Касандра Клеър
Град от пепел (15)

14
Безстрашие

Когато Клеъри се събуди, светлината струеше през прозорците и някаква остра болка се обаждаше в лявата й буза. Тя се обърна и видя, че беше заспала върху скицника си, чийто ръб се беше врязал в лицето й. Пък и беше изпуснала писалката си върху завивката и сега върху нея се беше образувало черно мастилено петно. Тя изстена, изправи се като търкаше нещастно бузата си, и отиде да си вземе душ.

В банята бе пълно с издайнически знаци за случилото се през изминалата нощ. В коша за боклук бяха изхвърлени окървавени парцали и цялата мивка беше изцапана със засъхнала кръв. Клеъри потръпна и се отправи към душ-кабината, хванала шише душ-гел с екстракт от грейпфрут, с който се надяваше да измие от себе си мъчителното чувство на безпокойство.

След това, увита в един от хавлиените халати на Люк и с кърпа около влажната си коса, тя отвори вратата на банята и видя Магнус, застанал от другата страна. В едната си ръка държеше кърпа, а другата прокарваше през косата си. Трябва да е спал накриво, помисли си тя, защото от едната страна блестящите бодли изглеждаха сплескани.

— Защо на вас, момичетата, къпането ви отнема толкова време? — попита раздразнено той. — Независимо дали сте смъртни, ловци на сенки или магьосници, всички сте едни и същи. Докато чакам тук, ще остарея.

Клеъри му направи път да мине.

— Всъщност на колко си години? — полюбопитства тя.

Магнус й намигна.

— Живял съм по времето, когато Мъртво море беше само едно езеро.

Клеъри завъртя очи.

Магнус й направи отпъждащ жест с ръка.

— А сега разкарай оттук малкия си задник. Спешно трябва да ползвам банята, косата ми е истинска катастрофа.

— Гледай да не изразходиш всичкия ми душ-гел, никак не е евтин — подвикна му Клеъри и се отправи към кухнята, където след кратко суетене намери кафе и филтри, и зареди кафе-машината. Познатото клокочене и миризмата на процеждащото се през филтъра кафе пропъдиха чувството й на безпокойство. Докато има кафе на този свят, нещата все някак ще се наредят, нали така?

Върна се отново в спалнята, за да се облече. Десет минути по-късно, с джинси и пуловер на сини и зелени райета, вече беше във всекидневната и се опитваше да събуди Люк. Той изстена и се надигна леко, косата му беше разрошена, а лицето — още сънено.

— Как си? — попита Клеъри, като му подаде една нащърбена чаша, пълна с горещо кафе.

— Вече по-добре. — Люк погледна разкъсаната си риза, раздърпаните краища бяха изцапани с кръв. — Къде е Мая?

— Спи в твоята стая, не помниш ли? Ти каза, че може да остане там. — Клеъри седна на страничната облегалка на дивана.

Люк потърка очите си, под които се бяха образували дълбоки сенки.

— Не помня много от изминалата нощ — призна той. — Само си спомням, че излязох до пикапа и оттам нататък — нищо.

— Навън имаше още демони. Те, те нападнаха. Ние с Джейс им видяхме сметката.

— Още древак демони?

— Не. — Клеъри говореше с отвращение. — Джейс ги нарече раум демони.

— Демони раум? — Люк се изпъна. — Това не е шега работа. Древак демоните са опасни, но раум демоните…

— Всичко е наред — каза Клеъри. — Обезвредихме ги.

— Вие ли ги обезвредихте? Или Джейс? Клеъри, не желая ти…

— Не е каквото си мислиш. — Тя поклати глава. — Излязохме навън…

— Магнус не беше ли тук? Защо не е отишъл с вас? — прекъсна я Люк, видимо разстроен.

— Защото бях зает да лекувам Мая — каза Магнус, който влизаше във всекидневната и силно миришеше на грейпфрут. Косата му беше увита в кърпа, а той бе облечен в лъскав син анцуг със сребристи ленти отстрани. — Ама че признателност!

— Аз съм признателен. — Люк изглеждаше, сякаш хем се ядосва, хем едва се удържа да не прихне. — Но ако се беше случило нещо с Клеъри…

— Мая щеше да умре, ако бях отишъл с тях — каза Магнус, като се отпусна в един фотьойл. — Двамата с Джейс са се справили чудесно с демоните и сами, нали така? — Той се обърна към Клеъри.

Тя се смути.

— Виж, беше само…

— Само какво? — Беше Мая, все още облечена с дрехите от изминалата нощ, с метната върху тениската й голяма фланела на Люк. Тя прекоси мълчаливо стаята и седна предпазливо на фотьойла. — На кафе ли ми мирише? — попита с надежда, като бърчеше носа си.

Ама наистина, помисли си Клеъри, никак не беше честно една върколачка да е толкова стройна и хубава. По й прилягаше да е някоя едра и космата, дори и с косми, подаващи се от ушите. Ей това, добави наум Клеъри, обяснява защо нямам приятелки и прекарвам цялото си време със Саймън. Трябва да се взема в ръце. Тя се изправи на крака.

