Касандра Клеър
Град от пепел (3)

2
Луната на ловеца

Мая Робъртс се отнасяше с недоверие към красиви момчета и затова намрази Джейс Уейланд още в мига, в който го видя. Нейният по-голям брат, Даниел, беше наследил медната кожа на майка им и огромните й, тъмни очи и се беше превърнал в един от онези хора, които бяха способни да запалят крилата на пеперуда, за да я гледат как изгаря и умира, докато лети. Той бе измъчвал и нея, първо по лек и безобиден начин, като я щипеше на места, където не се появяват синини, или като слагаше в шампоана й обезцветител. Тя го издаваше на родителите си, но те не й вярваха. Както не би й повярвал и който и да е друг, ако е виждал Даниел. Хората се заблуждаваха от красотата му, като я бъркаха с невинност и кротост. Когато в девети клас й счупи ръката, тя избяга от къщи, но родителите й я върнаха обратно. В десети клас Даниел бе блъснат на улицата от кола и почина на място, а шофьорът бе избягал от местопроизшествието. Докато стоеше на гроба му до родителите си, Мая бе смазана от срам заради непреодолимото чувство на облекчение, което изпитваше. Господ сигурно щеше да я накаже задето се радва, че брат й е мъртъв, мислеше си тя.

И още следващата година той я наказа. Мая срещна Джордан. Дълга тъмна коса, тесен ханш в изтъркани джинси, рокерски тениски и мигли като на момиче. Никога не бе допускала, че ще й обърне внимание — такива като него обикновено предпочитаха слаби, бледи момичета, с модерни очила — но на него сякаш му допадаха закръглените й форми. Между целувките й казваше, че е красива. През първите няколко месеца всичко беше като сън; през последните няколко месеца — като кошмар. Започна да се държи собственически с нея, да я контролира. Когато й се ядосаше, я обиждаше и я удряше по бузата с опакото на ръката си, като оставяше видими отпечатъци. Когато понечи да скъса с него, той така силно я бутна, че падна в предния двор на собствения й дом, после се затича към къщи и залости вратата.

По-късно нарочно целуна пред него друго момче, само за да му покаже, че между тях вече всичко е свършило. Дори не си спомняше името на момчето. Това, което се беше запечатало в паметта й, бе как върви към къщи през нощта, дъждът се сипе по косата й на малки капчици, а калта пръска крачолите на джинсите й, понеже бе тръгнала по една пряка пътека през парка, близо до дома й. Спомняше си тъмната фигура, която бе изскочила иззад металната въртележка, огромното влажно вълче туловище, което я бе съборило в калта, свирепата болка, когато челюстите му се забиха в шията й. Тя крещеше и се бореше, усещаше в устата си собствената си гореща кръв, а мозъкът й пищеше: Това е невъзможно. Невъзможно. В Ню Джърси няма вълци, не и в нейния обикновен квартал от предградията, не и в двайсет и първи век.

Виковете й разбудиха обитателите на близките къщи и прозорците светнаха един по един като клечки кибрит. Вълкът я пусна, по челюстите му имаше кървави дрипи и разкъсана плът.

По-късно, с двайсет и четири шева, тя лежеше в розовата си стая, а майка й тревожно се суетеше край нея. Докторът от спешното отделение беше казал, че ухапването прилича на такова от голямо куче, но Мая знаеше каква е истината. Преди вълкът да избяга, тя беше чула похотлив, познат шепот в ухото си:

— Сега си моя. Завинаги моя.

Никога повече не видя Джордан — той и родителите му бяха опаковали нещата си и напуснали апартамента, а никой от приятелите му не знаеше къде е отишъл, или поне не си признаваха. Не беше истински изненадана, когато при следващото пълнолуние започнаха болките: раздиращи болки, които я караха да подскача на едно място, запращаха я на пода, огъваха гръбнака й, както фокусник огъва лъжица. Когато зъбите изскочиха от венците й и се посипаха по пода като натрошени бисквити, тя припадна. Или поне така си помисли. Събуди се на мили разстояние от вкъщи, гола и окървавена, а един белег на ръката й пулсираше с ритъма на сърцето. Същата нощ тя хвана влака за Манхатън. Решението за това не беше трудно. Това, че беше със смесена кръв, бе достатъчно лошо в консервативния квартал от предградията, в който живееше. Един господ знаеше как биха се отнесли с върколак.

Не беше трудно да намери глутница и да се присъедини към нея. Само в Манхатън имаше няколко. В крайна сметка отиде в центъра на града, където една от тях се бе настанила в старото полицейско управление в Китайския квартал.

Водачите на глутницата постоянно се сменяха. Най-напред беше Кито, после Вероника, след това Габриел, а сега пък Люк. На нея и Габриел й харесваше, но Люк беше още по-добър. Изглеждаше надежден, имаше благи сини очи и не беше кой знае колко красив, което й попречи да го отхвърли автоматично. Чувстваше се уютно с глутницата тук. Вълците спяха в полицейското управление, играеха на карти, а нощем, когато не беше пълнолуние, ядяха китайска храна, а когато пък беше, излизаха на лов в парка, а на следващия ден изпиваха каквото бе останало от наличностите на Луната на ловеца, един от най-добрите барове за върколаци в града. Тук се продаваше наливна бира и никой не следеше дали си навършил двайсет и една години. Като ликантроп порастваш някак си по-бързо и щом като веднъж са ти поникнали козина и вълчи зъби, значи имаш право да пиеш в Луната, без значение каква е възрастта ти, изчислена в мундански години.

