „Остров Гилигън“ на DVD — рече Магнус.

— Кой не би се изкушил — каза Джейс. Той продължаваше да не поглежда към Клеъри.

— Изабел ще те чака в парка край Езерото на костенурките — каза Алек. — Тя знае тайния вход за двореца на феите.

— И още нещо — каза Магнус, като насочи украсения си с пръстен пръст към Джейс. — Опитай се да не се самоубиваш в двореца. Ако умреш, ще трябва да давам много обяснения.

При тези му думи Джейс се усмихна. Това беше по-скоро гримаса, без капка веселост, с блясъка на извадена от ножницата кама.

— Знаеш ли — каза той, — имам чувството, че това ще ти се наложи, независимо дали ще позволя да ме убият или не.

 

 

Гъсти ластари от мъх и растителност обточваха като зелена дантела Езерото на костенурките. Повърхността на водата беше спокойна, раздвижвана тук-там от плаващи патици или накъдряна от сребристото трепване на рибешка опашка.

Над водата се издигаше малка дървена беседка. В нея седеше Изабел и гледаше втренчено над езерото. Приличаше на принцеса от вълшебна приказка, която очаква от върха на кулата някой да дойде на кон и да я спаси.

Е, Изабел не беше принцеса в класическия смисъл на думата. Със своя камшик, ботуши и с ножовете си, тя би нарязала на парчета всеки, който се опита да я затвори в кула, би направила мост от трупа му и би излязла безстрашно на свобода, развяла буйните си коси. Именно това беше трън в очите на Клеъри, колкото и да се опитваше да харесва Изабел.

— Изи — каза Джейс, когато приближиха езерото и тя подскочи и се завъртя. Усмивката й беше ослепителна.

— Джейс! — Тя полетя към него и силно го прегърна. Сигурно така правят сестрите, помисли си Клеъри. Не сковано и нескопосано, а весело и любящо. Докато гледаше как Джейс прегръща Изабел, тя се опита да придаде на лицето си щастливо и любящо изражение.

— Добре ли си? — попита Саймън с известно безпокойство. — Гледаш някак странно.

— Добре съм — каза съкрушено Клеъри.

— Сигурна ли си? Изглеждаш някак… измъчена.

— Сигурно съм яла нещо лошо.

Изабел хукна напред, а Джейс — по петите й. Тя бе облечена в дълга черна рокля, с ботуши и със сако, по-дълго и от фрак, от меко зелено кадифе, с цвят на мъх.

— Не мога да повярвам, че го направихте! — възкликна тя. — Как убедихте Магнус да пусне Джейс?

— Смениха се с Алек — рече Клеъри. Изабел леко се притесни.

— Не завинаги, нали?

— Не — каза Джейс. — Само за няколко часа. Ако се върна, разбира се — добави замислено той. — В противен случай Алек ще си остане при него. Представи си го като даден под наем с възможност за покупка.

Изабел погледна недоверчиво.

— Мама и татко ще се разсърдят, ако разберат.

— Какво, че си освободила потенциален престъпник, като в замяна си оставила собствения си брат при някакъв магьосник, който прилича на обратен Соник Таралежа и се облича като Чайлд Кетчър от Чити чити бенг бенг? — попита Саймън. — Не, не мисля.

Джейс го погледна замислено.

— Има ли някаква, дори незначителна причина ти да бъдеш тук? Не съм убеден, че ще можем да те вземем в двореца на феите. Те мразят мунданите.

Саймън завъртя очи.

— Не започвай с това отново.

— С кое да не започва? — рече Клеъри.

— Всеки път, когато не му изнася нещо, се скрива в дървената си къщичка, с надпис на входа „Забранено за мундани“. — Саймън посочи към Джейс. — Нека ви припомня, че когато миналия път не искахте да ме вземете, спасих живота на всички ви.

— Е — каза Джейс. — Понякога…

— В двореца на феите наистина е опасно — намеси се Изабел. — Дори и уменията ти с лъка няма да ти помогнат. Опасността е съвсем различна.

— Мога да се грижа за себе си — каза Саймън. Изви се остър вятър. Той помете сухите листа по пясъка към краката им и накара Саймън да потрепери. Той пъхна ръце в топлите джобове на якето си.

— Не е нужно да идваш — каза Клеъри.

Той я погледна, твърдо и неотклонно. Тя си спомни момента, когато бяха у Люк, как я нарече гаджето ми без капка съмнение или колебание. Каквото и да говореха за Саймън, той бе човек, който знае какво иска.

— Напротив — каза той. — Нужно е.

Джейс си промърмори нещо под носа.

— Щом е така, да вървим — каза той. — Но не очаквай да се съобразяваме с теб, мунди.

— Погледни го от добрата му страна — рече Саймън. — Ако искат човешко жертвоприношение, винаги можеш да предложиш мен. Съмнявам се, че някой от вас би бил подходящ.

Джейс се оживи.

— Винаги е от полза да има доброволец, който пръв иска да бъде изправен до стената.

— Хайде — каза Изабел. — Вратата всеки миг ще се отвори.

Клеъри трескаво се огледа. Слънцето беше залязло и луната бе изгряла, рогът й отразяваше меката си белота в езерото. Тя не беше съвсем пълна, а засенчена в единия край и приличаше на примигнало око. Нощният вятър люлееше клоните на дърветата, като ги почукваше един в друг, при което се издаваше звук, подобен на кухи кости, удрящи се едни в други.

— Къде отиваме? — попита Клеъри. — Къде е вратата?

Изабел се усмихна загадъчно и прошепна:

— Последвайте ме.

Тя отиде до ръба на водата, ботушите й оставяха дълбоки следи в мократа кал. Клеъри тръгна след нея и се радваше, че носи джинси, а не пола като Изабел, която повдигаше сакото и роклята си високо над коленете и така разкриваше тънките си бели крака над ботушите. Кожата й беше покрита със знаци, подобни на езици черен огън.

