Касандра Клеър
Град от пепел (11)

10
Прекрасно, усамотено място

Гробището се намираше в покрайнините на Куинс, където жилищните блокове бяха изместени от редици спретнати къщи във викториански стил, боядисани в кичозни цветове: розово, бяло и синьо. Улиците бяха широки и доста пусти, а булевардът, който водеше към гробището — тъмен, осветяван само от една улична лампа. Не им отне много време да разбият със стилитата си заключената порта, както и да намерят достатъчно скрито място, където Рафаел да започне да копае. Качиха се на върха на нисък хълм, изолиран от пътя долу чрез плътна стена от дървета. Клеъри, Джейс и Изабел бяха под прикритието на магическия прах, но нямаше начин да бъде скрит и Рафаел, както и тялото на Саймън, така че естественият параван на дърветата им беше добре дошъл.

Склоновете на хълма, които не гледаха към пътя, бяха плътно покрити с надгробни плочи, много от които имаха на върха си звездата на Давид. Те светеха на лунната светлина, бели и гладки като мляко. В далечината имаше езеро, чиято повърхност се диплеше на блестящи вълни. Хубаво място, помисли си Клеъри. Идеално за това да дойдеш и да положиш цветя на нечий гроб, да поседнеш и да се замислиш за живота на човека, както и за мястото, което той е заемал в твоя. Но крайно неприятно за това да дойдеш през нощта, под прикритието на мрака, за да заровиш приятеля си в плитък, кален гроб, при това без ковчег или поне служба.

— Той страдаше ли? — попита тя.

Рафаел вдигна поглед от работата си и се облегна на дръжката на лопатата, също като гробаря от Хамлет.

— Какво?

— Саймън. Страдаше ли? Вампирите причиниха ли му болка?

— Не. Кървавата смърт не е чак толкова лош начин да умреш — каза Рафаел с нежен и напевен глас. — Ухапването те зашеметява. Приятно е като унасяне в сън.

Внезапно й се зави свят и за миг й се стори, че ще припадне.

— Клеъри. — Гласът на Джейс я изтръгна от унеса й. — Ела не бива да виждаш това.

Той протегна към нея ръка. Клеъри погледна покрай него и видя Изабел, застанала права с камшика в ръка. Те увиха тялото на Саймън в одеяло и го положиха на земята пред краката й, сякаш за да пази трупа. Не трупа, напомни си ожесточено тя. Тялото. Саймън.

— Когато се събуди, искам да бъда тук.

— Знам. Няма да се бавим. — Понеже не помръдна, Джейс хвана отпуснатата й ръка и я отведе от сечището, спускайки се надолу по хълма. Над първия ред гробове имаше големи каменни плочи. Той седна на една от тях и закопча ципа на якето си. Беше изненадващо студено. За първи път през този сезон от устата на Клеъри излизаше пара.

Тя седна на плочата до Джейс и се загледа в езерото. Заслуша се в ритмичното туп-туп от забиването на лопатата на Рафаел в пръстта и тупването на изринатата пръст върху земята.

Рафаел не беше човек, работеше бързо. Не му беше нужно много време, за да изкопае гроба. Пък и Саймън не беше никак едър, освен това гробът не трябваше да е дълбок.

Остра болка сви стомаха й. Наведе се напред с ръце, притиснати към корема.

— Лошо ми е.

— Знам. Затова те и доведох тук. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще повърнеш в краката на Рафаел.

Тя леко изстена.

— С което може би щеше да изтриеш самодоволната усмивка от лицето му — отбеляза замислено Джейс. — Как не се сетих по-рано.

— Млъквай. — Болката поутихна. Тя килна глава назад и се загледа в луната, нащърбен диск от сребро, плуващ в блестящо море от звезди. — Аз съм виновна.

— Не си виновна ти.

— Правилно. Ние сме виновни.

Джейс се обърна към нея, по изопнатите му рамене личеше, че е ядосан.

— Как стигна до този извод?

За миг Клеъри го изгледа мълчаливо. Имаше нужда от подстригване. Косата му се къдреше като лоза, която е пораснала твърде много, на виещи се филизи, бяло-златиста на лунната светлина. Белезите по лицето и шията му сякаш бяха гравирани с металическо мастило. Хубав е, помисли си измъчено тя, хубав и при все това у него нямаше нищо, нито в изражението, нито в изпъкналите скули или формата на челюстта, нито в извивката на устните, което да напомня за роднинството му с нея или с майка й. Той не приличаше дори на Валънтайн.

— Какво? — рече той. — Защо ме гледаш така?

Искаше й се да се хвърли в обятията му и да се наплаче, но едновременно с това й идеше да го заудря с юмруци. Ала само промълви:

— Ако не се беше случило онова в двореца на феите, сега Саймън още щеше да е жив.