— Искаш ли да ти донеса?

— Разбира се. — Мая кимна. — С мляко и захар! — извика тя, докато Клеъри излизаше от стаята, но когато се върна от кухнята с чаша димящо кафе в ръка, момичето-върколак беше намръщено. — Не си спомням какво точно се случи през изминалата нощ — каза тя, — но беше нещо, свързано със Саймън, нещо, което ме разтревожи…

— Ами ти се опита да го убиеш — рече Клеъри, като отново седна на страничната облегалка на дивана. — Сигурно заради това.

Мая пребледня и заби поглед в кафето си.

— Бях забравила. Сега той е вампир. — Тя вдигна поглед към Клеъри. — Не съм искала да го нараня. Аз просто бях…

— Слушам те? — Клеъри повдигна вежди. — Просто беше какво?

Лицето на Мая постепенно стана тъмночервено. Тя остави чашата си на близката масичка.

— Искаш ли да си полегнеш? — предложи й Магнус. — Открих, че това помага, когато внезапно осъзнаеш ужаса на станалото.

Изведнъж очите на Мая се напълниха със сълзи. Клеъри погледна ужасено Магнус, но видя, че той бе не по-малко притеснен — после погледна Люк.

— Направи нещо — изсъска му тя под носа си. Магнус може и да беше магьосник, който умее да лекува опасни рани само с блясъка на син огън, ала Люк беше ненадминат в справянето с ревящи тийнейджърки.

Люк започна да изритва одеялото си, готвейки се да стане, но преди да се изправи на крака, външната врата се отвори рязко и влезе Джейс, последван от Алек, който носеше бяла кутия. Магнус веднага свали кърпата от главата си и я пусна зад фотьойла. Без гела и брилянтина косата му беше тъмна и права, стигаща почти до раменете.

Както винаги, очите на Клеъри мигом се стрелнаха към Джейс. Не можеше да си наложи да не го прави, но пък и едва ли някой беше забелязал. Джейс изглеждаше нервен и напрегнат, но в същото време уморен, със сиви сенки около очите. Погледът му се плъзна безучастно по нея и се спря върху Мая, която продължаваше да плаче безмълвно и сякаш не ги беше чула да влизат.

— Виждам, че всички сте в добро настроение — отбеляза той. — Явно духът е на нужното ниво, а?

Мая избърса очите си.

— По дяволите — промърмори тя. — Мразя да плача пред ловци на сенки.

— Тогава върви да плачеш в другата стая — каза Джейс, в гласа му нямаше и капка топлота. — Определено нямаме нужда от цивренето ти, докато си говорим.

— Джейс — започна предупредително Люк, но Мая беше вече станала и излизаше от стаята през вратата на кухнята.

Клеъри се обърна към Джейс.

— Докато си говорим? Та ние изобщо не си говорехме.

— Но ще си говорим — каза Джейс, като се просна на пейката пред пианото и протегна дългите си крака. — Като за начало Магнус ще иска да ми се развика, нали Магнус?

— Да — каза Магнус, докато откъсваше очи от Алек, достатъчно бавно, за да успее да се намръщи. — Къде, по дяволите, беше? Мисля, че с теб се бяхме разбрали да не излизаш.

— А аз си мислех, че няма право на избор — каза Клеъри. — Не трябва ли да бъде там, където си и ти? Сещаш се, заради магията.

— По принцип, да — каза сърдито Магнус, — но снощи, след всичко, което направих, моята магия се… изчерпа.

— Изчерпа?

— Да. — Магнус изглеждаше по-ядосан от всякога. — Дори висшият магьосник на Бруклин няма неизчерпаеми ресурси. Аз съм най-обикновен човек. Е — поправи се той, — не чак толкова обикновен.

— Но сигурно си знаел, че ресурсите ти са изчерпани — каза Люк, без да бъде нелюбезен, — нали?

— Да, и накарах това копеле да се закълне, че няма да излиза оттук. — Магнус гледаше гневно Джейс. — Сега вече ми е ясно колко държат на думата си вашите прехвалени ловци на сенки.

— Явно не знаеш как да ме накараш да се закълна наистина — каза невъзмутимо Джейс. — Ние признаваме само клетвата в ангела.

— Така е — рече Алек. Това беше първото нещо, което каза, откакто бяха влезли в къщата.

— Разбира се, че е така. — Джейс вдигна чашата с недокоснато кафе на Мая и отпи от него. Направи гримаса. — Със захар ли е?

— И все пак, къде беше цяла нощ? — попита Магнус, вече раздразнено. — С Алек ли?

— Не можах да заспя и излязох да се поразходя — отвърна Джейс. — Връщам се на сутринта и едва не се сблъсках с това тъжно копеле на верандата. — Той посочи Алек.

Магнус се оживи.

— Тук ли беше през цялата нощ? — попита той Алек.

— Не — рече Алек. — Ходих си у нас и после пак се върнах. Не виждате ли, че съм се преоблякъл?

