Касандра Клеър
Град от пепел (12)

11
Дим и стомана

Интензивното отделение на болница „Бет Израел“ винаги бе напомняла на Клеъри за снимки от Антарктика: беше студено и неуютно, а всички цветове бяха или сиви, или бели, или бледосини.

Стените в стаята на майка й бяха бели, тръбите, които се виеха около главата й и влизаха в пиукащите апарати около леглото й, бяха сиви, а одеялото, с което бе завита до гърдите — бледосиньо. Лицето й беше бяло. Единственото цветно нещо в стаята беше червената й коса, която блестеше върху снежната възглавница като ярко знаме на южния полюс, открояващо се като неприсъщо за пейзажа.

Клеъри се питаше как ли смогва Люк да плаща за тази самостоятелна стая, откъде взима пари и как се сдобива с тях. Можеше да го попита, когато се върнеше от автомата за кафе в грозното кафене на третия етаж. Кафето от автомата долу имаше цвят на катран, пък и вкусът му беше такъв. Люк обаче, изглежда, бе пристрастен към него.

Металните крака на стола до леглото издадоха стържещ звук по пода, когато Клеъри го дръпна и седна бавно, като приглади полата си. Винаги когато идваше да види майка си в болницата, се чувстваше нервна и гърлото й се стягаше, сякаш очакваше да се случи нещо ужасно. Може би защото винаги когато лицето на майка й беше така безизразно и безжизнено, обикновено тя избухваше в ярост.

— Мамо — каза Клеъри. Посегна и взе лявата ръка на майка си в своята. На китката още личеше мястото на убождането, където Валънтайн бе закрепил края на една тръбичка. Кожата на ръката на майка й — винаги грапава и напукана, изцапана с боя и терпентин — беше суха като кората на дърво.

Клеъри сключи пръсти около тези на Джослин и усети буца в гърлото си.

— Мамо, аз…

Покашля се.

— Люк каза, че можеш да ме чуваш. Не знам дали наистина е така. Все едно, дойдох, защото имах нужда да си поговоря с теб, независимо че не можеш да ми отговаряш. Виж, работата е там, че…

Тя преглътна отново и погледна към прозореца, към ивицата синьо небе, което се виждаше в края на тухлената сграда, чиято стена гледаше към болницата.

— Става въпрос за Саймън. Случи се нещо с него. Нещо, за което нямам вина.

Сега, когато не гледаше майка си в лицето, разказът й потече гладко, от началото до края: случайната среща с Джейс и другите ловци на сенки, търсенето на Бокала на смъртните, предателството на Ходж и битката в Ренуик, разкритието, че Валънтайн е неин баща, а също и на Джейс. Както и за последните събития — нощното проникване в Града от кости, кражбата на Меча, омразата на инквизиторката към Джейс, жената със сребристата коса. После разказа на майка си за двореца на феите, за поисканото от кралицата и за това какво се беше случило със Саймън по-късно. Докато говореше, усети как сълзи изгарят гърлото й, но пък й олекваше от споделянето с някого, с някого, който дори… може би… не я чуваше.

— Това е в общи линии — каза Клеъри. — Всичко тотално се обърка. Спомням си как казваше, че когато човек открие в себе си неща, които иска да промени, значи пораства. Ако е така, значи съм пораснала. Само дето… само дето аз… — Мислех, че ще си до мен, когато това се случи.

Задавиха я сълзи, но в този миг някой зад нея се покашля. Клеъри се обърна и видя Люк, който стоеше на вратата с пластмасова чаша в ръка. На флуоресцентното болнично осветление се виждаше колко уморен е всъщност. Косата му беше посивяла, а синята му фланелка — смачкана.

— Откога стоиш тук?

— Отскоро — каза той. — Купих ти кафе. — Подаде й чашата, но тя направи жест, че не желае.

— Не ми харесва това кафе. Има вкус на потни крака.

Той се усмихна.

— Откъде знаеш какъв е вкусът на потните крака?

— Мога да си представя. — Тя се наведе напред, целуна студената буза на Джослин и стана. — Чао, мамо.

Синият пикап на Люк бе паркиран в подземния гараж на болницата. Когато излязоха на магистралата, той проговори:

— Чух те какво каза в болницата.

— Така си и помислих. — В гласа й нямаше гняв. Не съществуваше такова нещо, което да може да каже на майка си, а да скрие от Люк.

— Това, което се е случило със Саймън, не е по твоя вина.