Саймън, който вървеше след Клеъри, се подхлъзна в калта и изруга. Джейс машинално посегна да му помогне, ала той отблъсна ръката му.

— Не ми трябва помощта ти.

— Престанете. — Изабел потопи обутия си в ботуш крак в плитката вода по края на езерото. — И двамата. По-точно, и тримата. Ако не бъдем единни в двореца на феите, ще загинем.

— Но аз нищо… — започна Клеъри.

— Ти може и нищо да не правиш, но позволяваш на тези двамата да… — Изабел махна пренебрежително с ръка към момчетата.

— Не мога да им казвам какво да правят!

— Защо да не можеш? — възрази Изабел. — Слушай, Клеъри, ако не започнеш малко от малко да използваш присъщото на женската ти природа превъзходство, ще си имаш работа с мен. — Тя се обърна към езерото, а после отново се извърна. — И още нещо — добави строго — в името на ангела, да не сте посмели да ядете или пиете нещо, докато сме под земята. Отнася се за всички. Ясно ли е?

— Под земята ли? — попита тревожно Саймън. — Никой нищо не спомена за ходене под земята.

Изабел вдигна нагоре ръце и навлезе в езерото. Зеленото й кадифено сако се завъртя около нея като лист на огромна водна лилия.

— Хайде. Имаме време само докато луната се движи.

Докато луната се какво? Клеъри навлезе в езерото, като клатеше глава. Водата беше плитка и чиста. На ярката светлина на луната тя видя черните очертания на малка рибка, която се стрелна покрай глезените й. Ставаше студено.

Зад нея Джейс навлизаше във водата с елегантна походка, като леко размърдваше повърхността. Следваше го Саймън, който плискаше навсякъде и ругаеше. Изабел, достигнала средата на езерото, се спря, водата стигаше до ребрата й. Тя вдигна ръка към Клеъри.

— Спри.

Клеъри спря. Току пред нея луната отразяваше във водата блестящото си отражение, което приличаше на огромна сребърна чиния. Част от нея съзнаваше, че е свидетел на нещо необичайно. Луната би следвало да се движи към хоризонта, като все повече се смалява. Вместо това, тя стоеше точно над водата, сякаш закована на място.

— Джейс, ти върви пръв — каза Изабел, като му махна. — Хайде.

Той мина покрай Клеъри, миришеше на мокра кожа и обгоряло. Тя го видя как се обърна и се усмихна, а после пристъпи към отражението на луната… и изчезна.

— Хей — каза нещастно Саймън. — Това беше доста странно.

Клеъри хвърли поглед назад към него. Той се беше потопил само до бедрата, а вече трепереше и бе обгърнал тялото си с ръце. Тя му се усмихна и пристъпи колебливо, усещайки леден студ, когато навлезе в трепкащото сребърно отражение. За миг се олюля, сякаш загубила равновесие на най-високата стъпенка на висяща стълба… после падна по гръб и потъна в мрака, сякаш луната я беше погълнала.

Удари се в твърда земя, стъпи здраво на нея и усети, че някой услужливо хваща ръката й. Беше Джейс.

— Лесно беше, нали — каза той и я пусна.

Беше цялата мокра, по гърба й се стичаха струйки студена вода, косата лепнеше по лицето й. Прогизналите й дрехи тежаха сякаш цял тон.

Бяха се озовали в дълбок кален коридор, осветяван от фин, блестящ мъх. Плетеницата от висящи лиани образуваше завеса в края на коридора, а от тавана висяха дълги снопове ластари, приличащи на змии. Дървесни корени, сети се Клеъри. Те бяха под земята. А тук долу беше студено, достатъчно студено, та дъхът й да се превръща в ледена мъгла, когато издишваше.

— Студено ли ти е? — Джейс също беше прогизнал. Там, където светлата му коса падаше по бузите и на челото, беше почти безцветна. Водата се стичаше по мокрите му джинси и якето, а бялата риза, която носеше, беше станала прозрачна. Тя видя през нея на рамото му тънките линии на постоянните му знаци и фините белези.

Бързо извърна поглед. Капки вода се стичаха от миглите й и тя виждаше размазано като през сълзи.

— Добре съм.

— Не изглеждаш добре. — Той се приближи и Клеъри почувства как топлината му достига до ледената й кожа дори през дрехите им.

С ъгълчето на окото си тя видя как някаква тъмна фигура профуча покрай тях и с глух звук тупна на земята. Беше Саймън, също мокър до кости. Той се изправи на колене и панически се огледа наоколо.

— Очилата ми…

— У мен са. — Обикновено Клеъри съхраняваше очилата на Саймън, докато той играеше футбол. Все имаше чувството, че ще паднат в краката му и той ще ги стъпче. — Ето ти ги.

Той си ги сложи, като преди това избърса стъклата им.

— Благодаря.

Клеъри усети, че Джейс ги гледа, почувства погледа му като тежест върху раменете си. Запита се дали и Саймън го усещаше. Той се изправи намръщено, точно когато Изабел се приземяваше грациозно на краката си. По дългите й, разпилени коси се стичаше вода, от която натежаваше и кадифеното й сако, ала тя сякаш просто не забелязваше това.

— Оооо, беше страхотно.

— Не думай — каза Джейс. — За тази Коледа ще ти подаря речник.

— Защо? — попита Изабел.

— Ами за да провериш какво означава думата „страхотно“. Не съм сигурен, че знаеш значението й.

Изабел издърпа дългата си тежка коса отпред и я изстиска, сякаш беше мокро пране.

— Разваляш ми удоволствието.

— Ако не си забелязала, удоволствието ти е вир-вода — Джейс се огледа наоколо. — И сега какво? Накъде ще вървим?

— Никъде няма да вървим — каза Изабел. — Ще чакаме тук да дойдат да ни вземат.

Това предложение се стори несериозно на Клеъри.

