Касандра Клеър
Град от пепел (18)

17
На изток от рая

— Как направи това? — настояваше да узнае Клеъри, докато пикапът летеше към центъра на града, а Люк се бе привел над волана.

— Питаш как се качих на покрива ли? — Джейс се беше облегнал на седалката и беше притворил очи.

Китките му бяха превързани с бинт, а на челото покрай косата му имаше петна от засъхнала кръв.

— Най-напред се покатерих на прозореца на Изабел, а оттам нагоре по стената. Имаше доста декоративни водоливници, които ми служеха за опора. Между другото, искам да отбележа, че моторът ми вече не е там, където го оставих. Обзалагам се, че инквизиторката се шляе с него из Хобоукън.

— Имах предвид — рече Клеъри — как успя да скочиш от покрива на катедралата, без да се пребиеш?

— Не знам. — Ръката му докосна нейната, когато понечи да разтърка очите си. — Как направи онази руна?

— И аз не знам — прошепна тя. — Кралицата на феите беше права, нали? Валънтайн, той… от него имаме тези способности. — Тя погледна към Люк, който се канеше да завие наляво. — Нали?

— Сега не е време да обсъждаме това — каза Люк. — Джейс, към някое конкретно място ли се движим, или просто бягаме от Института?

— Валънтайн е завел Мая и Саймън на кораба, за да извърши ритуала. Вероятно няма да губи време и ще го направи при първа възможност. — Джейс дръпна силно единия от бинтовете на китката си. — Трябва да отида там и да го спра.

— Не — отсече Люк.

— Добре де, ние трябва да отидем там и да го спрем.

— Джейс, няма да ти позволя да отидеш пак на онзи кораб. Прекалено опасно е.

— Нали преди малко видя на какво съм способен — каза Джейс, повишавайки тон, — няма от какво да се безпокоиш.

— Тревожа се за теб.

— Сега няма време за това. След като баща ми убие вашите приятели, той ще свика армия от демони, каквато дори не можете да си представите. И тогава никой няма да може да го спре.

— Ами Клейвът…

— Инквизиторката не желае да направи нищо по въпроса — каза Джейс. — Тя е ограничила достъпа на семейство Лайтууд до Клейва. И не пожела да потърси подкрепа, дори когато й казах какви са плановете на Валънтайн. Тя е обсебена от собствения си откачен план.

— Какъв е този план? — попита Клеъри. Гласът на Джейс стана язвителен.

— Иска да ме предложи на баща ми в замяна на Реликвите на смъртните. Казах й, че Валънтайн никога не би се съгласил на това, но тя не ми вярва. — Той се засмя, остро и отривисто. — Изабел и Алек ще й разкажат какво се е случило със Саймън и Мая. Въпреки това не съм голям оптимист. Тя не ми вярва за Валънтайн и няма да се впечатли от съдбата на двама долноземци дотолкова, че да промени скъпоценния си план.

— Така или иначе, не можем да изчакаме реакцията й — каза Клеъри. — Трябва да отидем на кораба сега. Ако може да ни закараш до него…

— Не искам да ви разочаровам, но за да стигнем до кораба, ни трябва поне лодка — каза Люк. — Дори и Джейс едва ли може да ходи по вода.

В същия миг телефонът на Клеъри избръмча. Беше съобщение от Изабел. Клеъри се намръщи.

— Някакъв адрес. Надолу по брега.

Джейс погледна над рамото й.

— Това е мястото, където трябва да се срещнем с Магнус. — Той прочете адреса на глас, при което Люк направи безумен обратен завой и се отправи на юг. — Магнус ще ни пренесе през водата — обясни Джейс. — Корабът е обграден от щит. Аз успях да се кача на него безпрепятствено, защото Валънтайн ме допусна. Този път обаче няма да е така. Трябва ни Магнус, за да се справи с щита.

— Това не ми харесва. — Люк забарабани по волана. — Смятам, че трябва аз да отида, вие двамата ще останете с Магнус.

Очите на Джейс блеснаха.

— Не. Аз съм този, който трябва да отиде.

— Защо? — попита Клеъри.

— Защото Валънтайн използва демон на страха — обясни Джейс. — Само така е могъл да убие мълчаливите братя. Именно този демон е погубил магьосника, върколака в уличката пред Луната на ловеца, а вероятно е убил и детето — фея в парка. Ето защо беше онзи израз по лицата на братята. Онези ужасени изражения. Те буквално са били изплашени до смърт.

— Ами кръвта…

— Той ги е обезкървявал след това. А в уличката е бил прекъснат от един ликантроп. И затова не е имал достатъчно време да вземе кръвта, която му е била необходима. И с тази цел е отвлякъл Мая. — Джейс прокара ръка през косата си. — Никой не може да се изправи срещу демона на страха. Той влиза в главата ти и разстройва ума ти.

— Аграмон — каза Люк. Бе притихнал и гледаше втренчено през предното стъкло. Лицето му бе сиво и изморено.

— Да, именно него е призовал Валънтайн.

— Това не е просто демон на страха. Това е демонът на страха. Как е могъл Валънтайн да подчини Аграмон на волята си? Дори един магьосник би се затруднил да държи в подчинение висш демон, при това извън пентаграма… — Люк въздъхна. — Значи така е умряло детето-магьосник, така ли? Призовавайки Аграмон?

Джейс кимна утвърдително и набързо обясни начина, по който Валънтайн е измамил Елиас.

— Бокалът на смъртните — завърши той — му позволява да владее Аграмон. Очевидно той дава на притежателя му сила над демоните. Макар и не такава, каквато дава Мечът.

— Сега пък още по-малко съм склонен да те пусна — рече Люк. — Това е висш демон, Джейс. За да се справят с него, трябва да се съберат всички ловци на сенки в града.