Всички го погледнаха. Алек бе облечен с тъмен пуловер и джинси, точно както и предишния ден. Клеъри реши просто да му повярва.

— Какво има в кутията? — попита тя.

— А, да. — Алек погледна към кутията така, сякаш беше забравил за нея. — Ами, донати. — Той я отвори и я постави на холната масичка. — Иска ли някой?

Оказа се, че всички искат. Джейс взе дори два. След като си изяде доната с пълнеж от ванилов крем и шоколадова глазура, Люк значително се ободри, доизрита одеялото си и седна облегнат на дивана.

— Има едно нещо, което не разбирам — каза той.

— Само едно? Значи в сравнение с нас си доста информиран — рече Джейс.

— Когато не се прибрах, вие двамата сте излезли да ме търсите — каза Люк, поглеждайки ту Клеъри, ту Джейс.

— Тримата — рече Клеъри. — Саймън също беше с нас.

Люк имаше измъчен вид.

— Добре. Тримата. Имало е два демона, а Клеъри каза, че не сте убили нито един от тях. Какво стана тогава?

— Аз щях да убия моя, но той избяга — каза Джейс. — Пък и…

— Но защо му е да го прави? — поинтересува се Алек. — Те са били двама, вие — трима… да не би да се е уплашил от численото ви превъзходство?

— Без да се обиждате, но мисля, че единственият сред вас, който внушава респект, е Джейс — каза Магнус. — Един необучен ловец на сенки и един уплашен вампир…

— Мисля, че аз бях причината — каза Клеъри. — Като че ли се уплаши от мен.

Магнус примигна.

— Аз не казах ли, че…

— Не твърдя, че се е уплашил от мен, защото съм страшна — каза Клеъри. — Само уточнявам, че се уплаши. — Тя вдигна ръка и я обърна така, че да могат да видят знака от вътрешната страна на ръката й.

Настъпи внезапна тишина. Джейс я гледаше вцепенен, после отмести поглед, Алек примигна, а Люк беше смаян.

— Никога досега не съм виждал този знак — каза най-после той. — А някой от вас?

— Не — рече Магнус. — Но не ми харесва.

— Не знам какво е това или какво означава — каза Клеъри, като свали ръката си. — Но в Сивата книга го няма.

— В Сивата книга има всички руни — каза категорично Джейс.

— Не и тази — отвърна Клеъри. — Тази я сънувах.

— Сънува я? — кипна Джейс, сякаш му беше нанесла лична обида. — Какви са тези игрички, Клеъри?

— Никакви игрички не са. Не помниш ли как, когато бяхме в двореца на феите… — Джейс изглеждаше така, сякаш го беше ударила. Клеъри продължи, като бързаше, за да не му остави възможност да я прекъсне: — … кралицата на феите ни каза, че сме експерименти? Че Валънтайн е направил… нещо с нас, за да бъдем различни, специални? Кралицата каза, че моята дарба са думите, които не могат да бъдат изречени, а на теб ти е отредена дарбата на самия ангел.

— Това е измишльотина.

— Феите не лъжат, Джейс. Думи, които не могат да бъдат изречени… имала е предвид руни. Всяка има различно значение, но те трябва да бъдат нарисувани, а не изговорени на глас. — Тя продължи, без да обръща внимание на недоверчивия му поглед. — Помниш ли, когато ме попита как съм отключила килията ти в Града на тишината? Аз ти казах, че просто съм използвала най-обикновена отваряща руна…

— Само това ли направи? — Алек беше смаян. — Аз влязох малко след теб, а ми се стори, че някой е изкъртил вратата от пантите.

— При това, моята руна отключи не само вратата — каза Клеъри, — тя отключи и всичко в килията. Строши и оковите на Джейс. — Тя си пое въздух. — Мисля, че според кралицата аз мога да чертая много по-мощни руни от обичайните. А вероятно и да създавам нови.

Джейс поклати глава.

— Никой не може да създава нови руни…

— Очевидно тя може, Джейс — каза замислено Алек. — Наистина досега никой от нас не е виждал знак като този на ръката й.

— Алек е прав — рече Люк. — Клеъри, защо не отидеш да донесеш скицника си?

Тя го погледна с известна изненада. Сиво-сините му очи бяха уморени, леко хлътнали, но у тях се долавяше същата твърдост, която имаха, когато беше на шест години и той я уверяваше, че ако се качи на катерушката на детската площадка, той ще стои отдолу, за да я хване, в случай че падне. И наистина винаги го правеше.

— Добре — каза тя. — Ей сега се връщам.

За да отиде до гостната, Клеъри трябваше да мине през кухнята, където намери Мая, седнала на един стол, придърпан до барплота, и гледаща унило.

— Клеъри — каза тя, като скочи от стола. — Може ли за момент да поговоря с теб?

— Само да отида до стаята си да взема нещо…

— Виж, съжалявам за случилото се със Саймън. Не бях на себе си.

— О, нима? А какво ще кажеш за твърдението ти, че на всички върколаци им е заложено да мразят вампирите?

