Касандра Клеър
Град от пепел (16)

15
Зъбът на змията

— Люк — започна Клеъри, когато вратата се затвори след семейство Лайтууд. — Какво ще правим…

Люк бе стиснал главата си с ръце, сякаш за да не й позволи да се разцепи на две.

— Кафе — заяви той. — Имам нужда от кафе.

— Вече ти донесох една чаша.

Той свали ръцете си и въздъхна.

— Трябва ми още.

Клеъри го последва в кухнята, където Люк си сипа още кафе, а после седна на кухненската маса и прокара объркано ръце през косата си.

— Лоша работа — каза той. — Много лоша работа.

— Мислиш ли? — На Клеъри изобщо не й беше до кафе в момента. Нервите й бяха опънати като струни. — Какво ще стане, ако го заведат в Идрис?

— Ще бъде изправен на съд пред Клейва. Сигурно ще го обявят за виновен. После ще има наказание. Той е млад, така че най-вероятно ще му отнемат само руните, но едва ли ще му наложат проклятие.

— Какво значи да ти отнемат руните?

Люк избегна погледа й.

— Ако му отнемат руните, той вече няма да е ловец на сенки и ще бъде изхвърлен от Клейва. Ще стане мундан.

— Но това ще го убие. Наистина. Той ще предпочете да е мъртъв.

— Мислиш ли, че не знам? — Люк бе допил кафето си и известно време мрачно гледаше чашата, след което я остави. — Но за Клейва това е без значение. След като не могат да се докопат до Валънтайн, ще се задоволят да накажат сина му.

— Ами мен? Аз съм му дъщеря.

— Да, но ти не си от техния свят. А Джейс е. Все пак бих ти предложил да се покриеш за известно време. Можем да отидем до фермата…

— Не можем просто да оставим Джейс! — ужаси се Клеъри. — Никъде няма да ходя.

— Добре, няма — вдигна помирително ръце Люк. — Казах, че бихме могли, а не че ще го направим. Въпросът е в това, какво възнамерява да предприеме Имоджин сега, когато знае къде е Валънтайн. Току-виж сме се оказали във война.

— Не ме интересува дали тя иска да убие Валънтайн. Аз лично нямам нищо против. Единственото, което искам, е Джейс да се върне.

— Това може би няма да е никак лесно — рече Люк, — предвид факта, че той наистина е извършил това, в което го обвиняват.

Клеъри беше възмутена.

— Какво, да не би да мислиш, че той е убил мълчаливите братя? Да не мислиш…

— Не. Не мисля, че той е убил мълчаливите братя. Мисля, че е направил това, в което Имоджин го обвинява: отишъл е да се види с баща си.

Клеъри си спомни нещо и рече:

— Какво имаше предвид, като каза, че ние сме го разочаровали и не сме му оставили друг изход? Искаш да кажеш, че не го упрекваш?

— И го упреквам, и не го упреквам. — Люк имаше уморен вид. — Било е глупаво от негова страна. На Валънтайн не може да се има доверие. Но след като семейство Лайтууд му обърнаха гръб, какво очакват от него? Та той е още дете, все още има нужда от родители. Ако те не го искат, нормално е да потърси някой, който го иска.

— Надявах се — каза Клеъри, — надявах се той да се обърне към теб.

По лицето на Люк се изписа неизразима тъга.

— Аз също се надявах, Клеъри.

 

 

Мая долавяше съвсем слабо шума от гласовете, идващи от кухнята. Караниците във всекидневната бяха преустановени. Време беше да си тръгне. Тя сгъна бележката, която бе надраскала набързо, и я остави на леглото на Люк, след което отиде до прозореца и двайсет минути се мъчеше да го отвори. Хладен въздух нахлу през него — беше един от онези дни на ранната есен, когато небето изглежда невероятно синьо и далечно, а във въздуха се носи лек мирис на пушек.

Тя се покатери на перваза на прозореца и погледна надолу. Преди промяната си, не би имала смелост да скочи; сега обаче се поколеба само за миг, и то заради нараненото си рамо. После се приземи на четири крака върху напукания бетон в задния двор на Люк. Когато се изправи, хвърли още един поглед към къщата, но никой не отвори вратата, нито я повика да се върне.

Потисна някакво неясно разочарование. Та те не й обърнаха никакво внимание, докато беше в къщата, помисли си тя, докато се прехвърляше през високата телена ограда, която разделяше задния двор на Люк от алеята, как сега да забележат, че си тръгва? Даде си сметка, че при нея винаги е било така. Единственият, който се отнасяше с внимание към нея, беше Саймън.

Мисълта за Саймън я накара да се намръщи, като междувременно тупна от другата страна на оградата и хукна по алеята към Кент авеню. Беше казала на Клеъри, че не си спомня какво се е случило предната нощ, но това не беше вярно. Спомняше си изражението на лицето му, когато се отдръпна от него, сякаш беше запечатано в съзнанието й. Най-странното бе, че в онзи момент той продължаваше да я гледа като човек, беше повече човек, от когото и да е друг сред тези, които познаваше.

Мая прекоси улицата, за да избегне минаването пред къщата на Люк. Улицата беше почти пуста, бруклинчани още спяха своя късен неделен следобеден сън. Отправи се към метрото на Бедфорд авеню, като не спираше да мисли за Саймън. Стомахът я присвиваше всеки път, щом се сетеше за държанието й спрямо него. Той беше първият човек от години насам, на когото й се искаше да вярва, но който направи това невъзможно.

