Касандра Клеър
Град от пепел (17)

16
Камък на сърцето

Клеъри натисна отново копчето за бързо избиране, за да набере Саймън, но се включи гласова поща. Горещи сълзи затекоха по бузите й и тя хвърли телефона си на таблото.

— По дяволите, по дяволите…

— Почти стигнахме — каза Люк. Вече бяха излезли от магистралата, а тя дори не беше забелязала. Спряха пред дома на Саймън, еднофамилна дървена къща, боядисана отпред в яркочервено. Клеъри скочи от колата и се затича по пътеката, преди още Люк да е дръпнал ръчната спирачка. Затича се нагоре по стълбите, хвърли се към външната врата и отчаяно заблъска по нея.

— Саймън! — крещеше тя. — Саймън!

— Клеъри, престани. — Люк я настигна на верандата. — Съседите…

— Майната им на съседите. — Тя затърси ключодържателя на колана си, намери правилния ключ и го пъхна в ключалката. Отвори вратата и се втурна в коридора, Люк я следваше по петите. Те завиха наляво към кухнята. Там всичко изглеждаше нормално, от безупречно чистия плот до магнитчетата по хладилника. Ето я и мивката, до която само преди няколко дни Саймън я беше целунал. Слънчевата светлина струеше през прозорците и изпълваше стаята с бледа жълта светлина. Светлина, която можеше да превърне Саймън в пепел.

Стаята на Саймън беше последната в края на коридора. Вратата беше леко отворена, но през процепа Клеъри не можеше да види нищо друго освен мрак.

Извади стилито от джоба си и здраво го стисна. Знаеше, че това не е оръжие, но й действаше успокояващо, когато бе в ръката й. Стаята беше тъмна, черните завеси бяха спуснати, единствената светлина идваше от дигиталния часовник на нощното шкафче. Люк се пресегна през нея да включи осветлението и в този момент от тъмното изскочи нещо — нещо, което изсъска, изфуча и изръмжа като демон — и се спусна към него.

Клеъри извика, а Люк я хвана за раменете и грубо я бутна встрани. Тя се препъна и за малко да падне. Когато възвърна равновесието си, Клеъри се обърна и видя смаяния Люк да държи едно фучащо, гърчещо се коте, чиято козина стърчеше във всички посоки. Приличаше на топка памук с нокти.

— Йосариан! — възкликна Клеъри.

Люк пусна котката. Йосариан веднага се стрелна между краката му и се изгуби по коридора.

— Глупаво коте — каза Клеъри.

— Вината не е негова. Котките не ме обичат. — Люк посегна към ключа за лампата и го завъртя.

Клеъри ахна. Стаята беше изцяло разтребена, всичко бе на мястото си, дори и килимът не стоеше накриво. И кувертюрата на леглото беше старателно опъната.

— Това магически прах ли е?

— Не мисля. По-скоро е само обикновена магия. — Люк отиде до средата на стаята и замислено се огледа. Когато се приближи до прозореца и дръпна една от завесите, Клеъри видя нещо да проблясва на килима в краката му.

— Люк, чакай. — Отиде при него и се наведе да вземе предмета. Беше сребристият мобилен телефон на Саймън, очукан, с прекършена антена. С разтуптяно сърце тя отвори телефона. Независимо от пукнатината на дисплея, на него можеше да се види следното кратко съобщение: Сега вече имам от всички.

Клеъри се отпусна замаяна на леглото. Усети как Люк дръпна телефона от ръката й. Чу как си пое шумно въздух, докато четеше съобщението.

— Какво значи това? „Сега вече имам от всички“? — попита Клеъри.

Люк остави телефона на Саймън на бюрото и прокара ръка по лицето си.

— Боя се, че сега в ръцете му е Саймън, а евентуално и Мая. Което значи, че има всичко, което му е нужно за Ритуала на дяволското преобразяване.

Клеъри го погледна втренчено.

— Искаш да кажеш, че не го е направил само за да ми — за да ни — направи мръсно?

— По-скоро Валънтайн гледа на това като на бонус. Но не това е целта му. Основната цел е да се възползва от свойствата на Меча. И затова му трябва…

— … кръв от деца долноземци. Но Мая и Саймън не са деца. Те са тийнейджъри.

— Когато това заклинание е било измислено, заклинанието за превръщането на Меча в инструмент на злото, думата „тийнейджър“ не е била позната. Сред ловците на сенки е прието да се считаш за възрастен, когато навършиш осемнайсет години. Дотогава си дете. За целите на Валънтайн Мая и Саймън са деца. Той вече разполага с кръв от дете-фея, както и с кръв от дете-магьосник. Сега му трябват върколак и вампир.