— Знам, че е висш демон. Но неговото оръжие е страхът. Ако Клеъри ми нарисува руната на безстрашието, ще мога да се справя с него. Или поне ще опитам.

— Не! — възрази Клеъри. — Не искам твоята безопасност да зависи от глупавата ми руна. Ами ако не проработи?

— Нали я изпробвахме — каза Джейс, когато слязоха от моста и се отправиха обратно към Бруклин.

Сега се носеха по тясната улица Вейн Брънт, между високите тухлени предприятия, чиито заковани прозорци и залостени врати не позволяваха да се види какво има в тях. В далечината между сградите се мержелееше брегът.

— Ами ако този път не я нарисувам както трябва?

Джейс обърна глава към нея и за миг погледите им се срещнаха. Слънцето се отразяваше в очите му и ги правеше златни.

— Ще я начертаеш — каза той.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита Люк, като бавно спря пикапа. — Магнус го няма.

Клеъри се огледа наоколо. Намираха се пред голяма фабрика, която сякаш бе разрушена от унищожителен пожар. Голите тухлени стени, чиято мазилка беше изпопадала на места, още си стояха, ала металните конструкции се бяха изметнали, разкривени и разядени от пожара. В далечината Клеъри видя търговския център на Манхатън и черната извивка на Губернаторския остров, издадена навътре в морето.

— Ще дойде — каза тя. — Щом е казал на Алек, че ще дойде, значи ще дойде.

Слязоха от пикапа. Макар че по цялата улица се редяха сгради като тази фабрика, беше твърде тихо, дори и за неделен ден. Наоколо нямаше минувачи и не се чуваше никаква глъч — потеглящи камиони, подвиквания на работници, която Клеъри свързваше с индустриалните зони.

Вместо това цареше тишина, хладният бриз от реката довяваше писъка на чайките. Клеъри потрепери и сложи качулката на якето си, след което закопча ципа.

Люк затвори вратата на камиона и на свой ред също закопча якето си. Мълчаливо предложи на Клеъри чифт дебели вълнени ръкавици. Тя си ги сложи и размърда пръсти. Бяха й толкова големи, че ръцете й заприличаха на лапи в тях. Тя се огледа наоколо.

— Чакай… къде е Джейс?

Люк й посочи. Джейс бе коленичил на брега, тъмна фигура, чиято светла коса беше единственото цветно петно на фона на синьо-сивото небе и кафявите води на реката.

— Мислиш, че иска да се усамоти ли? — попита тя.

— В настоящата ситуация усамотението е лукс, който никой от нас не може да си позволи. Ела. — Люк се спусна по пътеката, а Клеъри тръгна след него. Фабриката се издигаше на самия бряг, но до нея имаше широк участък, покрит с чакъл. Малките вълни се плискаха в обраслите с бурени камъни. Около една черна яма, в която някога бе горял огън, бяха поставени трупи в неравен квадрат. Навред бяха нахвърляни бутилки и ръждясали кутии. Джейс бе застанал до водата със съблечено яке. Клеъри видя как той хвърли нещо малко и бяло към водата, то цопна вътре и изчезна.

— Какво правиш? — попита тя.

Джейс се обърна към тях, вятърът рошеше русата му коса през лицето му.

— Пращам съобщение.

На Клеъри й се стори, че видя през рамото му как проблясва ластарче — като живо водорасло, как се появява от сивата речна вода, сграбчило нещо бяло. Миг по-късно то изчезна и тя загледа в недоумение.

— На кого го пращаш?

Джейс се намръщи.

— На никого. — Той се извърна от водата и прекоси чакълестия бряг до мястото, където бе захвърлил якето си. Върху него имаше три дълги ками. Когато той се обърна, Клеъри видя острите метални дискове, втъкнати в колана му.

Джейс прокара пръсти по камите — те бяха гладки и сиво-бели, в очакване да бъдат назовани.

— Нямах възможност да отскоча до оръжейната, така че разполагаме само с тези оръжия. Няма да е зле да сме готови, преди да се появи Магнус. — Той вдигна първата кама. — Абрейриъл. — При произнасянето на името й, серафимската кама трепна и смени цвета си. Джейс я подаде на Люк.

— Аз съм си оборудван — каза Люк, като отметна якето си и показа кинжала, закачен на колана му.

Джейс подаде Абрейриъл на Клеъри и тя мълчаливо пое оръжието. Усети го топло в ръката си, сякаш в него пулсираше някакъв живот.

— Кемиъл — каза Джейс на другата кама, при което тя трепна и заблестя. — Талентес — назова той третата.

— А използвате ли името на Разиел? — попита Клеъри, когато Джейс пъхна камите в колана си, закопча якето си и се изправи.

— Никога — каза Люк. — Не бива. — Той погледна към пътя зад Клеъри, търсейки Магнус с очи. Тя усети безпокойството му, но преди да каже нещо, телефонът й завибрира. Отвори го и го подаде безмълвно на Джейс. Той прочете съобщението и вдигна вежди.

— Изглежда, инквизиторката е поставила ултиматум на Валънтайн до залез-слънце да реши дали иска повече мен или Реликвите на смъртните — рече той. — Двете с Мерис спорят от часове, така че бягството ми още не е разкрито.

Той върна телефона на Клеъри. Пръстите им се докоснаха и Клеъри дръпна ръката си, независимо че дебелата вълнена ръкавица покриваше кожата й. Видя как някаква сянка премина през лицето му, но той нищо не каза. Вместо това се обърна към Люк, като най-неочаквано рече:

— Синът на инквизиторката мъртъв ли е? Тя затова ли е такава?

Люк въздъхна и пъхна ръце в джобовете на палтото си.

— Как ти хрумна да питаш за това?

— Ами, винаги реагира особено, когато някой спомене името му. Само тогава показва някакви човешки чувства.

Люк въздъхна. Бе свалил очилата си и сега присвиваше очи срещу силния вятър, идващ от реката.