Тези дни тя съвсем бе забравила за семейството си, но когато русото момче с дълго черно палто влезе в бара, Мая настръхна. Той не приличаше на Даниел, никак даже — Даниел имаше тъмна коса, която се къдреше на тила му и медна кожа, а това момче беше бяло и златокосо. Но и двамата имаха едни и същи стройни тела, една и съща походка, наподобяваща походката на пантера, която търси плячка, както и една и съща увереност в собствената си привлекателност. Ръката й неволно се стегна около дръжката на чашата и тя взе да се самоуспокоява: Той е мъртъв. Даниел е мъртъв.

Приглушеният ропот, който премина през бара и последва момчето по петите, приличаше на пенеща се вълна, която се разбива в кърмата на лодка. Момчето се държеше така, сякаш това не му правеше впечатление. Той издърпа с обутия си в ботуш крак един от столовете до бара, седна на него и опря лакти на плота. В тишината, последвала ропота, Мая го чу как най-спокойно си поръчва бира. С изискано движение на китката той поднесе чашата до устните си и я изпи почти наведнъж. Течността беше със същия тъмнозлатист цвят като косата му. Когато постави обратно чашата на бара, Мая видя тънките извити черни знаци по китките и опакото на дланите му.

Бат, момчето, което седеше до нея — преди излизаха заедно, но сега бяха само приятели, промърмори под нос нещо, което прозвуча като „нефилим“.

Така значи. Момчето не е върколак. Значи е ловец на сенки, член на тайната полиция на техния свят. Те бдяха за спазването на Закона, закриляни от Завета, и не можеш просто да станеш един от тях: трябва да си роден такъв. Кръвта ги правеше такива, каквито са. За тях се носеха какви ли не слухове, повечето от които никак не ласкави: че са надменни, високомерни, жестоки; гледат отвисоко и презират долноземците. Малцина бяха тези, които ликантропите мразеха повече от ловците на сенки — може би само вампирите.

Говореше се, че ловците на сенки убиват демони. Мая си спомни кога за първи път чу за съществуването на демоните и за това, което правят. Тези приказки й докарваха главоболие. Вампирите и върколаците бяха просто хора, заболели от нещо, което ги правеше такива, това й беше ясно, но да се очаква от нея да вярва в бръщолевиците за рая и ада, за демони и ангели, и то, при положение че още никой не бе успял да й каже със сигурност дали има Бог, или поне какво следва след смъртта? Не беше честно. Сега тя вярваше в демони — беше видяла достатъчно на какво са способни, за да може ей така да ги отрече, но й се искаше да не й се бе налагало да повярва в тях.

— Обзалагам се — каза момчето, като се облакъти на бара, — че тук не предлагате Сребърен куршум^[1]. Навява ви лоши асоциации, а? — Присвитите му очи блестяха, подобно на луната в нейната първа или втора четвърт.

Барманът, Чудатия Пит, само погледна момчето и поклати погнусено глава. Ако не беше ловец на сенки, мислеше си Мая, Пит щеше да го изрита от Луната, но вместо това той само се премести в другия край на бара и се зае да бърше чашите.

— Всъщност — рече Бат, който не обичаше да си премълчава — не го предлагаме, защото наистина е калпав коктейл.

Момчето присви блестящите си очи към Бат и възхитително се усмихна. Малцина бяха тези, които биха се усмихнали така, когато Бат им хвърли сърдит поглед. Бат беше към два метра висок, с плътен белег, който обезобразяваше половината му лице, където кожата бе обгорена от сребърен прах. Той не нощуваше тук, за разлика от другите в глутницата, които живееха в полицейското управление и спяха в стари килии. Имаше си собствен апартамент и дори работеше. Беше идеалното гадже, докато не я замени за червенокоса вещица на име Ив, която живееше в Йонкърс и гадаеше на ръка в гаража си.

— А ти какво пиеш? — попита момчето, като се наведе толкова ниско към Бат, че бе чак неприлично. — Продължаваш да се наливаш, за да се отървеш от махмурлука?

— Ти май наистина се мислиш за забавен. — При тези думи останалите от глутницата нададоха ухо към тях, готови да се притекат на помощ на Бат, в случай че реши да ступа това досадно хлапе. — Така ли?

— Бат — каза Мая. Запита се дали не е единственият член на глутницата в бара, който се съмняваше в способността на Бат да ступа момчето. И то не защото се съмняваше в Бат. Имаше нещо в очите на това момче. — Недей.

Бат не й обърна внимание.

— Зададох ти въпрос.

— Кой съм аз, че да отричам очевидното? — Очите на момчето се плъзнаха покрай Мая, сякаш тя бе невидима и отново се върнаха на Бат. — Не мисля, че гориш от желание да ми кажеш какво се е случило с лицето ти. Прилича на… — И тук той се наведе напред и каза нещо на Бат толкова тихо, че Мая не чу нищо. В следващия момент тя видя как Бат замахна към момчето с намерението да разбие челюстта му, ала момчето се бе отместило. То стоеше на около пет стъпки разстояние и избухна в смях, когато юмрукът на Бат се стовари върху чашата му, която отскочи от бара и се разби в отсрещната стена, пръскайки дъжд от строшени стъкла.