— Те как ще разберат, че сме тук? Няма ли някакъв звънец или нещо такова?

— В двореца знаят какво се случва в земите им. Пристигането ни няма да остане незабелязано.

Саймън я погледна подозрително.

— Между другото, откъде знаеш толкова много за феите и порядките в царството им?

За всеобща изненада Изабел се изчерви. Миг по-късно завесата от ластари се разтвори и от нея се появи елф, който отметна назад дългата си коса. Клеъри бе виждала вече елфи на партито у Магнус и бе поразена от студената им красота, съчетана с известна дивост, която личеше у тях, дори когато танцуваха и пиеха. Този елф не беше по-различен: косата му падаше на синьо-черни кичури около изящното му, скулесто, красиво лице; очите му бяха зелени като лози или мъх, а на една от скулите му имаше отпечатък на листо, като рожден белег или татуировка. Бе облечен в сребристокафява броня, подобна на кората на дърветата през зимата, която при всяко движение проблясваше в многобройни цветове: черно като торф, зелено като мъх, сиво като пепел, синьо като небето.

Изабел нададе вик и се хвърли в обятията му.

— Мелиорн!

— Аха — рече Саймън, тихо и не без изумление, — ето откъде знаела.

Елфът — Мелиорн — сведе озадачено поглед към нея, след което леко я отстрани от себе си.

— Не е време за емоции — рече той. — Кралицата на феите е поканила на аудиенция тримата нефилими сред вас. Идвате ли?

Клеъри сложи покровителствено ръка на рамото на Саймън.

— Ами нашият приятел?

Мелиорн погледна невъзмутимо.

— Мундани не се допускат в двореца.

— Нямаше да е никак зле някой да ме беше предупредил — каза Саймън, без да се обръща конкретно към някого. — И сега какво, ще чакам тук отвън, докато пусна корени сред лозите?

Мелиорн се замисли.

— Това може да се окаже приятно занимание.

— Саймън не е обикновен мундан. Може да му се има доверие — каза Джейс, с което успя да смае всички и най-вече самия Саймън. Клеъри разбра, че Саймън е учуден, съдейки по втренчения му поглед към Джейс и това, че не направи някоя хаплива забележка.

— Той е участвал в много битки наравно с нас.

— С което искаш да кажеш една битка — промърмори Саймън. — Или две, ако включваш в сметката и онази от времето, когато бях плъх.

— Така или иначе, без Саймън няма да влезем в двореца на феите — каза Клеъри, като не сваляше ръка от рамото на Саймън. — Вашата кралица желае аудиенция с нас, нали? Идеята да дойдем тук не е наша.

В зелените очи на Мелиорн проблесна жестоко злорадство.

— Както искате — каза той. — Да не вземете после да кажете, че в двореца на феите не се зачитат желанията на гостите.

Завъртя се на изящните си токове и ги поведе надолу по коридора, без да се спира и да поглежда дали го следват. Изабел побърза да се изравни с него, като остави Джейс, Клеъри и Саймън да вървят мълчаливо след тях.

— Имате ли разрешение да се срещате с феи и елфи — попита след известно време Клеъри. — Съгласни ли са вашите… съгласни ли са семейство Лайтууд, Изабел да се среща с онзи как-му-беше-името…

— Мелиорн — вметна се Саймън.

— Мелиорн?

— Не съм убеден, че те се срещат — рече Джейс, като вложи доста ирония в последните две думи. — Предполагам, че само си ходят на гости. Или в този случай, си слизат на гости.

— Звучиш така, сякаш не го одобряваш. — Саймън отмести някакъв изпречил му се корен. Те се бяха придвижили от коридора със стените от земна пръст към друг, който бе обточен с гладки камъни, между които тук-там се провираха корени. Подът беше постлан с камъни от същия вид, не мрамор, но пак прорязан от жилки, които му придаваха вид на шлифовано бижу.

— Не че не одобрявам — каза Джейс. — Феите и елфите са прочути със склонността си да се мотаят със случайни смъртни, а после да ги изоставят като непотребна вещ.

Думите му предизвикаха тръпки по гърба на Клеъри. В този момент Изабел се изсмя и Клеъри разбра защо Джейс бе снишил гласа си — каменните стени отразяваха гласа на Изабел многократно като ехо, така че нейният смях сякаш отскачаше от стените.

— Толкова си забавен! — засмя се тя и се препъна, когато токът на ботуша й се заклещи между два камъка, а Мелиорн я хвана и изправи, без да променя изражението си.

— Не разбирам как вие, хората, можете да ходите с такива високи обувки.

— За мен това е закон — каза Изабел със сияеща усмивка. — Минимум осемнайсет сантиметра.

Мелиорн я изгледа с каменно изражение.

— Говоря за токчетата си — каза тя. — Беше шега. Нали се сещаш? Получи се игра на…

— Хайде — прекъсна я елфът. — Кралицата не обича да чака. — Той тръгна надолу по коридора, без повече да удостои с поглед Изабел.

— Забравих — промърмори Изабел, когато другите я настигнаха. — Елфите и феите нямат никакво чувство за хумор.

— О, не бих казал това — рече Джейс. — В центъра има нощен клуб на феите, наречен Горещи криле. Не казвам, че съм ходил там — добави той.

Саймън погледна Джейс, отвори уста, сякаш за да попита нещо, но после, изглежда, размисли и се отказа. Шумно затвори устата си, точно когато коридорът се отвори към широко помещение с под от пръст, покрай стените, на което се издигаха високи каменни колони, а между тях се спускаха лози и пъстри цветя. Между колоните висяха тънки шалове, обагрени в меко синьо, почти като небето. В помещението имаше много светлина, макар че Клеъри не виждаше никъде факли, а и се създаваше илюзията, че това е летен павилион, огрян от дневна светлина, въпреки че беше под земята, и изграден от пръст и камък.