— Инквизиторката е такава по много причини. Стивън е само една от тях.

— Интересно — каза Джейс. — Няма вид на човек, който по принцип обича децата.

— Спрямо чуждите е така — каза Люк. — Но с нейното нещата стоят иначе. Стивън беше златното й момче. Всъщност за всички беше такъв… всички, които го познаваха. Беше от онзи тип хора, които са добри във всичко: съвършен, без да бъде скучен, красив, без някой да го мрази. Е, може би го мразехме малко.

— Съученик ли ти е бил? — попита Клеъри. — А на майка ми… и на Валънтайн? Оттам ли го познаваш?

— Семейство Херондейл управляваха Института в Лондон, а Стивън ходеше в тамошното училище. Започнах да го виждам по-често, когато всички ние се дипломирахме и той се премести в Аликанте. По едно време наистина се виждахме много често. — Очите на Люк станаха хладни и синьо-сиви като реката. — След като той се ожени.

— Значи и той е бил в Кръга? — попита Клеъри.

— Тогава още не — рече Люк. — Влезе в Кръга след мен… е, след като с мен се случи това. На Валънтайн му беше нужен нов първи заместник и той покани Стивън. Имоджин, която беше безрезервно предана на Клейва, откачи. Опита се да накара Стивън да размисли, ала той бе непреклонен. Не желаеше да говори нито с нея, нито с баща си. Беше робски предан на Валънтайн. Следваше го навсякъде като сянка. — Люк направи пауза. — Проблемът бе, че Валънтайн не считаше съпругата на Стивън за достойна за човека, който е втори по значимост в Кръга. Тя имаше… неприемливи роднини. — Болката в гласа на Люк изненада Клеъри. Толкова ли го беше грижа за тези хора? — Валънтайн принуди Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени повторно… новата му жена беше съвсем младо момиче, само на осемнайсет години и се казваше Селин. Тя също бе робски предана на Валънтайн, правеше всичко, което той й кажеше, без значение колко е безумно. После Стивън бе убит при едно нападение, предприето от Кръга върху сборище вампири. Когато Селин разбра това, се самоуби. По това време беше бременна в осмия месец. Бащата на Стивън получи инфаркт и също умря. И така, Имоджин загуби цялото си семейство. Те дори не можаха да погребат праха на снаха си и внучето си в Града от кости, защото Селин беше самоубийца. Тя бе погребана на един кръстопът извън Аликанте. Имоджин оцеля, но… се превърна в късче лед. Когато инквизиторът бе убит във въстанието, предложиха на Имоджин да заеме мястото му. Тя се завърна в Идрис от Лондон… ала никога, поне доколкото аз съм чул, не заговори повече за Стивън. Това обаче обяснява защо толкова много мрази Валънтайн.

— Защото баща ми отравя всичко, до което се докосне, нали? — каза горчиво Джейс.

— Защото баща ти, при всичките му грехове, още има син, а тя няма. И защото го упреква за смъртта на Стивън.

— И е права — каза Джейс. — Вината е негова.

— Не съвсем — рече Люк. — Той предложи на Стивън и Стивън се съгласи. Валънтайн може да е всякакъв, но никога никого не е изнудвал или принуждавал да се присъедини към Кръга. Той държеше хората да го следват по собствени убеждения. Отговорността за избора на Стивън си е изцяло негова.

— Свободна воля — рече Клеъри.

— Каква ти свобода — каза Джейс. — Валънтайн…

— Ти предложи избор, нали? — рече Люк. — Когато ти отиде да се видиш с него, ти предложи да останеш. Да останеш и да минеш на негова страна.

— Да. — Джейс гледаше над водата към Губернаторския остров. — Предложи ми избор. — Клеъри гледаше как реката се отразява в очите му. Те изглеждаха сиви, сякаш сивата вода бе измила цялото злато от тях.

— И ти отказа — рече Люк.

Джейс гледаше свирепо.

— Искам вече да спрете да ми повтаряте това. Карате ме да се чувствам предсказуем.

Люк се извърна, сякаш за да прикрие усмивката си и замръзна.

— Някой идва.

Наистина някой идваше, някой много висок, с черна коса, развяваща се от вятъра.

— Магнус — каза Клеъри. — Но е някак… различен.

Когато се приближи, тя забеляза, че косата му, обикновено щръкнала и блестяща като диско топка, сега висеше чиста над ушите му като черна коприна. Кожените панталони с всички цветове на дъгата бяха заменени с изчистен старомоден тъмен костюм и черен редингот с блестящи сребърни копчета. Котешките му очи блестяха в кехлибарено и зелено.

— Май сте изненадани от вида ми — каза той.

Джейс погледна часовника си.

— Чудехме се дали изобщо ще дойдеш.

— Щом съм казал, че ще дойда, значи ще дойда. Просто ми трябваше време, за да се приготвя. Това да не ти е някой фокус с шапка, ловецо на сенки. Тук става дума за сериозна магия. — Той се обърна към Люк. — Как е ръката?

— Добре е, благодаря. — Люк бе винаги учтив.

— Пикапът, паркиран до фабриката, е твой, нали? — посочи Магнус. — Доста е боен за обикновен книжар.

— О, не знам — рече Люк. — С това товарене на тежки кашони с книги, катеренето по рафтовете, педантичното подреждане по азбучен ред…

Магнус се засмя.

— Би ли отключил пикапа? Всъщност и аз мога да го направя — той замърда пръсти, — но ще бъде невъзпитано.

— Разбира се. — Люк сви рамене и те тръгнаха обратно към фабриката. Клеъри понечи да тръгне с тях, но Джейс я хвана за ръката.

— Почакай. Искам да ти кажа нещо.

