Касандра Клеър
Град от пепел (7)

6
Град от пепел

В крайна сметка Изабел направи на Клеъри само два знака, по един на всяка ръка. Единият беше отвореното око, украсяващо ръката на всеки ловец на сенки. Другият приличаше на два пресичащи се полумесеца. Изабел каза, че това е руната на защитата. И двете руни пареха при допира на стилито до кожата, но болката утихна, когато Клеъри, Изабел и Алек се качиха на едно черно такси и се отправиха към центъра на града. Когато стигнаха до Второ авеню и стъпиха на тротоара, Клеъри усети ръцете си толкова леки, сякаш плуваше с надуваеми ръкавели в басейн.

Тримата преминаха в мълчание арката от ковано желязо и влязоха в мраморното гробище. Последния път, когато Клеъри бе идвала в този малък парк, беше бързала след брат Джеремая. Сега за първи път забеляза имената, издълбани в стените: Янгблъд, Феърчайлд, Трашкрос, Найтвайн, Рейвънскар. До тях имаше руни. По традиция всяко семейство ловци на сенки си имаше свой символ: На Уейланд беше ковашки чук, на Лайтууд — факла, а на Валънтайн — звезда.

В подножието на статуята на ангела в центъра на парка беше избуяла трева. Очите на ангела бяха затворени, тънките му ръце бяха сключени около столчето на каменна чаша, изобразяваща Бокала на смъртните. Каменното му лице беше спокойно, набраздено със засъхнали вадички мръсотия.

Клеъри каза:

— Последния път, когато бях тук, брат Джеремая изписа руна на статуята, за да отвори портите на Града.

— Не искам да използвам руните на мълчаливите братя — каза Алек. Лицето му беше строго. — Те трябваше да са усетили присъствието ни, преди да сме стигнали до тях. Вече започвам да се безпокоя. — Той извади една кама от колана си и прокара острието й по голата си длан. От плитката рана бликна кръв. Сви юмрук над каменната чаша и остави кръвта да потече в нея. — Кръвта на нефилимите — каза той. — Трябва да подейства като ключ.

Каменните клепачи на ангела се отвориха. За миг Клеъри си помисли, че очите му ще блеснат между каменните гънки, но те продължаваха да си бъдат от гранит. Секунда след това тревата в подножието на статуята започна да се разцепва. Крива черна линия, извиваща се като змия, се отдели от статуята и Клеъри бързо отскочи назад, когато в краката й се разтвори тъмна дупка.

Тя се наведе над нея. Долу се виждаха стълби, които се губеха в тъмнината. Миналия път, когато беше тук, мракът се разсейваше от поставени на разстояние една от друга факли, които осветяваха стъпалата. Сега цареше пълен мрак.

— Нещо не е наред — каза Клеъри. Изабел и Алек дори не помислиха да възразят. Клеъри извади от джоба си камъка с магическата светлина, който Джейс й беше дал, и го вдигна над главата си. От него бликна светлина, която се процеждаше през сключените й пръсти. — Хайде.

Алек застана пред нея.

— Аз ще вървя напред, а ти ще ме следваш. Изабел ще пази тила ни.

Бавно заслизаха надолу, влажните ботуши на Клеъри се плъзгаха по изтърканите с времето стъпала. В подножието на стълбите имаше къс тунел, който водеше до огромна зала с мраморни бели арки с инкрустирани в тях полускъпоценни камъни. Редиците на мавзолеите тънеха в сенките, подобно на отровни гъби от вълшебна приказка. По-далечните от тях дори не се виждаха; магическата светлина не беше достатъчно силна, за да освети цялата зала.

Алек погледна надолу към мрачните редици.

— Никога не съм мислил, че ще вляза в Града на тишината — каза той. — Дори и когато умра.

— На твое място не бих била толкова тъжна — каза Клеъри. — Брат Джеремая ми каза какво правят със своите мъртви. Изгарят ги и използват по-голямата част от пепелта, за да направят мрамора на Града. Кръвта и костите на убийците на демони са сами по себе си мощна защита срещу злото. Дори и в смъртта си, Клейвът служи на каузата.

— Хммм — каза Изабел. — Така се показва уважение. Пък и вие, мундитата, също понякога изгаряте мъртвите си.

Това не го прави по-малко зловещо, помисли си Клеъри. Мирисът на пепел и пушек тежко висеше във въздуха, което й беше познато от миналия път, когато беше идвала тук, но сега сред тези миризми се долавяше още нещо, по-тежката и по-плътна смрад на гниещи плодове.

Изглежда, Алек също беше доловил миризмата, защото се намръщи и извади ангелската кама от колана с оръжията си.

