Касандра Клеър
Град от пепел (4)

3
Инквизиторката

Когато Клеъри за първи път бе пристъпила в Института, той приличаше на порутена църква с пробит покрив, а вратата бе запечатана с жълта полицейска лента. Сега не й трябваше да се концентрира, за да проникне отвъд магията. Дори и от другата страна на улицата го виждаше точно такъв, какъвто си беше — готическа катедрала с кули, чиито върхове сякаш пронизваха тъмното небе като ножове.

Люк мълчеше. По лицето му бе изписана вътрешната борба, която изпитваше. Когато изкачиха стълбите, Джейс по навик бръкна в ризата си, но когато извади ръка, тя беше празна. Той горчиво се засмя.

— Забравих. Мерис ми взе ключа, преди да тръгна.

— Друго не можеше и да се очаква. — Люк стоеше точно пред портата на института. Внимателно докосна символите, гравирани в дървото, току под перваза. — Тази порта е същата като онази, на заседателната зала в Идрис. Не мислех, че някога отново ще видя подобна.

На Клеъри й беше съвестно да прекъсва носталгичните спомени на Люк, но трябваше да се действа.

— Ако нямаме ключ…

— Не ни трябва ключ. Един институт трябва винаги да бъде отворен за всеки нефилим, който няма лоши намерения спрямо обитателите му.

— Ами ако техните намерения са лоши спрямо нас? — мърмори Джейс.

Устните на Люк се разтеглиха в усмивка.

— Мисля, че и в този случай важи същото.

— Да, но Клейвът умее да се прикрива. — Гласът на Джейс звучеше глухо, долната му устна бе подута, а левият клепач — посинял.

Защо не излекува раните си?, недоумяваше Клеъри.

— И стилито ли ти взе?

— Когато си тръгнах, оставих всичко — рече Джейс. — Не исках да взимам нищо от това, което са ми дали семейство Лайтууд.

Люк го погледна малко обезпокоено.

— Всеки ловец на сенки трябва да има стили.

— Е, ще си намеря друго — каза Джейс и бутна с ръка вратата на института. — В името на Клейва — каза той — моля за достъп до това свещено място. В името на ангела Разиел моля за благословия на моята мисия срещу…

Портата се отвори. Клеъри видя вътрешността на катедралата, сенчестия мрак, тук-там осветяван от свещи във високи железни свещници.

— Я, гледай ти — рече Джейс. — Получих си ей така благословията, преди още да съм казал за какво я искам. Можеше да е за мисия против всички, които носят бяло през зимата.

— Ангелът знае каква е мисията ти — каза Люк. — Не е нужно да я казваш на глас, Джонатан.

За миг на Клеъри й се стори, че нещо пробягна по лицето на Джейс — нерешителност, изненада — а може би и облекчение? Ала той каза само:

— Не ме наричай така. Това не е моето име.

 

 

Прекосиха партера на катедралата, минаха покрай празните пейки, а от олтара се носеше светлина. Люк се огледа любопитно и дори се изненада, когато пристигна асансьорът, подобен на позлатена клетка, за да ги качи горе.

— Това трябва да е хрумване на Мерис — каза той, когато влязоха в клетката. — Типично в неин стил.

— Тук е, откакто се помня — каза Джейс, когато вратата се затвори зад тях. Изкачването беше кратко и никой не проговори. Клеъри нервно си играеше с пискюла на шала. Чувстваше се малко виновна, задето каза на Саймън да си върви и да изчака да му се обади по-късно. По ядно изправените му рамене, докато крачеше по улица Ченъл, тя разбра, че се бе почувствал безцеремонно отпратен. Но пък и не можеше да си представи да го доведе тук, него — един мунди, докато Люк се застъпва за Джейс пред Мерис Лайтууд. Това само щеше да усложни нещата.

Асансьорът спря с издрънчаване, излязоха от него и видяха Чърч, който ги чакаше в коридора, с поовехтяла червена панделка на врата. Джейс се наведе и погали с опакото на дланта си главата на котката.

— Къде е Мерис?

Чърч издаде гърлен звук, нещо средно между мъркане и ръмжене, и тръгна надолу по коридора. Те го последваха — Джейс мълчеше, а Люк се оглеждаше с нескрито любопитство.