Тя чу думите, но те отскочиха от нея, сякаш бе заобиколена с невидима стена. Също като стената, която беше издигнал Ходж, когато я беше предал на Валънтайн, ала този път не можеше да чуе нищо през нея, нито да усети нещо. Бе като вцепенена, сякаш вградена в лед.

— Чу ли ме, Клеъри?

— Звучи добре, но, разбира се, вината си е моя. Всичко, което се случи със Саймън, е по моя вина.

— Защото ти е бил сърдит, когато е отишъл в „Дюмор“ ли? Той не е проникнал в хотела, защото ти е бил сърдит, Клеъри. И преди съм чувал за такива случаи. Казват им „новаци“, онези, които са наполовина превърнати. Той се е почувствал привлечен към хотела от порив, който не е могъл да овладее.

— Защото е носел в себе си кръвта на Рафаел. Но и това не би се случило, ако не бях аз. Ако не го бях завела на партито…

— Мислела си, че там ще е безопасно. Не си го подложила на опасност, на която да не си била подложена и ти. Не бива да се измъчваш заради това — каза Люк, докато завиваше по Бруклинския мост. Водата се стелеше под тях като сребристосиво платно. — Няма никакъв смисъл.

Тя се свлече ниско на седалката и скри пръстите си в ръкавите на плетената си зелена жилетка. Краищата й бяха оръфани и преждата гъделичкаше бузата й.

— Виж — продължи Люк. — Откакто го познавам, Саймън винаги е искал да бъде само на едно място и винаги отчаяно се е стремял да стигне там и там да остане.

— И кое е това място?

— Мястото, където си ти — каза Люк. — Спомняш ли си, когато падна от дървото във фермата, беше на десет години, и си счупи ръката? Спомняш ли си какво направи той, само и само да се качи с теб в линейката за болницата? Започна да рита и реве, докато не му позволиха.

— Тогава ти се засмя — припомни си тя, — а мама те тупна по рамото.

— Беше трудно да не се засмееш. Такава твърдост на десет години рядко се среща. Приличаше на питбул.

— Само дето питбулите не носят очила и не са алергични към полени.

— Такава лоялност не може да се купи с пари — каза Люк, вече по-сериозно.

— Знам. И без да ми го казваш, се чувствам зле.

— Клеъри, само ти казвам, че той винаги сам е взимал решенията си. Ти се обвиняваш, задето си такава, каквато си. Това не е по твоя вина и не можеш нищо да промениш. Ти му каза истината, а решението как да постъпи беше негово. Всеки сам прави своя избор. Никой няма право да ни го отнема. Дори и от любов.

— Ами точно там е проблемът — каза Клеъри. — Когато обичаш някого, ти нямаш избор. — Тя се сети за начина, по който се бе свило сърцето й, когато Изабел й беше казала по телефона, че Джейс е изчезнал. Беше излетяла от къщи, без дори да се замисли или поколебае. — Любовта ти отнема възможността да избираш.

— Но пък ти дава други важни неща. — Люк се качи на Флетбуш. Клеъри не отговори, само погледна равнодушно през прозореца. Мястото на изхода от моста не беше най-привлекателната част от Бруклин, от двете страни на булеварда се редяха грозни административни сгради и автосервизи.

Обикновено й бяха неприятни, но точно сега присъствието им й действаше успокояващо.

— Всъщност чувала ли си се с…? — започна Люк, който очевидно бе решил да смени темата.

— Саймън ли? Да, нали ти казах.

— Не, имах предвид Джейс.

— О! — Джейс няколко пъти й беше звънял на мобилния телефон и бе оставял съобщения. Тя не му вдигаше, нито пък му звънеше. Беше си забранила да говори с него заради случилото се със Саймън. Според нея това беше най-лошият начин да се самонакаже. — Не, не съм.

Люк се постара да придаде неутрален тон на гласа си:

— Сигурно ти се иска. Най-малкото, за да разбереш дали е добре. Вероятно не му е било никак лесно, предвид…

Клеъри се размърда на седалката.

— Мислех, че си се свързал с Магнус. Чух те като говореше с него за Валънтайн и онази история с Меча. Сигурна съм, че ако Джейс не е добре, той ще ти каже.

— Магнус може да ме информира за физическото състояние на Джейс. Но относно душевното му състояние…

— Забрави. Няма да се обаждам на Джейс. — Клеъри долови студенината в собствения си глас и почти се ужаси от себе си. — Точно сега трябва да съм със Саймън. Неговото душевно състояние също не е цветущо.