Първото впечатление на Клеъри беше, че излиза на открито; второто — че помещението е пълно с хора. Чуваше се странно приятна музика, пропита със сладко-кисели нотки, акустичен еквивалент на мед, смесен с лимонов сок, и на тази музика танцуваха в кръг феи, босите им крака едва докосваха пода. Косите им — сини, черни, кестеняви и алени, металически златисти и снежнобели, се стелеха като флагове.

Сега разбра защо се наричаха феи — защото наистина бяха прекрасни със своите прелестни лица, с крилете си в лилаво, златисто и синьо — как да повярва на Джейс, че те й мислят лошото? Музиката, която в началото дразнеше слуха й, сега звучеше съвсем приятно. Тя усети порив да развее собствените си коси и да затанцува. Музиката я приканваше и тя започна да се чувства толкова лека, че краката й едва докосваха земята. Пристъпи напред…

И някой я дръпна отзад за ръката. Джейс я гледаше гневно, златистите му очи блестяха като на котка.

— Ако отидеш да танцуваш с тях — рече той с нисък глас — ще танцуваш, докато умреш.

Клеъри запримига срещу него. Почувства се така, сякаш се събужда от сън, замаяна и полусънена.

Тя каза с неуверен глас:

— Каквооо?

Джейс изръмжа нетърпеливо. Държеше стилито в ръката си, тя не беше забелязала кога го е извадил. Хвана китката й и с бързо движение начерта болезнен знак върху кожата от вътрешната страна на ръката й.

— Погледни сега.

Тя погледна отново… и се вцепени. Лицата, които й се бяха сторили прелестни, все още бяха прелестни, само че зад тях се таеше нещо лукаво, почти свирепо. Момичето с розово-сините крила махна към тях и Клеъри видя, че пръстите й представляваха клонки с напъпили на тях листа, очите бяха съвършено черни, без ириси или пък зеници. Момчето, което танцуваше до нея, беше с отровно зелена кожа и извити рога, които излизаха от слепоочията му. Както си танцуваше, той се обърна, сакото му се разтвори и Клеъри видя, че под него имаше празен гръден кош. На ребрата му бяха завързани панделки, които се вееха и му придаваха празничен вид. Стомахът на Клеъри се преобърна.

— Хайде. — Джейс я побутна и тя се запрепъва напред. Когато възвърна самообладанието си, тя панически се огледа за Саймън. Той вървеше напред и тя видя как Изабел здраво се беше вкопчила в него. Този път не й стана неприятно. Съмняваше се, че Саймън би бил способен да прекоси помещението без чужда помощ.

Заобикаляйки дансинга, те се запромъкваха към другия край на помещението и минаха през една синя копринена завеса. Изпитаха облекчение, че са навън и вече в друг коридор, този път издълбан от лъскав кафяв материал, приличащ на повърхността на орехова черупка. Изабел пусна Саймън и той мигом спря да върви. Когато Клеъри се приближи до него, видя защо бе спрял — Изабел беше вързала шала си на очите му. Когато Клеъри отиде при него, той се мъчеше опипом да го развърже.

— Дай на мен — каза тя и той покорно се остави на чевръстите й пръсти, после подаде шала на Изабел и кимна в знак на благодарност.

Саймън отметна косата си назад, там, където шалът я бе притискал, беше мокра.

— Имаше някаква музика — отбеляза той. — Малко кънтри, малко рокендрол.

Мелиорн, който бе спрял, за да ги изчака, се намръщи.

— Как ви се стори?

— Е, на мен ми дойде малко в повече — каза Клеъри. — Това какво беше, някакъв тест ли? Или пък шега?

Той сви рамене.

— Обикновено смъртните лесно попадат под влиянието на нашия вълшебен прах, но не и нефилимите. Мислех, че имаш защита.

— Тя има — каза Джейс, като кръстоса погледа си с уморените зелени очи на Мелиорн.

Мелиорн само сви рамене и продължи да върви. Известно време Саймън крачеше мълчаливо до Клеъри, после попита:

— Всъщност какво пропуснах? Танц на голи жени?

Клеъри си спомни за момчето, чиито ребра бе видяла, и потръпна.

— Нищо съществено.

— Има начини хората да се присъединят към празненствата на феите — намеси се Изабел, която бе дочула разговора им. — Ако ти дадат знак, примерно листо или цвете, и ти го задържиш през цялата нощ, на сутринта ще си добре. Или ако придружиш фея… — Тя хвърли поглед към Мелиорн, ала той бе стигнал до един заслон от листа в стената и бе спрял пред него.

— Това са покоите на кралицата — каза. — Тя пристигна от двореца си на север, за да види каква е тази работа с убитото дете и ако евентуално се стигне до война, то именно тя да я обяви.

Отблизо Клеъри видя, че заслонът бе направен от тънки лози, посипани с кехлибарени точици. Елфът разтвори листната завеса и ги въведе в помещението отвъд. Джейс първи се промъкна, последван от Клеъри, която се изправи и се огледа с любопитство.

Самата стая беше скромна, по стените от пръст висяха бледи пердета, а в стъклени буркани проблясваха блуждаещи огънчета. Една красива жена се беше излегнала на нисък диван, заобиколена от нещо като придворни — феи, облечени в най-разнообразни дрехи, от миниатюрни елфи до красиви момичета с дълги коси, приличащи на хора… ако не се брояха черните им, без зеници, очи.

— Кралице моя — каза Мелиорн, като ниско се поклони, — доведох ви нефилимите.

Кралицата се надигна до седнало положение. Имаше дълга алена коса, която леко се увиваше около нея, подобно на есенни листа. Очите й бяха ясносини като стъкло, а погледът й режеше като бръснач.

— Трима от тях са нефилими — рече феята. — А другият е мундан.