Клеъри се чувстваше така, сякаш някой я бе ударил и бе изкарал въздуха от дробовете й.

— Защо не направихме нищо? Защо не помислихме за начин да ги предпазим?

— Досега Валънтайн е гледал да се справи по най-лесния възможен начин. Никоя от жертвите му не е избирана по друг критерий, освен по степен на наличност и достъпност. Магьосникът е бил лесен за намиране; просто Валънтайн е трябвало да го повика под претекст, че иска да му призове демон. А за да намериш фея, е достатъчно да се поразходиш в парка, стига да знаеш къде да търсиш. А Луната на ловеца пък е идеалното място, към което да се насочиш, в случай че ти трябва върколак. Но да се изложи на такава опасност, само и само да ни уязви, без никаква друга причина…

— Джейс — рече Клеъри.

— Какво Джейс? Какво за него?

— Мисля, че се опитва да си отмъсти на Джейс. Сигурно снощи на кораба Джейс е направил нещо, нещо, което наистина е ядосало Валънтайн. Дотолкова го е ядосало, че е изоставил първоначалния си план и е съставил нов.

Люк се обърка.

— Кое те кара да мислиш, че промяната в плановете на Валънтайн се дължи на нещо, свързано с брат ти?

— Ами — каза Клеъри с мрачна убеденост — само Джейс е в състояние да ядоса някого до такава степен.

* * *

— Изабел! — Алек почука на вратата на сестра си. — Изабел, отвори. Знам, че си вътре.

Вратата се открехна. Алек надникна през процепа, но не видя никого.

— Тя не желае да говори с теб — каза един добре познат глас.

Алек сведе поглед и видя две сиви очи, които го гледаха иззад очилата.

— Макс — каза той. — Хайде, братле, пусни ме да вляза.

— И аз не искам да говоря с теб. — Макс понечи да затръшне вратата, но Алек, бърз като камшика на Изабел, я препречи с крак.

— Не ме карай да минавам през теб, Макс.

— Няма да успееш. — Макс натисна с всичка сила.

— Добре, но мога да повикам мама и татко, а имам чувството, че Изабел не би искала това. Нали, Изи? — попита той, като повиши тон, така че сестра му да го чуе.

— О, за Бога — кипна Изабел. — Добре, Макс. Пусни го.

Макс се отдръпна и Алек мина покрай него, като остави вратата да се притвори зад гърба му. Изабел бе коленичила в амбразурата на прозореца до леглото, златният камшик се виеше около лявата й ръка. Носеше бойното си снаряжение, гангстерските си черни панталони и риза с телесен цвят, по които имаше сребристи, почти невидими руни. Ботушите й бяха вдигнати до коленете, а черната й коса се развяваше от полъха на течението от отворения прозорец. Тя го погледна и за миг той я оприличи на Хюго, черния гарван на Ходж.

— Какво, за Бога, правиш? Опитваш се да се самоубиеш? — попита той, като се спусна към сестра си. Камшикът й изсвистя и се уви около глезените му. Алек се закова на място, съзнавайки, че само с едно движение на китката Изабел може да подкоси краката му и да го събори като чувал с картофи на твърдия дървен под.

— Не смей да се приближаваш до мен, Александър Лайтууд — каза тя гневно. — В момента не съм склонна да проявя снизхождение към теб.

— Изабел…

— Как можа да се обърнеш срещу Джейс? След всичко, което той преживя? Нали се заклехте да се браните един друг…

— Не и ако се наруши Законът — прекъсна я той.

— Законът! — кресна отвратена Изабел. — Има по-висш закон от този на Клейва, Алек. Законът на семейството. Джейс е част от нашето семейство.

— Законът на семейството? Не съм чувал за него — каза заядливо Алек. Знаеше, че трябва да каже нещо в своя защита, но му беше трудно да се въздържи от дългогодишния си навик да коригира по-малките си брат и сестра, когато не бяха прави. — Да не би защото ти току-що си го измисли?

Изабел мръдна китката си. Алек усети как краката му се подкосяват и започна да размахва ръце, за да омекоти падането. Той се приземи, завъртя се по гръб и погледна нагоре, към заплашително извисяващата се над него Изабел. До нея стоеше Макс.

— Какво да правим с него, Максуел? — попита Изабел. — Да го оставим ли вързан тук, докато мама и татко го намерят?

На Алек му писна. Извади една кама от ножницата на кръста си, изви се и разсече с нея камшика около глезените си. Електрическата жица се скъса с пукот и той скочи на крака, а Изабел дръпна ръката си и камшикът се върна при нея.