Клеъри погледна към Магнус и Люк, които се отдалечаваха към камиона. Двамата представляваха странна двойка — високият магьосник с дълго черно сако и по-ниският набит мъж с джинси и фланелка, — ала и двамата бяха долноземци, бродещи между света на мунданите и свръхестествените светове.

— Клеъри — каза Джейс. — Земята вика Клеъри. Къде си?

Тя се обърна и го погледна. Сега слънцето потъваше във водата зад него, като оставяше лицето му в сянка и превръщаше косата му в ореол от злато.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Той докосна нежно с опакото на дланта си лицето й. — Понякога така се отнасяш — рече той. — Иска ми се да бъда там, където са мислите ти.

Ами ти си там, идеше й да каже. Ти непрекъснато си в главата ми. Вместо това каза:

— Какво искаше да ми кажеш?

Той отпусна ръката си.

— Искам да ми сложиш руната на безстрашието. Преди да се върне Люк.

— Защо, преди да се върне?

— Защото може да не го одобри. Но това е единствената възможност да бъде надвит Аграмон. Люк не го… той го подценява, не може да си представи как изглежда той. Но аз знам.

Тя погледна изпитателно лицето му.

— И как изглежда?

Очите му бяха непроницаеми.

— Виждаш това, от което се страхуваш най-много на света.

— Аз дори не знам какво е то.

— Не ти и трябва. Повярвай ми. — Той сведе поглед. — Носиш ли си стилито?

— Да, нося го. — Тя свали вълнената ръкавица от дясната си ръка и затърси стилито си. След като порови малко, го извади. — Къде искаш да е знакът?

— Възможно най-близо до сърцето, за да е по-ефикасен. — Той обърна гърба си към ръката й, свали си якето и го хвърли на земята. Повдигна тениската си и оголи гърба си. — Добре би било да е на рамото отзад.

Клеъри сложи ръка на рамото му, за да му попречи да мърда. Там кожата му беше по-бледозлатиста в сравнение с тази на ръцете и лицето и гладка на местата, където нямаше белези. Прокара върха на стилито по плешката му и усети как той трепна и мускулите му се стегнаха.

— Не натискай чак толкова…

— Извинявай. — Тя продължи по-спокойно, като остави руната да се влее от ума, през ръката й, към стилито. То оставяше след себе си черна линия, тънка и пепелява. — Ето. Готов си.

Той се извърна и отново облече блузата си.

— Благодаря. — Слънцето вече се скриваше зад хоризонта като обагряше небето в кръв и рози и превръщаше реката в златиста течност, която смекчаваше грозотата на заобикалящата ги градска пустош. — Ами ти?

— Какво аз?

Той пристъпи към нея.

— Вдигни си ръкава да ти сложа знак.

— О, ами добре. — Тя изпълни молбата му и протегна към него голата си ръка.

Убождането със стилито по ръката й приличаше на леко докосване с върха на игла, която драска, без да боде. Тя гледаше прехласнато как се появяват черните линии. Знакът, който бе получила в съня си, още се виждаше и само леко беше избледнял по краищата.

— „И Господ му каза, затова който убие Каин, ще получи седемкратно отмъщение. И Господ сложи знак върху Каин, за да не го намерят и убият“.

Клеъри се обърна и свали ръкава си. Магнус стоеше и ги гледаше, черното му сако сякаш плуваше около него на вятъра, идващ от реката. На устните му играеше лека усмивка.

— Можеш да цитираш Библията? — попита Джейс, докато се навеждаше да си вземе якето.

— Аз съм роден в дълбоко религиозно столетие, момчето ми — рече Магнус. — Винаги съм мислел, че първият поставен знак е бил този, върху Каин. Сигурно за да го предпази.

— Но той едва ли е бил ангел — рече Клеъри. — Той не беше ли убил брат си?

— А нима ние не се каним да убием баща си? — попита Джейс.

— Не е същото — каза Клеъри, но нямаше възможност да се обоснове, защото в този момент пикапът на Люк се появи на брега, като пръскаше пясък изпод гумите си. Люк подаде глава от прозореца.

— Готов — каза той на Магнус. — Да тръгваме. Качвайте се.

— Още ли трябва да пътуваме, докато стигнем до лодката? — недоумяваше Клеъри. — Мислех…

— Каква лодка? — изкиска се Магнус, докато се качваше в кабината до Люк. После махна с палец зад себе си. — Вие двамата, качвайте се отзад.

Джейс скочи отзад в откритата каросерия и се наведе да помогне на Клеъри да се качи до него. Когато седна и се облегна на резервната гума, тя съгледа една черна пентаграма, вписана в кръг, начертан върху металния под на каросерията. Лъчите на пентаграмата бяха украсени с някакви сложни, завъртени символи. Те не приличаха съвсем на познатите й руни — усещането беше като да разбираш някого, който говори на някакъв чужд език, но много подобен на твоя.

Люк се наведе от прозореца и извърна поглед към тях.

— Знаете, че тази работа не ми харесва — каза той, като гласът му заглъхваше от вятъра. — Клеъри, ти ще останеш в пикапа с Магнус. Ние с Джейс ще се качим на кораба. Разбра ли?

Клеъри кимна и се сви в ъгъла на каросерията. Джейс седеше до нея, опънал краката си.

— Ще бъде интересно.

— Кое… — започна Клеъри, но пикапът отново потегли, а хрущенето на чакъла под гумите заглуши думите й. Спуснаха се към плитката вода на брега на реката. Когато рязко навлязоха в реката, Клеъри се залепи за задния прозорец… да не би Люк да е решил да ги удави? Тя се завъртя наоколо и видя, че кабината беше изпълнена със смайващи стълбове синя светлина, които се виеха и трептяха. Внезапно пикапът се заклати, сякаш беше минал през нещо огромно. Но после започнаха да се движат плавно напред, сякаш се пързаляха.