— Арател — прошепна той и светлината на камата се сля с магическата на Клеъри, при което те съгледаха още едно стълбище и се спуснаха по него. Магическата светлина пулсираше в ръката на Клеъри като умираща звезда. Тя се запита дали тези камъни изобщо някога се изтощават, както става с батериите на джобно фенерче. Надяваше се, че не. Самата мисъл да се потопи в непрогледния мрак на това зловещо място я накара неволно да потрепери от ужас.

Миризмата на гниещи плодове ставаше все по-силна, когато най-накрая стигнаха до подножието на стълбите и се озоваха в друг дълъг тунел. Той извеждаше към зала, обградена с остри, издялани кости — Клеъри много добре си спомняше тази зала. Инкрустираните сребърни звезди искряха по пода като скъпоценни камъни. В средата на залата имаше черна маса. По гладката й повърхност личеше локва тъмна течност, която се стичаше надолу и образуваше рекичка на пода.

Преди, когато Клеъри беше застанала пред Съвета на мълчаливите братя, на стената зад масата бе висял сребърен меч. Сега мечът го нямаше, а на негово място стената бе опръскана с алена течност, образуваща огромно ветрило.

— Това кръв ли е? — прошепна Изабел. Не звучеше изплашено, а по-скоро изненадано.

— На такова ми прилича. — Алек огледа помещението. Сенките бяха плътни като боя и сякаш изпълнени с движение. Той стисна серафимската си кама.

— Какво ли може да се е случило? — каза Изабел. — Мълчаливите братя… мислех, че те са неуязвими…

Гласът й трепна, когато Клеъри се обърна и магическата светлина в ръката й образува странни сенки между остриетата. Едно от тях имаше по-особена форма. Тя се опита да усили магическата светлина, като я насочи право в тази посока.

На едно от остриетата, като червей на кука, бе нанизано мъртвото тяло на един от мълчаливите братя. Ръцете, раздрани и окървавени, висяха точно над мраморния под. Вратът му изглеждаше счупен. Кръвта се бе събрала в локва под него, съсирена и черна на магическата светлина.

Изабел ахна.

— Алек. Виждаш ли…

— Виждам. — Гласът на Алек беше мрачен. — Виждал съм и по-лоши неща. Тревожа се за Джейс.

Изабел се приближи и докосна черната базалтова маса, плъзна пръсти по повърхността й.

— Тази кръв е прясна. Когато и да се е случило това, не е било отдавна.

Алек се приближи към набучения труп на брата. От локвата кръв тръгваха влажни отпечатъци по пода.

— Стъпки — каза той. — Някой е минавал оттук. — Алек подкани с трепереща ръка момичетата да го последват. Те тръгнаха след него, като Изабел спря да избърше окървавените си ръце в меките си кожени наколенници.

Пътеката от стъпки водеше към тесен тунел и потъваше в тъмнината. Когато Алек спря и започна да се оглежда, Клеъри мина нетърпеливо покрай него, а пламъкът на магическата светлина разстла сребристобяла пътека пред тях. В края на тунела видя една двойна порта, която бе открехната.

Джейс.

Тя някак си усети, че той е наблизо. Почти се затича, ботушите й шумно тракаха по твърдия под. Чу как Изабел извика след нея, а после заедно с Алек също се затичаха, като шумно тракаха с токове. Когато стигна края на коридора, Клеъри се промуши през вратата и се озова в широко каменно помещение, преградено с редица метални решетки, вкопани дълбоко в земята. Едва различи една свита фигура отвъд решетките. Точно пред тях беше проснато отпуснатото тяло на един от мълчаливите братя.

Клеъри веднага разбра, че е мъртъв. Позна това по начина, по който лежеше, като кукла с изметнати крайници, опънати до счупване. Робата с цвят на пергамент беше наполовина смъкната от раменете му. Страховитото му лице, разкривено в див ужас, все още можеше да се разпознае. Това беше брат Джеремая.

Тя се втурна покрай тялото към вратата на килията, която беше от плътно разположени една до друга пръчки с панта от едната страна. Не се виждаше ключалка или брава, които да може да отвори. Чу името си, извикано от намиращия се зад нея Алек, но не му обърна внимание: тя гледаше вратата. Разбира се, нямаше видим начин да я отвори, установи тя. Братята не се занимаваха с видимите, а по-скоро с невидимите неща. С магическата светлина в една ръка, тя грабна с другата стилито на майка си.

От другата страна на решетката се чу шум. Нещо като приглушен стон или въздишка, не беше сигурна точно какво беше, но разбра откъде идва. Джейс. Клеъри започна да стърже по вратата на килията с върха на стилито си, като се опитваше да начертае върху твърдия метал руната на отворената врата, която се бе появила в главата й, черна и релефна. Там, където се докосваше стилито, златно-сребърните пръчки изпращяваха. Отвори се, молеше се тя на вратата, отвори се, отвори се, ОТВОРИ СЕ!