Напрежението бе прекъснато от тих смях.

— Добре, добре, достатъчно го измъчихте. Ето ме.

Изабел се ококори.

— Джейс!

— Същият. — Джейс се промъкна в стаята на Изабел, като затвори вратата след себе си. — Няма нужда да се карате… — Той трепна, когато Макс се хвърли към него, проплаквайки името му. — Внимателно — каза, като нежно отстрани момчето. — В момента не съм в най-добрата си форма.

— Виждам — рече Изабел, очите й пробягаха тревожно по него. Китките му бяха окървавени, русата му коса — залепнала от пот по врата и челото, а лицето и ръцете му бяха изцапани с кал и гной. — Инквизиторката нарани ли те?

— Не си струва да се обсъжда. — Джейс и Алек се спогледаха. — Просто ме заключи горе в залата за фехтовка. Алек ми помогна да се измъкна.

Камшикът в ръката на Изабел клюмна като цвете.

— Алек, вярно ли е?

— Да. — Алек най-демонстративно изтупа дрехите си от праха, който бе обрал от пода. И не можа да се въздържи да не изкоментира: — Както виждаш.

— Трябваше да ми кажеш.

— А ти трябваше да ми имаш поне малко доверие…

— Стига. Няма време за препирни — каза Джейс. — Изабел, какви оръжия имаш тук? А нещо за превързване?

— За превързване ли? — Изабел остави камшика и извади стилито си от едно чекмедже. — Мога да те излекувам с иратце…

Джейс вдигна китките си.

— Иратцето е добро за натъртванията, но с това няма да се справи. Това са изгаряния от руни. — Изглеждаха още по-ужасяващо на ярката светлина в стаята на Изабел — кръговите белези бяха черни и на места се бяха пропукали, от тях се процеждаше кръв. Изабел пребледня и той отпусна ръцете си. — Трябват ми и някои оръжия, преди да…

— Първо превръзките. После оръжията. — Тя сложи камшика на най-горния рафт на дрешника и помъкна Джейс към банята, носейки пълна кошница с мехлеми, марли и бинтове. Алек ги наблюдаваше през открехнатата врата — Джейс, облегнат на мивката, докато заварената му сестра промива китките му и ги увива с бял бинт. — Добре, а сега свали блузата си.

— Знаех си, че си предвидила някакво забавление и за себе си. — Джейс съблече якето, а после с болезнена гримаса и тениската през главата си. Кожата му беше бледо златиста, под нея се виждаха твърди мускули. По тънките му ръце се виеха мастилени знаци. Един мунди би възприел белите петна, белези от стари руни, пръснати по кожата на Джейс, като нещо, което го загрозява, но не и Алек. Всички те имаха такива знаци. Бяха символ на чест, а не недостатъци.

Джейс видя, че Алек наднича през открехнатата врата и каза:

— Алек, би ли ми подал телефона?

— Върху шкафа е — каза Изабел, без да вдигне поглед. Двамата с Джейс заговориха с нисък глас. Алек не ги чуваше, но се досети, че го правят, за да не тревожат Макс.

Алек погледна към тях.

— Няма го там.

Изабел, която чертаеше иратце върху опакото на дланта на Джейс, ядно изруга.

— По дяволите. Оставих телефона си в кухнята. Гадост. Ако отида да го взема, има опасност да налетя на инквизиторката.

— Аз ще го взема — предложи Макс. — На мен не ми обръща внимание, прекалено съм малък.

— Сигурно е така — каза вяло Изабел. — За какво ви е телефонът, Алек?

— Просто ни трябва — каза нетърпеливо Алек. — Изи…

— Ако ще пращаш есемес на Магнус „Мисля, че си сладък“, ще те убия.

— Кой е Магнус? — полюбопитства Макс.

— Един магьосник — рече Алек.

— При това много секси магьосник — каза Изабел на Макс, без да обръща внимание на бесния поглед на Алек.

— Но магьосниците са лоши — недоумяваше Макс.

— Именно — каза Изабел.

— Не разбирам — рече Макс. — Но по-добре да отида за телефона. Ей сега се връщам.

Той се плъзна през вратата и излезе, а Джейс отново си облече тениската и якето и се върна в стаята, където започна да търси оръжия сред камарата принадлежности на Изабел, които бяха пръснати по пода. Изабел се приближи до него, като клатеше глава.

— И какъв е планът сега? Всички ли тръгваме? Инквизиторката ще побеснее, ако не те намери тук.

— Но не и наполовина толкова, колкото когато Валънтайн откаже предложението й. — Джейс им изложи накратко плана на инквизиторката. — Единственият проблем е, че той не би приел.