Клеъри припълзя на колене и погледна през преградата на каросерията, вече напълно сигурна какво ще види. Те се движеха — не, носеха — по тъмната вода, гумите на камиона едва докосваха повърхността на реката, като образуваха леки вълни, от време на време осветявани от сините искри, пускани от Магнус. Изведнъж всичко бе утихнало, само моторът леко бръмчеше и тук-там се обаждаше някоя чайка. Клеъри погледна Джейс и видя, че той се усмихва.

— Е, това вече наистина ще впечатли Валънтайн.

— Не знам — каза Клеъри. — Някои елитни групи разполагат с батаранги^[1] и екипировка за катерене по стени. А ние какво имаме — воден камион.

— Ако не ти харесва, нефилимке — обади се Магнус от кабината, — защо не се опиташ да ходиш по водата?

 

 

— Мисля, че трябва да влезем — каза Изабел с ухо, притиснато до вратата на библиотеката. Тя подкани Алек да се приближи. — Чуваш ли нещо?

Алек се наведе до сестра си, като внимаваше да не изпусне телефона си. Магнус му беше казал да се обади, ако има новини или се случи нещо. Досега нямаше никаква промяна.

— Не.

— Именно. Те спряха да се карат. — Тъмните очи на Изабел блестяха. — Сега очакват Валънтайн.

Алек се отдръпна от вратата, прекоси коридора и се спря до най-близкия прозорец. Небето навън беше с цвят на въглен, размесен с рубинен прах.

— Слънцето залязва.

Изабел посегна към дръжката на вратата.

— Хайде.

— Изабел, почакай…

— Не искам тя да ни лъже какво е казал Валънтайн — рече Изабел. — Или какво се случва. Пък и искам да видя бащата на Джейс. Ти не искаш ли?

Алек се върна отново при вратата на библиотеката.

— Искам, но идеята не е добра, защото…

Изабел натисна дръжката на вратата и тя се отвори широко. После му хвърли закачлив поглед през рамо и се промъкна вътре; Алек изруга под нос и я последва.

Майка им и инквизиторката седяха от двете страни на огромното бюро и приличаха на боксьори, които се измерваха с поглед от двата ъгъла на ринга. Бузите на Мерис бяха яркочервени, косата й бе разпиляна около лицето. Изабел хвърли поглед към Алек, сякаш за да му каже: Може би не биваше да влизаме. Мама изглежда бясна. Но ако Мерис изглеждаше ядосана, то инквизиторката бе направо не на себе си. Когато вратата на библиотеката се отвори, тя се завъртя и грозно сви устни.

— Какво правите вие двамата тук? — извика тя.

— Имоджин — каза Мерис.

— Мерис! — повиши глас инквизиторката. — Писна ми от теб и твоите непослушни деца…

— Имоджин — повтори Мерис. В гласа й имаше нещо, някаква настойчивост, която накара дори инквизиторката да се обърне и да погледне.

Точно до големия месингов глобус въздухът бе затрептял като вода. Постепенно започна да се оформя някаква фигура, сякаш някой чертаеше с черна боя върху бяла канава, появи се силует на мъж с широки рамене. Картината трепереше твърде много, за да може Алек да види нещо друго, освен че мъжът е едър и има къса, бяла като сол коса.

— Валънтайн. — Инквизиторката изглеждаше изненадана, както се стори на Алек, въпреки че трябва да го беше очаквала.

Сега въздухът до глобуса затрептя още по-силно. Изабел ахна, когато мъжът излезе от трепкащия въздух, сякаш минаваше през водна завеса. Бащата на Джейс беше огромен мъж, висок над метър и осемдесет, с широки гърди и здрави, едри ръце, целите в мускули. Лицето му беше почти триъгълно, стесняващо се в твърда, остра брадичка. Би могъл да мине за красив, помисли си Алек, но това, което поразително го отличаваше от Джейс, бе липсата на бледозлатистата аура на сина му. Точно над лявото му рамо се виждаше дръжката на меч — Мечът на смъртните. И понеже нямаше нужда да се появява въоръжен, при положение че не присъства физически, явно го носеше, за да подразни инквизиторката. Ако тя изобщо можеше да бъде раздразнена повече.

— Имоджин — рече Валънтайн, тъмните му очи оглеждаха инквизиторката с подигравателна веселост. Същински Джейс, помисли си Алек. — И Мерис, моята Мерис… мина много време.

Мерис мъчително преглътна и каза с известно усилие:

— Не съм твоята Мерис, Валънтайн.

— А това трябва да са децата ти — продължи Валънтайн, сякаш тя не бе казала нищо. Очите му се спряха на Изабел и Алек. Лек спазъм премина през Алек, сякаш нещо бе опънало нервите му. Бащата на Джейс говореше съвсем прилично, дори учтиво, но имаше нещо в празния му и хищнически поглед, което накара Алек да мине пред сестра си и да препречи гледката на Валънтайн към нея. — Изцяло приличат на теб.

— Не намесвай децата ми, Валънтайн — каза Мерис, като се мъчеше да овладее твърдостта на гласа си.

— Е, това не е честно — отвърна Валънтайн, — като се има предвид, че ти намеси моето дете. — Той се обърна към инквизиторката. — Получих съобщението ти. Това сигурно не е окончателното ти предложение?

Тя не бе помръднала, сега замига бавно, като гущер.

— Надявам се, че условията на предложението ми са пределно ясни.

— Моят син в замяна на Реликвите на смъртните. За това става въпрос, нали? В противен случай ще го убиеш.

— Да го убие? — повтори Изабел. — МАМО!

— Изабел — каза Мерис с твърд глас. — Замълчи.

Инквизиторката хвърли на Изабел и Алек зъл поглед изпод присвитите си клепачи.

— Правилно си разбрал условията, Моргенстърн.

— В такъв случай отговорът ми е не.