Щом като е невъзможно да му се вярва, тогава защо си тръгнала към дома му?, чу тя шепот от дъното на съзнанието си, който винаги й звучеше като гласа на Даниел. Млъквай, сряза го тя. Дори и да не можем да бъдем приятели, поне мога да му се извиня. Някой се изсмя. Звукът отекна във високите стени на фабриката отляво. Внезапно сърцето й се сви от страх. Мая рязко се обърна, но улицата зад нея беше пуста. Само една възрастна жена разхождаше кучетата си покрай реката, но според Мая тя бе достатъчно далеч, за да може да я чуе, ако извика.

За всеки случай ускори крачка. Можеше да ходи по-бързо от повечето хора, напомни си тя, да не говорим, че можеше и да ги надбяга. Дори и в сегашното си състояние, с ранената ръка, която я болеше така, сякаш някой я беше ударил с ковашки чук по рамото. Далеч не се страхуваше, че може да я нападне крадец или изнасилвач. Веднъж, на минаване през Сентръл парк, в нощта, когато за първи път дойде в града, двама тийнейджъри с ножове се бяха опитали да я нападнат и ако не се бе намесил Бат, като нищо щеше да ги убие и двамата.

Защо тогава бе така разтревожена?

Тя хвърли поглед зад себе си. Възрастната жена беше изчезнала; Кент авеню беше безлюдна. Пред нея се издигаше старата изоставена захарна фабрика „Домино“. Обзета от внезапно желание да се махне от тази улица, тя се спусна по граничната алея.

Озова се в тясно пространство между две сгради, заринато с боклуци и захвърлени бутилки, сред които се стрелваха плъхове. Покривите над нея се докосваха и закриваха слънцето, карайки я да се чувства като в тунел. Стените бяха тухлени с малки, мръсни прозорци, много от които бяха разбити от вандали. През тях се виждаше празният под на фабриката и редици метални казани, пещи и цистерни. Въздухът ухаеше на прегоряла захар. Тя се облегна на една от стените и се опита да укроти ударите на сърцето си. И тъкмо бе започнала да се успокоява, когато някакъв невероятно познат глас й заговори от сенките:

— Мая?

Тя рязко се обърна. Той стоеше на входа на алеята, светлината зад него караше косата му да блести като ореол около красивото му лице. Тъмните му очи, засенчени от дългите мигли, я гледаха с любопитство. Бе облечен с джинси и тениска с къс ръкав въпреки студа. Все още изглеждаше на петнайсет.

— Даниел — прошепна тя.

Той се приближи с безшумни стъпки към нея.

— Мина много време, сестричке.

Искаше й се да побегне, ала краката й бяха като заковани. Притисна се към стената, сякаш се мъчеше да изчезне в нея.

— Но… ти си мъртъв.

— А ти не плака на погребението ми, нали така, Мая? Нито сълза не проля за по-голямото си братче?

— Ти беше звяр — прошепна тя. — Опита се да ме убиеш…

— Явно не съм се постарал достатъчно. — В ръката му се появи нещо дълго и остро, нещо което блестеше като сребърен огън в полумрака. Мая не можеше да определи какво е, погледът й бе премрежен от ужас. Когато той тръгна към нея, тя се свлече на земята, краката й вече не бяха в състояние да я държат.

Даниел коленичи до нея. Едва сега видя какво държеше той в ръцете си: отчупено нащърбено парче стъкло от един от счупените прозорци. Ужасът се надигна у нея и я заля като вълна, но не страхът от оръжието в ръката на брат й я смазваше, а празнотата в очите му. Гледаше в тях и през тях и виждаше само мрак.

— Спомняш ли си — рече той, — когато ти казах, че ще ти отрежа езика, за да не позволя да ме издадеш на мама и татко?

Парализирана от страх, тя само го гледаше втренчено.

Вече усещаше как стъклото се врязва в кожата й, задушливия вкус на кръвта, която пълнеше устата й, и й се прииска да умре, да е мъртва, всичко бе за предпочитане пред този ужас и това безумие…

— Стига, Аграмон. — Някакъв мъжки глас проряза мъглата в главата й. Не беше гласът на Даниел… беше мек, изтънчен, определено човешки. Напомняше и за някого… но за кого?

— Както наредите, господарю Валънтайн. — Даниел въздъхна с известно разочарование… и после лицето му започна да се топи и да се разпада. След миг вече бе изчезнал, а заедно с него и парализиращото усещане, смазващият страх, който за малко не отне живота й. Тя въздъхна отчаяно.

— Добре. Диша — чу се отново мъжкият глас, този път леко раздразнено. — Наистина, Аграмон. Още няколко секунди, и щеше да е мъртва.

Мая вдигна поглед. Мъжът — Валънтайн — я гледаше отгоре, беше висок, целият в черно, дори и ръкавиците на ръцете му и ботушите с дебели подметки. Той вдигна брадичката й с върха на ботуша си. Когато заговори, гласът му беше хладен.

— На колко си години?

Лицето, което се беше втренчило в нея, бе тясно, с остри скули и някак безцветно, а косата беше толкова бяла, че приличаше на фото негатив. Отляво на шията му, точно над яката на сакото, имаше спираловидна руна.

— Вие сте Валънтайн? — прошепна тя. — Но аз мислех, че вие…

Ботушът се плъзна към ръката й, което предизвика остра болка там, където беше раната. Тя изохка.

— Зададох ти въпрос — рече той. — На колко си години?

