Касандра Клеър
Град от пепел (19)

18
Свикване с тъмнината

Клеъри винаги бе мразела влакчетата на ужасите, мразеше усещането стомахът ти да се обръща и да слиза в петите, когато влакчето се спуска надолу. А да бъдеш грабнат от камиона и понесен във въздуха като мишка в ноктите на орел, беше десет пъти по-неприятно. Тя силно изпищя, когато краката й се отлепиха от каросерията на камиона и тялото й шеметно бе издигнато нагоре. Пищеше и се гърчеше… докато не погледна надолу и не видя колко високо се е издигнала над водата и разбра какво ще се случи, ако летящият демон я изпусне. И притихна. Погледнат от такава височина, пикапът приличаше на играчка, подмятана върху вълните.

Градът се въртеше под нея, размазани стени от трепкаща светлина. Можеше дори да е приятно, ако не беше толкова изплашена. Демонът направи заход и се спусна надолу, и изведнъж вместо да се издигне, започна да пада.

Клеъри си представи как съществото я пуска да падне от десетки метри височина и как ще потъне в леденостудените тъмни води и затвори очи. Но да падаш на сляпо в мрака беше още по-лошо. Тя отново отвори очи и видя черната палуба на кораба да се издига под нея като ръка, протегната, за да ги дръпне от небето. Тя изпищя още веднъж, когато се понесоха към палубата, а после минаха през тъмен квадратен отвор, изрязан на палубата. Ето че вече се намираха вътре в кораба.

Летящото същество намали скоростта си. Вече летяха във вътрешността, покрай платформи с висок метален парапет. Клеъри хвърли поглед към тъмните машини; никоя от тях нямаше вид на работеща, навсякъде бяха разхвърляни чаркове и инструменти. И да беше имало преди електрическо осветление, то отдавна не работеше, макар че в целия кораб се просмукваше слаба светлина.

С каквото и да се е движил този кораб преди, сега Валънтайн си служеше с друга енергия. Енергия, която изсмукваше всичката топлина от атмосферата. Леден въздух зашиба лицето й, когато демонът достигна дъното на кораба и се спуснаха по дългия, слабо осветен коридор. Съществото не се отнасяше особено деликатно с нея, когато зави зад един ъгъл, коляното й се блъсна в една тръба и болката се плъзна по целия й крак. Тя извика и чу съскащия му смях над себе си. После той я пусна и Клеъри падна. Докато се премяташе във въздуха, тя се опитваше да се обърне така, че да се приземи на ръце и крака. Почти се получи. С тъп удар падна на пода и замаяна се претърколи встрани.

Клеъри лежеше в полумрака на твърдата метална повърхност. Най-вероятно това бе някакво складово помещение, защото стените бяха гладки и без врати. Високо над нея имаше някакъв квадратен отвор, през който едва се процеждаше светлината. Усещаше цялото си тяло натъртено.

— Клеъри? — прошепна някакъв глас. Тя трепна и се обърна. До нея бе коленичила някаква сянка. Когато очите й свикнаха с мрака, видя дребна фигура, сплетена коса, тъмнокафяви очи. Мая.

— Клеъри, ти ли си?

Клеъри се надигна и седна, без да обръща внимание на острата болка в гърба си.

— Мая. Мая, о, Боже. — Тя гледаше втренчено момичето, после диво огледа помещението. Но освен тях двете нямаше никого. — Мая, къде е той? Къде е Саймън?

Мая прехапа устни. Клеъри видя, че китките й бяха в кръв, а лицето и бе набраздено от засъхнали сълзи.

— Клеъри, толкова съжалявам — каза тя със своя тих и дрезгав глас. — Саймън е мъртъв.

 

 

Прогизнал и полуизмръзнал, Джейс се отпусна върху палубата на кораба, от косата и дрехите му се стичаше вода. Той вдигна поглед към облачното нощно небе и въздъхна. Никак не беше лесно да се изкачиш по разнебитената желязна стълба, която едва се крепеше на металния корпус на кораба, особено ако ти се плъзгат ръцете, а прогизналите ти дрехи те теглят надолу.

Ако не беше руната на безстрашието, даде си сметка той, може би щеше да се разтревожи да не би някой от летящите демони да го грабне от стълбата, както голяма птица би грабнала буболечка от ластар.

За щастие те, изглежда, се бяха върнали на кораба, след като бяха хванали Клеъри. Джейс не можеше да си представи какво би искал Валънтайн от нея, но и без това от доста време беше спрял да се опитва да проумее защо баща му прави едно или друго нещо.

Над него се появи някаква глава, която се очертаваше на фона на небето. Беше Люк, който бе достигнал края на стълбата. Той с мъка се покатери през релинга и тупна до него. После сведе поглед към Джейс.

— Добре ли си?

— Добре съм. — Джейс се изправи на крака. Трепереше. На кораба беше студено, по-студено, отколкото във водата… а бе и без яке. Беше го дал на Клеъри.

Джейс се огледа наоколо.

— Тук някъде има врата, през която се влиза в кораба. Миналия път я намерих. Да се поразходим из палубата и да я потърсим.

Люк тръгна напред.

— Нека аз да вървя отпред — добави Джейс, като пристъпи пред него. Люк отстъпи с безкрайно озадачен поглед и като че ли се канеше да каже нещо, но после мина до Джейс, когато достигнаха извитата кърма — мястото, където Джейс бе стоял с Валънтайн предната нощ. Той долавяше кроткото плискане на водата в носа на кораба, там някъде долу.

— Какво ти каза баща ти, когато се видяхте с него? — попита Люк. — Какво ти обеща?

— Ами, нали се сещаш. Обичайното. Доживотно снабдяване с билети за голф. — Джейс говореше небрежно, но споменът го пронизваше по-дълбоко, отколкото студът. — Уверяваше ме, че нищо лошо няма да се случи на мен и на хората, на които държа, ако напусна Клейва и се върна с него в Идрис.