Мелиорн сякаш се притесни, но кралицата дори не го удостои с поглед. Очите й бяха приковани в ловците на сенки. Клеъри усети тежестта на този поглед, сякаш той физически я докосваше. Независимо че бе красива, у кралицата нямаше никакво изящество. Красотата й беше ярка и студена като сияйна звезда.

— Приемете нашите извинения, милейди. — Джейс пристъпи напред и застана между кралицата и своите другари. Гласът му беше някак променен, имаше нещо в начина му на говорене, някаква предпазливост. — Мунданът е тук на наша отговорност. Задължени сме му. Затова го взехме с нас.

Кралицата наклони любопитно главата си встрани. Цялото й внимание бе съсредоточено върху Джейс.

— Задължени? — промърмори тя. — На мундан?

— Той спаси живота ми — рече Джейс. Клеъри усети как до нея Саймън се вцепени от изненада, но се надяваше да не го е показал. Феите не могат да лъжат, беше казал Джейс, и Джейс също не лъжеше — Саймън беше спасил живота му. Само че не затова го бяха взели със себе си. Клеъри започна да разбира какво целеше Джейс, извъртайки истината. — Моля ви, милейди. Надявахме се да разберете. Бяхме чули, че сте толкова добра, колкото и красива, и си рекохме… е — каза Джейс, — че вашата доброта няма равна на себе си.

Кралицата се усмихна самодоволно и пристъпи напред, а блестящата коса хвърляше сянка на лицето й.

— Ти си очарователен като баща си, Джонатан Моргенстърн — каза тя и посочи към възглавниците, нахвърляни по пода. — Ела, седни до мен. Нещо за хапване? За пийване? Отпусни се. По-добре се говори с влажни устни.

За миг Джейс се стъписа. Изглеждаше разколебан. Мелиорн пристъпи към него и тихо му заговори.

— Не е разумно да отказваш покана от кралицата на феите.

Очите на Изабел го стрелнаха предупредително. После тя сви рамене.

— Ами, какво толкова, няма да ни навреди да поседнем.

Мелиорн ги поведе към купчина копринени възглавници близо до дивана на кралицата. Клеъри седна предпазливо, като очакваше едва ли не да се наниже на някакъв голям остър корен, който само чака да й се забоде отзад. Това може би щеше да развесели кралицата. Ала нищо такова не се случи. Възглавниците бяха много удобни, тя се облегна назад, заобиколена от останалите.

Една фея със синкаво лице се приближи към тях, като носеше поднос с четири сребърни чаши. Всички си взеха по една чаша, пълна с някаква златиста течност. На повърхността плуваха розови листенца. Саймън остави чашата до себе си.

— Не си ли жаден? — попита феята.

— Когато последния път пих от вълшебна напитка, нещо не ми понесе — промърмори той.

Клеъри едва го чу. Напитката ухаеше опияняващо, имаше наситен аромат, по-прекрасен и от този на розите. Извади листото от течността и го завъртя между палеца и показалеца си, при което още по-силно усети аромата му.

Джейс я побутна за ръката.

— Недей да пиеш нищо — каза той под носа си.

— Ама…

— Просто недей.

Тогава и тя като Саймън остави чашата си на земята. Пръстите й се бяха боядисали в розово.

— Е — каза кралицата. — Мелиорн ми каза, че сте знаели кой е убил нашето дете в парка миналата нощ. Макар че, честно казано, това и за мен не е тайна. Дете-фея с източена кръв? Да не би да сте дошли да ми кажете името на конкретния вампир? Добре е да знаете, че за нас всички вампири, нарушители на закона, са виновни и ще бъдат наказани по съответния начин. Независимо как изглеждаме, ние не сме придирчив народ.

— Но моля ви — каза Изабел. — Не са били вампири.

Джейс я стрелна с поглед.

— Изабел иска да каже, че ние сме почти сигурни, че убиецът е някой друг. На мнение сме, че той се е опитал да хвърли подозрението върху вампирите, за да прикрие себе си.

— Можеш ли да го докажеш?

Джейс говореше спокойно, но раменете му, които се опираха до тези на Клеъри, бяха стегнати от напрежение.

— Миналата нощ мълчаливите братя също бяха изклани, но на никого от тях не беше източена кръвта.

— И това какво общо има с нашето дете? Убийството на нефилим може и да е трагедия за един нефилим, но за мен не означава нищо.

Клеъри усети остро парване по лявата си ръка. Когато сведе поглед, видя дребната фигура на една фея, която сновеше между възглавниците. На пръста й се появи червена капчица кръв. Тя трепна и пъхна пръста в устата си. Капчицата беше сладка, но с леко кисел вкус.

— Откраднат е и Мечът — каза Джейс. — Нали сте чували за Мелартак?

— Мечът, който кара ловците на сенки да говорят истината — каза кралицата с мрачна веселост. — Феите не се нуждаят от такъв предмет.

— Беше взет от Валънтайн Моргенстърн — каза Джейс. — Той уби мълчаливите братя, за да го открадне, и ние предполагаме, че е убил и детето-фея. Трябвала му е кръвта на дете-фея за Ритуала на дяволското преобразяване. За да стане той използваем за неговите цели.

— И той няма да спре дотук — каза Изабел. — Трябва му още кръв.

Извитите вежди на кралицата се вдигнаха още по-високо.

— Още кръв от нашия народ?

— Не — каза Джейс, като стрелна с поглед Изабел, който Клеъри някак си не можа да изтълкува. — Още кръв от долноземци. Трябва му кръв от върколак и вампир…

Очите на кралицата грейнаха от облекчение.

— Не мисля, че това ни интересува.

— Той уби един от вашите — каза Изабел. — Не искате ли да си отмъстите?

Погледът на кралицата я перна като крило на нощна пеперуда.

— Не веднага — каза тя. — Ние сме търпелив народ, имаме цялото време на света. Валънтайн Моргенстърн е отколешен наш враг… но си имаме и по-стари врагове от него. Засега само ще изчакваме и ще следим.