Чудатия Пит излезе иззад бара и преди Мая да успее да мигне, сграбчи с голямата си ръка ризата на Бат.

— Достатъчно — каза той. — Бат, защо не излезеш на въздух да поохладиш страстите.

Бат се опита да се измъкне от хватката на Пит.

— Да изляза? Ти чу ли…

— Чух. — Гласът на Пит беше нисък. — Той е ловец на сенки. Не се занимавай с него.

Бат изруга и се отскубна от бармана. Тръгна наперено към изхода, с гневно изпънати рамене. Вратата се затръшна след него.

Момчето спря да се усмихва и погледна към Чудатия Пит с нещо като мрачно негодувание, сякаш барманът му бе отнел играчката, с която още му се играеше.

— Това не беше необходимо — рече той. — Можех сам да се оправя.

Пит изгледа ловеца на сенки.

— Това е моят бар и се притеснявам за него, а не за теб — каза най-после той. — Ако не искаш неприятности, ловецо на сенки, може би трябва да си потърсиш друг бар.

— Не съм казал, че не искам неприятности. — Момчето се облегна на стола си. — Пък и не съм си допил питието.

Мая хвърли поглед през рамо, там където стената зад бара бе изпръскана с алкохол.

— Според мен няма какво да се допива.

Една секунда момчето гледаше безизразно, после в златистите му очи блеснаха весели искри. В този миг то толкова приличаше на Даниел, че Мая инстинктивно понечи да се дръпне назад.

Пит плъзна по бара друга чаша с кехлибарена течност, преди момчето да успее да й отговори.

— Ето — каза той. Очите му се плъзнаха към Мая. Стори й се, че вижда в тях предупреждение.

— Пит… — започна тя, но не довърши. Вратата на бара се отвори със замах. На входа стоеше Бат. Мина известно време, докато Мая забележи, че предната част на ризата му и ръкавите бяха прогизнали с кръв.

Тя се плъзна от стола си и хукна към него.

— Бат! Ранен ли си?

Лицето му бе посърнало, сребристият белег изпъкваше на бузата му като парче извита тел.

— Нападение — каза той. — В уличката има труп. Убито дете. Кръв… навсякъде. — Той поклати глава и погледна към себе си. — Тази кръв не е моя. Аз съм добре.

— Труп? Но кой…

Отговорът на Бат бе задавен от вълнение. Всички наскачаха от местата си и се втурнаха към вратата. Пит излезе иззад бара и си запроправя път през навалицата. Само ловецът на сенки остана на мястото си със сведена над питието глава.

През една пролука в тълпата около вратата Мая мерна сивата настилка на уличката, изпръскана с кръв. Беше още мокра и се просмукваше между фугите на паветата, подобно на ластари от червено растение.

— Гърлото му е прерязано, така ли? — обърна се Пит към Бат, който отново бе възвърнал цвета на лицето си. — Но как…

— В уличката имаше някой. Той се бе навел над него — каза Бат. Гласът му беше дрезгав. — Не беше човек, а по-скоро сянка. Избяга, когато ме видя. Момчето беше още живо. Береше душа. Наведох се над него, но… — Бат сви рамене. Това движение бе небрежно, но жилите на шията му изпъкнаха като дебели корени, увити около дънера на дърво. — Умря, без да каже нищо.

— Вампири — рече една пълничка ликантропка, която стоеше до вратата. Май се казваше Амабел, помисли си Мая. — Децата на нощта. Няма кой друг да е.

Бат погледна към нея, после се обърна и прекоси помещението, за да стигне до бара. Сграбчи ловеца на сенки за гърба на якето му — или поне посегна да го направи, но момчето вече се беше изправило на крака и плавно се обърна.

— Какъв ти е проблемът, върколако?

Ръката на Бат още стоеше протегната.

— Ти да не си глух, нефилиме? — изръмжа той. — На алеята има убито момче. Един от нашите.

— Имаш предвид ликантроп или друг долноземец? — Момчето леко повдигна вежди. — За мен всички сте еднакви.

Чу се ниско ръмжене… идващо от Чудатия Пит, забеляза с изненада Мая. Беше се върнал на бара и бе заобиколен от останалите членове на глутницата, които бяха приковали поглед в ловеца на сенки.

— Той беше само едно дете — каза Пит. — Казваше се Джоузеф.

Името не говореше нищо на Мая, но тя видя как челюстта на Пит се стегна и усети присвиване в стомаха. Сега глутницата беше разярена и ако ловецът на сенки имаше поне малко разум, трябваше час по-скоро да се махне оттук. Но той очевидно нямаше такова намерение. Стоеше си най-спокойно и ги гледаше със златистите си очи и шеговита усмивка на лицето.

— Значи момче ликантроп? — попита той.

— Един от глутницата — отвърна Пит. — Беше само на петнайсет.

— И какво по-точно очаквате да направя аз? — попита момчето.

Пит гледаше невярващо.

— Ти си нефилим. При случаи като този Клейвът ни дължи защита.

Момчето се огледа, бавно и толкова самоуверено, че лицето на Пит пламна.

— Тук не виждам нищо, от което трябва да бъдете защитени — каза то. — Като се изключи ужасното обзавеждане и вероятно мухълът. Но него спокойно можете да си го изчистите с препарат.

— Има труп пред вратата на бара — рече Бат, като бавно изговаряше думите. — Да не мислиш…

— Мисля, че е малко късно да му се помогне — отвърна момчето, — при положение че е вече мъртво.