— Смяташ ли… — Люк се поколеба. — Мислиш ли, че той ще нарани Клеъри, за да ти отмъсти?

Стигнаха до кърмата и докато завиваха, Джейс погледна към блестящия стълб на Статуята на свободата в далечината.

— Не. Мисля, че той я отвлече, за да ни накара да дойдем на кораба и за да разполага с коз. Това е всичко.

— Не съм сигурен, че има нужда от козове. — Люк говореше тихо и междувременно изваждаше кинжала си. Джейс се обърна да проследи погледа на Люк и за миг се втренчи, без да помръдне.

Откъм западната страна на кораба имаше черна дупка с формата на квадрат, която бе изрязана в металната палуба и в този миг от нея се кълбеше тъмен облак от чудовища. Джейс си спомни как миналия път стоеше тук, с Меча на смъртните в ръка, с ужас оглеждайки се втренчено наоколо, когато небето и морето се бяха превърнали в кипяща маса от кошмарни същества. Но сега демоните не бяха в далечината, а точно пред него, камара от пронизително врещящи чудовища: белите като кости раум демони, които ги бяха нападнали пред дома на Люк; демони они със зелени тела, широки усти и рога; дебнещите черни демони къри, паякообразни демони с осем ръце, завършващи с щипки и отровни зъби, подаващи се от очните им торбички. Джейс не можеше да ги изброи. Той посегна към Кемиъл и я измъкна от колана си, тя блесна в бяло и освети палубата. При вида й демоните изсъскаха, но никой от тях не отстъпи назад. Руната на безстрашието на плешката на Джейс започна да гори. Запита се колко ли демони би могъл да убие, преди тя да загуби действието си.

— Спри! Спри! — Ръката на Люк, сграбчила блузата на Джейс на гърба, го дърпаше назад. — Прекалено много са Джейс. По-добре да се върнем обратно към стълбата…

— Няма как. — Джейс се отскубна от хватката на Люк и посочи. — Отрязали са ни пътя и от двете страни.

Така беше. Една фаланга демони молох, с бълващи огън празни очи, бяха препречили пътя им за бягство.

Люк яростно изруга.

— Тогава скачай зад борда. Аз ще ги задържа.

— Ти скачай — отвърна Джейс. — На мен тук си ми е добре.

Люк отметна глава назад. Ушите му се изостриха и когато изръмжа на Джейс, устните му се дръпнаха назад и оголиха острите му като бръснач зъби.

— Ти… — Той не довърши, защото един демон молох се нахвърли върху него с протегнати нокти. Джейс небрежно и с лекота го промуши и той с рев залитна към Люк. Люк го сграбчи с хищните си нокти и го метна през борда. — Ти носиш руната на безстрашието, нали? — каза Люк, като се обърна към Джейс с очи, които горяха като кехлибар.

В далечината се чуваше плясък.

— Не грешиш — призна Джейс.

— Исусе — изфуча Люк. — Сам ли си я сложи?

— Не. Клеъри ми я постави. — Серафимската кама на Джейс разпори въздуха с белия си огън, два древак демона паднаха. Още няколко дузини се носеха към тях, размахали ръце с остри като ножове нокти. — Много е добра в това.

— Тийнейджъри — каза Люк, сякаш това бе най-неприличната дума, за която се сети, и се нахвърли срещу прииждащата орда.

 

 

— Мъртъв? — Клеъри гледаше Мая така, сякаш последната й говореше на непознат език. — Той не може да е умрял.

Мая нищо не каза, само я гледаше със своите тъжни, тъмни очи.

— Щях да разбера. — Клеъри изпъна рамене и притисна свитата си в юмрук ръка към гърдите си. — Щях да го усетя тук.

— Някога и аз така си мислех — каза Мая. — Преди. Но не знаеш. Никога не знаеш.

Залитайки, Клеъри се изправи на крака. Якето на Джейс се беше смъкнало от раменете й, на гърба беше почти разкъсано. Тя го съблече машинално и го пусна на пода. Беше съсипано от десетките следи, оставени от острите нокти. Джейс ще се ядоса, че съм повредила якето му, помисли си тя. Ще трябва да му купя ново. Аз ще…

Изведнъж рязко си пое въздух. Чу силното думкане на собственото си сърце, но дори този звук й се стори някак чужд.

— Какво… се случи с него?

Мая още седеше коленичила на пода.

— Валънтайн ни отвлече и двамата — каза тя. — Окова ни и ни остави в едно помещение. После дойде въоръжен… с меч, дълъг и светъл, сякаш блестеше. Хвърли сребърен прах върху мен и аз не можах да се боря с него, а той… той прободе гърлото на Саймън. — Гласът й се сниши до шепот. — Той преряза и китките му и източи кръвта в някакви съдове. Неколцина от онези демонични същества бяха дошли с него и му помогнаха. После той просто остави Саймън да лежи като играчка, която е счупил и така развалена вече не му трябва. Аз пищях… но знаех, че е мъртъв. После един от демоните ме взе и ме донесе тук долу.

Клеъри притисна до устата си опакото на ръката си, притискаше я все повече и повече, докато не усети соления вкус на кръв. Тръпчивият вкус на кръвта, изглежда, разсея мъглата в мозъка й.

— Трябва да се махнем оттук.

— Не че имам против, но е очевидно. — Мая се изправи, като се олюляваше. — Няма изход от това помещение. Дори и за ловец на сенки. Може би ако ти беше…

— Ако бях какво? — попита припряно Клеъри, като оглеждаше квадратната им килия. — Джейс? Е, не съм. — Тя ритна стената, която отекна на кухо. Бръкна в джоба си и извади стилито. — Но затова пък имам други способности.