— На колко съм години ли? — Болката в ръката й, примесена с острата воня, идваща от боклуците наоколо, накара стомахът й да се преобърне. — Що не вземеш да се разкараш…

Между пръстите му пулсираше някаква светлина, той я насочи надолу, към лицето й, толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне назад. Някаква пареща болка се стрелна по бузата й. Мая докосна с ръка лицето си и усети как между пръстите й блика кръв.

— Е — рече Валънтайн със същия спокоен и любезен тон. — На колко си години?

— Петнайсет. На петнайсет съм. — Тя по-скоро усети, отколкото видя усмивката му.

— Идеално.

 

 

Когато се върнаха в Института, инквизиторката отдели Джейс от семейство Лайтууд и го изпрати горе в залата за фехтовка. Той видя образа си в дългите огледала, редящи се по стените, и се вцепени от почуда. Вярно, че от дни не се бе поглеждал, а изминалата нощ беше тежка. Очите му бяха обрамчени от черни сенки, ризата му беше изцапана със засъхнала кръв и тинеста кал от Ийст Ривър. Лицето му беше бледо и изпито.

— Възхищаваш се на визията си? — Гласът на инквизиторката го изтръгна от унеса му. — Няма да си толкова хубав, когато Клейвът се разправи с теб.

— Изглеждате впечатлена от външността ми. — Джейс се извърна от огледалото. — Да не би да правите всичко това, защото сте привлечена от мен?

— Не говори глупости. — Инквизиторката извади четири дълги металически пръчки от сивата торба, която висеше на кръста й. Серафимски ками. — Ти можеш да ми бъдеш син.

— Стивън. — Джейс си спомни казаното от Люк, когато бяха в дома му. — Така се казва той, нали?

Инквизиторката рязко се обърна към него. Камите, които държеше, затрепериха в ръката й.

— Никога повече не произнасяй името му.

За миг Джейс се зачуди дали няма да се опита да го убие. Нищо не каза, докато тя се опитваше да възвърне самообладанието си. Без да го поглежда, инквизиторката посочи с една от камите.

— Застани ей там, в средата на залата, ако обичаш.

Джейс се подчини. Макар че се стараеше да не гледа в огледалата, той виждаше отражението си — и това, на инквизиторката — с ъгълчето на окото си. Огледалата отразяваха безброй пъти инквизиторката, застанала заплашително срещу безбройните отражения на Джейс.

Той сведе поглед към вързаните си ръце. Болката в китките и раменете му се усили, но не трепна, когато инквизиторката се втренчи в една от камите, наричайки я Джофиел и я заби в дървения полиран под до краката си. Той зачака, но нищо не се случи.

— Буум? — предположи той. — Какво се очакваше да се случи?

— Млъквай — каза рязко инквизиторката. — И стой там, където си.

Джейс стоеше, гледаше с нарастващо любопитство как тя минава от другата му страна, наричайки втората кама Харахел и как забива и нея в пода. С третата кама — Сандалфон — вече разбра какво прави тя. Първата кама бе забита в пода точно на юг от него, следващата — на изток, а третата — на север. Тя бе обозначила точките на компаса. Джейс се напрягаше да разбере какво би могло да означава това, но нищо не му хрумна. Може би беше просто някакъв ритуал на Клейва, в значението на който не можеше да проникне. Когато тя посегна към последната кама, Тахариал, дланите му се изпотиха там, където се бяха протъркали една в друга.

Инквизиторката се изправи, видимо доволна от себе си.

— Ето.

— Ето какво? — настоя да узнае Джейс, но тя вдигна ръка.

— Не бързай, Джонатан. Липсва още една малка подробност. — Тя се приближи към южната кама и коленичи пред нея. С бързо движение извади едно стили и начерта тъмна руна на пода точно пред ножа. Когато се изправи на крака, из стаята се понесе висок пронизителен звън, нежният звук от удар на камбана. Светлината, излъчвана от четирите ангелски ками, бе така заслепяваща, че Джейс извърна лице и притвори очи. Когато миг след това се обърна, видя, че стои в клетка, чиито стени сякаш бяха изтъкани от снопове светлина. Те не стояха на едно място, а се движеха, подобно на завеси от светещ дъжд.

Сега, зад блестящата стена, инквизиторката се виждаше като замъглена фигура. Когато Джейс й извика, дори гласът му звучеше треперливо и кухо, сякаш от нея го делеше вода.

— Какво е това? Какво направихте?

Тя се засмя.

Джейс гневно пристъпи напред, после още по-напред, и още, рамото му се удари в блестящата стена. Сякаш се бе докоснал до електрическа ограда, шокът, който премина през него, беше като удар, който подкоси краката му. Той се строполи на пода, без да може да използва ръцете си, за да запази равновесие.

Инквизиторката отново се засмя.

— Ако се опитваш да минеш през стената, ще си докараш повече неприятности от просто един електрически удар. Клейвът нарича това специално наказание конфигурация Малачи. Тези стени не могат да бъдат разрушени, докато серафимските ками стоят там, където са забити. На твое място не бих се опитвала — добави тя, когато Джейс, коленичил, посегна към камата, която беше най-близо до него. — Ако докоснеш камите, ще умреш.

— Но вие можете да ги докосвате — каза той, без да може да скрие ненавистта в гласа си.

— Мога, но няма.

— Ами храна? Вода?

— Всяко нещо с времето си, Джонатан.

Той се изправи на крака. През замъглената стена видя как тя се обърна, сякаш за да си тръгне.

— Ами ръцете ми… — Той сведе поглед към вързаните си китки. Горящият метал разяждаше кожата му като киселина. Около огнените белезници бликаше кръв.

