Касандра Клеър
Град от пепел (8)

7
Мечът на смъртните

Из тълпата се разнесе ропот. Тези, които бяха с качулки, ги свалиха и Клеъри видя по израженията на Джейс, Алек и Изабел, че много от ловците на сенки в двора са им познати.

— В името на ангела. — Невярващият поглед на Мерис премина от Алек към Джейс, стрелна се покрай Клеъри и отново се върна на дъщеря й. При думите на Мерис, Джейс се отдръпна от Алек и застана леко встрани от другите трима, с пъхнати в джобовете ръце, докато Изабел нервно си играеше със златния камшик. През това време Алек въртеше в ръце мобилния си телефон, макар че Клеъри не можеше да си представи с кого би могъл да говори. — Какво правите тук, Алек? Изабел? Обаждали са се от Града на тишината, нещо е станало…

— Ние приехме обаждането — каза Алек. Погледът му тревожно обходи събралото се множество. Клеъри не можеше да го упреква за тревогата му. Това беше най-голямата група от възрастни ловци на сенки — и изобщо на ловци на сенки, която някога беше виждала. Тя започна да ги оглежда лице по лице и да си отбелязва разликите между тях — бяха от най-различна възраст и раса, и с най-различна външност, но при все това създаваха едно и също впечатление за огромна, вътрешна сила. Тя усещаше пронизващите им погледи, които я изучаваха и преценяваха. Една жена с мека вълниста сребърна коса се беше втренчила в нея така интензивно, че нямаше как да не й направи впечатление. Клеъри примигна и извърна поглед, а Алек продължи: — Вас ви нямаше в Института… и нямаше на кого да предадем, затова дойдохме сами.

— Алек…

— Всъщност, вече няма никакво значение — каза Алек. — Те са мъртви. Мълчаливите братя са мъртви. Били са убити.

Този път от множеството не излезе нито звук. Вместо това то сякаш притихна по начина, по който притихва стадо лъвове, когато е съзряло газела.

— Мъртви? — повтори Мерис. — Какво имаш предвид като казваш мъртви?

— Мисля, че е пределно ясно какво има предвид. — Една жена с дълго сиво наметало внезапно се появи до Мерис. В трепкащата светлина тя се стори на Клеъри като карикатура на Едуард Гори, с острите си черти, опънатата назад коса и очи, подобни на черни дупки, издълбани в лицето й. Държеше трепкаща магическа светлина, която пулсираше изпод най-кокалестите пръсти, които Клеъри изобщо беше виждала. — Всички ли са мъртви? — попита тя, обръщайки се към Алек. — Нито един жив ли не намерихте в Града?

Алек поклати глава.

— Не, доколкото успяхме да видим, инквизиторке.

Аха, значи това беше инквизиторката, установи Клеъри. Изглеждаше й напълно способна да тикне тийнейджър в тъмница само защото й противоречи.

— Доколкото сте успели да видите — повтори инквизиторката, очите й приличаха на твърди, блестящи мъниста. Тя се обърна към Мерис. — Може да има някой оцелял. Най-добре да изпратиш хората си в Града, за да проверят.

Мерис стисна устни. От оскъдното, което бе научила за нея, Клеъри знаеше, че осиновителката на Джейс не обича да й се казва какво да прави.

— Разбира се, инквизиторке.

Обърна се към другите ловци на сенки, които не бяха толкова много, колкото първоначално се бе сторило на Клеъри.

Бяха по-скоро двайсет, отколкото трийсет, просто шокът от тяхната поява им бе придал вид на внушителна тълпа.

Мерис каза нещо на Мелик с поверителен тон. Той кимна и поведе ловците на сенки към входа на Града от кости. Когато заслизаха по стълбите един по един, отнасяйки със себе си магическата светлина, в двора притъмня. Последна в редицата беше жената със сребърната коса. Тя се спря насред стълбите, обърна се и погледна зад себе си — право към Клеъри. Очите й бяха пълни с неистов копнеж, сякаш отчаяно искаше да й каже нещо. Миг след това тя скри лицето си в качулката и потъна в сенките.

Мерис първа наруши тишината.