Тя опря върха на стилито в стената и започна да рисува. Линиите сякаш се изливаха от нея, черни като въглени, горещи като гнева й. Плъзгаше стилито по стената, отново и отново и от неговия връх се изливаха линии, подобни на пламъци. Когато се отдръпна запъхтяна, видя, че Мая я гледа с недоумение.

— Момиче, какво направи?

Клеъри не знаеше какво точно. Стената изглеждаше сякаш беше изляла киселина върху нея. Металът около руната се бе изкривил и огънал като сладолед в слънчев ден. Тя отстъпи назад, гледайки в недоумение как една дупка с размерите на топка се отваря в стената. Отвъд нея Клеъри видя стоманени подпори и много корабни метални чаркове. Ръбовете на дупката продължаваха да съскат, макар че тя бе спряла да се уголемява. Мая пристъпи напред и бутна встрани ръката на Клеъри.

— Чакай. — Клеъри внезапно се притесни. — Разтопеният метал… може да съдържа някакви токсични вещества.

Мая изсумтя.

— Аз съм от Ню Джърси. Родена съм сред токсични вещества. — Тя отиде до дупката и надникна в нея. — От другата страна има тясна метална пътека. — Ще се опитам да се промуша. — Тя се обърна и с бавни колебливи движения пъхна първо краката си през дупката. Със съсредоточена физиономия запровира тялото си през отвора, но изведнъж застина.

— Ох! Раменете ми се заклещиха. Ще ме бутнеш ли? — Тя протегна ръце.

Клеъри я хвана за раменете и я бутна. Лицето на Мая побеля, после почервеня — и изведнъж се изстреля като коркова тапа от бутилка шампанско. Тя изписка и изчезна.

Чу се тъп удар и Клеъри пъхна притеснено глава през дупката.

— Добре ли си?

Мая лежеше на тясната метална пътечка на около метър по-надолу. Бавно се претърколи и се опита да седне, но трепна от болка.

— Глезенът ми… но ще се оправя — добави тя, като видя лицето на Клеъри. — Знаеш, че на нас върколаците бързо ни минава.

— Знам. Добре, сега е мой ред. — Стилито на Клеъри неприятно пристискаше корема й, когато се наведе и се приготви да се провре през дупката след Мая. Да скочи върху пътеката, я плашеше, но не толкова, колкото представата да стои в някакъв склад в очакване на това, което щеше да й се случи. Тя се завъртя по корем и провря краката си в дупката…

И нещо я сграбчи за гърба на блузата и я дръпна нагоре. Стилито падна от колана й и издрънча на пода. Тя ахна от внезапния шок и болка; деколтето се вряза в гърлото й и я задуши. Миг по-късно я пуснаха. Тя тупна на пода, коленете й се удариха в метала с глух звук. Гадеше й се, тя се търкулна по гръб и погледна нагоре, досещайки се какво ще види.

Над нея стоеше изправен Валънтайн. В едната си ръка държеше серафимска кама, която блестеше с ослепително бяла светлина. Другата му ръка, с която бе хванал гърба на блузата й, беше свита в юмрук. Бялото му лице бе изкривено в подигравателна гримаса.

— Същата си като майка си, Клариса — каза той. — Какви ги вършиш пък сега?

Клеъри болезнено се изправи на крака. Устата й беше пълна със солена кръв от мястото, където беше разранена устната й. Когато погледна към Валънтайн, тлеещият гняв избуя като отровно цвете в гърдите й. Този човек, баща й, беше убил Саймън и го беше оставил мъртъв на пода като ненужен боклук. Мислеше си, че и преди е мразела хора; грешеше. Това беше истинска омраза.

— Върколачката — продължи намръщено Валънтайн, — къде е тя?

Клеъри се наведе напред и изплю напълнилата устата й кръв върху обувките му. Той възкликна от отвращение и изненада и отстъпи назад, като вдигна камата в ръката си и за миг Клеъри видя неприкрития гняв в очите му и си помили, че наистина ще го направи, наистина ще я убие ей тук, както се беше сгърчила в краката му, за това, че бе изцапала обувките му.

Но той бавно свали камата. Без да промълви и дума, той я прескочи и се втренчи през дупката, която тя бе направила в стената. Клеъри бавно се обърна, очите й зашариха по пода, докато го видя. Стилито на майка й. Тя посегна към него, затаила дъх…

Но в този миг Валънтайн се обърна и я видя. С една крачка той прекоси помещението и изрита стилито така, че тя да не може да го достигне. То се завъртя по металния под и падна през дупката в стената. Притворила очи, Клеъри почувства загубата на стилито като повторна загуба на майка си.

— Демоните ще открият долноземската ти приятелка — каза Валънтайн със своя студен, кротък глас, докато пъхаше серафимската кама в ножницата на кръста си. — Няма къде да избяга тук. Никой от вас няма да се измъкне. А сега ставай, Клариса.

Клеъри бавно се изправи на крака. Цялото тяло я болеше от ударите, на които го беше подложила. Миг по-късно извика от изненада, когато Валънтайн я хвана за раменете и я обърна така, че да бъде с гръб към него. Той подсвирна; висок, пронизителен и неприятен звук. Въздухът над него се раздвижи и тя чу грозния плясък на кожени криле. С лек вик Клеъри се опита да му се изплъзне, но Валънтайн беше твърде силен. Крилата се увиха около тях и те бяха издигнати във въздуха, а Валънтайн я държеше в ръцете си така, сякаш наистина й беше баща.

 

 

Джейс се учудваше, че двамата с Люк още са живи. Недоумяваше как така още не са намерили смъртта си. Палубата на кораба беше цялата в кръв. Той самият беше целият покрит със слуз и секрет от демоните, а очите му пареха от кръв и пот. В горната част на дясната му ръка зееше дълбока рана от порязване, но нямаше време да чертае по кожата си лечителна руна. Всеки път, когато вдигнеше ръката си, го пронизваше остра болка.