— Трябваше да помислиш за това, преди да решиш да се срещнеш с Валънтайн.

— Така няма да започна да се страхувам повече от отмъщението на Съвета. Те не може да са по-лоши от вас.

— О, не се притеснявай, няма да бъдеш предаден на Съвета — рече инквизиторката. В гласа й имаше спокойствие, което никак не се хареса на Джейс.

— Какво имате предвид с това, че няма да бъда предаден на Съвета? Не казахте ли, че утре ще отпътувате с мен за Идрис?

— Не. Решила съм да те върна на баща ти.

Шокът, предизвикан от думите й, отново подкоси краката му.

— На баща ми?

— Да, на баща ти. Възнамерявам да те разменя срещу Реликвите на смъртните.

Джейс я гледаше втренчено.

— Сигурно се шегувате.

— Ни най-малко. По-лесно е, отколкото да те изправим пред съда. Разбира се, ще бъдеш изхвърлен от Клейва — добави тя след кратък размисъл, — но мисля, че това няма да е изненада за теб.

Джейс поклати глава.

— Попаднали сте на грешния човек. Надявам се да го осъзнавате.

По лицето й пробяга раздразнение.

— Няма нужда да се правиш на невинен, Джонатан.

— Нямах предвид себе си. Говорех за баща си.

За първи път, откакто я беше срещнал, тя изглеждаше объркана.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Баща ми не би заменил Реликвите на смъртните за мен. — Думите бяха горчиви, но не и тонът на Джейс. Той беше делови. — По-скоро ще гледа как ме убивате пред очите му, отколкото да се лиши от Меча или Бокала.

Инквизиторката поклати глава.

— Нищо не разбираш — рече тя, а в гласа й се долови странна нотка на досада. — Типично за децата. Любовта, която родителят изпитва към детето си, няма равна на себе си. Никоя друга любов не е така всепоглъщаща. Никой баща — дори и Валънтайн — не би пожертвал сина си заради парче метал, независимо колко е могъщо то.

— Вие не познавате баща ми. Той би се изсмял в лицето ви и би ви дал пари, за да изпратите тялото ми обратно в Идрис.

— Не бъди толкова…

— Права сте — рече Джейс. — Като се замисля, току-виж ви накарал вие да платите превоза.

— Както виждаш, ти наистина си син на баща си. Не е в твой интерес той да загуби Реликвите на смъртните… това би означавало да загуби могъществото си, което засяга и теб. Ясно е, че не искаш да живееш като син на изпаднал в немилост престъпник, така че не се опитвай да промениш решението ми. Няма да ме надхитриш.

— Чуйте. — Сърцето на Джейс биеше лудо, ала той се опитваше да говори спокойно. Тя трябваше да му повярва. — Знам, че ме мразите. Знам, че ме мислите за лъжец като баща ми. Но аз говоря истината. Баща ми твърдо вярва в това, което прави. Вие го мислите за зъл. Но той си мисли, че е прав. Той вярва, че върши Божие дело. И няма да се откаже от него заради мен. Ако сте ме проследили, когато се срещнах с него, трябва да сте чули какво каза той…

— Аз само видях, че говориш с него — рече инквизиторката. — Ала нищо не чух.

Джейс изруга под носа си.

— Вижте, ще се закълна в каквото пожелаете, за да ви уверя, че не лъжа. Той използва Меча и Бокала, за да призовава демони и да ги командва. Докато вие си губите времето с мен, той създава своята армия. И когато настъпи моментът, в който ще разберете, че той не би се съгласил с размяната, вече няма да имате никакъв шанс…

Инквизиторката се извърна, като изсумтя с отвращение.

— Писна ми от лъжите ти.

Джейс ахна невярващо, когато тя му обърна гръб и с решителна стъпка се отправи към вратата.

— Моля ви, трябва да ми повярвате! — извика той.

На вратата тя се спря и се обърна да го погледне. Джейс можеше да види само ъгловатите сенки на лицето й, острата брадичка и тъмните вдлъбнатини на слепоочията й. Сивите й дрехи се сливаха със сенките, така че всичко, което се виждаше от нея, беше един плуващ във въздуха череп.

— Не мисли — каза тя, — че искам да бъдеш върнат на баща ти. Валънтайн Моргенстърн не заслужава такова благоволение.

— А какво заслужава?

— Да държи в ръцете си мъртвото тяло на своето дете. Да гледа мъртвия си син и да знае, че нищо не може да направи и че нито магия, нито заклинание, нито сделка с ада няма да могат да го върнат… — Тя направи пауза. — Той трябва да изпита същото — прошепна и бутна вратата с ръка, а ноктите й одраскаха дървото. Вратата се затвори с тихо изщракване след нея, оставяйки Джейс с горящите му китки да гледа объркано след нея.

 

 

Клеъри затвори телефона и се намръщи.

— Не отговаря.

— На кого се опитваш да се обадиш? — Люк вече пиеше пета чаша кафе и Клеъри бе започнала да се безпокои за него. Дали би могъл да се натрови от свръхдоза кофеин? Не че виждаше някакви явни признаци за такова нещо у него, но все пак, за всеки случай, тайничко изключи кафе-машината, докато се връщаше към масата. — На Саймън ли?

— Не. Съвестно ми е да го будя през деня, макар той да твърди, че това не му пречи, стига да не се налага да излиза на дневна светлина.

— На кого тогава?

— Звънях на Изабел. Исках да разбера какво става с Джейс.

