Касандра Клеър
Град от пепел (5)

4
Кукувица в гнездото

— Портокалов сок, меласа, яйца — е, с изтекъл преди седмици срок на годност — и нещо, което прилича на маруля.

— Маруля ли? — Клеъри надникна над рамото на Саймън в хладилника. — О, това е моцарела.

Саймън потръпна и затвори с крак вратата на хладилника на Люк.

— Дали да не си поръчаме пица?

— Вече го направих — каза Люк, който влезе в кухнята с безжичен телефон в ръка. — Огромна вегетарианска пица и три коли. Обадих се и в болницата — добави той, като вдигна телефона. — Няма промяна в състоянието на Джослин.

— О, — каза Клеъри и седна до дървената маса в кухнята на Люк. Обикновено Люк поддържаше изрядна чистота, ала в момента масата бе отрупана с неотворена поща и купища мръсни чинии. Зелената пътна чанта на Люк бе овесена на гърба на един стол. Знаеше, че трябва да помага с почистването, но напоследък просто нямаше сили. Кухнята на Люк беше малка и поомърляна, меко казано — той не беше много по готвенето, за което свидетелстваше фактът, че на поставката за подправки, която висеше над старомодната газова печка, нямаше подправки. Той я използваше, за да държи там кутии с кафе и чай.

Саймън седна до нея, докато Люк събираше мръсните чинии от масата и ги слагаше в мивката.

— Добре ли си? — попита с тих глас.

— Добре съм. — Клеъри с мъка се усмихна. — Не съм очаквала мама да се събуди днес, Саймън. Имам чувството, че тя… очаква нещо.

— Знаеш ли какво е то?

— Не. Само предполагам, че нещо липсва. — Погледна Люк, но той бе погълнат от енергичното търкане на чиниите в мивката. — Или някой.

Саймън й хвърли шеговит поглед и сви рамене.

— Значи сцената в института е била покъртителна, така ли?

Клеъри сви рамене.

— Майката на Алек и Изабел е ужасна.

— Как се казваше тя?

— Мерис — отвърна Клеъри, като имитираше произношението на Люк.

— Това е старо име сред ловците на сенки. — Люк бършеше ръцете си в кухненската кърпа.

— И Джейс е решил да остане там и да се разбере с онази инквизиторка? Не е искал да си тръгне? — попита Саймън.

— Няма друг избор, ако иска да живее като ловец на сенки — каза Люк. — А това, да бъде нефилим, означава много за него. Познавах и други ловци на сенки като него, още навремето в Идрис. Ако това му се отнеме…

Чу се познатото иззвъняване на вратата. Люк хвърли кърпата върху кухненския плот.

— Ей сега се връщам.

Едва излязъл от кухнята, и Саймън рече:

— Наистина ми е странно да гледам на Люк като на човек, който е бил ловец на сенки. По-странно и от това да мисля за него като за върколак.

— Сериозно? Защо?

Саймън сви рамене.

— Бях чувал за върколаци и преди. Те са сравнително познати като вид. Да се превръщаш във вълк всеки месец, по̀ може да се приеме. Но тази история с ловците на сенки… приличат ми на сектанти.

— Не приличат на сектанти.

— Напротив, точно на такива приличат. Ловът на демони запълва целия им живот. И гледат останалите отвисоко. Наричат ни мундита. Сякаш те не са човешки същества. Не се сприятеляват с обикновени хора, не ходят на същите места, не разбират шегите ни, мислят се за нещо повече от нас. Саймън протегна длъгнестия си крак и приглади оръфаните ръбове на дупките на джинсите си. — Днес срещнах още един върколак.

— Не ми казвай, че си се срещнал с Чудатия Пит в Луната на ловеца. — Тя усети някакво тревожно свиване в стомаха, но не можеше да каже с точност кое го бе причинило. Може би напрежението от неизвестното.

— Не. Едно момиче — каза Саймън. — Колкото нас. Казва се Мая.