Пит продължаваше да гледа втренчено. Ушите му се бяха изострили и когато проговори, гласът му се губеше между растящите кучешки зъби.

— Внимавай, нефилиме — предупреди той. — Много внимавай.

Момчето го изгледа неразбиращо.

— Да внимавам ли?

— Значи няма да направиш нищо? — каза Бат. — Така ли?

— Разбира се, че ще направя нещо, ще допия питието си — каза момчето, като погледна към полупразната си чаша, която още беше на бара. — С ваше позволение.

— Значи такава е позицията на Клейва, седмица след подписването на Съглашението? — рече възмутено Пит. — За теб смъртта на долноземец нищо ли не означава?

Момчето се усмихна и Мая усети тръпки по гърба си. Той поразително приличаше на Даниел, когато посягаше да изтръгне крилцата на калинка.

— Как долноземците — отвърна той — очакват Клейвът да оправи неразбориите между тях? Или мислите, че можете да ни безпокоите само защото някакво глупаво хлапе е решило да разплиска кръвта си на улицата…

И той си послужи с една дума, дума за върколаци, която те никога не употребяваха за себе си, цинична дума, която означаваше неприемлива връзка между вълци и човешки жени.

Преди някой да успее да помръдне, Бат замахна към ловеца на сенки… но момчето беше изчезнало. Бат залитна, завъртя се и се заоглежда. Глутницата затаи дъх.

Устата на Мая увисна. Ловецът на сенки се бе качил на бара и стоеше там с разтворени крака. Той наистина приличаше на ангел-отмъстител, готов да раздава божествена справедливост отгоре, както беше редно да правят ловците на сенки. После протегна ръка и посочи себе си с пръсти, многократно, като в играта Ела и ме хвани… и глутницата се втурна към него.

Бат и Амабел се покатериха на бара. Момчето се завъртя толкова бързо, че отражението му в огледалото зад бара се размаза. Мая видя как замахна с крак към тях, а после двамата се строполиха на пода сред фонтан от счупени стъкла. Чу как момчето се изсмя, дори когато някой замахна към него и го повали. То потъна в навалицата с лекота, която издаваше, че го прави доброволно, а после Мая го изгуби от поглед, виждаше само мятащи се безразборно ръце и крака. Тя все още чуваше смеха му, дори и когато проблесна метал — острие на нож — и тогава шумно си пое въздух.

— Престанете!

Беше гласът на Люк, спокоен, равен, като биенето на сърцето. Колко странно, че винаги чуваш гласа на водача на глутницата си. Мая се обърна и го видя, застанал точно на входа на бара, облегнат с ръка на стената. Изглеждаше не само уморен, но и посърнал, сякаш нещо го разяждаше отвътре. Той продължи със спокоен глас:

— Стига. Оставете момчето на мира.

Глутницата се отдръпна от ловеца на сенки, като остави Бат, който продължаваше да стиска гърба на ризата на ловеца на сенки с едната ръка, а с другата държеше къса остра кама. Момчето се беше зачервило, но не приличаше на някой, който се нуждае от защита, усмихваше се ехидно и тази усмивка беше по-заплашителна от натрошеното стъкло, пръснато по пода.

— Той не е момче — каза Бат. — Той е ловец на сенки.

— Те са добре дошли тук — рече Люк с неутрален тон. — Те са наши съюзници.

— Той каза, че е без значение — отвърна гневно Бат. — Смъртта на Джоузеф…

— Знам — каза спокойно Люк. Очите му се приковаха в русото момче. — Само за да се сбиеш ли дойде тук, Джейс Уейланд?

Момчето — Джейс — се усмихна, при което от цепнатата му устна потече тънка струйка кръв по брадичката му.

— Люк.

Бат, изненадан да чуе малкото име на водача им от устата на ловеца на сенки, пусна ризата на Джейс.

— Не знаех…

— Няма нищо за знаене — каза Люк, умората в очите личеше и в гласа му.

Чудатия Пит басово изръмжа.

— Той каза, че Клейвът не се интересува от смъртта на някакъв си ликантроп, дори и да е дете. А мина само седмица от подписването, Люк.

— Джейс не говори от името на Клейва — каза Люк — и нищо не би могъл да направи, дори и да иска. Не е ли така?

Той погледна Джейс, който беше пребледнял.

— Ти как…

— Знам какво се е случило — рече Люк. — С Мерис.

Джейс се скова и за миг Мая видя през типичната за Даниел свирепост да прозира веселост, но тъмна и агонизираща веселост, която й напомняше повече за собствените й очи в огледалото, отколкото за тези на брат й.

— Кой ти каза? Клеъри ли?

— Не беше Клеъри. — Мая не беше чувала досега Люк да произнася това име, но в тона му се усещаше, че то е много специално за него, както и за ловеца на сенки. — Аз съм водач на глутница, Джейс. Чувам разни неща. А сега ела. Да идем в кабинета на Пит и да поговорим.

Джейс се поколеба за момент, после сви рамене.

— Добре — каза той, — но ми дължиш един скоч, който не можах да изпия.

 

 

— Това беше последното ми предположение — каза Клеъри с отчаяна въздишка, докато сядаше на стълбите пред музея на изкуствата Метрополитън и гледаше с досада към Пето авеню.