— И не вдига ли?

— Не. — Стомахът на Клеъри изкъркори. Тя отиде до хладилника и се върна с плодово мляко от праскови, което започна да яде, без да усеща вкуса му.

— Мая. Няма да е зле да видим как е тя — каза и остави млякото. — Отивам да проверя.

— Не, аз съм водач на глутницата. Тя ми има доверие. Мога да я успокоя, ако все още е разстроена — каза Люк. — Ей сега се връщам.

— Не казвай това — рече умолително Клеъри. — Не обичам да чувам тези думи.

Той й се усмихна криво и бавно излезе в коридора. След няколко минути се върна, изглеждаше силно разтревожен.

— Изчезнала е.

— Изчезнала? Как така изчезнала?

— Мисля, че е избягала. Оставила е това. — Той хвърли на масата едно сгънато парче хартия. Клеъри го взе и намръщено прочете надрасканите редове:

Простете ми. Ще поправя нещата. Благодаря за всичко, което направихте за мен. Мая.

— Ще поправи нещата? Какво означава това?

Люк въздъхна.

— Надявах се ти да можеш да ми кажеш.

— Притеснен ли си?

— Демоните раум са като ловджийски кучета — рече Люк. — Намират плячката си и я доставят на този, който ги е призовал. Възможно е онзи демон още да я търси.

— О — рече Клеъри с отмалял глас. — Според мен е решила да отиде при Саймън.

Люк бе озадачен.

— Тя знае ли къде живее той?

— Не знам — призна Клеъри. — На моменти ми изглеждат някак близки. Може пък и да знае. — Тя посегна към джоба за телефона си. — Ще му се обадя.

— Не каза ли, че ти е съвестно да му се обаждаш през деня?

— Да, но тази история взе да ме притеснява. — Тя затърси номера на Саймън. Той вдигна едва след третото позвъняване, гласът му беше уморен.

— Ало?

— Аз съм. — Тя се извърна от Люк, когато заговори, повече по навик, отколкото защото имаше нещо кой знае колко тайно да си кажат.

— Нали знаеш, че за мен сега е нощ — каза с ръмжене Саймън. Тя го чу как се обръща в леглото си. — Което значи, че по това време спя.

— Вкъщи ли си?

— Естествено, къде другаде да съм? — Гласът му се проясни, вече осезаемо разсънен. — Какво има, Клеъри, случило ли се е нещо?

— Мая избяга. Оставила е бележка, в която казва, че може да дойде у вас.

Саймън звучеше озадачено.

— Ами, няма я тук. Или поне още не се е появила.

— Има ли някой друг, освен теб у вас?

— Не, мама е на работа, а Ребека — на курс. Защо, наистина ли си мислиш, че Мая би се появила тук?

— Просто ни се обади, ако тя…

Саймън я прекъсна.

— Клеъри — каза припряно Саймън. — Изчакай така за момент. Мисля, че някой се опитва да влезе вкъщи.

 

 

Времето в затвора си течеше, докато Джейс с вял интерес наблюдаваше сипещия се около него сребрист дъжд. Пръстите му започнаха да се вкочанясват, което според него беше лош знак, но в момента това не го интересуваше. Питаше се дали семейство Лайтууд знаеха, че е горе, или щяха да се изненадат, ако влезеха в залата за фехтовка и го видеха окован. Но не, инквизиторката не беше глупава. Сигурно им е казала, че достъпът до залата е забранен, докато реши къде да премести затворника. Това би трябвало да го ядоса, дори да го изплаши, но сякаш отново не го беше грижа. Всичко вече изглеждаше нереално: и Клейвът, и Съглашението, и Законът, дори и баща му.

Той долови някакви леки стъпки и разбра, че в залата има още някой. До този момент Джейс бе лежал по гръб и гледаше втренчено тавана, но сега се изправи в седнало положение и обходи с поглед стаята. Видя някаква тъмна фигура току зад трепкащата дъждовна завеса. Сигурно е инквизиторката, върнала се е да ми се подиграе още малко. Джейс се напрегна… после видя, не вярвайки на очите си, една тъмна коса и познато лице.

Може би все пак имаше неща, за които още го беше грижа.

— Алек?

— Аз съм. — Алек коленичи от другата страна на трептящата стена. Джейс имаше чувството, сякаш гледа през кристална водна стена, която понякога се размътва от течения: можеше ясно да види Алек, но от време на време чертите му сякаш се размиваха, когато дъждовната завеса трепваше.

Направо може да ти докара морска болест, помисли си Джейс.

— В името на ангела, какво е това? — Алек посегна да докосне стената.

— Недей. — Джейс посегна да го върне, но бързо отдръпна ръката си, преди да е докоснал стената. — Ще ти причини токов удар, може и да те убие, ако се опиташ да минеш през нея.

Алек отдръпна ръката си, като леко подсвирна.

— Бива си я инквизиторката.

— Е, как иначе. Та аз съм опасен престъпник. Нима не си чул? — Джейс долови горчивина в собствения си глас, видя как Алек трепна и изпита злорадо удоволствие от това.

— Всъщност тя не те нарече точно престъпник…

— Не, аз съм просто едно лошо момче. Върша разни пакости. Тормозя котките. Правя неприлични жестове на монахините.

— Не се шегувай. Работата е сериозна. — Очите на Алек бяха мрачни. — Защо, по дяволите, отиде да се видиш с Валънтайн? Сериозно те питам, какво си беше въобразил?

На Джейс му хрумнаха един куп хапливи забележки, но нямаше желание да каже нито една. Беше твърде уморен.