Звук от разпарящ се плат прониза помещението. Клеъри чу как Изабел извика, когато вратата изскочи от пантите си навътре и се сгромоляса в килията като падащ подвижен мост. Клеъри чу още един звук на отделяне на метал от метал, мощно издрънчаване като шепа хвърлени камъни. Тя се шмугна в килията, като стъпваше върху вибриращата паднала врата.

Магическата светлина изпълни малкото помещение, в което стана светло като ден. С крайчеца на очите си забеляза редицата белезници — всички от различен метал: злато, сребро, стомана и желязо, които започнаха да се изтръгват от стените и да падат с дрънчене на пода. Очите й бяха привлечени от отпуснатата фигура в ъгъла; видя светлата коса, протегнатата напред ръка, отключените белезници, изхвърлени малко встрани. Китката беше оголена и разкървавена, по кожата бяха останали грозни рани.

Клеъри се свлече на колене, като остави стилито си встрани, и внимателно повдигна тялото. Беше Джейс. Бузите му също бяха изранени, а лицето му бе много бледо. Тя обаче видя трепващи движения под клепачите му. На шията му пулсираше една вена. Той беше жив.

Заля я гореща вълна от облекчение и отпусна опънатите въжета на напрежението, което от доста време я стягаше. Магическата светлина падна на пода до нея, където продължи да си свети. Клеъри отметна косата на Джейс от челото му с нежност, която й беше чужда — никога не бе имала братя и сестри, дори и братовчеди. Никога не й се беше случвало да превързва рани или да целува наранени колене, или изобщо да се грижи за някого.

Но беше нормално да изпитва към Джейс нежност като тази, помисли си тя, като неволно дръпна ръката си, още щом клепачите на Джейс трепнаха и той изстена. Беше неин брат, защо да не я е грижа какво му се е случило?

Той отвори очи. Зениците му бяха огромни, разширени. Дали не си е ударил главата? Очите му се впериха в нея с удивен поглед.

— Клеъри? Какво правиш тук?

— Дойдох да те намеря — каза тя, защото това си беше самата истина.

По лицето му премина спазъм.

— Ти наистина ли си тук? Не съм… не съм мъртъв, нали?

— Не — отвърна тя, като го погали по лицето. — Просто беше припаднал. Сигурно си си ударил и главата.

Джейс сложи ръката си върху нейната, притисната до бузата му.

— Струваше си — каза с толкова нисък глас, че тя дори не беше сигурна, че е казал нещо.

— Какво става? — Беше Алек, който се промъкна под ниския вход, последван от Изабел. Клеъри рязко дръпна ръката си, после изруга тихо под носа си. Не беше направила нищо лошо.

Джейс се изправи в седнало положение. Лицето му беше посърнало, ризата му бе изцапана с кръв. Алек го погледна загрижено.

— Добре ли си? — попита той и коленичи. — Какво се е случило? Помниш ли нещо?

Джейс вдигна здравата си ръка.

— Уместен въпрос, Алек. Имам чувството, че главата ми се е разцепила.

— Кой ти причини това? — попита Изабел едновременно объркано и уплашено.

— Никой нищо не ми е причинявал. Опитвах се да се освободя от белезниците. — Джейс сведе поглед към китката си, сякаш беше смъкнал почти цялата си кожа, и въздъхна.

— Дай да ти помогна — казаха едновременно Клеъри и Алек, като посегнаха към ръката му. Очите им се срещнаха и Клеъри първа отдръпна ръката си. Алек пое китката на Джейс и извади стилито си. С няколко ловки движения нарисува иратце — лечителната руна — точно под разкървавената кожа.

— Благодаря — каза Джейс, като отдръпна ръката си. Наранената част от китката му вече беше започнала да се възстановява. — Брат Джеремая…

— Мъртъв е — рече Клеъри.

— Знам. — Без да се възползва от предложената му от Алек помощ, той се изправи, като се подпираше на стената. — Той бе убит.

— Дали мълчаливите братя не са се избили помежду си — попита Изабел. — Не разбирам… не разбирам защо им е било да го правят…

— Не са го направили те — каза Джейс. — Нещо ги е убило. Не знам какво. — Болезнен спазъм разкриви лицето му. — Главата ми…

— Хайде да тръгваме вече — каза припряно Клеъри. — Преди това, което ги е убило…

— Да се върне да убие и нас? — довърши Джейс. Той сведе поглед към кървавата си риза и наранена ръка. — Мисля, че вече си е отишло. Но по всяко време може да го накара да се върне.

— Кой да го накара да се върне? — попита Алек, но Джейс не каза нищо. Цветът на лицето му се менеше от сиво до хартиено бяло. Когато започна да се свлича до стената, Алек го хвана. — Джейс…

— Добре съм — запротестира той, но ръката му силно сграбчи ръкава на Алек. — Мога да стоя прав.