— Мая ли? — Люк се беше върнал в кухнята, с квадратна бяла кутия от пица в ръце. Той я тупна на масата и Клеъри посегна да я отвори. Мирисът на изпечено тесто, доматен сос и кашкавал й напомни колко прегладняла беше. Откъсна си едно парче, без да дочака Люк да плъзне по масата чиния към нея. Той седна, като се усмихваше и клатеше глава.

— Значи Мая е от твоята глутница, така ли? — попита Саймън, като си взе парче пица.

Люк кимна.

— Точно така. Тя е добро дете. Оставих я да наглежда книжарницата тук, докато бях в болницата. Съгласи се да й платя с книги.

Саймън погледна Люк над пицата си.

— С парите ли си закъсал?

Люк сви рамене.

— Парите никога не са били важни за мен, а глутницата сама се грижи да си ги изкарва.

Клеъри рече:

— Когато закъсвахме с парите, мама винаги казваше, че ще продаде някоя от вещите на баща ми. Но откакто се оказа, че човекът, когото мислех за свой баща, не е мой баща, се съмнявам това да са били вещите на Валънтайн…

— Майка ти продаваше бижутата си едно по едно — каза Люк. — Валънтайн й беше подарил някои от семейните ценности, принадлежали на поколения Моргенстърн. Дори и най-малката дрънкулка би имала висока тръжна цена. — Той въздъхна. — Сега ги няма, вероятно Валънтайн ги е открил при потрошаването на стария ви апартамент.

— Е, надявам се, че все пак е било някаква утеха да му разпродава нещата на парче — каза Саймън и си взе трето парче пица.

Направо е смайващо, мислеше си Клеъри, как едно момче в тийнейджърска възраст е в състояние да яде толкова много, без да качи и грам или поне да му прилошее.

— Сигурно ти е било странно да видиш Мерис след толкова много години — каза тя на Люк.

— Чак странно, не. Мерис не се е променила много от времето, когато… всъщност сега повече от всякога прилича на себе си, ако разбираш какво имам предвид.

Клеъри разбираше. Начинът, по който изглеждаше Мерис Лайтууд, напълно отговаряше на представата й за слабото, тъмнокосо момиче на снимката, която Ходж й бе дал, онова, с надменно притиснатата към гърдите брадичка.

— Какво смяташ, че изпитва тя към теб? — попита. — Наистина ли мислиш, че са се надявали да си мъртъв?

Люк се усмихна.

— Може би не от омраза, не, но безспорно щеше да им е по-удобно и по-малко объркващо, ако бях мъртъв. Това, че съм не само жив, но и водач на глутница в центъра на града, едва ли е нещо, което са очаквали. Освен това тяхната работа е да пазят мира между долноземците… и ето, появявам се аз, имам стари сметки за уреждане с тях и куп причини да желая отмъщение. Притеснени са, защото съм непредсказуем.

— Така ли е? — попита Саймън. Бяха приключили с пицата и без да поглежда, посегна към една от коричките на Клеъри. Знаеше, че тя не ги обича. — Искам да кажа, наистина ли си непредсказуем?

— Няма такова нещо. Достатъчно зрял съм. Човек на средна възраст.

— Като се изключи това, че веднъж месечно се превръщаш във вълк и тичаш наоколо, като от време на време разкъсваш нещо — каза Клеъри.

— Можеше да бъде и по-лошо — рече Люк. — Мъжете на моята възраст обикновено си купуват скъпи спортни коли и се забавляват със супермодели.

— Ти си само на трийсет и осем — отбеляза Саймън. — Това не е средна възраст.

— Благодаря, Саймън, поласкан съм. — Люк отвори кутията за пица и като видя, че е празна, я затвори с въздишка. — Независимо че си изял цялата пица.

— Взех си само пет парчета — запротестира Саймън, като се облегна на стола си и се залюля на двата му задни крака.

— А ти колко парчета мислиш, че имаше пицата, глупчо такъв? — осведоми се Клеъри.

— По-малко от пет парчета изобщо не се брои за ядене. Само си залъгваш апетита с тях. — Саймън погледна боязливо към Люк. — Сега да не вземеш да се превърнеш във вълк и да ме изядеш?