— Въобразих си, че ми е баща.

Алек изглеждаше така, сякаш броеше наум до десет, за да си възвърне самообладанието.

— Джейс…

— Ами ако беше твоят баща? Какво би направил ти?

— Моят баща? Моят баща никога не би направил нещата, които Валънтайн…

Джейс рязко вдигна глава.

— Твоят баща е правил онези неща! Бил е в Кръга редом с моя баща! Както и майка ти! Нашите родители са от един дол дренки. Единствената разлика е, че твоите са били заловени и наказани, а моите — не са!

Лицето на Алек се изопна. Но каза само:

— Единствената разлика?

Джейс сведе поглед към ръцете си. Горящите гривни не биваше да стоят толкова дълго на ръцете му. По кожата отдолу се бяха образували кръвоизливи.

— Само казвам — рече Алек, — че не разбирам как можеш да искаш да го видиш, и то не заради нещата, които е направил като цяло, а за това, което е причинил на теб.

Джейс нищо не отвърна.

— През всичките тези години — каза Алек. — Да те остави да си мислиш, че е мъртъв. Ти може и да не си спомняш какво е било, когато си бил на десет години, но аз си спомням. Не може човек, който те обича, да ти причини такова нещо.

По ръцете на Джейс се плъзнаха тънки вадички кръв, подобно на червена разплетена прежда.

— Валънтайн ми каза — рече спокойно той, — че ако го подкрепя срещу Клейва… той ме увери, че ако го направя, няма да нарани хората, на които държа. Нито теб, нито Изабел, нито Макс. Нито Клеъри. Нито родителите ти. Той каза…

— Нямало да нарани никого? — повтори подигравателно Алек. — Имаш предвид, че той лично няма да нарани никого. Наистина много успокояващо.

— Видях на какво е способен, Алек. Може да призове всякакви демонични сили. Ако събере демонична армия срещу Клейва, ще настъпи война. А при война хората биват наранявани. На война се умира. — Той въздъхна. — Ако имаш възможност да спасиш онези, които обичаш…

— Но що за възможност е това? Нима може да се вярва на казаното от Валънтайн?

— Щом се е заклел в ангела, значи ще го изпълни. Познавам го.

— Ако го подкрепиш срещу Клейва.

Джейс кимна.

— Трябва да е бил бесен, когато си казал не — отбеляза Алек.

Джейс откъсна поглед от кървящите си китки и погледна втренчено нагоре.

— Какво?

— Казах…

— Чух какво каза. Как реши, че съм казал не?

— Ами логично е. Или не си?

Джейс бавно закима с глава.

— Познавам те — рече Алек с подчертана твърдост и се изправи. — Казал си на инквизиторката за Валънтайн и неговите планове, нали? Но не е обърнала внимание на думите ти?

— Не бих казал, че не прояви никакъв интерес. По-скоро, че не ми повярва. Има свой собствен план как да притисне Валънтайн. Само дето планът й не струва.

Алек кимна.

— После ще ми разкажеш подробно. Най-напред трябва да видим как да те измъкнем оттук.

— Какво? — От изумление на Джейс леко му се зави свят. — Мислех, че точно ти си привърженик на идеята да отида в затвора, директно, без обиколни маршрути. — „Законът си е закон, Изабел.“ За какво беше всичко това?

Алек изглеждаше смаян.

— Не може наистина да си си помислил, че говорех сериозно. Просто исках да спечеля доверието на инквизиторката, за да не ме държи под око през цялото време, както прави с Изи и Макс. Тя знае, че те са на твоя страна.

— А ти? Ти на моя страна ли си? — Джейс долови суровостта на въпроса си и със смазващо нетърпение зачака отговора.

— Аз съм с теб при всички положения — каза Алек. — Как може изобщо да ме питаш? Може и да уважавам Закона, но това, което ти причинява инквизиторката, няма нищо общо с него. Не знам какво точно става, но омразата, която тя изпитва към теб, е лична. И няма нищо общо с Клейва.

— Аз я дразня — каза Джейс. — Не мога да не го правя. Гадните бюрократи направо ме изваждат от релси.

Алек поклати глава.

— Не е за това. Тук става дума за стара омраза. Усещам го.

Джейс понечи да отговори, но в това време забиха камбаните на катедралата. Толкова близо до покрива, звукът се чуваше оглушително. Той погледна нагоре — почти очакваше да види Хюго да описва сред дървените греди бавни, плавни кръгове. Гарванът винаги бе обичал да се носи покрай гредите и извития каменен таван. Навремето Джейс си го обясняваше с това, че птицата просто обича да забива ноктите си в мекото дърво. Сега обаче установи, че гредите са били идеално място за шпиониране. Една идея, далечна и неясна, започна да се оформя дълбоко в съзнанието на Джейс. Но гласно той каза само:

— Люк беше споменал, че инквизиторката имала син на име Стивън. Намекна и нещо такова, че се опитвала да отмъсти заради него. Когато я попитах за сина й, направо откачи. Допускам, че може да е свързано с омразата й към мен.

Камбаните спряха да бият. Алек рече:

— Възможно е. Може да попитам родителите ми, но се съмнявам да ми кажат.

— Недей, не питай тях. Питай Люк.

— Искаш да кажеш, да измина отново целия път до Бруклин? Виж, измъкването оттук е повече от невъзможно…

— Ползвай телефона на Изабел. Пиши на Клеъри. Кажи й да попита Люк.