— Не? — Инквизиторката изглеждаше така, сякаш тъкмо бе стъпила на твърда земя и тя се бе продънила под краката й. — Не се опитвай да ме подведеш, Валънтайн. Няма да се поколебая да изпълня заканата си.

— О, не съм се и съмнявал, Имоджин. Ти винаги си била жена с ясни и непоклатими цели. Разпознавам тези качества у теб, защото и аз ги притежавам.

— Не ме сравнявай със себе си. Аз зачитам Закона…

— Дори и ако той ти повелява да убиеш непълнолетно момче само за да накажеш баща му? Това няма нищо общо със Закона, Имоджин, а с това, че ме мразиш и ме упрекваш за смъртта на сина си и сега се опитваш да ми отмъстиш. Но все едно. Няма да ти дам Реликвите на смъртните. Дори и заради Джонатан.

Инквизиторката не откъсваше поглед от него.

— Но той е твой син — рече тя. — Твое дете.

— Децата правят свой собствен избор — каза Валънтайн. — Ти така и не разбра това. Аз предложих на Джонатан защита, ако той застане на моя страна. Той отказа и се върна при вас, а ти веднага реши да си отмъстиш на него, точно както го и предупредих. Ако има нещо в теб, Имоджин — завърши той, — това е твоята предсказуемост.

Инквизиторката сякаш не забеляза обидата.

— Клейвът ще поиска смъртта му, ако не ми дадеш Реликвите на смъртните — каза тя като човек, обзет от кошмар. — Аз няма да мога да ги спра.

— Наясно съм с това — отвърна Валънтайн. — Но нищо не мога да направя. Дадох му шанс. Той не се възползва.

— Копеле! — извика внезапно Изабел и понечи да хукне напред. Алек сграбчи ръката й и я бутна назад, държейки я здраво. — Той си е твърдоглав — изсъска тя, после повиши глас, като извика на Валънтайн: — Ти си…

— Изабел! — Алек закри с ръка устата на сестра си, а Валънтайн ги изгледа с развеселен поглед.

— Ти… си му предложил… — Инквизиторката напомняше на Алек за робот, на който са махнали батериите. — И той те е отрязал? — Тя поклати глава. — Но той е твой агент… твое оръжие…

— Това ли си мислиш? — попита Валънтайн съвсем искрено изненадан. — Аз не се интересувам от тайните на Клейва. Искам само той да бъде унищожен и за да постигна това, разполагам с далеч по-мощни оръжия от едно момче.

— Но…

— Ако искаш, вярвай, ако не, недей — каза Валънтайн, като сви рамене. — Ти си едно нищо, Имоджин Херондейл. Представляваш някакъв режим, чиято сила скоро ще залезе, чието управление е към своя край. Не можеш да ми предложиш нищо, което да ме заинтригува.

— Валънтайн! — Инквизиторката се спусна напред, сякаш за да го спре, да го хване, но ръцете й само минаха през него, като през вода. С израз на безкрайно отвращение той отстъпи назад и изчезна.

 

 

Последните лъчи на залязващото слънце проблясваха на небето, водата бе приела цвета на желязо. Клеъри потрепери и се загърна по-плътно в якето си.

— Студено ли ти е? — Джейс бе застанал в края на каросерията и гледаше надолу дирята, която колата оставяше след себе си: две бели линии от пяна, които прорязваха водата. Той отиде и седна до нея, с облегнат на прозореца на кабината гръб. Самият прозорец беше почти напълно замъглен от синкав дим.

— На теб не ти ли е?

— Не. — Той поклати глава, съблече якето си и и го подаде. Тя го облече и буквално потъна в него. То бе твърде голямо, но удобно и Клеъри се сгуши в него, наслаждавайки се на мекотата на кожата. — Ще останеш в пикапа, както ти каза Люк, нали?

— Имам ли избор?

— Всъщност не.

Клеъри свали ръкавицата си и му подаде ръка. Джейс я пое и я стисна. Тя сведе поглед към преплетените им пръсти — нейните малки, а неговите дълги и тънки.

— Ти ще намериш Саймън вместо мен — каза тя. — Знам, че ще го направиш.

— Клеъри. — Тя виждаше водата наоколо, отразена в очите му. — Той може би… искам да кажа… може би…

— Не. — В тона й нямаше капка колебание. — Той е добре. Трябва да е добре.

Джейс въздъхна. Ирисите му се набраздиха от тъмна синя вода — като сълзи, помисли си Клеъри, но това не бяха сълзи, а само отражения.

— Има нещо, което искам да те попитам — каза той. — Досега не се осмелявах. Но сега не се страхувам от нищо. — Той прокара ръка по бузата й, топлата му длан докосна студената й кожа и тя усети, че и нейният страх бе изчезнал, сякаш при допира му силата на руната на безстрашието се бе прехвърлила и върху нея. Клеъри вдигна брадичка, устните й се разтвориха в очакване — устните му леко докоснаха нейните, толкова леко, като допир на перце, намек за целувка, но изведнъж се отдръпна, очите му се разшириха невярващо. Тя видя в тях някаква черна стена, която се издигаше и скриваше златото: сянката на кораба.

Джейс извика и се отдръпна от нея, след което се изправи на крака. Клеъри успя несръчно да се надигне, тежкото яке на Джейс й пречеше да пази равновесие. От прозорците на кабината хвърчаха сини искри и на тяхната светлина можеше да се види, че корпусът на кораба бе от черен метал, имаше тънка подвижна стълба, спусната от едната страна, а отгоре бе опасан с железен релинг. Някакви същества, приличащи на големи, безформени птици, бяха кацнали на релинга. Студът излизаше на вълни от кораба, подобно на мраз от айсберг. Когато Джейс извика към нея, дъхът му застина в бял облак, думите му се изгубиха във внезапно появилия се шум от мотора на големия кораб.