Мая въздъхна дълбоко.

— Ами ние… е, предполагам, че не е нужно да задълбочаваме този въпрос.

— Недей да обясняваш на мен, обясни го на Саймън.

Мая отново се изчерви, бузите й станаха тъмночервени.

— Не вярвам той да иска да говори с мен.

— Може пък и да склони. Той не е злопаметен.

Мая я изгледа по-внимателно.

— Не че ми влиза в работата, но вие двамата гаджета ли сте?

Клеъри усети, че самата тя започва да се изчервява и беше благодарна на луничките си, които поне донякъде прикриваха това.

— Защо искаш да знаеш?

Мая сви рамене.

— Когато за първи път го срещнах, той говореше за теб като за своя най-добра приятелка, но когато се видяхме за втори път, той те нарече свое гадже. Запитах се дали не е нещо временно.

— Горе-долу. Ние сме най-вече приятели. Това е дълга история.

— Ясно. — Руменината на Мая беше изчезнала и по лицето й отново се изписа самодоволната усмивка на закоравяло момиче. — Е, ти просто си щастливка. Макар че той сега е вампир. Но пък ти като ловец на сенки сигурно си се нагледала на какво ли не, така че мога да се обзаложа, че това не те тревожи.

— Тревожи ме — каза Клеъри по-остро, отколкото възнамеряваше. — Аз не съм Джейс.

Усмивката й стана по-широка.

— Никой не е като него. И имам чувството, че той го знае.

— Какво трябва да значи това?

— О, ти знаеш. Джейс ми напомня за едно бивше гадже. Някои момчета така те гледат, сякаш искат секс. Джейс те гледа така, сякаш вече сте правили секс, който е бил страхотен, но сега сте само приятели… макар ти самият очевидно да искаш повече. Такава ситуация влудява момичетата. Знаеш за какво говоря, нали?

Да, помисли си Клеъри.

— Не — рече тя.

— Предполагам, че не разбираш, защото си му сестра. Но те уверявам, че е така.

— Трябва да тръгвам. — Клеъри почти беше излязла от кухнята, когато се сети за нещо и се обърна. — Какво стана с него?

Мая замига объркано.

— Какво да е станало с кого?

— С бившето ти гадже. Онова, за което ти напомнял Джейс.

— А, той ли… — каза Мая. — Той беше този, който ме превърна във върколак.

 

 

— Можем да започваме — каза Клеъри, като се върна във всекидневната със скицника в едната ръка и кутията с цветни моливи — в другата. Издърпа един стол от рядко използваната маса в трапезарията — Люк винаги се хранеше в кухнята или в кабинета си, така че масата беше зарита с листове хартия и стари бележки — и седна, като постави скицника пред себе си. Чувстваше се така, сякаш щяха да я изпитват в художествената гимназия. Нарисувай тази ябълка. — Какво искате да направя?

— Ти как мислиш? — Джейс продължаваше да седи на пейката до пианото с приведени напред рамене. Имаше вид на човек, който цяла нощ не е спал. Алек се бе облегнал на пианото зад него, вероятно за да стои колкото се може по-далеч от Магнус.

— Джейс, престани. — Люк седеше изпънат, но това, изглежда, му костваше доста усилия. — Нали каза, че можеш да чертаеш нови руни, Клеъри?

— Казах, че предполагам.

— Добре, бих искал да пробваш.

— Сега ли?

Люк леко се усмихна.

— Да, освен ако не си го планирала за някой друг път.

Клеъри отгърна скицника на празна страница и заби поглед в нея. Никога досега не бе забелязвала колко празен може да е един лист. Усети как всички в стаята притихнаха, всички гледаха нея: Магнус с обичайното си любопитство; Алек бе твърде погълнат от собствените си проблеми, за да се интересува толкова от нея; Люк — изпълнен с надежда; и Джейс — със студено, плашещо безразличие. Тя си спомни как й бе казал, че би предпочел да я мрази, и се запита дали този ден вече не беше настъпил.

Тя захвърли молива си.

— Не мога да го направя просто ей така. Без каквато и да е идея.

— Каква идея? — рече Люк.

— Ами че аз дори не знам кои руни вече съществуват. Трябва ми някакво значение, някаква дума, за да начертая съответната руна.

— И за нас е доста трудно да си спомним всяка руна… — започна Алек, но за изненада на Клеъри Джейс го прекъсна.

— Какво ще кажеш за безстрашие? — рече тихо той.

— Безстрашие? — повтори като ехо тя.

— Има руни за смелост — каза Джейс. — Но никога нищо не е могло да пропъди страха. И ако ти, както казваш, можеш да създаваш нови руни… — Той се огледа наоколо и видя изненадата, изписана по лицата на Алек и Люк. — Е, просто се сетих, че няма руна против страх, това е. Пък и изглежда безобидна.

Клеъри погледна към Люк, който сви рамене.

— Давай — каза той.