Люк въздъхна.

— Ако му е трудно да се адаптира към новото си състояние, тогава може би…

— Разбира се, че му е трудно! — Тя хвърли на Люк обвинителен поглед, макар че той бе съсредоточен в шофирането и не й обърна внимание. — Точно ти би трябвало да разбираш какво е…

— Един ден да се събудиш чудовище ли? — Люк не звучеше горчиво, а само уморено. — Права си, разбирам. И ако той пожелае да говори с мен, с удоволствие ще се отзова. Ще го преживее, независимо че сега си мисли, че няма да може.

Клеъри се намръщи. Слънцето залязваше след тях и позлатяваше огледалото за обратно виждане. Тя присви очи от ярката светлина.

— Не е същото — каза тя. — Все пак ти си знаел, че съществуват върколаци. Докато той, за да каже на някого, че е вампир, първо трябва да го убеди, че вампирите съществуват.

Люк сякаш понечи да каже нещо, но промени намерението си и само заключи:

— Сигурен съм, че ще се справи. — В момента се движеха по Уилямсбърг и почти бяха стигнали до Кент авеню, от двете им страни се издигаха складовите сгради. — И все пак. Имам нещо за него. В жабката е. Ей там…

Клеъри отвори жабката и се намръщи. Извади оттам лъскава сгъната брошура като тези, които слагаха в прозрачните пластмасови поставки в чакалните на болниците.

— „Как да кажем на родителите си“ — зачете тя на глас. — ЛЮК! Не ставай смешен. Саймън не е гей, а вампир.

— Знам, но тази брошура е за това как да изложиш пред родителите си трудните за възприемане факти, свързани с теб, пред които те не биха желали да се изправят. Може да му помогне в подбора на правилните думи и изобщо да му даде някакви съвети…

— Люк! — Тонът й беше толкова рязък, че той спря камиона със силно изсвистяване на спирачките.

Бяха точно пред дома му, отляво проблясваха тъмните води на Ийст Ривър, небето бе прорязано от смог и сенки. На верандата на Люк се открои друга тъмна сянка. Люк присви очи. Беше й споменал, че като вълк зрението му е перфектно, но като човек беше късоглед.

— Това да не е…?

— Саймън, да. — Тя го позна още по силуета. — По-добре аз да говоря с него.

— Разбира се. Аз, ааа, ще свърша някои работи. Трябва да купя някои неща.

— Какви неща?

Той й направи знак да тръгва.

— Неща за ядене. Ще се върна след половин час. Все пак не стойте навън. Влезте вътре и се заключете.

— Кога не съм го правила?

Тя гледаше след пикапа, докато се отдалечи, после се обърна към къщата. Сърцето й биеше лудо. Беше говорила няколко пъти по телефона със Саймън, но не го беше виждала от онази ужасна тъмна утрин, в ранните часове на която го бяха донесли, изнемощял и окървавен, в дома на Люк, за да го измият, преди да го закарат у тях. Мислеше, че ще го закарат в Института, но това, разбира се, не беше възможно. Саймън никога повече нямаше да може да влезе в църква или синагога.

Беше го гледала как върви по пътеката към входната врата на дома си, с приведени напред рамене, сякаш се движи срещу силен вятър. Когато лампите на верандата светнаха автоматично, той се бе дръпнал встрани и тя бе разбрала, че го е направил, защото си е помислил, че това е дневна светлина. Спомни си как бе плакала тихичко, свита на задната седалка на пикапа, а сълзите й капеха върху странния черен знак на ръката й от китката до лакътя. „Клеъри“, бе прошепнал Джейс и бе посегнал към ръката й, а тя я беше дръпнала по същия начин, по който Саймън се отдръпна от светлината. Нямаше вече да го докосва. Никога вече нямаше да го докосва. Това беше изкуплението й, възмездието й за това, което беше причинила на Саймън.

Сега, докато изкачваше стълбите на верандата на Люк, устата й пресъхна, а гърлото й се сви от напора на сълзите. Каза си, че няма да плаче. Плачът само щеше да влоши нещата.

Бе седнал на сянка в ъгъла на верандата и гледаше към нея. Тя виждаше как очите му блестят в мрака. Запита се дали и преди не бяха блестели така; не си спомняше.

— Саймън?