— Единственият проблем? — кипна Изабел, като започна да заеква, което не й се беше случвало от шестгодишна. — Тя не може да го направи! Не може просто да те изтъргува и да те остави в ръцете на този психопат! Ти си член на Клейва! Ти си наш брат!

— Инквизиторката е на друго мнение.

— Не ме интересува мнението й. Тя е долна гаднярка и трябва да бъде спряна.

— Ако разбере, че планът й сериозно куца, може би ще бъде склонна на преговори — отбеляза Джейс. — Но няма да съм тук, за да разбера. Махам се.

— Няма да е лесно — каза Алек. — Инквизиторката е заключила всичко тук по-здраво и от пентаграма. Долу на стълбището има охрана. Вдигнала е на крак половината дивизия.

— Има доста високо мнение за мен — каза Джейс, като отмести встрани няколко списания.

— Може би има право. — Изабел го погледна замислено. — Ти наистина ли прескочи десетметрова конфигурация Малачи? Наистина ли го направи, Алек?

— Наистина — потвърди Алек. — Никога не бях виждал подобно нещо.

— Аз пък никога не съм виждал такова нещо. — Джейс вдигна от пода една около 25-сантиметрова кама. Един от розовите сутиени на Изабел се бе нанизал на острието й. Изабел се намръщи и бързо го прибра.

— Това сега не е важно. Как го направи?

— Скочих. — Джейс извади изпод леглото два въртящи се диска с остри ръбове. Те бяха покрити със сива котешка козина. Той духна и космите се разлетяха във всички посоки.

— Чакрами. Супер. Особено ако се натъкна на демони, алергични към котешки косми.

Изабел го перна със сутиена си.

— Не ми отговори на въпроса!

— Защото не знам, Изи. — Джейс се изправи на крака. — Може би кралицата на феите беше права. Явно притежавам умения, за които не подозирам, защото още не съм ги изпробвал. Както и Клеъри.

Изабел сбърчи чело.

— И тя ли?

Внезапно Алек се ококори.

— Джейс… твоят вампирски мотор още ли е на покрива?

— Май да. Само че е ден, така че не може да се използва.

— Пък и — отбеляза Изабел — не можем всички да се качим на него.

Джейс окачи чакрамите на колана си до 25-сантиметровата кама. Сложи и няколко ангелски ками в джобовете на якето си.

— Няма значение — каза той. — Вие няма да идвате с мен.

Изабел запротестира.

— Какво искаш да кажеш с това, че ние… — започна тя, но в същото време Макс се върна, задъхан и носещ одраскания й розов телефон. — Макс, ти си герой. — Тя грабна телефона от него и погледна към Джейс. — На темата ще се върнем след малко. Между другото, на кого ще звъним? На Клеъри ли?

— Аз ще й се обадя… — започна Алек.

— Не. — Изабел бутна ръката му. — Тя повече харесва мен. — Вече набираше и докато слагаше телефона на ухото си, му се изплези. — Клеъри? Изабел е. Аз… Какво? — Цветът изчезна от лицето й, сякаш някой го беше изтрил, и то стана сиво и зашеметено. — Как е възможно? Но защо…

— Как е възможно кое? — Джейс беше на две крачки от нея. — Изабел, какво се е случило? Да не би Клеъри…

Изабел отмести телефона от ухото си, кокалчетата й бяха побелели.

— Валънтайн. Отвлякъл е Саймън и Мая. Ще ги използва, за да извърши ритуала си.

С рязко движение Джейс се присегна и грабна телефона от ръката на Изабел. Залепи го на ухото си.

— Карайте към Института — каза той. — Не влизайте вътре. Изчакайте ме. Ще изляза при вас. — Той затвори телефона и го подаде на Алек. — Обади се на Магнус — рече той. — Кажи му да ни чака на брега в Бруклин. Той да избере мястото, но да гледа да е пусто. Трябва ни помощта му, за да се доберем до кораба на Валънтайн.

— Ние? — Изабел видимо се оживи.

— Магнус, Люк и аз — поясни Джейс. — Вие двамата ще останете тук и ще се заемете с инквизиторката вместо мен. Ако Валънтайн не се съгласи на сделката, която тя предлага, вие ще трябва да я склоните да изпрати всички сили на дивизията срещу Валънтайн.

— Не разбирам — каза Алек. — Първо, как смяташ да излезеш оттук?

Джейс се усмихна дяволито.

— Гледай — каза той и скочи върху перваза на прозореца на Изабел. Изабел извика, но Джейс вече се промъкваше през отворения прозорец. За миг той се спря, застанал на ръба… и после изчезна.