Джейс посегна надолу и започна яростно да скубе тревата от земята. По корените й оставаше пръст. Той я хвърли встрани.

— Бяхме принудени да го направим. Не сме го направили за собствено удоволствие или за да го нараним. Освен това — каза той с нещо като усмивка — ти си ми сестра.

— Не го казвай по този начин…

— Кое, „сестра“ ли? — Той поклати глава. — Когато бях дете, установих, че когато повтаряш една дума достатъчно често, тя загубва значението си. Лежах буден и си повтарях наум „захар“, „огледало“, „камшик“, „мрак“. Сестра — каза нежно той. — Ти си моя сестра.

— Няма значение колко пъти ще го кажеш. От това няма да стане по-малко вярно.

— Както няма значение и това, че не ми даваш да го кажа. От това няма да стане по-малко вярно.

— Джейс! — Името му бе извикано от друг глас. Беше Алек, леко задъхан от тичането. В ръката си държеше черна найлонова торба. Зад него се извисяваше Магнус, невероятно висок и слаб, той блестеше в коженото си сако, което се развяваше от вятъра като крило на прилеп. Алек спря пред Джейс и свали торбата на земята. — Нося ти кръв — каза той. — Както ме помоли.

Джейс отвори торбата, надникна в нея и сбърчи нос.

— Може ли да попитам откъде я взе?

— От месарницата в Грийнпоинт — рече Магнус, като застана до него. — Те напълно обезкървяват месото, за да е халал^[1]. Това е животинска кръв.

— Кръв като кръв — каза Джейс и се изправи. Сведе поглед към Клеъри и се поколеба. — Когато Рафаел каза, че няма да е никак приятно, не лъжеше. Можеш да останеш тук. Ще изпратя Изабел да поседи с теб.

Клеъри вдигна глава към него и го погледна. Лунната светлина хвърляше по лицето й сянка от клоните.

— Виждал ли си някога възкръсване на вампир?

— Не, но…

— Тогава няма как да знаеш, нали? — Тя се изправи, а сакото на Изабел се свлече на тревата. — Искам да присъствам. Трябва да присъствам.

Тя виждаше само част от лицето му в сенките, но имаше чувството, че бе едва ли не… впечатлен.

— Вече знам какво ще стане, ако ти кажа да не правиш нещо — рече той. — Ела.

Рафаел тъкмо отъпкваше голям правоъгълник в пръстта, когато се върнаха на сечището, Джейс и Клеъри отпред, следвани от Магнус и Алек, които, изглежда, се караха за нещо.

Тялото на Саймън го нямаше. Изабел седеше на земята, камшикът й се виеше около глезените като златен кръг. Тя трепереше.

— Исусе, колко е студено — каза Клеъри и се загърна по-плътно в тежкото палто на Изабел. Все пак кадифето топлеше. Помъчи се да не обръща внимание на факта, че краищата му бяха изцапани с кръвта на Саймън. — Сякаш за една нощ настъпи зима.

— Радвайте се, че не е зима — каза Рафаел, като опря лопатата на ствола на едно близко дърво. — Тогава замръзналата земя е като желязо. Понякога е невъзможно да се копае, а новаците, примирайки от глад под земята, трябва да чакат месеци, преди да възкръснат.

— Така ли ги наричате? Новаци? — попита Клеъри. Думата не й се виждаше подходяща, прекалено дружелюбно й звучеше. Със същия успех можеха да ги наричат и зайци.

— Да — каза Рафаел. — Така наричаме току-що или още неуспелите да се преобразят. — После хвърли поглед към Магнус и няколко секунди го гледаше смаяно, преди да възвърне нормалното изражение на лицето си. — Висшият магьосник — рече той. — Не очаквах да те видя тук.

— Бях заинтригуван — рече Магнус и котешките му очи блеснаха. — Никога не съм виждал как възкръсва дете на нощта.

Рафаел стрелна поглед към Джейс, който се бе облегнал на един ствол. — Впечатляващо знаменити познати имаш, ловецо на сенки.

— Пак ли говориш за себе си? — попита Джейс, който заглаждаше разровената пръст с върха на ботуша си. — Някак нескромно е.

— Предполагам, че говори за мен — каза Алек. Всички го погледнаха изненадано. Алек толкова рядко се шегуваше и сега се усмихна притеснено. — Съжалявам. От нерви е — рече той.

— Успокой се — каза Магнус, като понечи да докосне рамото му. Но Алек бързо се отдръпна и протегнатата ръка на Магнус увисна.

— Значи, какво ще правим сега? — попита настойчиво Клеъри, която зиморничаво бе обвила ръце около тялото си. Студът сякаш проникваше през всички й пори. Наистина беше твърде студено за късно лято.

Рафаел забеляза жеста й и предпазливо се усмихна.