Бяха успели да се вмъкнат в една ниша в металната стена на кораба и от този подслон се биеха с нападащите ги демони. Джейс вече беше използвал и двата си чакрама и сега му оставаха единствено последната серафимска кама и ножът, който беше взел от стаята на Изабел. Това не беше особено богат арсенал. Дори срещу неколцина демони не би се изправил така зле въоръжен, а сега имаше пред себе си цяла орда. Знаеше, че това би трябвало да го изплаши, но не чувстваше почти нищо — само отвращение от демоните, които не бяха част от този свят, и гняв към Валънтайн, който ги беше призовал тук. От друга страна, знаеше, че липсата на страх има и своите недостатъци. Той дори не се притесняваше от това колко много кръв е загубил от раната на ръката си.

Един паякообразен демон се хвърли фучейки към Джейс, като избълва жълтеникава отрова. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо, за да се предпази от няколко капки отрова, които напръскаха блузата му. Съскайки, отровата разяде плата и той усети как сякаш дузина нажежени игли прогарят кожата му.

Паякообразният демон премлясна от задоволство и изпръска нова порция отрова. Джейс отново приклекна и отровата попадна върху един они демон, който идваше към него от другата му страна. Онито изпищя в агония и се обърна към паякообразния демон с извадени нокти. Двете чудовища се вкопчиха едно в друго и се затъркаляха по палубата.

Избълваната отрова накара останалите демони да се отдръпнат и образува бариера между тях и ловеца на сенки. Джейс можеше да си отдъхне за момент и се обърна към Люк, който бе до него. Люк беше почти неузнаваем. Ушите му бяха дълги и остри, като на вълк; беше дръпнал устни назад и оголил зъби, а ръцете му с издадени напред остри като ножове нокти бяха почернели от демонска кръв.

— Трябва да се доберем до релинга. — Гласът на Люк беше почти ръмжене. — Да се махнем от кораба. Не можем да убием всички. Може би Магнус…

— Не мисля, че се справяме толкова зле. — Джейс завъртя серафимската си кама… което бе лоша идея. Ръката му беше мокра от кръвта и камата почти му се изплъзна. — Предвид обстоятелствата.

Люк издаде някакъв звук, нещо средно между ръмжене и смях. После от небето падна нещо огромно и безформено и ги събори и двамата на земята.

Джейс се удари в твърдия под, серафимската кама се изплъзна от ръката му, тупна на палубата, плъзна се по металната повърхност чак в другия край на кораба и се изгуби от погледа му. Джейс изруга и скочи на крака.

Съществото, което ги събори беше они демон. Бе необичайно едър за вида си — да не говорим за необичайната находчивост да се досети да се качи на някое от високите съоръжения и да скочи върху тях. Сега той беше стъпил върху Люк и забиваше в него острите си бивни, които излизаха от челото му. Люк се защитаваше, доколкото му позволяваха собствените нокти, но въпреки това беше целият облян в кръв. Кинжалът му беше отскочил на трийсетина сантиметра от него върху палубата. Люк посегна към оръжието си, но они хвана единия му крак с подобната си на лопата ръка и го скърши като клон на коляното си. Джейс чу счупването на костта и после как Люк извика.

Джейс се хвърли към кинжала, сграбчи го и скочи на крака, след което го метна с всичка сила в тила на они демона. Ударът беше толкова силен, че обезглави съществото, което се наклони напред, а от шията му бликна черна кръв. Миг по-късно то изчезна.

Кинжалът падна с тъп удар на палубата до Люк.

Джейс се спусна към него и коленичи.

— Крака ти…

— Счупен е. — Люк се надигна и седна. Лицето му бе изкривено от болка.

— Но бързо ще зарасне.

Люк се огледа наоколо, лицето му се намръщи. Онито може и да беше умряло, но другите демони бяха последвали примера му. На тълпи се катереха по съоръженията. На мъждивата лунна светлина Джейс не можеше да определи колко са точно — може би бяха дузини? Или стотици? След определен брой вече нямаше значение.

Люк сключи ръка около дръжката на кинжала си.

— За съжаление не достатъчно бързо.

Джейс извади ножа на Изабел от колана си. Това беше последното му оръжие и внезапно му се видя отчайващо малко. Остро чувство го прониза — не страх, руната на безстрашието все още действаше, а тъга. Видя Алек и Изабел как стоят пред него, усмихват му се, а после видя Клеъри, която му махаше с ръце, сякаш го канеше да се прибере вкъщи.

Той се изправи на крака точно когато демоните наскачаха отгоре на тълпи, рояк от сенки, които закриваха луната. Джейс се опита да прикрие Люк, но напразно, демоните бяха навсякъде. Един от тях се изправи в целия си ръст пред него. Беше скелет, висок над метър и осемдесет и се хилеше с изпочупените си зъби. Ленти от ярко осветени тибетски молитвени флагове висяха от гниещите му кости. Той стискаше катана меч в костеливата си ръка, което беше необичайно — повечето демони не бяха въоръжени. Мечът, изписан с демонични руни, беше по-дълъг от ръката на Джейс, извит и смъртоносно остър.

Джейс хвърли камата. Тя уцели скелета в костеливия гръден кош и се заби там. Демонът почти не забеляза това, просто продължи да се движи, безжалостен като смъртта. Въздухът около него вонеше на смърт и гробище. Той вдигна катана в ноктестата си ръка…

Сива сянка разряза мрака пред Джейс, сянка, която изпълни въртеливо, отмерено и смъртоносно движение. Насоченият надолу удар на катана бе съпроводен от стържещ звук, когато два метала се срещнаха. Сенчестата фигура отби удара на катана и с бързина, която окото на Джейс едва смогна да проследи, замахна с другата си ръка. Демонът падна по гръб с разбит череп, смали се и накрая напълно изчезна. Наоколо се чуваха писъци на демони, виещи от болка и изненада. Докато се оглеждаше, Джейс видя, че дузини сенки — човешки сенки — прескачаха релинга, скачаха на палубата и се втурваха към тълпите демони, които съскайки пълзяха, влачеха се и се опитваха да избягат от кораба. Тъмните фигури бяха въоръжени със светещи ками и носеха тъмните, тежки дрехи на…

— Ловци на сенки? — от изненада Джейс произнесе думите на глас.