— Едва ли ще те изям. — Люк пусна кутията от пицата в коша за боклук. — Изглеждаш ми жилав и трудносмилаем.

— Но все пак кашер^[1] — отбеляза бодро Саймън.

— Ако срещна някой еврейски ликантроп, ще го изпратя при теб. — Люк отново се наведе над мивката. — Но да отговоря на въпроса ти, Клеъри. Беше ми странно да видя Мерис Лайтууд, но не беше заради нея. А заради обстановката. Институтът твърде много ми напомня за заседателната зала в Идрис. Усещах силата на руните от Сивата книга навсякъде около себе си, след като петнайсет години съм се опитвал да ги забравя.

— И успя ли? — попита Клеъри. — Успя ли да ги забравиш?

— Има неща, които никога не се забравят. Руните от книгата са нещо повече от рисунки. Те стават част от теб. Част от кожата ти. Никога не можеш да престанеш да бъдеш ловец на сенки. Това е дар, който носиш с кръвта си и не можеш да се освободиш от него, както не можеш да промениш кръвната си група.

— Питам се — рече Клеъри, — дали не е редно и аз да получа такива руни.

Саймън изпусна коричката от пица, която гризеше.

— Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Защо ми е да се шегувам с такива неща? Защо да нямам знаци? Аз съм ловец на сенки. И трябва да имам защитата, която ми се полага.

— Защита от какво? — настояваше Саймън, като се наведе напред и предните крака на стола му се удариха шумно в земята. — Всичко това с лова на демони вече ми идва в повече. Мислех, че се опитваш да живееш като нормален човек.

Люк рече меко:

— Не съм сигурен, че има такова нещо като нормален живот.

Клеъри сведе поглед към ръката си, където преди време Джейс й беше начертал единствения знак. Той още се виждаше като бледа плетеница, повече като спомен, отколкото белег.

— Ами, аз може и да искам да избягам от тази дивотия. Но ако тя ме преследва? Какво правим, ако нямам избор?

— Или може би просто не искаш да се махнеш от дивотията — промърмори Саймън. — Или поне не, докато Джейс е още там.

Люк се покашля.

— Повечето нефилими преминават през различни етапи на обучение, преди да получат своите знаци. Не бих ти препоръчал да се сдобиеш с руни, преди да изкараш поне основното обучение. Но, разбира се, от теб зависи дали искаш да се занимаваш с това. Така или иначе, не можеш да минеш без едно нещо. Нещо, което притежава всеки ловец на сенки.

— Противно, арогантно поведение? — рече Саймън.

— Стили — каза Люк. — Всеки ловец на сенки трябва да има стили.

— Ти имаш ли? — попита изненадана Клеъри.

Люк излезе от кухнята, без да отговори. Не след дълго се върна, като носеше нещо, увито в черен плат. Постави предмета на масата и разви плата, от който се показа блестящ, подобен на палка инструмент, направен от блед, матов кристал. Стили.

— Чудесно е — рече Клеъри.

— Радвам се, че ти харесва, защото искам да ти го дам — каза Люк.

— Да ми го дадеш? — погледна го смаяна. — Но нали е твое?

Той поклати глава.

— Беше на майка ти. Не искаше да го държи в апартамента си, за да не го откриеш случайно, и ми даде аз да го съхранявам.

Клеъри взе стилито. Беше хладно на допир, макар че при употреба, тя знаеше това, ставаше горещо и искрящо. Беше странен предмет, не достатъчно дълъг, за да бъде оръжие, но не и достатъчно къс, за да може спокойно да се използва като средство за рисуване. Реши, че с времето ще свикне с размера му.

— Може ли да го задържа?

— Разбира се. Е, стар модел е, такива не се произвеждат от почти двайсет години. Вече ги правят с по-изчистен дизайн. Но затова пък действието му е изпитано.

Саймън наблюдаваше как Клеъри вдигна стилито като диригент палката си и започна леко да чертае някакви плетеници във въздуха помежду им.

— Това ми напомня за времето, когато моят дядо ми даде старите си стикове за голф.