— Той събира около себе си демони — каза Джейс. — Създава армия…

— Демони — рече небрежно кралицата, а придворните зад нея се разхихикаха. — Демоните са ваша грижа, нали ловецо на сенки? Нали затова се подчиняваме на законите на Клейва? Защото вие сте тези, които убивате демони?

— Не съм тук от името на Клейва. Дойдохме тук по ваша молба, защото си помислихме, че ако знаете истината, ще ни помогнете.

— Това ли си мислехте? — Кралицата се наведе на стола си, дългата й коса се диплеше като жива. — Виж какво, ловецо на сенки, сред нас има такива, които не одобряват управлението на Клейва. Вече ни е писнало да бъдем въвличани във войни, водени между вас.

— Но тази война не е само наша — каза Джейс. — Валънтайн мрази долноземците повече и от демоните. Ако той ни надвие, вие ще сте следващият му прицел.

Очите на кралицата го пронизаха.

— И когато това се случи — рече Джейс, — тогава ще си спомните, че именно ловец на сенки се е опитал да ви предупреди какво ще стане.

Настъпи тишина. Дори придворните мълчаха и гледаха господарката си. Най-накрая кралицата се отпусна на възглавниците и отпи от сребърната си чаша.

— Предупреждаваш ме, че ме застрашава собственият ти родител — каза тя. — Мислех, че вие, смъртните, все пак изпитвате някакви синовни чувства, а на теб сякаш ти липсва лоялност към Валънтайн, твоя баща.

Джейс нищо не каза. Изглежда, като никога не можеше да намери думи.

Кралицата продължи:

— Или може би тази твоя враждебност към него е чиста преструвка. Любовта прави хората от твоя вид лъжци.

— Но ние не обичаме баща си — каза Клеъри, докато Джейс продължаваше да мълчи. — Ние го мразим.

— Така ли? — Кралицата почти пронизваше с погледа си.

— Знаете какви са семейните връзки, милейди — каза Джейс, когато възвърна способността си да говори. — Те се увиват плътно като лиани. И понякога, също като лиани, могат така да те стиснат, че чак да те задушат.

Кралицата трепна с мигли.

— И ти ще предадеш собствения си баща заради Клейва?

— Да, милейди.

Тя се засмя, смехът и беше бистър и студен като ледена висулка.

— Кой да предположи — каза тя, — че малките експерименти на Валънтайн ще се обърнат срещу него?

Клеъри погледна Джейс, но по изражението на лицето му видя, че той няма и бегла представа какво иска да каже кралицата. Изабел се намеси:

— Експерименти?

Кралицата дори не я удостои с поглед. Светещите й сини очи бяха приковани в Джейс.

— Ние, в царството на феите, си имаме тайни — каза тя. — Свои и чужди. Когато се видиш отново с баща си, попитай го каква кръв тече във вените ти, Джонатан.

— Нямам намерение да го питам каквото и да е, когато пак се видим — каза Джейс. — Но ако вие желаете, милейди, ще го направя.

Устните на кралицата се изкривиха в усмивка.

— Смятам, че си лъжец. Но какъв очарователен лъжец. Толкова очарователен, че ти обещавам: ако зададеш на баща си този въпрос, ще ти помогна с каквото е по силите ми срещу Валънтайн.

Джейс се усмихна.

— Вашето великодушие е забележително също като красотата ви, милейди. — Клеъри глухо изръмжа, но на кралицата, изглежда, й стана приятно. — Мисля, че приключихме — добави Джейс, като се надигна от възглавниците. Той бе оставил недокоснатото си питие до това на Изабел. След него се надигнаха и останалите. Изабел вече говореше с Мелиорн в ъгъла, до портата от лози. Елфът изглеждаше леко притеснен.

— Един момент. — Кралицата се изправи. — Един от вас трябва да остане.

Джейс, както бе тръгнал към вратата, се закова на място, после обърна лице към нея.

— Какво искате да кажете?

Тя простря ръка напред и посочи Клеъри.

— Когато някой смъртен докосне с устни наша храна или напитка, остава при нас. Наясно си с това, ловецо на сенки.

Клеъри бе смаяна.

— Но аз нищо не съм пила! — Тя се обърна към Джейс. — Тя лъже.

— Феите не лъжат — каза той, по лицето му се изписаха объркване и тревога. Обърна се назад към кралицата. — Боя се, че сте се объркали, милейди.

— Погледни й пръстите и ми кажи, че не ги е облизала.

На свой ред Саймън и Изабел се втренчиха в Клеъри, която сведе поглед към ръката си.

— Това е кръв — каза тя. — Една фея боцна пръста ми… започна да кърви… — Клеъри си спомни сладникавия вкус на кръвта, смесена със сока на пръста й. И панически пристъпи към вратата от лози, но спря, сякаш усетила как невидими ръце я дърпат обратно в стаята. Обърна се посърнало към Джейс. — Вярно е.

Лицето на Джейс пламна от гняв.

— Трябваше да очаквам такъв номер — каза той на кралицата, вече без помен от досегашното угодничене. — Защо правите това? Какво искате от нас?

Гласът на кралицата беше нежен като паяжина.

— Обикновено любопитство — каза тя. — Не ми се случва много често да бъда така близо до млад ловец на сенки. И вие като нас водите началото си от рая; интересни сте ми.

— Но за разлика от вас — каза Джейс — у нас няма нищо свързано с ада.

— Вие сте смъртни, остарявате, умирате — каза презрително кралицата. — Това ако не е адът, то кажи ми кое е?

— Ако само искате да изучите ловците на сенки, то аз няма да ви свърша много работа — намеси се Клеъри. Там, където феята я беше пробола, ръката я болеше и тя се мъчеше да сподави охкането си и да не се разплаче. — Аз не знам нищо за ловенето на демони. Изобщо не съм обучена. Аз не съм подходяща. — Да ме тормозите, добави тя наум.