— Кой друг? — Една усмивка трепна в мрака.

— Мелик? Ти ли си?

Мелик наведе глава.

— Извинявай за днес — каза той. — Просто изпълнявах заповеди.

Джейс тъкмо искаше да каже на Мелик, че със спасяването на живота му току-що се е реабилитирал за опита си да попречи на Джейс да напусне Института, когато група раум демони се втурнаха към тях, размахвайки пипалата си във въздуха. Мелик се завъртя и с вик се нахвърли върху тях, серафимската му кама блестеше като звезда. Джейс понечи да го последва, когато някой го хвана за ръката и го бутна настрани. Беше ловец на сенки, целият в черно, със спусната над лицето качулка.

— Ела с мен.

Ръката настойчиво го дърпаше за ръкава.

— Трябва да отида при Люк. Той е ранен. — Той рязко дръпна ръката си. — Пусни ме.

— О, в името на ангела… — Фигурата го пусна и посегна да махне качулката си, разкривайки така едно тясно бяло лице и сиви очи, които блестяха като късчета диамант. — Ще направиш ли най-сетне това, което ти се казва, Джонатан?

Беше инквизиторката.

 

 

Въпреки главозамайващата скорост, с която летяха, Клеъри би сритала Валънтайн, ако можеше. Ала той я държеше в желязна прегръдка. Тя риташе с крака, но въпреки цялото й усилие, успяваше да улучи само въздуха.

Когато демонът внезапно се наклони и зави, тя извика, а Валънтайн се засмя. После минаха през тесен метален тунел и се озоваха в едно по-голямо помещение. Вместо най-безцеремонно да ги пусне да паднат, летящият демон внимателно ги остави на пода. За най-голяма изненада на Клеъри, Валънтайн я пусна. Тя се отскубна от него, запрепъва се към средата на помещението, като объркано се оглеждаше. Намираха се в голямо хале, явно бившето машинно отделение. Изцапани с грес мотори се редяха покрай стените — явно бяха преместени там, за да се образува голямо свободно пространство в средата. Подът беше от дебел черен метал, осеян с мръсни тъмни петна.

Насред празното пространство имаше четири корита, достатъчно големи, за да се изкъпе в тях куче. Вътрешността на първите две корита беше изцапана с тъмни ръждивокафяви петна. Третото беше пълно с тъмночервена течност, а четвъртото бе празно.

Зад коритата имаше сандък. Върху него бе метната тъмна кърпа. Когато се приближи, тя видя, че върху кърпата бе поставен сребърен меч, който проблясваше с тъмно, почти черно сияние, подобно на мрачна нощ.

Клеъри се завъртя и се втренчи във Валънтайн, който спокойно я наблюдаваше.

— Как можа да го направиш? — попита тя. — Как можа да убиеш Саймън? Той беше само едно… той беше само едно момче, най-обикновен човек…

— Той не беше човек — каза Валънтайн със своя кадифен глас. — Той се бе превърнал в чудовище. Ти просто не можеше да го видиш, Клариса, защото имаше образа на приятел.

— Той не беше чудовище. — Тя леко се приближи до Меча. Той изглеждаше огромен, тежък. Запита се дали би могла да го вдигне, а дори и да успееше, щеше ли да има силите да го размаха? — Въпреки всичко той си оставаше Саймън.

— Не си мисли, че не ти съчувствам — каза Валънтайн. Той стоеше неподвижно в светлината на един лъч, който падаше от люка на тавана. — Изпитах същото, когато Лушън бе ухапан.

— Да, той ми разказа — сопна му се тя. — Дал си му кама и си му казал да се самоубие.

— Това беше грешка — каза Валънтайн.

— Поне си признаваш…

— Трябваше лично да го убия. Това щеше да докаже, че е означавал нещо за мен.

Клеъри поклати глава.

— Но не е означавал. Теб никога не те е било грижа за някого. Дори и за майка ми. Дори и за Джейс. Били са за теб просто обекти, които си считал за своя собственост.

— А нима любовта не е това, Клариса? Чувство за собственост? „Мой си е моят любим, а аз съм негова“, както се казва в „Песен на песните“.

— Не. И не ми цитирай Библията. Не мисля, че я разбираш. — Тя се приближи още повече към сандъка и от това разстояние можеше да достигне дръжката му. Пръстите й бяха влажни от пот и тя скришом ги изтри в джинсите си. — Смисълът тук е, че не просто притежаваш някого, но че и ти също му се отдаваш. Съмнявам се, че ти някога си дал нещо на някого. Освен може би кошмари.

— Да се отдадеш на някого? — Тънката му усмивка не трепна. — Както ти си се отдала на Джонатан?

Ръката й, с която бе посегнала към Меча, се сви в юмрук. Тя я отдръпна и я притисна към гърдите си, като го гледаше невярващо.

— Какво?

— Мислиш, че не виждам как се гледате един друг? Как той произнася името ти? Дори да мислиш, че съм лишен от чувства, това не означава, че съм сляп за чувствата на другите. — Гласът на Валънтайн беше хладен, всяка дума се забиваше като ледена игла. — Предполагам, че вината е наша, моя и на майка ти, задето ви държахме толкова дълго разделени и вие не успяхте да развиете помежду си така характерната дистанция между брат и сестра.

— Не знам за какво говориш. — Зъбите на Клеъри затракаха.