— Никога не съм мислел, че ще видя това място отвътре.

— Такова ли си го представяше? — попита Клеъри.

— Бил съм в институтите в Лондон и Париж, този не е по-различен от тях. И все пак някак си…

— Какво някак си? — Джейс вървеше малко по-напред.

— Тук е по-студено — рече Люк.

Джейс нищо не каза. Бяха стигнали до библиотеката. Чърч седна, сякаш за да покаже, че няма намерение да отиде по-нататък. Въпреки дебелата дървена врата отвътре се долавяха гласове, но Джейс отвори, без да чука, и влезе.

Клеъри чу как някой извика от изненада. За миг сърцето й се сви, когато си помисли, че може би е Ходж, когото бе свикнала да вижда тук и който бе живял в тази стая. Ходж, с дрезгавия глас, и Хюго, соколът, почти постоянен негов спътник — който по заповед на Ходж едва не издра очите й.

Разбира се, не беше Ходж. Зад огромното бюро от масивен махагон, чийто плот се крепеше на гърбовете на два коленичили каменни ангела, седеше жена на средна възраст с черната като индиго коса на Изабел и тънкото, жилаво телосложение на Алек. Бе облечена в изискан черен костюм, съвсем изчистен, за сметка на многобройните разноцветни пръстени, които искряха по пръстите й.

До нея стоеше още някой: строен тийнейджър, с крехко телосложение, с къдрава тъмна коса и медна кожа. Когато се обърна и погледна към тях, Клеъри едва не падна от изненада.

— Рафаел?

За миг момчето се обърка. После се усмихна, зъбите му бяха много бели и остри — което не беше чудно, предвид факта, че бе вампир.

— Боже — каза той, като се обърна към Джейс. — Какво се е случило с теб, братко? Изглеждаш, сякаш глутница вълци са се опитвали да те разкъсат.

— Това е дяволски точно предположение — рече Джейс — или вече си чул за станалото.

Усмивката на Рафаел премина в гримаса.

— До ушите ми достига какво ли не.

Жената зад бюрото се изправи на крака.

— Джейс — рече тя с изпълнен с безпокойство глас. — Случило ли се е нещо? Защо се връщаш толкова скоро? Мислех, че ще останеш при… — Погледът й се плъзна към Люк и Клеъри. — А тези кои са?

— Сестрата на Джейс — каза Клеъри.

Очите на Мерис се спряха върху нея.

— Да, виждам. Приличаш на Валънтайн. — Тя отново се обърна към Джейс. — Довел си и сестра си? А също и този мунди? Точно в момента тук не е безопасно за никой от вас. Най-вече за мундана…

Люк се усмихна леко и рече:

— Но аз не съм мунди.

Когато погледна към Люк, когото едва сега бе загледала истински, изражението на Мерис бавно премина от учудване в шок.

— Лушън?

— Здравей, Мерис — рече Люк. — Мина много време.

Лицето на Мерис се вкамени и в този миг тя сякаш внезапно се състари, изглеждаше по-стара и от Люк. Бавно се отпусна на стола си.

— Лушън — повтори, ръцете й бяха опрени на бюрото. — Лушън Греймарк.

Рафаел, който наблюдаваше сцената с широко отворени очи, се обърна към Люк:

— Ти си този, който уби Габриел.

Кой пък беше Габриел? Клеъри гледаше озадачено Люк. Той леко сви рамене.

— Да, убих го, както и той е убил водача на глутницата преди него. За ликантропите това е в реда на нещата.

При тези думи Мерис вдигна поглед.

— Водач на глутница?

— Ако ти си водачът на глутницата, трябва да си поговорим и с теб — каза Рафаел, като любезно наклони глава към Люк, но при все това с тревога в очите. — Макар и не точно сега, предполагам.

— Ще пратя някой да го уреди — отвърна Люк. — Напоследък съм доста зает. Може и да не смогна.

— Ще смогнеш — заключи Рафаел. После отново се обърна към Мерис. — Приключихме ли с нашата работа?

Мерис заговори с усилие.

— Щом казваш, че децата на нощта не са замесени в тези убийства, ще ти повярвам. Нямам друг избор, освен ако не излязат на светло други факти.

Рафаел се намръщи.