За първи път кралицата я погледна директно. Клеъри понечи да се отдръпне.

— Всъщност, Клариса Моргенстърн, ти си съвсем подходяща. — Очите й блеснаха, когато усети смущението на Клеъри. — Благодарение на промените, които направи баща ти в теб, ти не си като другите ловци на сенки. Твоята дарба е различна.

— Моята дарба ли? — Клеъри беше изумена.

— Твоята дарба са думите, които не могат да бъдат изречени — каза й кралицата, — а брат ти има дарбата на самия ангел. Баща ти реши така, когато брат ти беше малък, а ти дори не беше родена.

— Баща ми никога нищо не ми е давал — каза Клеъри. — Той не ми е дал дори име.

Джейс изглеждаше толкова объркан, колкото и Клеъри се чувстваше.

— Това, че феите не могат да лъжат — каза той, — не означава, че не могат да бъдат излъгани. Мисля, че вие сте станали жертва на трик или шега, милейди. Ние със сестра ми не сме нищо специално.

— Колко лесно подценяваш чара си — каза кралицата през смях. — Все пак трябва да знаеш, че не си обикновено човешко момче, Джонатан… — Тя премести погледа си от Клеъри към Джейс, после към Изабел, която шумно затвори широко отворената си уста и отново се върна на Джейс. — Нима не знаеш? — промълви тя.

— Знам, че няма да оставя сестра си във вашия дворец — каза Джейс. — Пък и след като няма какво да научите нито от мен, нито от нея, може би ще склоните да я пуснете? Не се ли забавлявахте достатъчно?, казаха очите му, въпреки че гласът му беше учтив и студен като вода.

Кралицата се усмихна още по-широко и зловещо.

— Какво ще кажеш да я освободиш с целувка?

— Искате Джейс да ви целуне? — попита изумено Клеъри.

Кралицата избухна в смях и нейната веселост мигом бе поета от царедворците. Този смях беше някаква странна и нечовешка смесица от крещене, цвърчене и кудкудякане, подобна на писъка на животни, изпитващи болка.

— Независимо от чара му, тази целувка няма да освободи момичето — каза кралицата.

Четиримата се спогледаха смаяно.

— Аз мога да целуна Мелиорн — сви рамене Изабел.

— Няма да стане. Не може да бъде някой от двореца ми.

Мелиорн се дръпна от Изабел, която след като хвърли поглед към приятелите си, вдигна отбранително ръце.

— Няма да целуна никого от вас — каза категорично тя. — Нека да сме наясно.

— Това едва ли е необходимо — каза Саймън. — Ако въпросът е в целувката…

Той пристъпи към Клеъри, която се вцепени от изненада. А когато хвана лактите й, тя с мъка потисна желанието си да го отблъсне. Не че Саймън не я беше целувал и преди, но в случая ситуацията беше такава, че изключваше удобството, на което тя беше свикнала, когато се целуваше с него. От друга страна, това беше логичното решение, нали? Тя хвърли бърз поглед през рамо към Джейс и видя мрачната му физиономия.

— Не — каза кралицата, а гласът й прозвъня като кристал. — И това не е целувката, която искам.

Изабел завъртя очи.

— О, в името на ангела. Вижте, ако няма друг начин да се измъкнем, добре, аз ще целуна Саймън. И преди съм го правила, не беше чак толкова зле.

— Благодаря — рече Саймън. — Поласкан съм.

— Уви — каза кралицата на феите. Изражението й беше ехидно, с примес на жестока наслада, а Клеъри се запита, след като това не е целувката, която искаше, то коя ли друга би предизвикала по-голям дискомфорт. — Боя се, че и тази няма да е достатъчна.

— Вижте, няма да целуна този мундан — каза Джейс. — Предпочитам да остана тук завинаги и да изгния.

— Завинаги? — каза Саймън. — Завинаги е страшно много време.

Джейс повдигна вежди.

— Знаех си — каза той. — Ти искаш да ме целунеш, нали?

Саймън размаха възмутено ръце.

— Естествено, че не. Но ако…

— Май е вярно онова, което се казва — отбеляза Джейс, — че в окопите няма истински мъже.

— Атеисти бе, глупак — каза ядосано Саймън. — В окопите няма атеисти.

— Колкото и забавни да сте — каза студено кралицата, като се наведе напред, — целувката, която ще освободи момичето е тази, за която то мечтае с цялото си сърце. — Жестоката наслада, изписана на лицето й и проникнала в гласа й, бодеше Клеъри като игли. — Само това и нищо друго.

Саймън изглеждаше така, сякаш го беше ударила. Клеъри понечи да отиде до него, но замръзна на мястото си, прекалено объркана, за да може да се движи.

— Защо правите това? — попита още веднъж Джейс.

— Аз пък си мислех, че ти правя услуга.

Джейс се изчерви, но нищо не каза. Не посмя да погледне Клеъри.

Саймън рече:

— Това е нелепо. Та те са брат и сестра.

Кралицата сви рамене и леко потрепери.

— Невинаги желанието може да бъде потиснато от отвращението. Нито може да се даде като награда на този, който най-много го заслужава. Магията ще покаже дали думите ми са верни. Ако тя не копнее за неговата целувка, няма да бъде свободна.

Саймън каза нещо сърдито, но Клеъри не го чу. Ушите й бучаха така, сякаш рояк раздразнени пчели се бяха сврели в главата й. Саймън яростно се завъртя и каза:

— Не бива да го правиш, Клеъри, това е номер…

— Не е номер — каза Джейс. — Изпитание е.

— Виж, не знам за теб, Саймън — каза Изабел с режещ глас. — Но аз бих искала да изведа Клеъри оттук.

— А би ли целунала Алек само защото така иска кралицата на феите? — рече Саймън.

— Разбира се, че бих — каза с досада Изабел. — Ако алтернативата е да останеш завинаги в двореца на феите? Пък и какво толкова? Това е само една целувка.