Тя се намръщи срещу него.

— Какво? Какво каза?

Джейс я грабна, като прокара ръка под якето й, върховете на пръстите му докоснаха голата й кожа. Тя извика от изненада. Той извади от колана й серафимската кама, която й бе дал преди и я постави в ръката й.

— Казах… — отвърна и я пусна — да извадиш Абрейриъл, защото те идват.

— Кои идват?

— Демоните — посочи той. В първия момент Клеъри нищо не видя. После съзря огромните, безформени птици, които бе видяла преди малко. Те скачаха от релинга една по една, падайки от кораба като камъни, после разтваряха криле и се стрелваха право към пикапа, който плаваше върху вълните. Когато се приближиха, Клеъри видя, че всъщност не бяха точно птици, а грозни летящи същества, подобни на птеродактили, с широки кожени криле и костеливи триъгълни глави. Устите им бяха пълни с неравни остри зъби, подредени в няколко реда, а ноктите им блестяха като насочени остриета.

Джейс скочи върху покрива на кабината, в ръката му блесна Телантес. Когато първото от летящите същества ги приближи, той замахна с камата. Тя разсече черепа на демона така, както се разсича яйце. С пронизителен писък съществото падна встрани, като трепкаше спазматично с крила. Когато потъна, водата започна да ври.

Вторият демон удари покрива на пикапа, ноктите му издълбаха дълги улеи в метала. После се хвърли към предното стъкло и то се напука, образувайки паяжина от пукнатини. Клеъри извика към Люк, но трети демон връхлетя върху нея, като се спусна подобно на стрела от стоманеното небе. Тя вдигна ръкава на якето на Джейс и показа защитната си руна. Демонът изкрещя като онзи пред къщата на Люк, размаха криле назад в опит да се отдалечи, но вече се беше приближил твърде много и Клеъри можеше да го достигне. Докато забиваше Абрейриъл в гърдите му, тя видя, че той няма очи, а само вдлъбнатини от двете страни на черепа. При удара чудовището се пръсна, като остави след себе си тънка струйка дим.

— Браво на теб — каза Джейс. Той бе скочил от кабината на камиона, за да се справи с още едно от пищящите същества и в ръката си държеше кама, която бе обляна с черна кръв.

— Какви са тези същества? — попита задъхано Клеъри, докато замахваше с Абрейриъл в широка дъга и накрая я заби в гърдите на един летящ демон. Той изграчи и посегна към нея с крило. Така отблизо тя успя да види, че крилата завършват с остри като резачи гребени от кости. Демонът докопа ръкава на якето на Джейс и го разпори.

— Якето ми — каза гневно Джейс и прониза съществото така, че острието излезе от гърба му. То изписка и изчезна. — Обичах това яке.

Клеъри го погледна втренчено, после се завъртя, защото долови звук от раздиране на метал. Двама от летящите демони бяха забили ноктите си в покрива на кабината и го бяха изтръгнали от рамката му. Въздухът бе изпълнен със звук от разкъсващ се метал. Люк беше застанал на капака и пробождаше съществата с кинжала си. Едното падна отстрани на пикапа, като изчезна още преди да стигне водата. Другото същество се издигна с покрива на кабината в ноктите си, изграчи триумфално и полетя обратно към кораба.

За миг небето се проясни. Клеъри се изправи и надникна в кабината. Магнус се беше снишил на седалката си, а лицето му беше сиво. Беше много тъмно и тя не можеше да види дали е ранен.

— Магнус! — извика тя. — Ранен ли си?

— Не. — Той се опита да се изправи на седалката, но отново се отпусна. — Малко съм… изтощен. Защитните щитове на кораба са силни. Изключително трудно е да се обезвредят и елиминират. — Гласът му отпадаше. — Но ако не го направя, всеки, който стъпи на кораба, с изключение на Валънтайн, ще умре.

— Може би ще е по-добре да дойдеш с нас — каза Люк.

— Не мога да се справя със защитите, ако съм на самия кораб. Трябва да ги обезвредя оттук. Това е начинът. — Магнус се усмихна страдалчески. — Пък и не ме бива в битките. Моите дарби са другаде.

— Но ако имаме нужда… — започна Клеъри, все още надвесена над кабината.

— Клеъри! — извика Люк, но беше твърде късно. Никой от тях не беше забелязал летящия демон, свит неподвижно до пикапа. Сега той се хвърли напред, ноктите му се забиха в гърба на якето на Клеъри — виждаше се само някаква мъглява сянка от размахващи се криле и вонящи, остри зъби. С ужасяващ триумфален писък той литна нагоре, а Клеъри, увиснала в ноктите му, безпомощно се гърчеше във въздуха.

— Клеъри! — извика отново Люк, затича се до ръба на капака на пикапа и спря там, гледайки безнадеждно нагоре към чезнещата летяща фигура с нейния безпомощно увиснал товар.

— Той няма да я убие — каза Джейс, като отиде при него на капака. — Ще я занесе на Валънтайн.

В тона му имаше нещо, което смрази кръвта на Люк. Той се обърна и погледна момчето до себе си.

— Но…

Не довърши. Джейс вече беше скочил от камиона с рязко движение и се беше гмурнал в мътната вода. Той плуваше към кораба, като мощно изтласкваше водата назад.

Люк се обърна към Магнус, чието бледо лице като бяло петно в тъмнината едва се виждаше през напуканото предно стъкло. Люк вдигна ръка и му се стори, че Магнус му кима в отговор.

Той прибра кинжала в ножницата и се гмурна във водата след Джейс.

 

 

Алек пусна Изабел, като очакваше тя веднага да се развика, щом усети устата си свободна. Но не го направи. Стоеше до него и гледаше втренчено инквизиторката, която стоеше пред тях, леко олюлявайки се, със сиво-бяло тебеширено лице.