— На светло ли? — рече той. — Не обичам тази фраза. — После се обърна и Клеъри с учудване забеляза, че по контурите му може да вижда през него, сякаш беше снимка, обгоряла по края. Лявата му ръка беше прозрачна и през нея виждаше големия метален глобус, който Ходж винаги държеше на бюрото. После ахна от изненада, когато прозрачността му се плъзна нагоре по ръцете, след което обхвана гърдите и раменете му и в следващия миг той изчезна, подобно на изтрита от рисунка фигура. Мерис въздъхна с облекчение.

Клеъри гледаше изумено.

— Той мъртъв ли е?

— Кой, Рафаел ли? — попита Джейс. — Вероятно не. Това беше само негова холограма. Той не може да влезе в института.

— Защо?

— Защото това е свещено място — рече Мерис. — А той е прокълнат.

Студените й очи ни най-малко не омекнаха, когато се обърна към Люк.

— Значи, оглавяваш глутница тук? — попита тя. — Май не съм много изненадана. Съвсем типично за теб.

Люк не обърна внимание на язвителността в гласа й.

— Да не би Рафаел да беше тук заради детето, което беше убито днес?

— Не само то, а и един магьосник — рече Мерис. — Бил намерен мъртъв в центъра преди два дни.

— Но защо Рафаел беше тук?

— Магьосникът бил обезкървен — каза Мерис. — Вероятно този, който е убил върколачето, е бил прекъснат, преди да излочи кръвта му и подозрението естествено падна върху децата на нощта. Вампирът дойде, за да ме увери, че неговите хора нямат нищо общо с това.

— И ти му повярва? — попита Джейс.

— Не мисля, че точно сега е моментът да обсъждам нещата на Клейва с теб, Джейс… не и пред Лушън Греймарк.

— Сега се казвам Люк. Люк Гароуей.

Мерис поклати глава.

— Едва те познах. Станал си истински мунди.

— Нали това е целта.

— Всички мислехме, че си мъртъв.

— Надявахте се — тихо я поправи Люк. — Надявахте се да съм мъртъв.

Мерис го погледна така, сякаш се бе задавила с кост.

— Седнете тогава — каза най-накрая тя, като посочи столовете пред бюрото. — Сега — рече Мерис, когато те заеха местата си — предполагам, ще ми кажете защо сте тук.

— Джейс иска да се изправи пред Клейва — обясни без предисловие Люк. — Аз ще гарантирам за него. Бях в Ренуик в нощта, когато Валънтайн разкри тайната си. Бих се с него и едва не се убихме взаимно. Гарантирам, че всичко, казано от Джейс относно случилото се, е истина.

— Не мисля, че мога да се доверя на твоите думи — възрази Мерис.

— Може да съм ликантроп — каза Люк, — но едновременно с това съм и ловец на сенки. Готов съм да се подложа на проверката с Меча, ако това ще помогне.

С меча ли? Това не звучеше никак добре. Клеъри погледна към Джейс. Беше необичайно тих, бе сплел пръсти в скута си, но от него лъхаше някакво напрежение, сякаш бе на косъм да избухне. Той улови погледа й и обяви:

— Мечът. Втората реликва на смъртните. Използва се, за да се разбере дали даден ловец на сенки лъже.

— Ти не си ловец на сенки — рече Мерис на Люк, сякаш Джейс не беше казал нищо. — Не си живял според закона на Клейва от много време.

— Имаше време, когато и ти не живя според него — отвърна Люк. Бузите на Мерис силно поруменяха. — Предположих — продължи той, — че вече си преодоляла неспособността си да се доверяваш на някого, Мерис.

— Някои неща не могат да бъдат забравени. — Гласът й прозвуча заплашително меко. — Въобразяваш си, че инсценирането на собствената му смърт е единственото нещо, за което Валънтайн ни е лъгал? Мислиш си, че чарът и честността вървят ръка за ръка? И аз мислех така. Но съм грешала. — Тя се изправи и се облегна на масата с тънките си ръце. — Той ни казваше, че ще даде живота си за Кръга и че очаква от нас да направим същото. И щяхме да го направим — всички ние, сигурна съм в това. Поне аз щях да го направя. — Погледът й се плъзна по Джейс и Клеъри, после се кръстоса с този на Люк. — Спомни си как ни говореше, че въстанието щяло да бъде нищо работа, дори не истинска битка, няколко невъоръжени пратеници срещу цялата мощ на Кръга. Бях така уверена в лесната ни победа, че когато тръгнахме към Аликанте, оставих Алек сам вкъщи в люлката. Помолих Джослин да наглежда детето ми, докато ме няма. Тя отказа. Сега знам защо. Тя е знаела, ти също. И не ни предупредихте.