Алек се втурна към прозореца и се втренчи ужасено навън, ала не успя да види нищо: само градината на Института долу, кафява и пуста, и тясната пътека, която водеше към външната врата. По Деветдесет и шеста улица нямаше пищящи пешеходци, нито отбили встрани коли, както би се очаквало при гледката на паднало тяло. Сякаш Джейс се беше стопил във въздуха.

 

 

Събуди го шумът на вода. Беше настойчиво повтарящ се звук — звук от плискаща се в нещо масивно вода, отново и отново, сякаш лежеше на дъното на басейн, който се празнеше и пълнеше. Усещаше в устата си вкус на метал, а и навсякъде му миришеше на метал. Чувстваше някаква натрапчива болка в лявата си ръка. Саймън изстена и отвори очи.

Той лежеше върху корав, неравен метален под, боядисан в грозно сиво-зелено. Стените бяха от същия зелен метал. Високо на стената имаше кръгъл прозорец, пропускащ само малко количество дневна светлина. Но това беше достатъчно, пръстите на ръката му, изложени отчасти на нея, се бяха зачервили и изприщили. Саймън изстена още веднъж, изтърколи се далеч от светлината и се изправи в седнало положение.

И тогава установи, че не е сам в помещението. Въпреки гъстите сенки, той умееше да вижда доста добре в тъмното. Срещу него, с ръце завързани и оковани към голям парен тръбопровод, се беше свила Мая. Дрехите й бяха разкъсани, а на лявата й буза имаше огромна рана. Той виждаше как от едната й страна плитките бяха откъснати от скалпа й, косата й беше изцапана с кръв. В момента, в който го видя да сяда, Мая погледна към него и избухна в сълзи.

— Помислих си — хълцаше тя между риданията — че си… мъртъв.

— Аз съм мъртъв — рече Саймън. Разгледа изучаващо ръката си. Докато я гледаше, мехурите започнаха да спадат, болката изчезваше, а кожата възвръщаше нормалната си бледност.

— Знам, но исках да кажа… наистина мъртъв. — Тя закри лице с вързаните си ръце. Саймън се опита да се приближи към нея, но нещо го накара да спре. Металният пръстен около глезена му беше свързан с метална верига, забита в пода. Явно Валънтайн не искаше да поема никакви рискове.

— Не плачи — каза той и веднага съжали. Ситуацията не беше такава, че да няма основания за сълзи. — Добре съм.

— Засега — рече Мая, като бършеше мокрото си лице с ръкава си. — Онзи човек, онзи, с бялата коса, той Валънтайн ли се казва?

— Ти си го видяла? — попита Саймън. — Аз така и не разбрах какво стана. Просто външната врата се отвори с трясък и някаква масивна фигура връхлетя върху мен като товарен влак.

— Значи това е Валънтайн? Онзи, за когото всички говорят. Онзи, който предизвика въстанието.

— Той е баща на Джейс и Клеъри — каза Саймън. — Това е, което знам за него.

— Имах чувството, че гласът му ми звучи познато. Някак си като гласа на Джейс. — Тя помръкна за миг. — Нищо чудно, че Джейс е такъв задник.

Саймън бе на същото мнение.

— Значи ти не… — Гласът на Мая трепна, после започна отново. — Виж, знам, че звучи откачено, но когато Валънтайн те нападна, ти не видя ли някой познат с него, някой, който вече е мъртъв? Като дух?

Саймън поклати недоумяващо глава.

— Не. Защо?

Мая се поколеба.

— Аз видях брат си. Духът на брат ми. Мисля, че Валънтайн е причината да получа халюцинации.

— Е, с мен не е правил такова нещо. Тъкмо говорех по телефона с Клеъри. Помня, че го изпуснах, когато фигурата ме връхлетя… — Той сви рамене. — Това е.

— С Клеъри? — пообнадежди се Мая. — В такъв случай сигурно ще се опитат да разберат къде сме. Може би ще ни потърсят.

— Може би — каза Саймън. — Всъщност, къде се намираме?

— На някакъв кораб. Бях в съзнание, когато ме качи на борда. Това е огромно черно метално нещо. На него няма никакви светлини и навсякъде бродят… някакви същества. Едно от тях скочи върху мен и тогава започнах да пищя. Хвана главата ми и я запрати в стената. Известно време бях в безсъзнание.

— Същества? За какви същества говориш?

— Демони — рече тя и потръпна. — Тук има демони от всякакъв вид. И големи, и малки, и летящи. Правят каквото им каже той.

— Но Валънтайн е ловец на сенки. И от всичко, което съм чувал за него, знам, че той мрази демоните.