— Защо някой ще иска да убие мълчаливите братя? Те не са воини, не носят руни за битки…

— Не бъди наивна, Мерис — каза инквизиторката. — Това не е случайно нападение. Мълчаливите братя може и да не са воини, но са пазители и много добре изпълняват задълженията си. Да не говорим колко е трудно да бъдат убити. Някой е искал нещо от Града от кости и за да го вземе, е трябвало да убие мълчаливите братя. Било е обмислено предварително.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото ни пратиха за зелен хайвер в Сентръл парк. Това безсмислено търсене на убиеца на детето-фея.

— Не бих нарекла това пращане за зелен хайвер. На детето-фея беше източена кръвта, както и на останалите. Тези убийства могат да причинят сериозни неприятности между децата на нощта и другите долноземци…

— Глупости — каза презрително инквизиторката. — Искал е да ни изведе от Института, за да няма кой да отговори на зова за помощ на мълчаливите братя. Наистина хитро. Но той винаги си е бил хитър.

— Той? — обади се Изабел, чието лице беше много бледо сред черните и коси. — Имате предвид…

Последвалите думи на Джейс разтърсиха Клеъри така, сякаш през нея бе преминал ток.

— Валънтайн — каза той. — Валънтайн взе Меча на смъртните. Затова се е наложило да избие мълчаливите братя.

Тънка, неочаквана усмивка разкриви лицето на инквизиторката, сякаш Джейс бе казал нещо, от което беше изключително доволна.

Алек бавно се обърна и се втренчи в Джейс.

— Валънтайн? Но ти не ни каза, че е бил тук.

— Никой не попита.

— Не може той да е убил братята. Те са пръснати навсякъде. Никой не може сам да направи това.

— Може някой демон да му е помогнал — каза инквизиторката. — Той и преди е използвал демони за целите си. Пък и под закрилата на Бокала той би могъл да призове някои ужасни същества. Много по-опасни от ненаситните — добави тя, като изкриви устни в презрителна гримаса. И макар че при тези думи не погледна Клеъри, те прозвучаха като вербална плесница. Крехката надежда, че инквизиторката не я е забелязала или познала, изчезна. — Или от смехотворните бездушни.

— Не знам за такава помощ. — Джейс беше много блед, по скулите му бяха избили трескави петна, сякаш имаше температура. — Но беше Валънтайн. Видях го. Всъщност, когато слезе при килиите и ме заговори през решетките, Мечът беше у него. Беше като във филм на ужасите, само дето не си засукваше мустака.

Клеъри го погледна разтревожено. Говори прекалено бързо, помисли си тя, и сякаш едва се държи на краката си.

Но, изглежда, инквизиторката не забелязваше това.

— Значи, твърдиш, че Валънтайн ти е казал всичко това? Казал ти е, че е убил мълчаливите братя, защото е искал да вземе Меча на ангела?

— Какво друго ти каза? Каза ли ти къде отива? Какво смята да прави с двете реликви на смъртните? — трескаво заразпитва Мерис.

Джейс поклати глава.

Инквизиторката се приближи към него, наметката й се увиваше около нея като ленива змия. Нейните сиви очи и сива уста бяха свити в тесни хоризонтални линии.

— Не ти вярвам.

Джейс само я погледна.

— Не съм го и очаквал.

— Съмнявам се и Клейвът да ти повярва.

Алек живо се намеси:

— Джейс не е лъжец…

— Поразмърдай си малко мозъка, Александър — каза инквизиторката, без да отделя очи от Джейс. — Остави за малко лоялността към приятеля си. Каква е логиката Валънтайн да се спре пред килията на сина си на бащинска раздумка относно Меча, а в същото време да не каже какво смята да прави с него, нито къде възнамерява да отиде?

— S’io credesse che mia risposta fosse — каза Джейс на език, който Клеъри не разбираше — a persona che mai tornasse al mondo…

— Данте. — Инквизиторката изглеждаше студено развеселена. — Ад. Още не си в ада, Джонатан Моргенстърн, макар че ако се опиташ да излъжеш Клейва, ще ти се прииска да си там. — Тя се обърна към останалите. — На никого ли не му се вижда странно това, че Мечът изчезна в нощта, преди Джонатан Моргенстърн да бъде подложен на проверката с него, и че именно баща му е този, който го е откраднал?