— Опитах се да те предупредя за Валънтайн — каза Люк. — Ти не щеше и да чуеш.

— Не говоря за Валънтайн. Имам предвид въстанието! Когато пристигнахме, бяхме петдесет срещу петстотин долноземци…

— Вие щяхте да ги избиете невъоръжени, защото си мислехте, че са само петима — каза тихо Люк.

Ръцете на Мерис се притиснаха още по-силно към бюрото.

— Вместо това ние бяхме избити — каза тя. — Насред клането се огледахме за Валънтайн да ни поведе. Но него го нямаше. В това време Клейвът беше обградил залата за преговори. Помислихме, че Валънтайн е убит, бяхме готови да дадем собствения си живот в последен отчаян устрем. После се сетих за Алек, ако аз умра, какво ще стане с момченцето ми? — Гласът й пресекна. — Затова се оттеглих от битката и се предадох на Клейва.

— Постъпила си правилно, Мерис — каза Люк.

Тя се обърна към него, очите й блестяха.

— Не се нуждая от одобрението ти, върколако. Ако не беше ти…

— Не упреквайте него! — прекъсна я Клеъри, като се понадигна. — Ваша е вината, задето сляпо сте се доверили на Валънтайн…

— Мислиш, че не знам това? — Гласът на Мерис бе прегракнал. — О, това казаха и от Клейва, когато ни разпитваха. Използваха Меча и разбираха кога лъжем, но не можеха да ни накарат да проговорим… нищо не беше в състояние да ни накара да проговорим, докато…

— Докато какво? — обади се Люк. — Така и не разбрах. Винаги съм се питал какво са ви казали, за да ви накарат да се обърнете срещу него.

— Просто истината — рече Мерис, като в гласа й се усети внезапна умора. — Че Валънтайн не е загинал в залата. Че е избягал… оставил ни е да умрем без него. Казаха ни, че е умрял по-късно, запалил се бил в дома си. Инквизиторската ни показа костите му, обгорения амулет, който винаги носеше. Което, разбира се, пак се оказа лъжа… — Гласът й заглъхна, после отново се оживи, думите й отекваха ясно: — Така или иначе, постепенно всичко излезе наяве. Най-накрая всички си признахме, че сме били в Кръга. Преди битката Валънтайн ме беше дръпнал встрани и ми бе казал, че от всички в Кръга най-много се доверява на мен, че съм най-близкият му съратник. Когато от Клейва започнаха да ни разпитват, разбрах, че същото е казал и на останалите.

— И в ада няма ярост по-голяма от тази на отхвърлената жена — промърмори Джейс толкова тихо, че само Клеъри успя да го чуе.

— Той излъга не само Клейва, но и нас. Възползва се от верността и привързаността ни. Точно както направи и когато те изпрати при нас — каза Мерис, като погледна Джейс право в очите. — А сега се завърна и Бокалът на смъртните е у него. Кроял е планове за това през всичките тези години, през цялото време. Не мога да си позволя да ти вярвам, Джейс. Съжалявам.

Джейс нищо не каза. Лицето му беше безизразно, но докато Мерис говореше, то ставаше все по-бледо, незаздравелите му рани на челюстта и бузата му се откроиха още повече.

— И сега какво? — каза Люк. — Какво очакваш да направи той? Къде предлагаш да отиде?

Очите й за миг се спряха на Клеъри.

— Защо не при сестра си? Семейството…

— Изабел е сестра на Джейс — прекъсна я Клеъри. — Алек и Макс са негови братя. Какво ще им кажете на тях? Те ще ви намразят завинаги, ако изхвърлите Джейс от дома си.

Мерис впи очи в нея.

— Какво разбираш ти?