— Е, те очевидно не го знаят — каза Мая. — Това, което не разбирам, е за какво сме му ние. Знам, че мрази долноземците, но ми се струва, че полага твърде много усилия, само за да убие двама от тях. — Тя започна да трепери, челюстите й затракаха като на зъбатите играчки от магазините за един долар. — Сигурно иска нещо от ловците на сенки. Или от Люк.

Знам какво иска той, помисли си Саймън, но нямаше смисъл да тревожи Мая; тя беше достатъчно разстроена. Свали якето си.

— Ето — каза и го хвърли към нея.

Тя го хвана и доколкото белезниците й позволяваха, го наметна несръчно на раменете си. После го възнагради с тъжна, но благодарна усмивка.

— Благодаря. Но на теб няма ли да ти е студено?

Саймън поклати глава. Изгореното на ръката му беше вече заздравяло.

— Аз не усещам студ. Вече не.

Тя отвори уста, после я затвори отново. В очите й се четеше колебание.

— Съжалявам, задето те нападнах вчера. — Тя направи пауза, почти спря да диша. — Вампирите ме плашат до смърт — прошепна най-накрая тя. — Когато за първи път дойдох в града, се присъединих към една глутница, в която бяха и… Бат и още две момчета, Стийв и Грег. Веднъж отидохме в парка и видяхме под моста неколцина вампири да пият кръв от банки… сбихме се и аз ясно си спомням как единият от вампирите сграбчи Грег и го разкъса на две… — Тя бе повишила глас и сега закри устата си с ръка. Цялата трепереше. — На две — прошепна тя. — Всичките му вътрешности изпопадаха. А после те започнаха да ядат.

Саймън смътно усети как започва да му се гади. Той дори се зарадва, че разказът предизвика у него гадене, а не нещо друго. Глад например.

— Аз не бих направил това — каза той. — Харесвам върколаците. Харесвам Люк…

— Знам, че ги харесваш. — Устните й трепереха. — Просто когато се запознахме, изглеждаше толкова човешки. Напомняше ми за мен самата, каквато бях преди.

— Мая — каза Саймън. — Ти още си човек.

— Не, не съм.

— От гледна точка на нещата, които наистина имат значение, ти все още си човек. Също като мен.

Тя се опита да се усмихне. Той се съмняваше, че му вярва, ала не можеше да я упрекне за това. Самият той не знаеше дали си вярва.

* * *

Небето бе станало бронзово, натежало от облаци. На фона на неговата сивота Институтът се извисяваше огромен, като надвиснала планинска скала. Ъгловатият му сив покрив приличаше на неизлъскано сребро. На Клеъри й се стори, че мерна някакви закачулени фигури, които се движеха в сенките край външната врата, но не беше сигурна. Когато паркираха встрани от сградата и надникнаха през зацапаните стъкла на пикапа на Люк, беше трудно да определят какво точно виждат.

— От колко време сме тук? — попита тя за четиридесети или петдесети път, вече не ги броеше.

— Пет минути, откакто ме попита за последен път — рече Люк. Той се бе излегнал в седалката си, отпуснал назад глава, и изглеждаше напълно изтощен. Наболата брада по лицето му беше сребристосива, а под очите му имаше черни сенки. Всички тези нощи в болницата, нападението на демона, а сега и това, помисли си Клеъри, внезапно разтревожена. Вече разбираше защо двамата с майка й толкова дълго страняха от този живот. Искаше й се и тя да се скрие от него. — Искаш ли да влезем?

— Не. Джейс каза да го чакаме отвън. — Тя отново се втренчи през прозореца. Сега вече беше сигурна, че вижда фигури на пътеката. Когато едната от тях се обърна, й се стори, че мерна сребриста коса…

— Погледни. — Люк се беше надигнал и бързо сваляше стъклото.

Клеъри погледна. Нищо по-различно не виждаше.

— Имаш предвид хората на пътеката ли?

— Не. Стражите си бяха тук и преди. Гледай на покрива — посочи той.

Клеъри притисна лице в прозореца на камиона. Плочата на покрива на катедралата бе покрита с множество готически кули и спирали, скулптури на ангели и сводести амбразури. И тъкмо да каже, че не забелязва нищо особено, освен очукани водоливници, очите й доловиха някакво бързо движение. На покрива имаше някого. Някаква тънка, тъмна фигура, която леко се движеше между кулите, като скачаше ту на една, ту на друга, след което приклекна и се хвърли върху една невероятно скосена част на покрива — човек със светла коса, която на бронзовата светлина блестеше като месинг — Джейс.