— Мисля, че бях достатъчно ясен. — Той се бе преместил извън обсега на светлината. Лицето му попадаше в сянка. — Видях Джонатан след срещата му с демона на страха. Той му се явил в твоя образ. Това ми казва всичко, което ми е нужно да знам. Най-големият страх в живота на Джонатан е любовта, която изпитва към сестра си.

 

 

— Не обичам да ми нареждат — каза Джейс. — Но ако ме помолите учтиво, може и да склоня.

Инквизиторката го погледна така, сякаш искаше да завърти очи, но беше забравила как се прави това.

— Трябва да говоря с теб.

Джейс се втренчи в инквизиторката.

— Сега ли?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Сега.

— Вие сте луда. — Джейс измери с поглед кораба. Приличаше на картина на ада на Бош. Мракът бе изпълнен с демони: мятащи се туловища, вой, крясъци, разкъсване с нокти и зъби. Нефилимите нападаха, оръжията им проблясваха в сенките. Но Джейс виждаше, че броят на ловците на сенки не е достатъчен. Изобщо не е достатъчен. — Няма начин… насред битка сме…

Костеливата хватка на инквизиторката бе изненадващо здрава.

— Веднага. — Тя го бутна и той отстъпи крачка назад, после още една, бе прекалено изненадан, за да се възпротиви, докато стигнаха до нишата в стената. Тя пусна Джейс и бръкна в диплите на тъмната си наметка, като извади две серафимски ками. Прошепна имената им и каза няколко думи, които Джейс не разбра, после ги заби в палубата, по една от двете му страни. Камите останаха да стърчат и от тях се издигна синьо-бяла завеса, която отдели Джейс и инквизиторката от останалата част на кораба.

— Отново ли ще ме заключите? — попита Джейс, като гледаше с недоумение инквизиторката.

— Това не е конфигурация Малачи. Ако искаш, по всяко време можеш да излезеш оттук. — Тя здраво стисна ръцете си една в друга. — Джонатан…

— Искате да кажете Джейс. — Вече не можеше да вижда битката през стената от бяла светлина, но все още ясно чуваше шума, виковете и писъците на демоните. Когато обърна глава, съзря водата, върху която се виждаха множество блещукащи светлини, като диаманти, пръснати по повърхността на огледало. Около дузина лодки, лъскави тримарани, използвани за плаване по езерата в Идрис. Лодки на ловците на сенки. — Какво искате, инквизиторке? Защо дойдохте?

— Ти беше прав — рече тя. — За Валънтайн. Че няма да се съгласи на размяната.

— Казал ви е, че му е безразлично дали ще ме убиете. — Внезапно Джейс усети замайване.

— Разбира се, в мига, в който той отказа, свиках дивизията и ги доведох тук. Аз… аз дължа на теб и семейството ти извинение.

— Оценявам го — каза Джейс. Той мразеше извиненията. — А Алек и Изабел? Те тук ли са? Нали няма да бъдат наказани за това, че ми помогнаха?

— Да, тук са, и не, няма да бъдат наказани. — Тя продължаваше да го гледа изпитателно. — Не мога да разбера Валънтайн — рече тя. — Що за баща би захвърлил живота на детето си, на единствения си син…

— Да — каза Джейс. Главата го болеше и му се искаше тя да млъкне или някой демон да ги нападне. — Наистина, това е загадка.

— Освен ако…

Сега бе негов ред да се изненада.

— Освен ако какво?

Тя заби пръсти в рамото му.

— Откога го имаш това?

Джейс погледна надолу и видя, че отровата на паякообразния демон е образувала дупка в блузата му, като оголваше голяма част от лявото му рамо.

— Кое, блузата ли? От зимната разпродажба на Мейси.

— Белегът. Този белег тук, на рамото ти.

— О, това ли? — Джей се учуди на настойчивия й поглед. — Не знам. Според баща ми, се е случило, когато съм бил много малък. Някакъв инцидент или нещо такова. Защо?

Инквизиторката шумно си пое въздух:

— Не може да бъде — прошепна тя. — Ти не може да си…

— Не мога да съм какво?

В гласа на инквизиторката се долавяше нотка на неувереност.

— През всички тези години — каза тя, — докато ти си растял… наистина ли си вярвал, че си синът на Майкъл Уейлънд…?

Внезапен гняв прониза Джейс, толкова по-болезнен поради разочарованието, което го съпровождаше.

— В името на ангела — изсъска той, — в разгара на битката ме домъкнахте тук само за да ми зададете отново този проклет въпрос? Първият път не ми повярвахте и сега продължавате да не ми вярвате! Явно никога няма да спечеля доверието ви, независимо от това, което се случи… въпреки че всичко, което ви казах, се оказа истина. — Той посочи с пръст към сцената от другата страна на светлинната стена. — Трябва да съм там и да се бия. Защо ме държите тук? За да може, след като всичко свърши, ако някой от нас изобщо остане жив, да отидете при Клейва и да им кажете, че не съм се борил на ваша страна срещу баща си? Добре измислено.

Лицето й бе станало смъртно бледо.

— Джонатан, не това е причината, поради която…

— Името ми е Джейс! — извика той. Инквизиторката трепна, устата й бе полуотворена, сякаш се канеше да каже още нещо. Джейс не желаеше да слуша повече. Той мина покрай нея, като почти я избута встрани и ритна едната от серафимските ками, забити в палубата. Оръжието се търкулна и светлинната стена изчезна.

Отвъд нея цареше хаос. Тъмни фигури сновяха напред-назад по палубата, демони се катереха по рухналите тела, а въздухът бе изпълнен с дим и писъци. Той се помъчи да разпознае някого в мелето. Къде беше Алек? Изабел?