— Добре. — Алек направи пауза. — Искаш ли да й предам нещо друго? На Клеъри, имам предвид, не на Изабел.

— Не — каза Джейс. — Нямам какво да й кажа.

 

 

— Саймън! — Клеъри стисна телефона и се обърна към Люк. — Той каза, че някой се опитва да проникне у тях.

— Кажи му да излезе навън.

— Не мога да изляза навън — каза притеснено Саймън. — Не и ако не искам жив да се опека.

— Дневна светлина — подсказа тя на Люк, но видя, че и той се е досетил за проблема и сега търси нещо опипом по джобовете си. Ключовете за колата. Извади ги.

— Кажи му, че идваме. Кажи му да се заключи в стаята си, докато пристигнем.

— Чу ли? Барикадирай се в стаята си.

— Чух. — Гласът на Саймън бе напрегнат. Клеъри дочу лек стържещ звук, после силно думкане.

— Саймън!

— Добре съм. Преместих някои неща до вратата.

— Какви неща? — Тя беше вече на верандата и трепереше в тънката си жилетка. Зад нея Люк заключваше входната врата на къщата.

— Едно бюро — каза с известно задоволство Саймън. — И леглото.

— Леглото? — Клеъри се качи в пикапа до Люк, като се мъчеше с една ръка да закопчее колана си, а Люк излезе на пътя и се спусна по Кент, след което се присегна и й помогна да се закопчее. — Как го вдигна това легло?

— Забрави ли? Супер вампирска сила.

— Попитай го какво е чул — каза Люк. Те се носеха шеметно улицата, което можеше да е прекрасно, ако Бруклинското крайбрежие беше по-добре поддържано. Клеъри изохкваше всеки път, когато налетяваха на дупка.

— Какво чу? — попита тя и затаи дъх.

— Чух как някой влиза с взлом през външната врата. Мисля, че някой я изби с крак. После Йосариан се стрелна в стаята ми и се пъхна под леглото. Така разбрах, че определено има някой вкъщи.

— А сега?

— Сега нищо не чувам.

— Това е добре, нали? — обърна се Клеъри към Люк. — Той каза, че сега не чувал нищо. Сигурно са си отишли.

— Възможно е — рече колебливо Люк. Сега бяха на магистралата и се движеха с бясна скорост към квартала на Саймън. — За всеки случай го дръж на телефона.

— Какво правиш сега, Саймън?

— Нищо. Пренесох всичко от стаята до вратата. Сега остана само да извадя Йосариан иззад парното.

— Остави го там, където си е.

— Ще ми е много трудно да обясня всичко това на мама — каза Саймън и телефонът прекъсна. Чу се щрак и толкова, на дисплея бе изписано „Край на разговора“.

— Не. Не! — Клеъри натисна бутона за повторно избиране, пръстите й трепереха. Саймън веднага вдигна. — Извинявай. Йосариан ме одраска и изпуснах телефона.

Буцата в гърлото й се стопи.

— Няма нищо, стига да си добре…

Шум като от мощна вълна заглуши гласа на Саймън. Тя дръпна телефона от ухото си. На дисплея все още беше изписано, че има връзка с номера.

— Саймън! — изкрещя тя в телефона. — Саймън, чуваш ли ме?

Звукът от трошене спря. Чу се нещо като издрънчаване и един висок нечовешки вой — Йосариан? Последва звук от падането на нещо тежко на земята.

— Саймън? — прошепна тя.

Чу се щракване, а после някакъв провлечен, развеселен глас заговори в ухото й.

— Клариса — каза той. — Знаех си, че ти си на телефона.

Тя стисна очи, стомахът й се преобърна, сякаш беше във влакче на ужасите, което току-що се е спуснало за първи път.

— Валънтайн.

— Искаш да кажеш „татко“ — рече той, като звучеше искрено ядосан. — Що за моден навик да се обръщате към родителите си на малки имена.

— Начинът, по който ми се иска да те нарека, е много по-неприличен, отколкото обръщението по име — сопна му се тя. — Къде е Саймън?

— Имаш предвид вампирчето ли? Съмнителна компания за момиче от добро семейство на ловци на сенки, не мислиш ли? За в бъдеще очаквам също да имам думата при подбора на приятелите ти.

— Какво си направил на Саймън?

— Нищо — каза раздразнено Валънтайн. — Засега.

И затвори.

 

 

Когато Алек се върна в залата за фехтовка, Джейс лежеше на пода и си представяше танцуващи момичета, стараейки се да не обръща внимание на болката в китките си. Не се получаваше обаче.

— Какво правиш? — попита Алек, като коленичи толкова близо, колкото позволяваше трептящата стена на затвора. Джейс си каза, че Алек задаваше с добро чувство този въпрос и си припомни, че преди би го възприел по-скоро като нещо мило, отколкото дразнещо. Но не успя.

— Мислех да полежа на пода и да се погърча от болка — изръмжа той. — Това ми помага.

— Наистина? О… ти се майтапиш. Може пък това да е добър знак — каза Алек. — Ако искаш, можеш да седнеш. Ще се опитам да промуша нещо през стената.

Джейс се изправи така внезапно, че му се зави свят.

— Алек, недей…

Но Алек вече му подаваше нещо с две ръце, сякаш деца си подхвърляха топка. Една червена сфера проби трептящата завеса и се търкулна към Джейс, като леко се удари в коляното му.

— Ябълка. — Той я вдигна с известно усилие. — Колко подходящо.

— Мислех, че може да си гладен.