— Беше логично. — Саймън седна до нея, като протегна дългите си крака. — Искам да кажа, че той е човек, който обича оръжията и убиването, така че защо да не проверим при най-голямата колекция от оръжия в целия град? Пък и аз обичам да ходя в отделението „Оръжия и доспехи“. Дават ми идеи за военните операции.

Тя го погледна изненадано.

— Още ли играете с Ерик, Кърк и Мат?

— Много ясно. Защо да не играем?

— Мислех, че компютърните игри са загубили част от очарованието си, откакто ти… — Откакто нашият истински живот започна да прилича на някоя от твоите виртуални военни операции. Изпълнен с добри и лоши герои, истински черни магии, както и магически предмети, които трябва да намериш, ако искаш да спечелиш играта.

Само дето в игрите добрите винаги побеждават, унищожават лошите и се завръщат с трофея. В реалния живот те бяха изгубили трофея и на моменти Клеъри още се питаше дали те са от лошите или от добрите.

Тя погледна към Саймън и я обля вълна на съжаление. Ако той загубеше играта, вината щеше да е нейна, точно както и всичко, което му се бе случило през изминалите седмици, беше по нейна вина. Спомни си пребледнялото му лице на мивката онази сутрин, точно преди да я целуне.

— Саймън… — започна тя.

— Точно сега играя свещеник, наполовина трол, който иска да отмъсти на орките, които са избили семейството му — каза въодушевено той. — Страхотно е.

Тя се засмя и в същото време иззвъня мобилният й телефон. Извади го от джоба си и го отвори, беше Люк.

— Не сме го открили — каза, преди той да смогне да поздрави.

— Вие не, но аз да.

Клеъри се изпъна на мястото си.

— Шегуваш се. Той при теб ли е? Може ли да говоря с него? — Тя улови погледа на Саймън, който настойчиво я гледаше и сниши глас. — Наред ли е всичко?

— Може да се каже.

— Какво значи „може да се каже“?

— Той се сби с глутница върколаци. Има тук-там някои рани и синини.

Клеъри притвори очи. Защо, о, защо Джейс се е бил с глутница вълци? Какво го е прихванало? От друга страна, това беше Джейс. Би се изправил и срещу товарен камион, стига да си наумеше.

— Мисля, че е по-добре да дойдеш — каза Люк. — Някой трябва да го вразуми, а аз не се справям много добре.

— Къде сте? — попита Клеъри.

Той й обясни. Барът се наричаше Луната на ловеца на улица Хестър. Тя се запита дали не беше скрит с магически прах. Затвори телефона и се обърна към Саймън, който я гледаше с вдигнати вежди.

— Блудният син се е завърнал?

— Така изглежда. — Тя се изправи и протегна омалелите си крака, пресмятайки наум колко време ще й отнеме отиването до Китайския квартал с влак и дали джобните, които Люк й беше дал, ще й стигнат за такси. Може би няма, реши тя, ако попаднат в задръстване, ще се забавят повече, отколкото ако вземат метрото.

— … дойда с теб? — завърши Саймън, като се изправяше. Стоеше едно стъпало по-ниско от нея, което ги правеше почти еднакво високи. — Как мислиш?

Тя отвори уста, но не знаеше какво да каже.

— Ами-и-и…

— Не чу и дума от това, което ти казах през последните две минути, нали? — обиди се той.

— Така е — призна си. — Мислех си за Джейс. Имам чувството, че нещо с него не е наред. Извинявай.

Саймън смръщи вежди.

— Да не би сега да хукнеш да превързваш раните му?

— Люк ме помоли да отида. Надявах се да дойдеш с мен.

Саймън ритна горното стъпало с ботуша си.

— Ще дойда, но… защо? Не може ли Люк да върне Джейс в института и без твоята помощ?

— Вероятно може. Но мисли, че Джейс ще иска първо да говори с мен.

— Нали имахме планове за довечера — рече Саймън. — Да се забавляваме. Да гледаме филм. Да вечеряме в центъра.

Тя го погледна. В далечината се чуваше плискащата се вода на фонтана в музея. Спомни си за кухнята у тях, за влажните му ръце в косата й, но всичко й изглеждаше толкова далечно, макар и да можеше да си го представи — по начина, по който си спомняме снимка от дадено събитие без всъщност да си спомняме самото събитие.

— Той ми е брат — рече. — Трябва да отида.

Саймън имаше вид на човек, който не може да гледа от умора.

— Тогава ще дойда с теб.

 

 

Кабинетът на Чудатия Пит беше в дъното на тесен коридор, покрит с дървени стърготини. Тук-там стърготините бяха разпръснати от стъпки и изцапани с тъмна течност, която далеч не приличаше на бира. Цялото помещение миришеше на пушек и застояло, малко като на… мокро куче, призна си Клеъри, въпреки че никога не би го казала пред Люк.

— Не е в много добро настроение — рече Люк, като спря пред затворената врата. — Заключих го в кабинета на Чудатия Пит, понеже за малко не изтреби половината ми глутница с голи ръце. Освен това не желае да говори с мен — Люк сви рамене. — В теб ми е надеждата. — Премести поглед от смутеното лице на Клеъри към това на Саймън. — Какво?

— Не мога да повярвам, че е дошъл тук — рече Клеъри.

— А аз не мога да повярвам, че познаваш някого на име Чудатия Пит — каза Саймън.