— Струва ми се, че използваш стената, за да се подпираш на нея. По моите представи това не е „стоене прав“.

— Това е стоене под наклон — отвърна Джейс. — Стоенето под наклон е на една крачка от стоенето прав.

— Стига сте се препирали — рече Изабел, като ритна угасената факла от пътя си. — Трябва да се махнем оттук. Ако има някакво същество, то няма да се задоволи само с убийството на мълчаливите братя, а ще иска да убие и нас.

— Изи е права. Да тръгваме. — Клеъри вдигна магическата светлина и се изправи. — Джейс… в състояние ли си да ходиш?

— Той може да се облегне на мен. — Алек обви с ръка раменете на Джейс и той се облегна на него. — Хайде — рече нежно Алек. — Ще те превържем, когато излезем оттук.

Те бавно се придвижиха към вратата на килията, където Джейс спря и се втренчи в тялото на брат Джеремая, свито на каменните плочи. Изабел коленичи и дръпна кафявата вълнена качулка на мълчаливия брат, за да закрие лицето му. Когато се изправи, лицата на всички бяха посърнали.

— Никога не съм виждал някой от мълчаливите братя изплашен — каза Алек. — Не мислех, че изобщо са способни да изпитват страх.

— Всеки изпитва страх. — Джейс все още беше много блед и макар че крепеше ранената си ръка до гърдите, Клеъри не мислеше, че болката му е физическа. Изглеждаше някак дистанциран, сякаш затворен в себе си и като че ли криеше нещо. Те се върнаха през тъмните коридори, от които бяха дошли и се заизкачваха по тесните стъпала, водещи до залата на говорещите звезди. Когато стигнаха там, Клеъри усети тежка миризма на кръв и изгорено, която й бе убягнала минавайки оттук на идване. Джейс, облегнат на Алек, се оглеждаше наоколо с някаква смесица от ужас и смущение на лицето. Клеъри видя как той се втренчи в отсрещната стена обилно напоена с кръв, и каза:

— Джейс, не гледай! — После се почувства глупаво, та той бе ловец на демони, все пак, виждал е и по-лоши неща.

Той поклати глава.

— Тук нещо не ми харесва…

— Тук всичко не ми харесва — каза Алек, като кимна към гората от сводове, която извеждаше от павилиона. — Това е най-краткият път за излизане оттук. Хайде.

Млъкнаха и не проговориха, докато не излязоха от Града от кости. Струваше им се, че всяка сянка се движи, сякаш мракът бе изпълнен със същества, готови да скочат върху тях. Изабел промърмори нещо под нос. Макар Клеъри да не чу какво, се досети, че е на чужд език, на някакъв древен език — може би латински.

Когато стигнаха до стъпалата, които извеждаха от града, Клеъри изпусна тиха въздишка на облекчение. Градът от кости може някога и да е бил красив, но сега беше ужасяващ. Когато достигнаха последната редица от стълби, светлина прониза очите й и я накара да извика от изненада. Статуята на ангела в горния край на стъпалата със своята брилянтна златна светлина осветяваше наоколо като ден. Тя хвърли поглед към останалите, и те изглеждаха не по-малко смаяни.

— Няма как слънцето да е изгряло още… нали? — промълви Изабел. — Колко време бяхме долу?

Алек погледна часовника си.

— Не беше дълго.

Джейс измърмори нещо, прекалено тихо, за да го чуе някой. Алек нададе ухо.

— Какво каза?

— Магическа светлина — каза Джейс, този път малко по-силно.

Изабел бързо се изкачваше по стълбите, Клеъри я следваше, след тях вървеше Алек, който почти влачеше, почти носеше Джейс нагоре. Когато се изкачи горе, Изабел внезапно спря като закована. Клеъри я извика, но тя не помръдна. Миг по-късно Клеъри стоеше до нея и на свой ред също започна да се оглежда смаяно.

Градината беше изпълнена с ловци на сенки — двайсет, може би трийсет, облечени в тъмни униформи, покрити със знаци, всеки от тях понесъл камък с магическа светлина.

Най-отпред стоеше Мерис, с черното облекло на ловците на сенки и наметало със смъкната качулка. Зад нея се редяха дузина непознати мъже и жени, които Клеъри никога не беше виждала, но които носеха знаците на нефилимите по ръцете и лицата си. Един от тях, красив мъж с кожа, черна като абанос, се обърна и погледна втренчено Клеъри и Изабел, а после и Джейс и Алек, които се бяха изкачили по стълбите и примигваха на неочаквано ярката светлина.

— В името на ангела — каза мъжът. — Мерис, някой вече е бил долу.

Когато видя Изабел, Мерис зяпна и от устата й се отрони тиха въздишка. После затвори уста, устните й се присвиха в тънка бяла линия, сякаш изтеглена през лицето й с тебешир.

— Виждам, Мелик — каза тя. — Това са моите деца.