— Гладен съм. — Джейс отхапа от ябълката. Сокът потече по ръцете му и изпращя в сините пламъци, които приклещваха китките му. — Писа ли на Клеъри?

— Не. Изабел не ме пуска в стаята си. Само замеряше вратата с разни неща и крещеше. Каза, че ако вляза, ще скочи от прозореца. Като нищо ще го направи.

— Сигурно.

— Имам чувството — каза Алек и се усмихна, — че никога няма да ми прости предателството спрямо теб.

— Добро момиче — каза с признателност Джейс.

— Но аз не съм те предал, идиот такъв.

— Важно е доброто желание.

— Точно така, защото съм ти донесъл още нещо. Не знам дали ще проработи, но не е зле да опитаме. — Той плъзна през стената нещо малко и металическо. Беше някакъв сребърен диск, голям колкото монета от 25 цента. Джейс остави ябълката и посегна с любопитство към диска.

— Какво е това?

— Взех го от бюрото в библиотеката. Виждал съм родителите ми да го ползват за сваляне на белезници. Мисля, че действа един вид като отключваща руна. Може да опитаме…

Той млъкна, когато Джейс допря диска до китките си, като го държеше несръчно с два пръста. В мига на допира до синия пламък оковите проблеснаха и изчезнаха.

— Благодаря. — Джейс потърка китките си, всяка от които с ивица ожулена, кървяща кожа. Той започна да проверява дали може да движи пръстите си. — Не е пила, скрита в хляб, но определено спаси ръцете ми.

Алек го гледаше. Вълните на дъждовната завеса визуално издължаваха лицето му и му придаваха разтревожен вид — или може би той наистина беше разтревожен.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо, докато говорех с Изабел преди малко. Казах й, че не може да скочи от прозореца и по-добре да не опитва, защото може да се убие.

Джейс кимна.

— Добър съвет от големия батко.

— Но когато се замислих дали това важи и в твоя случаи… искам да кажа, виждал съм те в ситуации, при които на практика летиш. Виждал съм те да падаш от третия етаж и да се приземяваш като котка, да скачаш от земята до покрива…

— Така като си слушам отстрани постиженията, наистина ги намирам за забележителни, но не разбирам накъде биеш, Алек.

— Искам да кажа, че този затвор има четири стени, а не пет.

Джейс се втренчи в него.

— Значи Ходж беше прав, като казваше, че геометрията ще ни влезе в употреба и в ежедневието. Точно така, Алек. Тази клетка има четири стени. И ако инквизиторката не беше сложила две от тях, то може би…

— ДЖЕЙС — рече Алек, губейки търпение. — Имах предвид, че килията ти няма таван. Между теб и тавана няма нищо.

Джейс погледна нагоре. Дървените греди изглеждаха недостижимо високо и се губеха в сенките.

— Ти си луд.

— Възможно е — каза Алек. — Но също така е възможно да съм наясно с това какво можеш. — Той сви рамене. — Поне можеш да опиташ.

Джейс погледна към Алек, към откритото му, честно лице и спокойни сини очи. Той е луд, помисли си Джейс.

Иначе беше вярно, в разгара на битките бе правел чудеса, ала не само той. Дължеше се на кръвта на ловците на сенки, на дългите години обучение… и все пак бе невъзможно да скочи на десет метра височина.

Как ще разбереш дали можеш нещо, ако никога не се опиташ да го направиш?, обади се тих вътрешен глас.

Гласът на Клеъри. Той се сети за нея и за нейните руни, за Града на тишината и за това как бе свалила оковите от ръцете му, за което се изискваше огромна сила. Двамата с Клеъри имаха една и съща кръв. Ако Клеъри е способна на такива неща, то защо да не е възможно…

Джейс се изправи на крака, почти машинално, огледа се наоколо, като бавно се спря на всеки предмет в стаята. През завесата от сребрист огън, която го обграждаше, все така се виждаха огледалата от пода до тавана и купищата оръжия, висящи на стените, чиито остриета матово блестяха. Наведе се и вдигна недоизядената ябълка от пода, погледа я известно време замислено… после замахна с ръка и я хвърли с всичка сила към една от стените. Ябълката се удари в трепкащата сребриста стена и се пръсна в корона от леещ се син пламък.

Джейс чу как Алек изплашено затаи дъх. Значи инквизиторката не беше преувеличила. Ако удареше твърде силно някоя от стените на затвора, щеше да умре.

Алек се изправи на крака, внезапно разтреперан.

— Джейс, не съм сигурен, че…

— Млъкни, Алек. И не ме гледай така. Това не ми помага.

Каквото и да бе отвърнал Алек, Джейс не го чу. Той бавно се завъртя на място, а очите му се фокусираха върху дървените греди. Руните, които му осигуряваха отлично зрение на дълго разстояние, веднага се активираха и сякаш гредите се приближиха оптически. Той виждаше нащърбените им ръбове, техните извивки и чворове, черните петна, получени с времето. Ала те бяха здрави. Вече стотици години поддържаха покрива на Института. Щяха да издържат и един тийнейджър. Джейс раздвижи пръстите си, пое дълбоко, бавно и контролирано въздух, точно както го беше учил баща му. Мислено си представи картина, в която той скача, издига се нагоре, хваща се за една от гредите и леко и плавно се качва върху нея. Повтаряше си, че е лек като стрела, която свисти във въздуха, бързо и без да спира. Ще е лесно, каза си той. Лесно като детска игра.

— Аз съм стрелата на Валънтайн — прошепна Джейс. — Все едно дали той знае това или не.

И скочи.