Джейс изглеждаше шокиран, устните му бавно се разтвориха от изненада — сякаш и през ум не му беше минало такова нещо.

— Баща ми не е взел Меча заради мен. Той го взе за себе си. Съмнявам се, че изобщо е знаел за проверката.

— И виж само колко удобно за теб. И за него. Сега вече ще е спокоен, че няма да издрънкаш тайните му.

— Аха — каза Джейс, — явно се е страхувал да не кажа на някого, че заветната му мечта е била да стане балерина. — Инквизиторката не сваляше очи от него. — Не знам никакви тайни на баща ми — рече по-остро той. — Никога нищо не ми е казвал.

Инквизиторката го гледаше с нещо като отегчение.

— Ако баща ти не е взел Меча, за да те защити, то тогава защо го е взел?

— Това е Реликва на смъртните — рече Клеъри. — В него се съдържа сила. Като Бокала. Валънтайн обича силата.

— Бокалът си има специално предназначение — каза инквизиторката. — Той може да се използва за създаване на армия. Мечът се използва при разпити и съдебни процеси. Не виждам какъв интерес може да представлява за него.

— Може да го е направил, за да обърка Клейва — предположи Мерис. — Да подкопае устоите ни. Да ни покаже, че няма нищо, което да можем да скрием от него, стига той да поиска да го узнае. — Това е изненадващо добро обяснение, помисли си Клеъри, но Мерис не звучеше много убедително. — Факт е, че…

Но те така и не чуха какъв факт имаше предвид тя, защото в същия момент Джейс вдигна ръка, сякаш за да попита нещо, но изведнъж замлъкна и внезапно седна на тревата, сякаш краката му се бяха подкосили. Алек коленичи до него, но Джейс отказа помощта му.

— Остави ме. Добре съм.

— Не си добре. — Клеъри коленичи до Алек на тревата, Джейс я погледна с разширени и тъмни зеници, въпреки магическата светлина, която осветяваше нощта. Тя сведе поглед към китките му, където Алек бе начертал иратце. Знакът беше изчезнал, не беше останал дори тънък белег, който да показва, че е подействал. Погледът й се срещна с този на Алек и тя видя собствената си тревога, отразена в очите му. — Нещо става с него — каза тя. — Нещо сериозно.

— Мисля, че му трябва лечителна руна. — Инквизиторката сякаш се дразнеше, че Джейс е намерил да се нарани в момент, когато се обсъждаха толкова важни неща. — Иратце или…

— Опитахме с иратце — каза Алек. — Не подейства. Струва ми се, че тук има демонична намеса.

— Нещо като демонична отрова? — Мерис помръдна, сякаш възнамеряваше да отиде при Джейс, но инквизиторката я задържа.

— Той се преструва — рече тя. — А всъщност в този момент трябваше да е затворен в една от килиите на Града на тишината.

При тези й думи Алек скочи на крака.

— Как можахте да го кажете… погледнете го! — Той посочи към Джейс, който се беше строполил по гръб на тревата, очите му бяха затворени. — Той дори не може да стои изправен. Трябва му лекар, трябва му…

— Мълчаливите братя са мъртви — каза инквизиторката. — Да не предлагаш да го пратим в болница на мунданите?

— Не. — Гласът на Алек се стегна. — Реших, че може да отиде при Магнус.

Изабел издаде някакъв звук, който беше нещо средно между кихане и кашляне. Тя се извърна, а инквизиторката изгледа безизразно Алек.

— Магнус ли?

— Той е магьосник — рече Алек. — По-точно, е висшият магьосник на Бруклин.

— Говориш за Магнус Бейн, така ли? — попита Мерис. — Репутацията му е…

— Той ме излекува, след като се сбих с великия демон — каза Алек. — Мълчаливите братя бяха безсилни, обаче Магнус…

— Това е абсурдно — каза инквизиторката. — Просто искаш да помогнеш на Джонатан да избяга.

— Той изобщо не е в състояние да избяга — рече Изабел. — Нима не виждате?

— Магнус никога не би го допуснал — каза Алек, като бегло погледна сестра си. — Той няма интерес да си навлича неприятности с Клейва.

— И как ще успее да го предотврати? — Гласът на инквизиторката бе пропит с ирония. — Джонатан е ловец на сенки, няма да е лесно да бъде държан под ключ.