Клеъри изскочи от камиона, преди още да осъзнае какво всъщност прави и хукна по улицата към църквата, Люк викаше след нея. Огромното здание се извисяваше на десетки метри височина, подобно на стръмна скала. Сега Джейс бе на ръба на покрива, гледаше надолу и Клеъри си помисли, Не може да бъде, няма да го направи, Джейс не е толкова луд… но в следващия момент той пристъпи напред, в черната бездна, толкова спокойно, сякаш слизаше от веранда. Докато го гледаше как се носи надолу като камък, Клеъри пищеше с всичка сила…

Джейс се приземи леко на крака точно пред нея. Клеъри го гледаше с отворена уста, докато той се изправяше от клекналото си положение и й се усмихваше дяволито.

— Ако се бях престорил, че падам безжизнен — каза той, — щеше ли да го сметнеш за тъпа шега?

— Как… как го… как направи това? — прошепна тя, усещайки, че й прилошава. С крайчеца на очите си видя Люк, който бе слязъл от камиона и сега стоеше със сключени зад главата си ръце, гледайки втренчено покрай нея. Тя се завъртя и видя двама стражи, които бяха стояли на пост на портала, да тичат към тях. Единият беше Мелик, другият беше жената със сребристата коса.

— По дяволите. — Джейс я грабна за ръка и я повлече след себе си. Затичаха се към пикапа и се вмъкнаха в него, а Люк запали двигателя и потегли още докато задната врата беше отворена. Джейс се присегна през Клеъри и я затвори. Камионът мина покрай двамата ловци на сенки и Клеъри видя, че Мелик държи нещо като нож в ръката си и се кани да го хвърли по една от гумите. Чу как Джейс изруга, докато търсеше някакво оръжие в якето си. Мелик замахна с ръка, камата просветна… но жената със сребристата коса се хвърли на гърба му и го възпря. Той се опита да се отскубне от нея — Клеъри се бе извила назад на седалката си със затаен дъх, но после пикапът зави зад ъгъла и се вля в движението по Йорк Авеню, като остави Института далеч зад себе си.

 

 

Мая бе задрямала, облегната на тръбопровода, загърнала раменете си с якето на Саймън. Саймън гледаше светлината, която струеше от амбразурата и прекосяваше помещението и напразно се мъчеше да определи колко време е минало. Обикновено следеше колко е часът на телефона си, но сега той не бе у него — напразно затърси по джобовете си. Сигурно го беше изпуснал, когато Валънтайн бе нахлул в стаята му. Както и да е, сега си имаше по-големи грижи. Устата му беше суха като хартия, гърлото го болеше. Беше жаден изпитвайки онази странна мъчителна смесица от жажда и глад едновременно. Започна да му прилошава.

Имаше нужда от кръв. Сети се за кръвта в хладилника до леглото си у дома и вените му пламнаха, сякаш под кожата му минаваха горещи сребърни жици.

— Саймън? — Беше Мая, която уморено вдигна глава. По бузата й имаше бели отпечатъци на местата, където се беше притискала до грапавата тръба. Когато я погледна, белотата премина в розово и кръвта се върна на лицето й.

Кръв. Той облиза устни със сухия си език.

— Да?

— Колко време спах?

— Три часа. А може и четири да са. Сигурно е вече следобед.

— О, благодаря, че си бдял над съня ми.

Не го беше правил. И затова се почувства засрамен, като каза:

— Разбира се. Няма проблем.

— Саймън…

— Да?

— Надявам се, че си разбрал какво имах предвид, когато казах, че съжалявам, задето си тук, но всъщност радвам се, че си с мен.

Той усети, че лицето му се разтяга в усмивка. Сухата му долна устна се разцепи и той усети кръв в устата си. Стомахът му закъркори.

— Благодаря.

Мая се наведе към него, якето се смъкна от раменете й. Очите й бяха светлосиви и меняха цвета си при движение.

— Можеш ли да ме достигнеш? — попита тя, като протегна ръката си.

Саймън посегна към нея. Веригата, която стягаше глезена му, дрънчеше, докато протягаше ръката си. Когато върховете на пръстите им се докоснаха, Мая се усмихна…

— Колко трогателно.

Саймън дръпна ръката си и се втренчи в тъмнината. Гласът идваше от сенките и беше хладен, изискан и някак необичаен за място като това. Мая отпусна ръката си и се обърна в посока към гласа, цветът на лицето й изчезна, когато видя мъжа на входа. Той бе дошъл толкова тихо, че никой от двамата не бе успял да го чуе. — Децата на Луната и Нощта най-после се сдобриха.