Клеъри се засмя и свали ръката си.

— Да бе, само дето ти изобщо не ги ползваш.

— Надявам се и ти никога да не използваш това — каза Саймън и бързо погледна встрани, преди тя да му отговори.

 

 

От знаците се издигаше пушек, който образуваше черна спирала и издаваше задушлив мирис, идващ от собствената му изгоряла кожа. Баща му стоеше над него със стилито, върхът му пръскаше огнена жар, също като върха на пирограф, забравен на огъня.

— Затвори очи, Джонатан — каза той. — Болката е такава, каквато ти й позволиш да бъде. — Но ръката на Джейс се изви, без да иска, сякаш самата му кожа се сгърчи в желанието си да отхвърли стилито. Чу пукване, когато се счупи една кост на ръката му, после още една…

Джейс отвори очи и се взря в тъмнината, гласът на баща му се беше стопил като дим, разнесен от вятъра. Усети болка и металически вкус по езика си. Беше прехапал устната си. Треперещ, той се изправи в седнало положение.

Чу се отново изпукване и неволно сведе поглед към ръката си. Нищо й нямаше. Разбра, че звукът идваше някъде извън стаята. Някой колебливо чукаше на вратата.

Той се изтърколи от леглото и потрепери, когато босите му крака се опряха в студения под. Облече се в просъница и с отвращение изгледа измачканата си риза. Сигурно още миришеше на вълк. И всичко го болеше.

Почукването се повтори. Джейс прекоси стаята и отвори вратата. После примигна от изненада.

— Алек?

Алек, с ръце в джобовете на джинсите си, притеснено сви рамене.

— Извинявай, че толкова рано. Мама ме изпрати да те повикам. Иска да отидеш при нея в библиотеката.

— Колко е часът?

— Пет сутринта.

— А ти защо, по дяволите, си станал?

— Просто не съм си лягал. — По вида му можеше да се съди, че казва истината. Под сините му очи личаха тъмни сенки.

Джейс прокара ръка по разрошената си коса.

— Добре. Почакай една секунда, докато си сменя ризата. — Той се отправи към гардероба и зарови сред рафтовете прилежно сгънати дрехи, докато намери тъмносиня тениска с дълги ръкави. Внимателно съблече ризата, с която беше в момента — на места по кожата му имаше засъхнала кръв.

Алек извърна поглед.

— Какво ти се е случило? — Гласът му беше странно задавен.

— Сбих се с глутница вълци. — Джейс нахлузи синята тениска през глава. Така облечен, безшумно излезе след Алек в коридора. — Имаш нещо на шията си — забеляза той.

Алек вдигна ръка към шията си.

— Какво?

— Прилича на белег от ухапано — рече Джейс. — Всъщност какво си правил цяла нощ навън?

— Нищо. — Алек се изчерви като домат и все още с ръка на шията си, тръгна по коридора. Джейс го последва. — Излязох да се поразходя в парка. Опитвах се да прочистя главата си.

— И налетя на вампир?

— Какво? Не! Паднах.

— На шията си? — Алек издаде звук, от който Джейс заключи, че е по-добре да не коментира повече. — Добре, както и да е. Защо ти беше нужно да си прочистваш главата?

— Ти. Родителите ми — рече Алек. — След като си тръгна, майка ми дойде и ни обясни защо е ядосана. Разказа ни и за Ходж. Между другото, много ти благодаря, че не ми разказа.

— Извинявай. — Джейс се изчерви на свой ред. — Някак си сърце не ми даде да го направя.

— Във всеки случай не прави добро впечатление. — Алек най-после свали ръка от шията си и се обърна с укор към Джейс. — Изглежда така, сякаш криеш нещо. Нещо, свързано с Валънтайн.

Джейс рязко се спря.

— Мислиш, че съм излъгал? За това, че не знаех, че Валънтайн е мой баща?

— Не! — Алек беше поразен, дали от въпроса или от страстта, с която Джейс го зададе. — Пък и не ме интересува кой е баща ти. За мен това е без значение. Ти си си все същият.