Той се изправи с плавно, грациозно движение, от което я побиха тръпки. Ако имаше нещо, което винаги бе липсвало на Саймън, то това беше грацията. Имаше нещо странно у него, нещо различно…

— Извинявай, ако съм те стреснал. — Той говореше предпазливо, едва ли не официално, сякаш бяха непознати.

— Всичко е наред, просто… Откога си тук?

— Отскоро. Мога да излизам само след залез-слънце, забрави ли? Вчера случайно протегнах ръката си на около педя през прозореца и за малко да подпаля пръстите си. За щастие бързо зараснаха.

Клеъри затърси ключовете си, отключи вратата и я отвори. От верандата в коридора се процеждаше бледа светлина.

— Люк каза да влезем вътре.

— Правилно, след залез-слънце лоши същества наизскачат от бърлогите си — каза Саймън и мина покрай нея.

Всекидневната беше изпълнена с мека жълта светлина. Клеъри затвори вратата след себе си и дръпна резетата. Синьото сако на Изабел още висеше на закачалката до вратата. Мислеше да го носи на химическо чистене, за да се премахнат петната от кръв, но не стигна дотам. За миг се втренчи в него, опитвайки се да се вземе в ръце, преди да се обърне към Саймън.

Той бе застанал насред стаята, с ръце, пъхнати небрежно в джобовете на якето си. Беше облечен с джинси и оръфана тениска с надпис „Аз обичам Ню Йорк“, която беше на баща му. Всичко по него беше познато на Клеъри, но при все това й изглеждаше чужд.

— Очилата ти — каза най-накрая тя, като се сети какво й се бе видяло странно у него на верандата. — Не ги носиш.

— Да си виждала вампир с очила?

— Е, не съм, но…

— Вече не ми трябват. Изглежда, като вампир вече имам перфектно зрение. — Той се настани на дивана, а Клеъри седна до него, но на известно разстояние. Отблизо по-добре се виждаше колко е бледа кожата му, през която прозираха сините му вени. Без очилата, очите му изглеждаха огромни и тъмни, а миглите — като черни мастилени линии. — Разбира се, още ги нося вкъщи, иначе майка ми ще откачи. Май ще трябва да й кажа, че вече съм с контактни лещи.

— Рано или късно ще трябва всичко да й кажеш — рече Клеъри, като се опитваше да звучи по-твърдо, отколкото се чувстваше. — Не можеш до безкрайност да криеш от нея своето… своето състояние.

— Да, трябва да го направя. — Той прокара ръка по тъмната си коса, устата му се изкриви. — Клеъри, какво да правя? Майка постоянно ми носи храна, която всеки път изхвърлям през прозореца… от два дни не съм излизал навън, но не знам още колко ще мога да се преструвам на болен от грип. Все някога ще ме заведе на лекар и тогава? Та аз нямам пулс. Той ще й каже, че съм мъртъв.

— Или ще те обяви за уникален медицински случай — каза Клеъри.

— Не е смешно.

— Знам, просто се опитвах да…

— Постоянно мисля за кръв — рече Саймън. — Сънувам я. Събуждам се с мисълта за нея. Още малко и ще пропиша противни сладникави стихове за нея.

— А какво стана с онези торбички кръв, които Магнус ти даде? Да не са свършили?

— Имам още. В минихладилника са. Но ми остават само три. — Гласът му изтъня от притеснение. — Какво ще стане, когато изпия и тях?

— Няма страшно. Ще ти донесем още — каза Клеъри, като отново се насили да звучи уверено. Тя не се съмняваше, че любезният местен снабдител на Магнус ще бъде винаги насреща с агнешка кръв, но от всичко това й се гадеше. — Виж, Саймън, според Люк трябва да говориш с майка си. Не можеш вечно да криеш от нея.

— Но все пак мога да опитам.

— Помисли си за Люк — каза отчаяно тя. — Можеш да продължиш да живееш нормално.

— А какво ще стане с нас? Ти би ли искала да имаш вампир за гадже? — Той се засмя горчиво. — Защото си представям какви романтични пикници ще си правим. Ти ще пиеш чиста пина колада, а аз — кръв от чиста девица.

— Мисли за това като за недъг — убеждаваше го Клеъри. — Тепърва ти предстои да се научиш как да живееш с него. Много хора правят така.

— Та аз дори не съм човек. Няма и да бъда.

— За мен си — каза тя. — Пък и това да си човек не е нещо кой знае какво.