Клеъри взе един тъмен сив молив от кутията и опря върха му върху листа. Мислеше за фигурите, линиите, кръговете; мислеше за знаците в Сивата книга, древни и перфектни, въплъщение на език, твърде съвършени за хората. В главата й се обади тих глас: Коя си ти, за да мислиш, че можеш да говориш езика на рая?

Моливът се задвижи. На нея дори й се струваше, че не го движи тя, а той сам начерта по листа една самотна линия. Сърцето й сякаш подскочи. Мислеше за майка си, как седи замечтано пред своите платна и рисува собствената си представа за света с мастило и маслени бои. Мислеше си: „Коя съм аз? Аз съм дъщерята на Джослин Фрей.“ Моливът отново се задвижи и този път дъхът й спря; тя се усети, че произнася шепнешком думата: „Безстрашие, безстрашие.“ Моливът отново се изправи и сега вече го водеше повече тя, отколкото той нея. Когато приключи, остави молива и за миг се втренчи смаяно в нарисуваното.

Сложната руна за безстрашие представляваше матрица от силно преплетени линии: плътна, аеродинамична руна, подобна на орел. Тя откъсна листа и го вдигна, за да могат и другите да го видят.

— Ето — каза тя и бе възнаградена от слисаното изражение на Люк — е, значи все пак не й беше вярвал, както и от леко ококорените очи на Джейс.

— Невероятно — каза Алек.

Джейс се изправи на крака, прекоси стаята и взе листа от ръката й.

— И това действа ли?

Клеъри се запита дали той искрено се интересуваше, или просто продължаваше да се заяжда.

— Какво имаш предвид?

— Просто питам как можем да сме сигурни, че руната наистина функционира? Засега това е само рисунка. Не можеш да прогониш страха от парче хартия, понеже му липсва такъв. Трябва да я изпробваме на някого от нас, за да сме сигурни, че това е истинска руна.

— Не мисля, че идеята ти е добра — каза Люк.

— Идеята е страхотна. — Джейс пусна листа отново на масата и започна да съблича якето си. — Имам си и стили. Кой ще опита върху мен?

— Ама че подбор на думи — промърмори. Магнус.

Люк се изправи.

— Не — рече той. — Джейс, за теб думата „страх“ не съществува. Не мисля, че можем да съдим за действието на руната по това дали сработва при теб.

Алек издаде хлипащ звук, който прозвуча като смях. Джейс само леко и студено се усмихна.

— Думата „страх“ е позната и на мен — каза той. — Просто съм си наложил да вярвам, че не притежавам недостатък, който да бъде наречен с нея.

— Точно в това е проблемът — каза Люк.

— Ами защо тогава не опитаме с теб? — рече Клеъри, но Люк поклати глава.

— Не можеш да поставяш руни върху долноземци, Клеъри, няма да имат ефект. Демоничното заболяване, което причинява ликантропията, не позволява на знаците да действат.

— Тогава…

— Опитай на мен — каза неочаквано Алек. — Малко безстрашие няма да ми е излишно. — Той съблече якето си, хвърли го на стола до пианото, после прекоси стаята и застана пред Джейс. — Ето. Постави знака на ръката ми.

Джейс погледна към Клеъри.

— Или предпочиташ ти да го поставиш…?

Тя поклати глава.

— Не. Ти си по-добър в поставянето на знаци от мен.

Джейс сви рамене.

— Навий си ръкава, Алек.

Алек послушно нави ръкава си. На горната част на ръката му вече имаше постоянен знак, някаква елегантна заврънтулка от линии, която се предполагаше, че му дава идеалния баланс. Всички се наведоха напред, дори и Магнус, докато Джейс внимателно очертаваше контурите на руната на безстрашието върху ръката на Алек, точно под вече съществуващия знак. Алек се намръщи, когато стилито започна да прогаря кожата му, очертавайки новия знак. Когато Джейс приключи, той пъхна обратно стилито в джоба си и заразглежда възхитено работата си.

— Е, поне изглежда красиво — отбеляза той. — Независимо дали действа или не…

Алек докосна новия си знак с върха на пръстите си, после погледна останалите в стаята и установи, че всички го гледат втренчено.

— Е? — рече Клеъри.

— Какво, е? — Алек смъкна ръкава си, като скри знака.

— Ами как се чувстваш? Някаква разлика?

Алек се замисли.

— Не бих казал.

Джейс вдигна ръце.

— Явно не става.

— Не бързай — каза Люк. — Може би просто още не е активирана. Очевидно тук няма нищо, от което Алек да се бои.

Магнус погледна към Алек и вдигна вежди.

— Буу — каза той.

Джейс се ухили.

— Хайде, не може да нямаш някоя и друга фобия. Кое те плаши?

Алек помисли малко.

— Паяци — каза той.

Клеъри се обърна към Люк.

— Да се намира тук някъде паяк?

Люк вече се дразнеше.

— Откъде ще се вземат паяци у мен? Приличам ли ви на човек, който ги колекционира?

— Не се обиждай — рече Джейс, — но някак си оставяш такова впечатление.

— Знаете ли — сопна се Алек, — може би експериментът беше глупав.