— Но повдигна въпроса. — Думите прозвучаха студено, преди да успее да ги спре.

— Казах го просто така — рече помирително Алек. — Понякога си малко… рязък. Просто помисли, преди да кажеш нещо, само за това те моля. Никой тук не ти мисли лошото, Джейс.

— Е, благодаря ти за съвета — каза Джейс. — Знам пътя до библиотеката.

— Джейс…

Но той беше вече тръгнал, без да обръща внимание на безпокойството на Алек. Джейс не обичаше някой да се тревожи за него. Това го караше да се чувства така, сякаш наистина имаше повод за притеснение.

Вратата на библиотеката беше открехната. Джейс влезе, без да чука. Това беше една от любимите му стаи в института — имаше някакъв уют в старомодната смесица от дърво и месинг, подвързаните с кожа и кадифе книги, наредени по стените, приличаха на стари приятели, които очакват неговото завръщане. Когато отвори вратата, го лъхна силна струя студен въздух. На мястото на огъня, който обикновено пламтеше в огромната камина през цялата есен и зима, сега имаше купчина пепел. Лампите бяха угасени. Единствената светлина се процеждаше през тесните сводести прозорци и люка, намиращ се на високия таван.

Без да иска, Джейс се сети за Ходж. Ако той беше тук, огънят щеше да гори, газените лампи щяха да са запалени и щяха да хвърлят златиста светлина върху паркета. Самият Ходж щеше да седи във фотьойла до огъня, с Хюго, кацнал на рамото му, и разтворена книга…

Ала в стария фотьойл на Ходж беше седнал някой. Някаква тънка и сива фигура се изправи и плавно извивайки се като змия, се обърна към него с хладна усмивка.

Беше жена. Бе наметната със старомодна тъмносива пелерина, която падаше до върха на ботушите й. Под нея се виждаше стилен тъмносив костюм, с огромна яка, твърдите ръбове на която се впиваха в шията й. Косата й беше светлоруса, почти безцветна, силно опъната назад, а очите й бяха сиви и гледаха сурово. Те въздействаха на Джейс като допир с ледена вода, докато жената местеше поглед от мръсните му, окаляни джинси, към израненото му лице, после към очите му, където се закова.

За миг нещо трепна в погледа й, подобно на искрица от пламък, скрит под лед. После изчезна.

— Ти ли си онова момче?

Преди Джейс да успее да отговори, се чу друг глас: беше Мерис, която сигурно бе влязла в библиотеката след него. Запита се как не я е чул да приближава, след което видя, че е събула обувките си с токчета и сега е с пантофи. Беше облечена в дълга роба от рисувана коприна, а устните й бяха свити.

— Да, инквизиторке — рече тя. — Това е Джонатан Моргенстърн.

Инквизиторката се плъзна към Джейс, подобно на извиващ се сив пушек. Спря пред него и протегна ръка — бяла, с дълги пръсти, напомняше му на паяк-албинос.

— Погледни ме, момче — каза тя и внезапно дългите пръсти се озоваха под брадичката му и започнаха да повдигат главата му. Ръката беше изключително силна. — Ще ме наричаш инквизитор. Само така и по никакъв друг начин. — Кожата около очите й беше прорязана от тънки линии, подобни на пукнатини в боя. От крайчетата на устата й до брадичката се спускаха две тесни бразди. — Разбра ли?

За Джейс инквизиторката винаги бе била някаква далечна, полутайнствена фигура. Нейната самоличност, дори и много от функциите й биваха пазени в дълбока тайна от Клейва. Винаги си я бе представял като нещо подобно на мълчаливите братя, с тяхната вътрешна сила и тайнственост. Изобщо не си я представяше така директна… и така враждебна. Очите й сякаш го пронизваха и искаха да отстранят от него обгръщащата го броня от решителност и насмешливост, като проникнат чак до костите му.

— Казвам се Джейс — рече той. — А не момче. Джейс Уейланд.

— Нямаш право да се наричаш Уейланд — каза тя. — Ти си Джонатан Моргенстърн. Твърдението, че се казваш Уейланд, те прави лъжец. Също като баща ти.