— Може би трябва него да попитаме — предложи Алек. Инквизиторката се усмихна с режещата си усмивка.

— Непременно. Къде е той?

Алек сведе поглед към телефона, който държеше, а после се обърна към тънката сива фигура пред себе си.

— Тук е — рече той. И повиши глас. — Магнус! Магнус, излез.

Дори инквизиторката вдигна вежди, когато Магнус влезе през портата. Висшият магьосник носеше черен кожен панталон, колан с катарама във формата на скъпоценно „М“ и кобалтово синя военна пруска куртка, изпод която се подаваше бяла дантелена риза. Целият бе покрит с блестящи помади. За миг развеселеният му поглед се спря върху лицето на Алек, а после отиде при проснатия на тревата Джейс.

— Мъртъв ли е? — осведоми се той. — Прилича ми на мъртъв.

— Не — тросна се Мерис. — Не е мъртъв.

— Проверихте ли? Ако искате, мога да го изритам. — Магнус тръгна към Джейс.

— Престани! — сряза го инквизиторката, която прозвуча на Клеъри като учителката й в трети клас, когато я караше да спре да драска по чина си с маркера. — Не е мъртъв, а ранен — добави тя, едва ли не обидено. — Нужни са ни твоите лечителски умения. Джонатан трябва да се оправи дотолкова, че да може да бъде подложен на разпит.

— Добре, но това си има цена.

— Аз плащам — каза Мерис.

Инквизиторката дори не мигна.

— Много добре. Но той не може да се върне в Института. Това, че Мечът е изчезнал, не означава, че разпитът няма да се състои така, както е планирано. А междувременно момчето трябва да се държи под наблюдение. Рискът да избяга никак не е малък.

— Риск да избяга? — смая се Изабел. — Постъпвате така, сякаш той се е опитал да избяга от Града на тишината…

— Е — рече инквизиторката. — Нали сега не е в килията си?

— Не е честно! Не можете да очаквате от него да стои долу, заобиколен от мъртъвци!

— Не е честно ли? Не било честно? Ти сериозно ли очакваш да повярвам, че с брат ти сте се вдигнали да дойдете в Града от кости заради аварийното обаждане, а не защото сте искали да освободите Джонатан от затвора, със затварянето му в който ясно обявихте, че не сте съгласни? И как очакваш да повярвам, че няма отново да се опитате да го освободите, ако му бъде разрешено да се върне в Института? Да не мислиш, че ще ме преметнеш толкова лесно, колкото правиш това с родителите си, Изабел Лайтууд?

Изабел се изчерви. Понечи да отговори, ала Магнус я прекъсна:

— Вижте, няма проблем — каза той. — При мен Джейс ще бъде на достатъчно сигурно място.

Инквизиторката се обърна към Алек.

— Твоят магьосник — каза тя — дава ли си сметка, че Джонатан е свидетел от изключителна важност за Клейва?

— Той не е мой магьосник. — Острите скули на Алек пламнаха в тъмночервено.

— При мен и друг път е имало затворници на Клейва — рече Магнус. В тона му бе изчезнала шеговитата нотка. — Мисля, ще се съгласите, че в това отношение репутацията ми е безупречна. Моята магия е една от най-добрите.

Дали Клеъри си въобразяваше, или наистина очите му се задържаха върху Мерис, когато каза това? Тя нямаше време да разсъждава по този въпрос; инквизиторката нададе остър вик, дали на изумление, дали от погнуса, и каза:

— Е, добре. Когато е способен да говори, ми се обади, магьоснико. Имам още много въпроси към него.

— Разбира се — каза Магнус, но Клеъри имаше чувството, че май вече не слушаше инквизиторката. Той мина елегантно по тревата и застана над Джейс. Беше колкото висок, толкова и слаб и когато Клеъри вдигна поглед, бе изумена колко много звезди успяваше да закрие с тялото си.

— Той може ли да говори? — попита Магнус Клеъри, като посочи Джейс.

Преди Клеъри да успее да отговори, Джейс отвори очи. Той вдигна замаян и блуждаещ поглед към магьосника.

— Какво правиш тук?

В отговор Магнус се усмихна на Джейс и зъбите му блеснаха като диаманти.

— Здравей, съквартиранте — рече той.