— А от тъмното? — сви рамене Клеъри. — Можем да те заключим в мазето.

— Аз съм ловец на демони — рече Алек, вече поизгубил търпение. — Клеъри, аз не се страхувам от тъмното.

— Е, само предположих.

— Но предположението ти е погрешно.

Клеъри понечи да отговори, но я прекъсна звънецът на вратата. Тя погледна Люк и повдигна вежди.

— Саймън?

— Не е възможно. Посред бял ден е.

— Да, вярно. — Отново беше забравила. — Искаш ли аз да отворя?

— Не. — Той се изправи, като леко изсумтя от болка. — Добре съм. Сигурно е посетител, който се чуди защо книжарницата е затворена.

Той прекоси стаята и отвори вратата. Раменете му се вцепениха от изненада. Клеъри чу рязък и гневен, познат женски глас, а миг по-късно Изабел и Мерис Лайтууд минаха покрай Люк и влязоха в стаята, последвани от сивата, заплашителна фигура на инквизиторката. Зад тях вървеше висок и широкоплещест мъж, с тъмна коса и мургава кожа, с гъста черна брада. Макар че бяха изминали много години, Клеъри го разпозна от старата снимка, която й бе показал Ходж: беше Робърт Лайтууд, бащата на Алек и Изабел.

Магнус стреснато вдигна глава. Джейс ужасно пребледня, но не показа никаква друга емоция. А Алек… Алек премести втренчения си поглед от сестра си към майка си, после към баща си и накрая към Магнус, ясните му, светлосини очи потъмняха от твърда решителност. Той пристъпи крачка напред, като застана между родителите си и останалите в стаята.

Мерис, при вида на най-големия си син в средата на всекидневната на Люк, бавно произнесе:

— Алек, какво за Бога правиш тук? Мисля, че се разбрахме относно…

— Майко — прекъсна я Алек, при което гласът му беше твърд, неумолим, но без да бъде груб. — Татко. Има нещо, което трябва да ви кажа. — Той им се усмихна. — Срещам се с някого.

Робърт Лайтууд изгледа сина си с известно раздразнение.

— Алек — рече той, — не мисля, че моментът е подходящ.

— Напротив. Важно е. Вижте, аз не просто се срещам с някого. — Думите сякаш се изливаха като порой от Алек, докато родителите му го гледаха объркано. Изабел и Магнус го зяпаха втренчено с почти едно и също изражение на изненада. — Срещам се с долноземец. По-точно, срещам се с един маг…

Бърз като светкавица, Магнус махна с пръсти към Алек. Въздухът около Алек затрептя — очите му се завъртяха — и той тупна на пода като покосено дърво.

— Алек! — Мерис закри устата си с ръка. Изабел, която стоеше най-близо до брат си, веднага клекна до него. Но Алек вече се беше размърдал, клепачите му трепнаха и се отвориха.

— Ка… какво… защо съм на пода?

— Добър въпрос. — Изабел гледаше намръщено към брат си. — Какво беше това?

— Какво беше кое? — Алек се надигна и седна, като се държеше за главата. По лицето му премина тревога. — Чакай… казах ли нещо? Искам да кажа, преди да припадна.

Джейс изсумтя.

— Нали се чудехме дали онова нещо, което нарисува Клеъри действа? — попита той. — Е, очевидно действа.

Алек беше ужасен.

— Какво казах?

— Каза, че се срещаш с някого — рече баща му. — Макар да не ни обясни защо това е важно.

— Няма значение — каза Алек. — Искам да кажа, с никого не се срещам. Освен това не е важно. По-точно, нямаше да е важно, ако се срещах с някого, но всъщност не се срещам с никого.

Магнус го гледаше така, както се гледа пълен идиот.

— Алек не е на себе си — каза той. — Страничен ефект от демоничната отрова. Много неприятно, но скоро ще се оправи.

— Демонична отрова ли? — Гласът на Мерис се изтъни до фалцет. — Никой не е докладвал в Института за атака от демони. Какво става тук, Лушън? Това е домът ти, нали? Знаеш прекрасно, че ако е имало нападение на демони, трябва да докладваш за него…

— Люк също беше нападнат — каза Клеъри. — Беше изпаднал в безсъзнание.

— Колко удобно. Единият в безсъзнание, другият очевидно не на себе си — каза инквизиторката. Острият й като нож глас разряза стаята и накара всички да притихнат. — Прекрасно знаеш, долноземецо, че Джонатан Моргенстърн не е просто твой гост. Идеята беше той да е затворник под наблюдението на магьосник.

— Вие пък прекрасно знаете, че си имам име — каза Магнус. — Не че това — добави той, като се сети, че е прекъснал инквизиторката — има някакво значение, разбира се. Всъщност забравете.

— Знам името ти, Магнус Бейн — рече инквизиторката. — Това не е първият ти провал; няма да получиш повече шансове.

— Какъв провал? — наежи се Магнус. — Че съм довел момчето тук? В договора, който подписах, никъде не се казва, че не мога да го взимам със себе си, когато ходя някъде.