— Познавам Алек и Изабел — отвърна Клеъри. За миг се сети за Валънтайн, но пропъди мисълта за него. — Семейството е повече от кръвта, която тече във вените. Валънтайн не ми е баща. Моят баща е Люк. Точно както Алек, Макс и Изабел са семейството на Джейс. Ако се опитате да го откъснете от семейството, ще оставите рана, която никога няма да зарасне.

Люк я погледна с нещо като неизпитано досега уважение. Нещо проблесна в очите на Мерис… колебание?

— Клеъри, стига — каза тихо Джейс. Гласът му беше съкрушен. Клеъри се обърна към Мерис.

— Ами Мечът? — попита тя.

За миг Мерис я погледна искрено озадачена.

— Какъв меч?

— Мечът на истината — рече Клеъри. — Онзи, с помощта на който може да се разбере дали един ловец на сенки лъже или не. Можете да го използвате, за да проверите Джейс.

— Това е добра идея. — В гласа на Джейс имаше искрица оживление.

— Клеъри, подбудите ти са добри, но не знаеш как се борави с този меч — каза Люк. — Единствената, която умее да го използва, е инквизиторката.

Джейс се наведе напред.

— Ами да се обадим на инквизиторката тогава. Аз ще се погрижа.

— Не — каза Люк, но Мерис погледна към Джейс.

— Инквизиторката — рече тя с досада — вече е на път…

— Мерис. — Гласът на Люк секна. — Кажи ми, че не си я повикала за това!

— Не съм! Да не мислиш, че Клейвът ще гледа отстрани тези безумия с бездушните воини, портали и показни убийства? След всичко, което направи Ходж? Благодарение на Валънтайн сега всички сме под наблюдение — завърши тя, гледайки пребледнялото и изплашено лице на Джейс. — Инквизиторката може да тикне Джейс в затвора. Може да го лиши от руните му. Мислех, че ще е по-добре…

— Джейс да го няма, когато тя пристигне — каза Люк. — Значи затова си бързала да го отпратиш.

— Каква е тази инквизиторка? — попита Клеъри. Думата и навяваше представи за испанската инквизиция, за мъчения и камшици. — С какво се занимава?

— Държи под наблюдение ловците на сенки от името на Клейва — каза Люк. — Следи за това, нефилимите да не нарушават закона. След въстанието не изпуска от очи всички членове на Кръга.

— Тя ли е проклела Ходж? — попита Джейс. — А теб изпрати тук?

— Тя избра наказанието на Ходж и нашето изгнание. Мрази баща ти, а и нас никога не ни е обичала.

— Няма да си тръгна — каза Джейс, все още пребледнял. — Какво ще стане, ако тя дойде и не ме намери тук? Ще си помисли, че се опитваш да ме скриеш. Ще ви накаже — теб, Алек, Изабел и Макс.

Мерис нищо не каза.

— Мерис, не ставай глупава — рече Люк. — Ще те порицае, задето си оставила Джейс да си тръгне. Ако той остане тук и позволи да бъде подложен на проверката с Меча, това би било знак, че е честен.

— Да остави Джейс… сериозно ли говориш, Люк? — попита Клеъри. Вярно, че идеята да се използва Мечът беше нейна, но вече съжаляваше, че изобщо е повдигнала въпроса. — Тази жена ми изглежда ужасна.

— Но ако Джейс си тръгне — отвърна Люк, — никога повече няма да може да се върне. Никога вече няма да бъде ловец на сенки. Все пак инквизиторката е дясната ръка на закона. Ако Джейс иска да бъде част от Клейва, ще трябва да говори с нея. Той притежава нещо, нещо, което липсваше на членовете на Кръга след въстанието.

— И какво е то? — попита Мерис.

Люк леко се усмихна.

— За разлика от теб Джейс говори истината.

Мерис с мъка си пое въздух, после се обърна към Джейс.

— В крайна сметка, решението си е твое — каза тя. — Ако искаш да бъдеш проверен, остани тук и изчакай инквизиторката.

— Ще остана — каза Джейс. В гласа му имаше твърдост, лишена от всякакъв гняв, което изненада Клеъри. Той гледаше покрай Мерис, в очите му трепкаше светлина като отразени пламъчета. В този миг Клеъри не можеше да не отбележи поразителната прилика с баща му.