— Познавам много хора. Не че Чудатия Пит е точно човек, но едва ли аз съм този, който има право да каже това. — Люк отвори широко вратата на кабинета. Стаята беше семпло обзаведена, без прозорци, по стените висяха шампионски спортни флагчета. Имаше отрупано с документи бюро, с малък телевизор върху него, а зад бюрото, на стол, чиято кожа бе така напукана, че приличаше на мрамор, прорязан с жилки, седеше Джейс.

Когато вратата се отвори, Джейс хвана един жълт молив от бюрото и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се заби в стената точно до главата на Люк и започна да вибрира. Люк се ококори. Джейс се усмихна леко.

— Съжалявам, не знаех, че си ти.

Сърцето на Клеъри се сви. С дни не беше виждала Джейс и сега й се стори някак различен — не само заради окървавеното лице и раните, които очевидно бяха пресни, но и кожата на лицето му беше някак по-обтегната, а скулите — по-изпъкнали.

Със замах на ръката Люк посочи Саймън и Клеъри.

— Доведох едни хора да те видят.

Джейс премести поглед върху тях. Очите му бяха така безизразни, сякаш нарисувани на лицето му.

— За жалост — каза той — имах само един молив.

— Джейс… — поде Люк.

— Не искам да го виждам тук. — Джейс кимна с брадичка към Саймън.

— Това не е честно. — Клеъри бе възмутена. Нима бе забравил, че Саймън спаси живота на Алек, а вероятно и живота на всички тях?

— Изчезвай, мунди — каза Джейс, като сочеше вратата.

Саймън вдигна ръка.

— Добре. Ще почакам в коридора. — Той излезе, като се въздържа да затръшне вратата след себе си, макар според Клеъри да му се искаше да го направи.

Тя отново се обърна към Джейс.

— Трябва ли да бъдеш толкова… — започна, но спря, когато видя лицето му. То изглеждаше посърнало, някак странно уязвимо.

— Нелюбезен? — довърши мисълта й той. — Такъв съм само когато осиновителката ми ме изхвърли от дома си с нареждането никога повече да не прекрачвам прага й. Иначе съм рядко добродушен по природа. Особено на осмия ден от седмицата.

Люк изръмжа.

— Мерис и Робърт Лайтууд не са сред любимците ми, но не мога да повярвам, че Мерис е направила това.

Джейс се изненада.

— Познаваш ли ги? Семейство Лайтууд?

— Бяхме заедно в Кръга — каза Люк. — Изненадах се, когато чух, че са оглавили тукашния институт. Изглежда, след въстанието са се споразумели с Клейва да бъдат третирани по по-лек начин, докато Ходж… е, знаем какво се случи с него. — Той помълча за миг. — Мерис каза ли ти защо те изритва, ако мога така да се изразя?

— Не вярва, че съм се мислил за син на Майкъл Уейланд Обвинява ме, че през цялото време съм бил в съюз с Валънтайн… един вид, за да му помогна да похити Бокала на смъртните.

— Защо тогава би останал тук? — попита Клеъри. — Защо според нея не си избягал с него?

— Тя не го каза, но предполагам си мисли, че съм останал тук като шпионин. Змия в пазвата им. Не употреби думата „пазва“, но то си е ясно.

— Змия на Валънтайн? — смая се Люк.

— Според нея Валънтайн си мисли, че като са привързани към мен, тя и Робърт ще повярват на всичко, което им кажа. Затова Мерис смята, че ще реши проблема, като спре да е привързана към мен.

— Но това няма как да стане — поклати глава Люк. — Не можеш да спреш привързаността си ей така, като с кранче. Особено ако си родител.

— Те не са ми истински родители.

— Родителството е нещо много повече от кръвна връзка. Те са били твои родители цели седем години. Просто Мерис е наранена.

— Наранена ли? — смая се Джейс. — Тя ли е наранена?

— Не забравяй, че тя е обичала Валънтайн — каза Люк. — Както и всички ние. Той я нарани жестоко. Сега не иска да бъде наранена и от сина му. Тревожи се, че си ги лъгал. Че човекът, за когото те е мислила през всички тези години, е бил измама, уловка. Трябва да я разбереш.

Изражението на Джейс беше смесица от упорство и изненада.

— Мерис е зряла жена! На нея не й трябва аз да я разбирам.

— О, хайде, Джейс — каза Клеъри. — Не можеш да очакваш всички да бъдат съвършени. Възрастните също грешат. Върни се в института и се разберете. Бъди мъж.

— Не искам да бъда мъж — каза Джейс. — Искам да бъда измъчван от страхове тийнейджър, който не може да се изправи срещу собствените си вътрешни демони и вместо това си изкарва вербалната агресия върху другите.

— Е — каза Люк, — в това отношение се справяш фантастично.

— Джейс — бързо се намеси Клеъри, преди да са се скарали сериозно, — трябва да се върнеш в института. Помисли за Алек и Изи. Знаеш ли какво им е на тях?

— Мерис ще измисли да ги залъже с нещо. Може да им каже, че съм избягал.

— Няма да стане — каза Клеъри. — Изабел звучеше отчаяно по телефона.

— Изабел винаги звучи отчаяно — рече Джейс, но, изглежда му стана приятно. Той се облегна на стола. Раните по челюстта и скулите изпъкваха на кожата му като безформени знаци. — Няма да се върна там, където не съм желан. Вече не съм на десет години. Мога сам да се грижа за себе си.