— Джейс! — Инквизиторката тичаше след него, лицето й се беше изопнало от страх. — Джейс, нямаш оръжие, вземи поне…

Тя бе прекъсната от внезапната поява на един демон, който изскочи от тъмнината точно пред Джейс, също като айсберг, извисяващ се заплашително пред кораб. Той бе по-различен от съществата, които бе видял тази нощ; този имаше сбръчканото лице и ловките ръце на огромна маймуна, но в същото време и дългата, покрита с шипове опашка на скорпион. Очите му бяха кръгли и жълти.

Той изсъска през счупените си, подобни на игли зъби и преди Джейс да успее да се отдръпне, демонът стрелна напред с бързината на нападаща кобра опашката си. Джейс видя острото като игла жило, носещо се към лицето му…

И за втори път тази нощ една сянка застана между него и смъртта. С дълъг нож в ръка, инквизиторката се хвърли пред Джейс, за да го предпази, и скорпионското жило се заби в гърдите й. Тя извика, но остана изправена на крака. Демонът замахна отново с опашка, готвейки се за пореден удар… Но ножът на инквизиторката вече бе полетял от ръката й, целейки се право напред. Руните, гравирани по острието му, блеснаха, когато то прониза гърлото на демона. Със съскане, наподобяващо издишането на спукан балон, той започна да се свива в себе си, по опашката му премина спазъм, а после изчезна.

Инквизиторката се свлече на палубата. Джейс коленичи до нея, сложи ръка на рамото й и я обърна по гръб. През сивата й блуза бликаше кръв. Лицето й беше неподвижно и жълто и за миг Джейс си помисли, че е мъртва.

— Инквизиторке? — Той не можа да произнесе малкото й име, дори и сега.

Клепачите й трепнаха. Имоджин отвори очи, в които животът вече си отиваше. С огромно усилие тя му кимна да се приближи. Той се наведе по-ниско над нея, достатъчно близо, за да чуе шепота й в ухото си и последното й издихание…

— Какво? — попита объркано Джейс. — Какво означава това?

Не последва отговор. Инквизиторката се бе отпуснала на палубата, очите й бяха широко отворени и втренчени, а устата й — извита в нещо като усмивка.

Джейс седна на петите си вцепенен. Тя беше мъртва. Умря вместо него.

Изведнъж някой го сграбчи за рамото и го изправи на крака. Джейс посегна към колана си, но разбра, че няма оръжие, и се завъртя… Погледът му срещна познати сини очи, които го гледаха невярващо.

— Ти си жив — рече Алек. Три кратки думи, но пропити с толкова много чувство.

По лицето му бе изписано облекчение, както и умора. Независимо от студения въздух, черната му коса беше полепнала по бузите и челото от пот. Дрехите и кожата му бяха изцапани с кръв и ръкавът на защитното му яке беше разпорен по дължина, сякаш нещо остро го беше раздрало. В дясната си ръка стискаше окървавена алебарда, а в другата — блузата на Джейс.

— Така изглежда — съгласи се Джейс. — Но няма да е за дълго, ако не ми дадеш някакво оръжие.

Алек се огледа набързо, пусна Джейс, измъкна една серафимска кама от колана си и му я подаде.

— Ето — рече той. — Казва се Самандириъл.

Джейс едва бе взел камата и някакъв средно голям древак демон се втурна към тях, като злобно съскаше. Джейс вдигна Самандириъл, но Алек вече се беше справил със съществото, като го бе промушил с алебардата.

— Добро оръжие — каза Джейс, но Алек се бе загледал покрай него към свитата сива фигура на палубата.

— Това инквизиторката ли е? Тя да не би…?

— Мъртва е — каза Джейс. Алек стисна зъби.

— Отървахме се. Какво се случи?

Джейс понечи да отговори, но в този миг бе прекъснат от силен вик:

— Алек! Джейс!

Беше Изабел, която тичаше към тях през смрадта и дима. Тя бе облечена в плътно прилепнало тъмно яке, изцапано с жълтеникава кръв. Златни верижки висяха с магически руни около китките и глезените й, а камшикът й се виеше около нея като електрическа жица. Тя протегна ръце.

— Джейс, мислехме…

— Не. — Нещо накара Джейс да отстъпи назад, за да се предпази от допира й. — Целият съм покрит с кръв, Изабел. Недей.

По лицето й пробяга нещо като обида.

— Но ние всички те търсехме — мама и татко, те…

— Изабел! — извика Джейс, но беше твърде късно: Огромен паякообразен демон беше скочил върху нея откъм гърба й, като пръсна жълта отрова през зъбите си. Изабел извика, когато отровата я изгори, а камшикът й със светкавична скорост изплющя и разцепи демона на две. Двете половини тупнаха с глух удар на палубата и изчезнаха.

Джейс се спусна към Изабел точно когато тя залитна напред. Камшикът се изплъзна от ръката й, докато той я подхващаше и несръчно я притисна към себе си. Не можеше да види колко отрова имаше по нея. По-голямата част беше по якето й, но няколко капки бяха попаднали и по шията и там кожата гореше и цвърчеше. Тя едва доловимо изохка — Изабел, която никога не показваше, че я боли.

— Ще се погрижа за нея — каза Алек, който хвърли оръжието си и хукна да помогне на сестра си. Внимателно взе Изабел от ръцете на Джейс и нежно я положи на палубата. Коленичи до нея със стили в ръка и вдигна поглед към Джейс. — Дръж ги надалеч, докато я излекувам.

Джейс не можеше да откъсне очи от Изабел. От шията й се стичаше кръв върху якето и мокреше косата й.

— Трябва да я махнем от кораба — каза с пресипнал глас той. — Ако остане тук…

— Ще умре ли? — Алек прокара колкото можеше по-внимателно върха на стилито по кожата на сестра си.

— Всички ще умрем. Те са твърде много. Ще ни изтребят. Инквизиторката заслужаваше смъртта си заради това… всичко стана по нейна вина.