— Всъщност — каза Джейс — предпочитам да ме мислят за неповторим и изключителен, единствения по рода си лъжец.

— Ясно. — Лека усмивка разкриви бледите й устни. Тази усмивка не беше приятелска. — Не понасяш да те командват, също като баща ти. Като ангела, чието име носите. — Пръстите й стиснаха брадичката му с внезапна жестокост, ноктите й се впиха болезнено в нея. — Луцифер беше възнаграден за своето непокорство, когато Бог го изпрати в ада. — Дъхът й беше кисел като оцет. — Ако се опълчиш на моя авторитет, уверявам те, че ще завиждаш на леката му участ.

Тя го пусна и отстъпи назад. Джейс усети леко кървене на местата, където се бяха впивали ноктите й. Ръцете му трепереха от гняв, но не понечи да избърше кръвта.

— Имоджин… — започна Мерис, но после се поправи. — Инквизиторке Херондейл. Той се съгласи да се подложи на проверката с Меча, за да разберете дали казва истината.

— За баща си ли? Да. Разбира се, че ще разбера. — Стегнатата яка на инквизитор Херондейл се впи в шията й, когато тя се обърна да погледне Мерис. — Мерис, знаеш, че Клейвът не е доволен от вас. Вие с Робърт сте ръководители на института. Имате късмет, че от години досието ви е относително чисто. Е, без да броим онези неприятности с демона наскоро, после обаче всичко се оправи. Няма оплаквания дори и от Идрис и затова Клейвът е така благосклонен. Но започнахме да се чудим дали наистина сте се отказали от клетвата си към Валънтайн. Ако е така, имайте предвид, че ви е заложил капан и вие се хванахте в него. Но сигурно и ти вече си наясно с това.

— Това не е капан — намеси се Джейс. — Баща ми е знаел, че семейство Лайтууд ще се грижат за мен, само ако си мислят, че съм син на Майкъл Уейланд. Това е всичко.

Инквизиторката го погледна така, сякаш бе говореща хлебарка.

— Чувал ли си някога за кукувицата, Джонатан Моргенстърн?

Джейс се запита дали работата на инквизитор — може би не съвсем приятна професия — не бе направила Имоджин Херондейл малко чалната.

— За какво?

— За кукувицата — рече тя. — Кукувиците са паразити. Снасят яйцата си в гнездата на другите птици. Когато яйцето се излюпи, малкото кукувиче избутва другите птички от гнездото. Горките родители се претрепват от работа, за да осигурят достатъчно храна за огромната кукувица, убила собствените им деца и заела тяхното място.

— Огромна ли? — попита Джейс. — Да не намеквате, че съм дебел?

— Беше метафора.

— Аз не съм дебел.

— А аз — рече Мерис — не се нуждая от съжалението ти, Имоджин. Не мога да повярвам, че Клейвът ще накаже мен или съпруга ми за това, че сме решили да приберем при себе си сина на мъртъв приятел. — Тя изпъна рамене. — Не е като да не сме им казали какво сме направили.

— А аз никога не съм действал в ущърб на семейство Лайтууд по какъвто и да е начин — каза Джейс. — Работех здраво, учих усилено… баща ми може да е всякакъв, но е факт, че направи от мен истински ловец на сенки. Аз съм заслужил мястото си тук.

— Хич не ми защитавай баща си — каза инквизиторката. — Познавам го. Той беше… е… най-низкият човек на света.

— Низък ли? Кой го казва това? Какво изобщо значи „низък“?

Безцветните мигли на инквизиторката докоснаха бузите й, когато присви очи и се втренчи изпитателно.

— Ти си арогантен — каза най-после тя. — И не падаш по гръб. Баща ти ли те научи да се държиш така?

— Не и спрямо него — отсече Джейс.

— Но си същият като него. Валънтайн беше най-арогантният и неуважителен човек, когото някога съм срещала. Предполагам, че те е възпитал и ти да бъдеш такъв.