— Не това е провалът ти — каза инквизиторката. — А че си го пуснал снощи да се види с баща си, в това е провалът ти.

Настъпи тягостна тишина. Алек бавно се изправи, очите му търсеха тези на Джейс, ала той не гледаше към него. Лицето му беше непроницаемо.

— Това е смешно — рече Люк. Клеъри рядко го беше виждала толкова ядосан. — Джейс дори не знае къде е Валънтайн. Престанете да го тормозите.

— Това ми е работата, долноземецо — каза инквизиторката. — Да тормозя някого. — Тя се обърна към Джейс. — А сега ми кажи истината, момче, и всичко ще бъде много по-лесно.

Джейс вдигна брадичка.

— Къде съм бил, си е моя работа.

— Ако си невинен, защо просто не кажеш истината? Кажи ни къде беше снощи. Кажи ни за малката увеселителна лодка на Валънтайн.

Клеъри го погледна втренчено. Отидох да се поразходя, беше казал той. Но това нищо не означаваше. Може би наистина бе излязъл да се поразходи. Но сърцето и стомахът й се свиха. Знаеш ли кое е най-лошото, което може да се случи?, беше казал Саймън. Да изгубиш доверието си в човека, когото обичаш повече от всичко на света.

След като Джейс не каза нищо, Робърт Лайтууд се обади със своя дълбок басов глас:

— Имоджин? Да не искаш да кажеш, че Валънтайн…

— … се намира на кораб насред Ийст Ривър? — каза инквизиторката. — Точно така.

— Ето защо не съм могъл да го намеря — рече Магнус сякаш на себе си. — Цялата тази вода е прекъснала магията ми.

— Какво е правил Валънтайн насред реката? — попита смаяно Люк.

— Питай Джонатан — каза инквизиторката. — Наел си е мотор от предводителя на вампирския клан на града и е отлетял с него към кораба. Не е ли така, Джонатан?

Джейс нищо не каза. Лицето му бе непроницаемо. На инквизиторката обаче сякаш не й достигаше напрежението в стаята, което лакомо поглъщаше.

— Бръкни в джоба на якето си — каза тя. — Извади предмета, който взе миналата нощ от Института.

Джейс бавно изпълни желанието й. Когато извади ръката от джоба си, Клеъри видя, че държи някакъв блестящ синьо-сив предмет. Огледалното парче от Портала.

— Дай ми го. — Инквизиторката го дръпна от ръката му. Той се намръщи; ръбът на стъклото го беше порязал и от дланта му бликна кръв. Мерис тихо извика, но не помръдна. — Знам, че си се върнал в Института за това — каза инквизиторката, вече по-ведро. — Подозирах, че твоята сантименталност няма да ти позволи да го оставиш.

— Какво е това? — попита изумено Робърт Лайтууд.

— Парче от Портал под формата на огледало — отвърна инквизиторката. — Когато Порталът е бил строшен, се е запазила картина от последната дестинация. — Тя повъртя парчето стъкло в дългите си, подобни на паяк пръсти. — В случая, вилата на Уейланд.

Джейс проследи с очи движението на огледалото. Това парченце се стори на Клеъри като отчупено късче синьо небе. Запита се дали в Идрис изобщо някога е валяло.

С внезапно, злобно движение, което не съответстваше на спокойния й тон, инквизиторката захвърли огледалното парче на земята. То мигом се пръсна на миниатюрни парченца. Клеъри чу как Джейс шумно си пое въздух, без обаче да помръдне.

Инквизиторката извади чифт сиви ръкавици и коленичи сред отломъците от огледалото, като ги хващаше едно по едно, докато накрая намери това, което търсеше — тънък лист хартия. Тя се изправи и го вдигна високо, за да могат всички в стаята да видят плътно изписаната с черно мастило руна.

— Начертах върху тази хартия проследяваща руна и я пъхнах между огледалната повърхност и гърба на огледалото. После върнах парчето в стаята на момчето. Не се упреквай, задето не си я забелязал — каза тя на Джейс. — И по-стари и мъдри глави са били надхитрявани от Клейва.

— Вие сте ме шпионирали — процеди Джейс, чийто глас трепереше от гняв. — Това ли прави Клейвът, нахлува в личното пространство на своите ловци на сенки…

— Внимавай как разговаряш с мен. Не си единственият, който е нарушил Закона. — Леденият поглед на инквизиторката се плъзна из стаята към Изабел и Алек. — Направиха го и твоите приятели, като те изведоха от Града на тишината и те освободиха от домашния арест при магьосника.

— Джейс не е наш приятел — рече Изабел. — Той е наш брат.

— Подбирай приказките си, Изабел Лайтууд — каза инквизиторката. — Можеш да бъдеш сметната за съучастник.