— Така е. — Беше Джейс. Клеъри видя с периферното си зрение как той се приближава към нея и слага ръка на рамото й, като обръща лицето й към себе си. — Това е само една целувка — рече той и макар гласът му да беше груб, ръцете му бяха невероятно нежни. Тя не се възпротиви и вдигна поглед към него. Очите му бяха много тъмни, може би защото тук долу, в двореца, беше сумрачно, а може би и по друга причина. Тя виждаше отражението си във всяка от разширените му зеници, своето малко изображение в неговите очи. Той каза:

— Ако искаш, затвори очи и си мисли за Англия.

— Никога не съм била в Англия — каза Клеъри, ала затвори клепачи. Усети влажната тежест на дрехите си, хладни и бодливи на допир, свежия сладникав въздух на пещерата, който беше още по-студен, и тежестта на ръцете на Джейс върху раменете си — единственото топло нещо тук. И той я целуна.

Клеъри усети докосването на устните му, съвсем леко в началото, и автоматичното отваряне на своите под натиска на неговите. Почти против волята си тя се плъзна гъвкаво към него, простря ръце и ги уви около шията му, подобно на слънчоглед, извиващ се към слънцето. Той я привлече към себе си, зарови ръце в косата й и целувката му вече не беше нежна, а ставаше все по-страстна, за миг сякаш се възпламени барут. Клеъри чу нещо като стенание да преминава през двореца и да ги обгръща, някакъв шеметен звук, но не му обърна внимание, бе заглушена от шума на собствената си кръв, кипяща във вените й, имаше странното усещане за безтегловност.

Ръцете на Джейс се плъзнаха от косата към гърба й. Усети силното притискане на дланите му върху плешките си — и после я отблъсна, като нежно се откопчваше от нея, отместваше ръцете й от врата си и отстъпваше назад. За миг Клеъри си помисли, че ще падне. Сякаш нещо жизненоважно се бе откъснало от нея, ръка или крак, и тя гледаше втренчено Джейс с нямо изумление — какво ли бе почувствал той, дали изобщо бе почувствал нещо? Нямаше да го понесе, ако той не бе изпитал нищо.

Джейс отново я погледна и когато тя улови погледа му върху лицето си, видя същите очи, познати й от Ренуик, загледани в портала, отделящ го от неговия дом и пръснат на хиляди безвъзвратно натрошени парчета. Няколко секунди той издържа погледа й, после погледна встрани, мускулите на шията му се стегнаха. Ръцете му бяха свити в юмруци и висяха от двете му страни.

— Сега доволна ли сте? — извика той, като обърна лице към кралицата и нейната свита отзад. — Забавлявахте ли се добре?

Кралицата бе сложила ръка на устата си, като едва сдържаше усмивката си.

— Определено се забавлявахме — каза тя. — Но в никакъв случай не колкото вас.

— Предполагам — каза Джейс, — че чувствата на смъртните така ви забавляват, защото вие самите не изпитвате такива.

При тези му думи усмивката изчезна от лицето й.

— Успокой се, Джейс — каза Изабел. Тя се обърна към Клеъри. — Сега ще те пуснат ли? Свободна ли си вече?

Клеъри отиде до вратата и никак не беше изненадана, че нямаше пречки на пътя си. Тя застана с ръка, заровена в лозите, и се обърна към Саймън. Той я гледаше така изумено, сякаш я виждаше за първи път.

— Да тръгваме — каза тя. — Преди да е станало късно.

— Вече е късно — рече той.

Мелиорн ги изведе от двореца на феите и отново ги върна в парка, като през цялото време не отрони нито звук. Скованият му гръб издаваше неговото неодобрение. След като ги остави вън от езерото, той се обърна и без дори да си вземе довиждане с Изабел, изчезна във вълнистото отражение на луната.

Изабел гледаше намръщено отдалечаването му.

— Направо е съсипан от случилото се.

Джейс издаде звук, подобен на сподавен смях и вдигна яката на мокрото си яке. Всички трепереха. Студената нощ миришеше на земя, растения и на характерната за големия град миризма. На Клеъри й се стори, че усеща мириса на метал във въздуха. Градът, опасвайки парка, блестеше с огнени светлини: ледено синьо, хладно зелено, горещо червено, а езерото спокойно заливаше своите кални брегове. Отражението на луната се беше преместило в другия му край и трептеше така, сякаш се страхуваше от тях.

— Най-добре да се прибираме. — Изабел се загърна по-плътно с все още мокрото си сако. — Преди да сме умрели от студ.

— Връщането в Бруклин ще ни отнеме цяла вечност — каза Клеъри. — Май ще трябва да вземем такси.

— Или просто да отидем до Института — сви рамене Изабел. А на погледа на Джейс побърза да отговори: — Там няма никого… всички са в Града от кости да провеждат разследване. Само ще се отбием да си вземеш дрехи и да се подсушим. Освен това Институтът все още е твоят дом, Джейс.

— Добре — каза Джейс за най-голяма изненада на Изабел. — Има нещо, което трябва да взема от стаята си.

Клеъри се поколеба.

— Не знам. Мисля, че ще е най-добре ние със Саймън да си вземем такси. — Може би ако останеха за малко сами, щеше да му обясни какво се беше случило долу, в двореца на феите, и че не е това, което си мисли.

Джейс разглеждаше часовника си, за да види дали не се бе повредил от водата. Без да я поглежда, той повдигна вежди.

— Това може да се окаже проблем — рече той, — предвид факта, че Саймън си тръгна.

— Той какво? — Клеъри се завъртя и се втренчи. Саймън си беше отишъл, край езерото бяха останали само тримата. Клеъри хукна нагоре по хълма, като викаше името му. Мерна го в далечината как решително крачи по бетонираната пътека, която извеждаше от парка и водеше към булеварда. Тя извика още веднъж, ала той не се обърна.