— Да — каза Джейс, неспособен повече да се сдържа. — От малък са ме учили да бъда зъл гений. Да дърпам крилата на пеперудите, да сипвам отрова в подземната вода — тези неща ги учех в детската градина. Мисля, че всички трябва да сме щастливи, задето баща ми инсценира собствената си смърт и така не се стигна до онази част от обучението ми, която засяга изнасилването и грабежа, иначе тежко и горко на всички.

Мерис изстена от ужас.

— Джейс…

Но инквизиторката я прекъсна.

— И точно като баща си не умееш да се владееш. Семейство Лайтууд са те разглезили и са позволили на лошия ти нрав да се разгърне. Може и да приличаш на ангел, Джонатан Моргенстърн, но аз много добре те познавам.

— Той е само едно момче — каза Мерис.

Нима го защитаваше? Джейс бързо я погледна, но тя отклони очи.

— Някога и Валънтайн беше само едно момче. Все пак, преди да се поровим в русата ти глава, за да търсим истината, предлагам да поохладиш малко страстите си. И аз знам точно къде това може да стане най-добре.

Джейс примигна.

— В стаята ми ли ще ме изпратите?

— Ще те изпратя в затвора в Града на тишината. След една нощ, прекарана там, смятам, че ще бъдеш по-склонен да разговаряш нормално.

Мерис ахна.

— Имоджин… не можеш!

— Напротив, мога. — Очите й блестяха като бръсначи. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Джонатан?

Джейс гледаше втренчено и безмълвно. В Града на тишината имаше един куп нива, а той бе виждал само първите две, където се пазеше архивът и където заседаваха братята. Затворническите килии бяха на най-ниското ниво в града, под нивата на гробищния парк, където бяха погребани хиляди ловци на сенки. Килиите бяха предназначени за най-големите престъпници: вампири, станали измамници, магьосници, нарушили закона на Завета, ловци на сенки, пролели кръвта на собствените си събратя. Джейс не беше сторил нищо подобно. Как можа дори да й хрумне да го изпрати там?

— Добре постъпваш, Джонатан. Виждам, че вече си усвоил най-добрия урок, на който може да те научи Градът на тишината. — Усмивката на инквизиторката й придаваше вид на ухилен череп. — А именно как да си държиш устата затворена.

 

 

Клеъри тъкмо помагаше на Люк да разчисти остатъците от вечерята, когато на вратата отново се позвъни. Тя се стегна и стрелна с поглед Люк.

— Очакваш ли някого?

Той се намръщи и избърса ръцете си в кърпата за съдове.

— Не. Стой тук. — Тя видя как той посегна да вземе нещо от рафта и после излезе от кухнята. Нещо, което блестеше.

— Видя ли ножа? — Саймън подсвирна и стана от масата. — Неприятности ли очаква?

— Мисля, че той не е спирал да очаква неприятности — каза Клеъри, — или поне в последно време. — Надникна иззад вратата на кухнята и видя как Люк отваря външната врата. Чу гласа му, но не разбра какво каза. Но при всички случаи не звучеше тревожно.

Саймън сложи ръка на рамото й и я дръпна назад.

— Дръпни се от вратата. Да не си полудяла? Ами ако там има демон?

— Тогава на Люк сигурно ще му трябва помощ. — Погледна ръката му на рамото си и се усмихна дяволито. — Ти какво пазиш ли ме? Много мило.

— Клеъри! — извика я Люк от антрето. — Ела. Искам да те запозная с някого.

Клеъри потупа ръката на Саймън и я отстрани.

— Ей сега се връщам.

Люк се беше облегнал на касата на вратата със скръстени ръце. Ножът в ръката му магически беше изчезнал. На стълбите пред къщата стоеше момиче с къдрава кестенява коса, сплетена в множество тънки плитчици и с жълто-кафяво кадифено яке.

— Това е Мая — каза Люк. — Тъкмо за нея ви говорех.

Момичето погледна към Клеъри. На ярката светлина на верандата очите й имаха странен кехлибарено-зелен цвят.

— Значи ти си Клеъри.

Клеъри кимна.