— Съучастник? — За най-голяма изненада на всички, проговорилият беше Робърт Лайтууд. — Момичето просто се опитва да предпази семейството ни от разруха. За Бога, Имоджин, та те са само деца…

— Деца ли? — Инквизиторката насочи ледения си поглед към Робърт. — Колкото сте били деца и вие, когато Кръгът се опълчи на Клейва, нали? Колкото и синът ми е бил дете, когато… — не довърши тя и сякаш й струваше огромно усилие да си възвърне самообладанието.

— Значи, всичко е заради Стивън — каза Люк с нотка на състрадание в гласа. — Имоджин…

Инквизиторката изкриви лице.

— Стивън няма нищо общо! Става въпрос за Закона!

Тънките пръсти на Мерис трепнаха, когато притисна ръцете си една в друга.

— Ами Джейс — каза тя. — Какво ще стане с него?

— Утре ще се върне с мен в Идрис — каза инквизиторката. — Изгубихте правото си да разберете нещо повече от това.

— Как така ще го заведете на онова място? — недоумяваше Клеъри. — Кога ще се върне отново?

— Клеъри, недей — рече Джейс. Той искаше да й попречи да говори, но тя продължи.

— Проблемът тук не е Джейс! Проблемът е Валънтайн!

— Стига, Клеъри! — изкрещя й Джейс. — За твое собствено добро, престани!

Несъзнателно Клеъри се сви — никога преди не й беше крещял така, дори и когато го беше замъкнала в стаята на майка им в болницата. Тя видя израза на лицето му, когато бе забелязал уплахата й и й се прииска да може да върне времето назад.

Преди да успее да каже още нещо, Люк сложи ръка на рамото й. Той заговори мрачно, както в нощта, когато й разказваше историята на живота си.

— Ако момчето е отишло при баща си — каза той, — въпреки че знае какъв баща е Валънтайн, то е защото ние сме го разочаровали, а не защото той е разочаровал нас.

— Спести ни сантименталностите, Лушън — каза инквизиторката. — Станал си мек като мундан.

— Тя е права. — Алек седеше на ръба на дивана със скръстени ръце и стисната челюст — Джейс ни излъга. Няма прошка за това.

Джейс зяпна от почуда. Той беше уверен в лоялността на Алек и Клеъри, не можеше да го вини за това.

Дори Изабел се беше втренчила ужасено в брат си.

— Алек, как можа да кажеш това?

— Законът си е закон, Изи — рече Алек, без да поглежда към сестра си. — Не може да бъде заобиколен.

При тези думи Изабел проплака от ярост и смайване, втурна се към външната врата и я затръшна след себе си. Мерис понечи да тръгне след нея, но Робърт дръпна жена си и й прошепна нещо.

Магнус се изправи на крака.

— Е, мисля, че е време и аз да си ходя — каза той. Клеъри забеляза, че избягваше да поглежда към Алек. — Щеше ми се да кажа, че за мен бе удоволствие да се видя с всички вас, но истината е различна. Ако трябва да съм откровен, беше крайно неловко и се надявам мигът, в който отново ще се видя с някого от вас, да не настъпи скоро.

Алек бе забил поглед в земята, докато Магнус се изниза от стаята.

— Двама по-малко — каза Джейс с престорена веселост. — Кой е следващият?

— Стига приказки — рече инквизиторката. — Дай ми ръцете си.

Джейс протегна ръце, а инквизиторката извади от някакъв вътрешен джоб стили и започна да чертае знаци около китките му. Когато отмести ръцете си, китките на Джейс бяха вързани една за друга с нещо, което приличаше на гривна от горящи пламъци.

Клеъри извика.

— Какво правите? Ще го нараните…

— Добре съм, сестричке. — Джейс говореше съвсем спокойно, но тя забеляза, че избягва погледа й. — Пламъците няма да ме изгорят, освен ако не се опитам да освободя ръцете си.

— А колкото до теб — добави инквизиторката, обръщайки се към Клеъри за нейна най-голяма изненада, сякаш едва сега забеляза присъствието й. — За твой късмет си била отгледана от Джослин и си могла да избегнеш пагубното влияние на баща си. При все това ще те държа под око.

Люк стисна още по-здраво рамото на Клеъри.

— Това заплаха ли е?

— Клейвът не отправя заплахи, Лушън Греймарк. Клейвът обещава и изпълнява обещанията си — каза инквизиторката почти развеселено. Тя беше единствената в стаята, която можеше да бъде описана по този начин. Всички останали, с изключение на Джейс, бяха като попарени. Той се беше озъбил свирепо, но Клеъри се съмняваше, че изобщо го съзнава. Приличаше на лъв в капан.

— Хайде, Джонатан — каза инквизиторката. — Върви пред мен. Ако забележа, че се каниш да избягаш, ще забия камата си между раменете ти.

Джейс трябваше да положи усилия, за да отвори вратата с вързаните си ръце. Клеъри стисна зъби, за да не изкрещи, и в следващия миг вратата се отвори, Джейс излезе, последван от инквизиторката.

Семейство Лайтууд също се изнизаха в редица, като Алек продължаваше да гледа в земята. Вратата се затвори след тях и Клеъри и Люк останаха сами във всекидневната, онемели от изумление.