— Поне Джейс няма да ми вика вече мундан. Какво държиш? — попита той, като видя брошурата, свита на руло в лявата й ръка.

— О, това ли? — Тя я вдигна. — Как да кажем на родителите си.

Той се ококори.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?

— Не става въпрос за мен. За теб е. — Тя му я подаде.

— Не е нужно да казвам на майка ми каквото и да било — рече Саймън. — Тя и без това си мисли, че съм гей, понеже не се интересувам от спорт и още си нямам сериозна приятелка. Поне не такава, за която тя да знае.

— Но трябва да й кажеш, че си вампир — отбеляза Клеъри. — Идеята на Люк беше, че можеш да използваш някои от предложените изрази в брошурата, като използваш думата „безсмъртен“ вместо…

— Ясно, ясно. — Саймън разгърна брошурата. — Ето, ще репетирам с теб. — Той се покашля. — Мамо, има нещо, което трябва да ти кажа. Аз съм безсмъртен. Знам, че имаш известни предубеждения относно безсмъртните. Знам, че няма да ти е лесно да приемеш факта, че и аз съм безсмъртен. Но аз съм тук, за да ти кажа, че безсмъртните са хора като мен и теб. — Саймън направи пауза. — Добре де. Може би повече като мен, отколкото като теб.

— САЙМЪН!

— Добре, добре. — Той продължи. — Първото нещо, което трябва да разбереш, е, че аз съм си все същият човек, какъвто винаги съм бил. Това, че съм безсмъртен, не е най-важното нещо в мен. То е само една част от това, което съм. Второто нещо, което сигурно знаеш, е, че това не е въпрос на избор. Просто съм се родил такъв. — Саймън я погледна неодобрително над брошурата. — Извинявай, преродил съм се такъв.

Клеъри въздъхна.

— Не се стараеш достатъчно.

— Поне мога да я успокоя, че сте ме погребали в еврейско гробище — каза Саймън, като захвърли брошурата. — Мога да започна отдалече. Първо ще кажа на сестра си.

— Ако искаш, ще дойда с теб. Може да успея да ги накарам да разберат.

Той я погледна смаяно и тя видя как се пропуква бронята на хапливия му хумор и как под нея се показва страхът.

— Ще го направиш ли?

— Аз… — започна Клеъри, но беше прекъсната от внезапен трясък и звук от пръскащо се стъкло. Тя скочи на крака и се втурна към прозореца, Саймън застана до нея. Тя дръпна пердето встрани и се загледа навън.

Пикапът на Люк се качи на моравата, двигателят му бръмчеше, по тротоара имаше тъмни следи от изгоряла гума. Единият от фаровете светеше, другият беше счупен, а на решетката отпред имаше някакво тъмно петно, както и нещо извито, бяло и неподвижно, легнало под предните гуми. Клеъри усети, че й се гади. Нима Люк бе прегазил някого? Но не, тя машинално изтри магическия прах пред очите си, сякаш почистваше изцапано стъкло. Това пред гумите на Люк не беше човек. Беше нещо гладко, бяло, приличащо на гъсеница, което се извиваше като червей, набоден с карфица върху дъска.

Вратата откъм шофьорското място рязко се отвори и от нея изскочи Люк. Без да обръща внимание на съществото, превито под колелата, той забърза по моравата към верандата. Клеъри го проследи с поглед и видя в сенките пред стъпалата да лежи някаква фигура. Фигурата беше на човек — дребен, със светла, сплетена коса…

— Виж, онова момиче-върколак. Мая — каза удивено Саймън. — Какво ли се е случило?

— Не знам. — Клеъри взе стилито си от най-горния рафт на библиотеката. Слязоха по стълбите и забързаха към сенките, където Люк се бе навел, поставил ръце на раменете на Мая и като я повдигна нежно, внимателно я облегна отстрани на верандата. Отблизо Клеъри видя, че ризата й отпред бе разкъсана, а на рамото й имаше дълбока рана, от която бавно се процеждаше кръв.

Саймън се вцепени. Клеъри, която за малко не се блъсна в него, извика от изненада и без да се усети, му хвърли гневен поглед. Кръвта. Той се страхуваше от нея, страхуваше се да гледа кръв.

— Тя е добре — каза Люк, докато Мая въртеше глава и стенеше. Той леко я потупа по бузата и очите й се поотвориха. — Мая, Мая, чуваш ли ме?

Тя примигна и кимна с глава, изглеждаше замаяна.