— Един демон скорпион се опита да ме убие — рече Джейс, като се чудеше защо разказва това, защо защитава някого, когото мрази. — Инквизиторката застана между него и мен. Спаси живота ми.

— Наистина ли? — В гласа на Алек се долавяше смайване. — Защо?

— Предполагам е решила, че си е заслужавало да ме спаси.

— Но тя винаги… — Алек не довърши, по лицето му се изписа тревога. — Джейс, зад теб… двама от тях…

Джейс светкавично се обърна. Два демона се приближаваха към него: един ненаситен с тяло, подобно на алигатор и остри зъби, скорпионоподобната му опашка се извиваше над гърба му, и един древак, чиято мъртвешки бледа червясала плът блестеше на лунната светлина. Джейс чу как Алек диша тревожно зад него, после Самандириъл полетя от ръката му и образува сребърна диря във въздуха. Камата откъсна опашката на ненаситния, точно под увисналата торбичка с отрова в края на дългото му жило.

Ненаситният изрева. Объркан, древак демонът се обърна… и торбичката с отрова го фрасна в лицето, пръсна се и се изля върху него. Той издаде един-единствен безпомощен вик и се строполи на земята с глава, разядена почти до костта. По палубата се разхвърчаха кръв и отрова, а древак се изпари. Ненаситният, с бликаща от опашката му кръв, се провлече няколко крачи напред, преди на свой ред и той да изчезне.

Джейс се наведе и внимателно вдигна Самандириъл. Металната палуба продължаваше да цвърчи там, където беше паднала отровата на ненаситния, като образуваше по нея малки дупчици, подобно на тези в сиренето.

— Джейс. — Алек се бе изправил на крака, като държеше бледата, но изправена Изабел за ръка. — Трябва да изведем Изабел оттук.

— Добре — рече Джейс. — Ти я изведи. Аз ще се справя с това.

— С кое? — попита объркано Алек.

— С това — каза Джейс и посочи. През дима и пламъците нещо се носеше към тях, нещо огромно, извито и плътно. Поне пет пъти по-голям от останалите демони на кораба, тялото му беше покрито с люспи, с много крайници, всеки от които завършваше с остри хищнически нокти. Краката му бяха като на слон, огромни и широки. Когато се приближи, Джейс видя, че главата му беше като на огромен комар с фасетъчни очи и висящ кървавочервен хобот.

Алек шумно си пое въздух.

— Какво, по дяволите, е това?

Джейс помисли за момент.

— Нещо голямо — каза накрая той. — Много голямо.

— Джейс…

Джейс се обърна и погледна Алек, а после и Изабел. Нещо в него му подсказваше, че може би ги вижда за последен път, но при все това не изпитваше страх за себе си. Искаше му се да им каже нещо, може би, че ги обича, че всеки от тях за него е по-ценен от хиляди реликви на смъртните и могъществото, което могат да дадат. Но думите не идваха.

— Алек — чу той собствения си глас. — Тръгвай с Изабел към стълбата сега или всички ще умрем.

Алек срещна погледа му и го задържа за миг. После кимна и бутна Изабел, която още се дърпаше, към релинга. Той й помогна да се качи на него и да се прехвърли от другата страна. Джейс с облекчение видя как тъмната й глава се скри, докато тя се спускаше по стълбата. А сега и ти, Алек, помисли си той. Върви.

Но Алек не тръгваше. Изабел, която вече не се виждаше, изпищя пронизително, когато брат й скочи от релинга обратно на палубата на кораба. Неговата алебарда все още лежеше на палубата, там, където я беше захвърлил. Той грабна оръжието си и тръгна към Джейс, за да посрещнат двамата приближаващия се демон.

Но чудовището така и не стигна до Джейс. Демонът, който се носеше към него, внезапно се изви и връхлетя върху Алек, кървавият му хобот лакомо се мяташе напред-назад. Джейс се втурна да предпази Алек, но металната палуба, която бе разядена от отровата, се огъна под него. Кракът му пропадна и той се строполи върху палубата.

Алек едва успя да извика името на Джейс и в следващия миг демонът се озова върху него. Той го прободе с алебардата, като заби острия й край дълбоко в плътта на демона. Съществото се изви, като издаде смайващо човешки писък, а от раната му бликна черна кръв. Алек отстъпи назад, като посягаше за следващото оръжие точно когато демонът го докопа с нокът и го повали на палубата. Секунда по-късно хоботът се уви около тялото му.

Отнякъде се чуваха виковете на Изабел. Джейс отчаяно се мъчеше да измъкне крака си от палубата. Острите ръбове на метала разрязаха кожата му, когато най-сетне успя да се освободи.

Джейс вдигна Самандириъл. От серафимската кама се разля светлина, ярка като падаща звезда. Демонът се дръпна назад, като издаде лек съскащ звук. За миг охлаби хватката си около Алек и Джейс си помисли, че може би ще го пусне. Той обаче внезапно отметна главата си назад, като хвърли Алек с невероятна сила. Алек се удари силно в станалата хлъзгава от кръвта палуба, плъзна се по нея, стигайки до мястото, където релингът бе откъртен… и падна зад борда на кораба с пресипнал вик.

Изабел крещеше името на Алек, виковете й се забиваха като шипове в ушите на Джейс. Самандириъл продължаваше да блести в ръката му. Светлината освети демона, изправил се пред него. Но всичко, което виждаше Джейс, беше Алек, който падаше зад борда на кораба. Алек, който някъде там долу се давеше в тъмните води. Той сякаш усети соления вкус в собствената си уста, а може това да бе кръв. Демонът почти се беше извисил над него. Джейс вдигна в ръка Самандириъл и замахна — демонът изкрещя, високо, агонизиращо… И изведнъж се чу стържещ звук от чупещ се метал, палубата под Джейс поддаде и той пропадна в тъмнината.