— Имоджин — рече Мерис. В гласа й не се долавяше никакво чувство, нито дори гняв.

Инквизиторката сякаш не я чу. Нейното изражение не се промени, когато се отпусна безжизнено в старото кресло на Ходж.

— Божичко — каза, като гледаше втренчено бюрото. — Какво направих?

Мерис погледна към Изабел.

— Повикай баща си.

Изабел, така уплашена, както Алек не я бе виждал никога досега, кимна и излезе от стаята.

Мерис отиде при инквизиторката и сведе поглед към нея.

— Какво направи ли, Имоджин? — рече тя. — Подари победата на Валънтайн. Това направи.

— Не — задъхваше се инквизиторката.

— Когато заключи Джейс, ти знаеше точно какво е планирал Валънтайн. Отказа да позволиш на Клейва да се включи, за да не се намеси в твоите планове. Ти просто искаше да накараш Валънтайн да страда така, както той те е накарал някога. Искаше да му покажеш, че разполагаш с властта да убиеш сина му, така, както той уби твоя. Искаше да го унижиш.

— Да…

— Но Валънтайн не може да бъде унижен — рече Мерис. — От самото начало можех да ти кажа това. Никога не си го държала в ръцете си. Той само се престори, че обмисля предложението ти, за да е абсолютно сигурен, че няма да имаме време да поискаме подкрепление от Идрис. А сега е твърде късно.

Инквизиторката вдигна объркано поглед. Косата й се бе измъкнала от кока и висеше на кичури около лицето й. Изглеждаше по-човешки, отколкото някога я бе виждал Алек, но от това не ставаше по-приятна.

Тръпки го полазиха от думите на майка му: твърде късно.

— Не, Мерис — каза тя. — Още можем…

— Още можем какво? — Гласът на Мерис се задавяше. — Да се обадим на Клейва? Не разполагаме нито с дните, нито с часовете, които ще са им необходими, за да дойдат тук. Ако ще се изправим срещу Валънтайн, а Господ ни е свидетел, че нямаме друг избор…

— Ще трябва да го направим сега — прекъсна я един дълбок глас. Зад Алек бе застанал Робърт Лайтууд и гледаше намръщено.

Алек се втренчи в баща си. От години не го беше виждал с бойно снаряжение, защото бе зает предимно с административни ангажименти, с управлението на дивизията и уреждане на отношения с долноземци. Като гледаше баща си в тежките, тъмни доспехи, с широката сабя, подаваща се иззад гърба му, Алек си спомни за времето, когато беше дете и баща му беше най-едрият, най-силният и ужасяващ мъж, когото можеше да си представи. И той още си беше ужасяващ. Алек не го беше виждал от онзи неловък момент в дома на Люк. Сега той се опита да улови погледа му, но Робърт гледаше Мерис.

— Дивизията е готова — каза Робърт. — Лодките чакат на пристанището.

Ръцете на инквизиторката зашариха около лицето й.

— Това няма да помогне — каза тя. — Не сме достатъчно хора… в никакъв случай няма да можем…

Робърт не й обърна внимание. Вместо това гледаше Мерис.

— Трябва да тръгнем час по-скоро — каза той, а в тона му се долавяше уважение, което липсваше, когато се обръщаше към инквизиторката.

— Но Клейвът… — започна инквизиторката. — Трябва да им кажем.

Мерис бутна телефона върху бюрото към инквизиторката с жест, нетърпящ възражение.

— Кажи им. Кажи им какво направи. Все пак това ти е работата.

Инквизиторката нищо не каза, само гледаше втренчено телефона, с ръка на устата.

Преди Алек да успее да изпита съжаление към нея, вратата се отвори и Изабел влезе, облечена в униформата на ловците на сенки, с дългия си златист камшик в едната ръка и с Нагина с дълга дървена дръжка — в другата. Тя се намръщи срещу брат си.

— Иди да се приготвиш — каза тя. — Тръгваме след броени минути.

Алек не се сдържа, ъгълчето на устата му се изви нагоре. Изабел винаги беше толкова непоколебима.

— Това за мен ли е? — попита той, като посочи меча в ръката й.

Изабел се дръпна от него.

— Вземи си своя!

Някои неща никога не се променят. Алек се отправи към вратата, но бе спрян от нечия ръка върху рамото си. Той вдигна изненадано поглед. Беше баща му, който гледаше към него и макар да не се усмихваше, по сбръчканото му и уморено лице се четеше гордост.

— Ако ти трябва меч, Александър, моят Гесрейм е в коридора. Ако искаш, вземи него.

Алек преглътна и кимна, но преди да успее да благодари на баща си, чу зад себе си гласа на Изабел:

— Заповядай, мамо — каза тя. Алек се обърна и видя как сестра му подава Нагина на майка им, която го взе и го превъртя с ловко движение.

— Благодаря, Изабел — рече Мерис и с движение, леко като на дъщеря си, сведе острието и го насочи право срещу сърцето на инквизиторката.

Имоджин Херондейл вдигна поглед към Мерис с празните, безжизнени очи на древна статуя.

— Ще ме убиеш ли, Мерис?

Мерис процеди през зъби.

— Грешиш — каза тя. — Сега се нуждаем от всеки ловец на сенки в града, в това число и от теб. Стани, Имоджин, и се приготви за битка. Отсега нататък аз ще се разпореждам тук. — Тя се усмихна ледено. — И първото нещо, което ще направиш, е да освободиш сина ми от конфигурацията Малачи.

Тя бе великолепна, докато казваше всичко това, помисли си с гордост Алек, истински воин ловец на сенки, всяка част от нея трептеше от справедлив гняв.

Не му се искаше да разваля момента, но те така или иначе щяха скоро да открият, че Джейс го няма. По-добре някой да им спести този шок.

Той се покашля.

— Всъщност има нещо, което мисля, че е добре да знаете…