— Люк? Какво се случи? — прошепна тя и трепна. — Рамото ми…

— Хайде. По-добре да те пренеса вътре. — Той я вдигна на ръце и Клеъри си спомни как преди се беше учудвала колко изненадващо силен е той за човек, който работи в книжарница. Беше го отдавала на факта, че му се налага да носи тежки кашони. Сега вече знаеше причината. — Клеъри, Саймън, елате.

Те отново влязоха вътре, където Люк положи Мая на прокъсания сив велурен диван. Изпрати Саймън да донесе одеяло, а Клеъри — до кухнята за мокра кърпа. Когато Клеъри се върна, видя Мая облегната на една възглавница, зачервена и трескава. Обясняваше припряно и нервно нещо на Люк:

— Както си прекосявах моравата… подуших нещо. Нещо гнило, като боклук. Обърнах се и то връхлетя върху мен…

— Какво беше то? — попита Клеъри, като подаваше кърпата на Люк.

Мая се намръщи.

— Не го видях. То ме притискаше отгоре и после… аз се опитах да го ритна, но то беше твърде пъргаво…

— Аз го видях — каза с равен глас Люк. — Както си карах към къщи, видях как пресичаш моравата… и после как то тръгна след теб, вървеше по петите ти. Опитах се да извикам през прозореца, но ти не ме чу. После то скочи върху теб.

— Кое е тръгнало след нея? — попита Клеъри.

— Беше демон древак — каза Люк с мрачен глас. — Те са слепи. Ориентират се по миризмата. Качих се с колата на моравата и го прегазих.

Клеъри погледна през прозореца към пикапа. Съществото, което преди малко беше свито под гумите, беше изчезнало. Това не бе учудващо — нали когато умират, демоните се връщат в своето измерение.

— Защо му е било да напада Мая? — Осени я светкавична мисъл и гласът й се сниши: — Допускаш ли, че може да е бил Валънтайн? Нали за заклинанието му трябва кръв от върколак? Миналия път му бяха попречили…

— Не съм убеден — каза за нейна изненада Люк. — Демоните древак не са кръвопийци и определено не могат да причинят такова клане, каквото си видяла в Града на тишината. Те по-скоро са шпиони и куриери. Мая просто се е оказала на пътя му. — Той се наведе да види Мая, която тихо стенеше очите й бяха затворени. — Можеш ли да вдигнеш ръкава си, за да видя рамото ти?

Момичето-върколак прехапа устни и кимна, после посегна и нави ръкава на пуловера си. Точно под рамото имаше продълговата рана. Кръвта се бе стекла по ръката й и отчасти бе засъхнала.

Клеъри ахна, когато видя как грапавият червен разрез беше обрамчен с нещо като тънки игли, които зловещо се подаваха от кожата й.

Мая се втренчи ужасена в ръката си.

— Какви са тези неща?

— Демоните древак нямат зъби, в устите си имат отровни шипове — каза Люк. — Някои от тези шипове са останали в кожата ти.

Мая започна да трака със зъби.

— Отрова? Ще умра ли?

— Не и ако действаме бързо — успокои я Люк. — Ще трябва да ги извадя, но да знаеш, че ще боли. Мислиш ли, че ще издържиш?

Лицето на Мая се сгърчи в болезнена гримаса. Но се насили да кимне.

— Само… ги махни от мен.

— Какво да махне? — попита Саймън, влизайки в стаята с одеяло в ръце. Когато видя ръката на Мая, той изпусна одеялото и машинално отстъпи назад. — Какви са тези неща?

— Гнусиш ли се от кръв, мундане? — каза Мая с лека, изкривена усмивка. После изстена: — Ох, боли…

— Знам — рече Люк, като внимателно увиваше кърпата в долната част на ръката й. Извади от колана си тънък, остър нож. Мая погледна ножа и стисна очи.

— Направи каквото е необходимо — каза тя с отмалял глас. — Но… не искам другите да гледат.

— Разбрано. — Люк се обърна към Саймън и Клеъри. — Вие двамата вървете в кухнята — каза той. — Обадете се в Института. Обяснете им какво се е случило и им кажете да изпратят някого тук. Вариантът с братята отпада, така че нека пратят някой с медицински опит или магьосник. — Саймън и Клеъри го гледаха втренчено, вцепенени от вида на ножа и бавно полилавяващата ръка на Мая. — Вървете! — каза по-настоятелно той и този път те го послушаха.