— Валънтайн — прошепна Мая.

Саймън нищо не каза. Не можеше да откъсне втренчения си поглед от мъжа. Значи това бил бащата на Клеъри и Джейс. С тази сребристобяла коса и огнени черни очи, не приличаше на нито един от тях, макар че имаше нещо от Клеъри в характерните черти на лицето и формата на очите му, както и нещо от арогантната грациозност, присъща на Джейс, в движенията му. Беше едър мъж, широкоплещест, с набито телосложение, което нито едно от децата му не бе наследило. Той се бе промъкнал в зеленото метално помещение безшумен като котка, независимо че бе натоварен с толкова много оръжия, достатъчни за оборудването на цял взвод. През гърдите му минаваше дебел черен кожен ремък със сребърни токи, на който висеше сребърен меч с широка дръжка, подаваща се иззад гърба му. Друг дебел ремък опасваше талията му и в него бяха втъкнати комплект ножове, кинжали и тесни блестящи ками, приличащи на огромни игли.

— Ставай — каза той на Саймън. — Застани с гръб към стената.

Саймън повдигна брадичка. Видя, че Мая го гледа, пребледняла и изплашена, и усети прилив на сили да я защитава. Той щеше да попречи на Валънтайн да я нарани, ако ще и това да е последното нещо, което щеше да направи.

— Значи вие сте бащата на Клеъри — рече той. — Не се обиждайте, но сега разбирам защо тя ви мрази.

Лицето на Валънтайн беше безизразно, почти неподвижно. Той едва помръдна устни, когато каза:

— И защо според теб?

— Защото — рече Саймън — сте видимо изперкал.

Сега Валънтайн се усмихна. При тази усмивка единственото, което се помръдна по лицето му, бяха устните, при това съвсем леко. После сви юмрук и го вдигна. За миг Саймън си помисли, че Валънтайн ще го удари и инстинктивно се отдръпна. Ала Валънтайн не го направи. Вместо това той разтвори пръсти и в средата на широката му длан се показа някаква блестяща купчинка прашец. Той се обърна към Мая, наведе глава и духна праха към нея в гротескна пародия на въздушна целувка. Прахът се понесе към момичето като рояк трепкащи пчели.

Мая извика. Започна да стене и диво да се гърчи, мяташе се от една на друга страна, сякаш за да се отърси от праха, гласът й се издигна и премина в писък.

— Какво й направихте? — попита Саймън, като скочи на крака. Той се хвърли към Валънтайн, но бе спрян от опънатата на крака му верига. — Какво направихте?

Тънката усмивка на Валънтайн стана широка.

— Сребърен прах — рече той. — Изгаря ликантропите.

Мая бе спряла да се гърчи и се беше свила на пода като ембрион, като плачеше тихо. От ужасните червени рани по ръцете и китките й рукна кръв. Стомахът на Саймън отново изкъркори и той се облегна на стената, отвратен от себе си, отвратен от всичко.

— Нещастник — рече той, докато Валънтайн небрежно изтърсваше остатъка от праха от пръстите си. — Тя е само едно момиче, нямаше да ви нарани, та тя е окована, за…

Той се задави, гърлото му гореше.

Валънтайн се засмя.

— „За Бога“ — рече той. — Това ли щеше да кажеш?

Саймън нищо не отвърна. Валънтайн посегна през рамото си и издърпа тежкия сребърен меч от ножницата му. Светлината се плъзна по острието като пречупен слънчев лъч, подобно на вода, стичаща се по стръмна сребърна стена. Саймън затвори очи и извърна лице встрани.

— Острието на ангела ще те изгори, точно както Божието име те задави — каза Валънтайн, гласът му беше хладен и остър като кристал. — Разправят, че който умре от пробождане с него, ще се изправи директно пред портите на рая. Така погледнато, аз ти правя услуга. — Той сведе острието така, че върхът му да докосне шията на Саймън. Очите на Валънтайн бяха с цвета на черна вода и в тях нямаше нищо: нито гняв, нито съчувствие, нито дори омраза. Те бяха празни като зейнал гроб. — Някакви последни думи?

Саймън знаеше какво се казва в такива случаи. Sh’ma Yisrael, adonai elohanu, adonai echod. Чуй, о, Израил, Боже наш, единствен наш Боже. Той понечи да каже тези думи, но палеща болка проряза гърлото му.

— Клеъри — вместо това прошепна той.

По лицето на Валънтайн пробяга недоумение, сякаш произнасянето на името на дъщеря му от вампир му бе неприятно. С рязко движение на китката той вдигна меча по-нагоре и плавно го прокара през гърлото на Саймън.