Люк не изглеждаше никак убеден в това.

— Къде ще отидеш? Как ще живееш?

Очите на Джейс блестяха.

— Аз съм на седемнайсет. На практика съм възрастен. Възрастните ловци на сенки имат право на…

— Възрастните, да. Но ти не си. Не можеш да получаваш заплата от Клейва, защото си още малък и на практика семейство Лайтууд са задължени по закон да се грижат за теб. Ако те не го правят, на тяхно място ще бъде определен друг или…

— Или какво? — Джейс скочи от стола. — Ще ме пратят в сиропиталището в Идрис? Ще ме дадат на непознато семейство? Мога да си намеря работа в света на мундитата за една година, да живея като един от тях…

— Не, не можеш — рече Клеъри. — Аз знам, Джейс, била съм една от тях. Ти си още малък за каквато и да е работа, а освен това уменията, които имаш… е, професионалните убийци са по-възрастни от теб. И са престъпници.

— Аз не съм убиец.

— Ако живееш в света на мундитата, ще бъдеш считан за такъв — каза Люк.

Джейс сви вироглаво устни и Клеъри разбра, че думите на Люк го уязвиха дълбоко.

— Ти не разбираш — каза с внезапна покруса в гласа. — Не мога да се върна. Мерис иска да мразя Валънтайн. А аз не мога.

Вдигна брадичка, стегна челюстта си, очите му се приковаха в Люк, сякаш очакваше възрастният мъж да му отговори с насмешка или дори погнуса. В крайна сметка, Люк имаше повече причини да мрази Валънтайн, от който и да е друг на света.

— Знам — каза Люк. — Някога и аз го обичах.

Джейс въздъхна, едва ли не с облекчение и Клеъри изведнъж си помисли: Ето защо е дошъл тук, на това място. Не просто за да се сбие с някого, а да се срещне с Люк. Защото Люк щеше да го разбере. Не всичко, което правеше Джейс, беше откачено и гибелно. Просто така изглеждаше.

— Не е нужно да лъжеш, че мразиш баща си — каза Люк. — Било то и за да докажеш нещо на Мерис. Тя би трябвало да те разбере.

Клеъри се приближи до Джейс, опитвайки се да разчете мислите по лицето му. То беше като книга, написана на чужд език, който само бегло бе изучавала.

— Тя наистина ли каза, че не иска да се връщаш? — попита Клеъри. — Или просто си си въобразил, че е казала това и си си тръгнал?

— Тя каза, че може би ще е по-добре за известно време да ме няма — отвърна Джейс. — Не каза къде да отида.

— Ти даде ли й възможност за това? — рече Люк. — Виж, Джейс. Няма никакъв проблем да останеш при мен толкова, колкото се налага. Искам да знаеш това.

Стомахът на Клеъри се сви. Мисълта Джейс да живее тук, едва ли не завинаги, я изпълваше със смесица от възторг и ужас.

— Благодаря — рече Джейс. Гласът му беше равен, но очите му се стрелнаха безпомощно към Клеъри и тя видя в тях същата зловеща смесица от емоции, които самата бе почувствала. Люк, помисли си тя, понякога ми се иска да не бъдеш чак толкова великодушен. Или толкова сляп.

— Но — продължи Люк, — надявам се, в края на краищата, да се върнеш в института, най-малкото, за да говориш с Мерис и да разбереш какво всъщност става. Имам чувството, че нещо не се е доизказала. Може би има да ти казва повече, отколкото си искал да чуеш.

Джейс откъсна погледа си от Клеъри.

— Добре. — Гласът му беше дрезгав. — Но при едно условие. Не искам да ходя сам.

— Ще дойда с теб — каза бързо Клеъри.

— Знам — понижи глас Джейс. — Аз също искам да дойдеш. Но искам да дойде и Люк.

Люк бе изумен.

— Джейс… живея тук от петнайсет години и никога не съм ходил в института. Нито веднъж. Не мисля, че Мерис ще е очарована…

— Моля те — каза Джейс и въпреки че гласът му беше равен и спокоен, Клеъри усети почти осезаемо гордостта, която беше сподавил, за да произнесе тези две думи.

— Добре. — Люк кимна с онова характерно за водачите на глутница кимване, с което искат да покажат, че ще направят това, което трябва да бъде направено, независимо дали го искат или не. — Тогава ще дойда с теб.

 

 

Саймън се беше облегнал на стената в коридора пред кабинета на Пит и се опитваше да не се самосъжалява.

Денят бе започнал добре. Е, относително добре. Първо този отвратителен епизод с Дракула по телевизията, който му докара гадене и замайване и отпуши емоции, които дълго бе потискал и се мъчеше да забрави. После гаденето някак си изостри нервите му и усети, че целува Клеъри така, както бе мечтал от години. Хората казват, че нещата никога не стават така, както си си ги представял. Ала грешаха.

И тя бе отвърнала на целувката му…

Но ето че сега тя беше тук с Джейс и Саймън имаше чувството, че нещо се усуква в стомаха му, сякаш бе погълнал купа червеи. Беше гадно усещане, което често му се случваше да изпитва напоследък. Но невинаги бе така, дори и след като разбра какво изпитва към Клеъри. Той никога не я беше притискал, никога не й бе натрапвал чувствата си. Беше уверен, че някой ден тя ще се събуди от своите копнежи по анимационни принцове и кунгфу герои и ще види това, което бе изписано на лицата и на двамата: че са родени един за друг. И макар да не се интересуваше от Саймън, все пак тя не се бе интересувала и от никой друг.