— В такъв случай онзи тип, момчето с русата коса, което вилня в Луната на ловеца, е твой брат?

— Джейс — каза кратко Клеъри, на която не й се хареса натрапчивото любопитство на момичето.

— Мая? — Беше Саймън, който се показа иззад Клеъри, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите му.

— Да. Ти беше Саймън, нали? По принцип не помня имена, но твоето съм запомнила. — Момичето му се усмихна, поглеждайки покрай Клеъри.

— Страхотно — каза Клеъри. — Сега вече всички се познаваме.

Люк се покашля и се изпъна.

— Исках да ви запозная, понеже през следващите няколко седмици Мая ще ме замества в книжарницата. Ако я видиш да влиза и излиза тук, не се безпокой. Тя си има ключ.

— И ще следя нещо да не се навърта навън — обеща Мая. — Демони, вампири, каквото и да е.

— Благодаря — каза Клеъри. — Сега се чувствам много по-спокойна.

Мая примигна.

— Иронизираш ли ме?

— Всички сме малко изнервени — каза Саймън. — Що се отнася до мен, бих бил спокоен, ако някой наглежда гаджето ми, докато е сама вкъщи.

Люк вдигна вежди, но нищо не каза. Клеъри рече:

— Саймън е прав. Извинявай, че бях груба с теб.

— Няма нищо. — Мая гледаше разбиращо. — Чух за майка ти. Съжалявам.

— И аз — рече Клеъри, обърна се и отиде в кухнята. Седна до масата и закри лицето си с ръце. Малко по-късно дойде и Люк.

— Извинявай — каза той. — Май не ти беше много до запознанства.

Клеъри го погледна през сплетените си пръсти.

— Къде е Саймън?

— Говори с Мая — каза Люк и Клеъри наистина долови гласовете им, тихи като ромон, в другия край на къщата. — Помислих си, че в този момент ще е добре за теб да си имаш дружка.

— Аз си имам Саймън.

Люк бутна нагоре падналите на носа му очила.

— Така ми се стори или той наистина каза гадже?

Тя едва не прихна при вида на обърканото му изражение.

— Май така каза.

— Това нещо ново ли е, или е нещо, което би трябвало да знам, но съм пропуснал?

— И аз не го бях чувала досега. — Тя свали ръце от лицето си и ги погледна. Сети се за руната, отвореното око, начертана върху опакото на дясната ръка на всеки ловец на сенки. — Нечие гадже — каза тя, — нечия сестра, нечия дъщеря. Никога преди не съм мислила, че ще бъда всичко това и още не съм наясно коя съм всъщност.

— То кой ли е наясно по този въпрос — каза Люк и Клеъри чу как вратата в другия край на къщата се затваря и после стъпките на Саймън, идващ към кухнята. С него нахлу и студеният нощен въздух.

— Имаш ли нещо против да остана тази нощ тук? — попита той. — Стана малко късно да се прибирам.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл. — Люк погледна часовника си. — Ще отида малко да подремна. Утре трябва да стана в пет, за да съм в шест в болницата.

— Защо пък в шест? — попита Саймън, когато Люк излезе от кухнята.

— Защото от тогава са разрешени свижданията в болницата — каза Клеъри. — Няма нужда да спиш на дивана. Освен ако не искаш, де.

— Нямам нищо против да остана с теб и утре — каза той, като отметна нетърпеливо тъмната коса от очите си. — Никак даже.

— Знам. Имах предвид, че не е нужно да спиш на дивана, ако не искаш.

— Ами, къде другаде… — Гласът му секна, очите му се ококориха зад очилата. — О.

— Леглото е двойно — каза тя. — В стаята за гости.

Саймън извади ръцете си от джобовете. По бузите му се разля руменина. Джейс би се опитал да се държи на положение, на Саймън и през ум не му минаваше.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Той прекоси кухнята и отиде до нея, наведе се и я целуна леко и несръчно по устните. Тя се усмихна и се изправи.

— Все ни върви на кухни — каза тя. — Никакви кухни повече. — Решително го хвана за ръката и го поведе към гостната, където тя спеше.