До появата да Джейс. Спомняше си как седеше на стълбите на верандата пред дома на Люк и наблюдаваше Клеъри, докато му обяснява кой е Джейс, с какво се занимава, докато самият Джейс изучаваше ноктите си и гледаше с превъзходство. Саймън изобщо не чуваше какво му говори тя. Беше твърде зает да наблюдава начина, по който тя гледаше русото момче с чудати татуировки и скулесто, красиво лице. Прекалено красиво, си беше помислил Саймън, ала Клеъри очевидно не бе забелязала това. Тя го гледаше така, сякаш той бе един от нейните анимационни герои, оживял в реалността. Никога преди не я беше виждал да гледа някого по този начин и винаги си бе мислил, че ако все пак погледне някого така, то този някой ще е той. Ала не беше той и това го нарани по-силно, отколкото си бе представял.

Когато разбра, че Джейс е брат на Клеъри, се почувства като човек, когото водят на разстрел и който е помилван в последната минута. Изведнъж светът отново стана привлекателен.

Сега обаче не беше сигурен в това.

— Ехо. — Някой, не много висок на ръст, идеше по коридора, като внимателно стъпваше между кървавите петна. — Люк ли чакаш? Той вътре ли е?

— Не точно. — Саймън се отмести от вратата. — Искам да кажа и да, и не. Той е вътре с един мой приятел.

Лицето, което вървеше към него, спря и го погледна. Саймън видя, че това беше момиче, на около шестнайсет години, с гладка, светлокафява кожа. Златистокестенявата й коса бе сплетена в дузина малки плитчици, а лицето й бе почти с формата на сърце. Тялото й бе стегнато, закръглено, с широки бедра и тънка талия.

— Онзи тип от бара ли? Ловецът на сенки?

Саймън сви рамене.

— Е, не ми е приятно да ти го казвам — рече тя, — но приятелят ти е задник.

— Той не ми е приятел — каза Саймън. — И съм повече от склонен да се съглася с теб.

— Ама ти не каза ли, че…

— Чакам сестра му — отвърна Саймън. — Тя е най-добрата ми приятелка.

— И сега тя е вътре с него? — Момичето посочи с палец към вратата. Пръстите й бяха окичени с пръстени, най-обикновени халки, изчукани от бронз и злато. Джинсите й бяха износени, но чисти, а когато обърна глава, видя белега, прорязващ шията й, точно над яката на тениската. — Е — каза тя с досада, — знам всичко за братята задници. Предполагам, че вината не е нейна.

— Не е — каза Саймън. — Но може би е единственият човек, когото той ще послуша.

— Не прилича на човек, който ще послуша когото и да било — отвърна момичето и улови косия му поглед. Лицето й се оживи. — Гледаш белега ми. Това е мястото, на което съм ухапана.

— Ухапана ли? Да не искаш да кажеш, че си…

— Върколак — рече момичето. — Като всички други тук. Без теб и задника. И сестрата на задника.

— Но ти невинаги си била върколак. Искам да кажа, не си се родила такава.

— Както и повечето от нас — каза момичето. — Това е разликата между нас и твоите приятели ловци на сенки.

— Какво?

Тя бегло се усмихна.

— Някога сме били хора.

Саймън не каза нищо. Миг след това момичето му протегна ръка.

— Аз съм Мая.

— Саймън. — Той разтърси ръката й. Беше суха и мека. Тя го погледна през златистокафявите си мигли, с цвят на препечена филийка с масло. — Откъде знаеш, че Джейс е задник? — попита той. — Или по-точно, как разбра това?

Мая отдръпна ръката си.

— Той изпотроши бара ни. Цапардоса приятеля ми Бат. Дори зашемети някои от глутницата.

— Те добре ли са? — разтревожи се Саймън. Джейс не изглеждаше обезпокоен, но доколкото го познаваше, не би се поколебал в една и съща сутрин да убие няколко души и да отиде за вафли. — Видя ли ги лекар?

— Магьосник — рече момичето. — Нашият вид не може да ползва услугите на лекарите на мундитата.

— Вашият вид, тоест долноземците?

Тя вдигна вежди.

— Наясно си с терминологията, а?

Саймън се сепна.

— Как разбра, че не съм един от тях? Или от вас? Ловец на сенки или долноземец, или…

Тя така поклати глава, че плитките й подскочиха.

— Просто човешката същност ти личи — каза с лека горчивина.

Напрежението в гласа й го накара да потрепери.

— Мога да почукам на вратата — рече Саймън, внезапно усетил слабост. — Ако искаш да говориш с Люк.

Тя сви рамене.

— Само му кажи, че Магнус е тук и оглежда обстановката в уличката. — Сигурно е изглеждал изумен, защото тя добави: — Магнус Бейн. Той е магьосник.

Знам, искаше да каже Саймън, но се въздържа. И без това разговорът им беше достатъчно откачен.

— Добре.

Мая понечи да си тръгне, но се спря насред коридора и опря ръка на касата на вратата.

— Мислиш ли, че тя ще успее да го вразуми? — попита. — Сестра му?

— Ако Джейс изобщо слуша някого, то това е тя.

— Колко мило — рече Мая. — Толкова да обича сестра си.

— Да — каза Саймън. — Прекрасно е.