— При възкръсване винаги е студено — каза той. — Новакът изсмуква топлината на всичко живо, което го заобикаля и така си доставя енергията, необходима му да възкръсне.

Клеъри го стрелна възмутено с очи.

— Ти нямаш вид, че ти е студено.

— Аз не съм живо същество. — Рафаел отстъпи леко от ръба на гроба и направи знак на другите също да се абстрахират. Клеъри се насили да не мисли, че това е гроб, каквото всъщност си беше.

— Направете място — каза той. — Саймън трудно ще излезе така както сте застанали всички върху него.

Те бързо отстъпиха назад. Клеъри усети как Изабел я хваща за лакътя и се обърна. Момичето беше смъртно бледо.

— Какво има?

— Не знам… — каза Изабел. — Клеъри, може би трябваше просто да го оставим да…

— Искаш да кажеш, да го оставим да умре. — Клеъри изтръгна ръката си от хватката на Изабел. — Разбира се, че ще си мислиш това. Смяташ, че всеки, който не е като теб, е по-добре да е мъртъв.

Лицето на Изабел изразяваше самото нещастие.

— Не е така…

Някакъв звук разкъса сечището, звук, който Клеъри никога досега не беше чувала — нещо като тътен, идващ дълбоко изпод земята, сякаш изведнъж се чу пулсирането на света.

Какво става?, помисли си Клеъри и в същия миг земята се огъна и размести под нея. Тя усети, че се свлича на колене. Гробът се разтърси като повърхността на развълнуван океан. Издигна се на гребени. Внезапно се пукна, буци пръст се разлетяха. Образува се малка могила от пръст, подобна на мравуняк, която се гънеше и издигаше нагоре. Насред могилата се подаде ръка, пръсти, които с нокти загребваха пръстта.

— Саймън! — Клеъри понечи да се втурне напред, но Рафаел я задържа.

— Пусни ме! — Помъчи се да се освободи, но хватката на Рафаел беше като стоманена. — Не виждаш ли, че се нуждае от помощта ни?

— Сам ще се оправи — каза Рафаел, без да отпуска хватката си. — Така е по-добре.

— Така е по-добре за теб! Но не и за мен! — Тя се отскубна от него и се втурна към гроба точно когато се издигна нагоре, запращайки я обратно на земята. Една сгърчена фигура се мъчеше да излезе от набързо изкопания гроб, като яростно забиваше пръсти, приличащи на мръсни хищни нокти, в земята. Голите й ръце бяха набраздени с черна кръв и кал. После изпълзя и се претърколи на земята.

— Саймън — прошепна Клеъри. Защото това, разбира се, беше Саймън, Саймън, а не просто фигура. Залитайки, тя се изправи на крака и се спусна към него, маратонките й нагазиха дълбоко в разровената земя.

— Клеъри! — извика Джейс. — Какво правиш?

Тя се олюля, глезенът й се беше огънал, когато кракът й потъна в калта. Тя се свлече на колене до Саймън, който продължаваше да лежи неподвижно, сякаш наистина беше мъртъв. Косата му беше сплъстена и окаляна, очилата му ги нямаше, тениската му беше разкъсана и под нея се виждаше окървавената кожа.

— Саймън… — каза тя и докосна рамото му.

Тялото му се изопна под пръстите й, всеки мускул се сви, от което кожата му стана твърда като желязо.

— … добре ли си? — довърши въпроса си тя.

Той обърна глава и Клеъри видя очите му. Те бяха празни, безжизнени. С остър вик той се завъртя и се нахвърли върху нея, бърз като змия. Обърна я към себе си и я блъсна на земята.

— Саймън! — извика Клеъри, но той сякаш не я чуваше. Лицето му беше разкривено, неузнаваемо, когато се нахвърли върху нея, разкриви устните си и тя видя как острите му кучешки зъби блестят на лунната светлина като бели заострени кости. Внезапно ужасена, зарита срещу него, но той я хвана за раменете и отново я запрати в калта. Ръцете му бяха окървавени, ноктите — изпочупени, ала бе невероятно силен, по-силен и от нейните мускули на ловец на сенки. Костите на раменете й болезнено изпукаха, когато се хвърли върху нея и я повали на земята…

… И тогава бе вдигнат във въздуха и захвърлен, сякаш тежеше не повече от малко камъче. Дишайки тежко, Клеъри се изправи на крака и срещна намръщения поглед на Рафаел.

— Нали ти казах да стоиш далеч от него — рече той и коленичи до Саймън, който се бе приземил малко по-встрани и сега лежеше сгърчен на земята.

Клеъри въздъхна дълбоко и проплака:

— Той не ме познава.

— Познава те. Но това не го интересува. — Рафаел погледна през рамо към Джейс. — Гладен е. Изпитва нужда за кръв.

Джейс, който бе застанал блед и вцепенен на ръба на гроба, пристъпи напред и подаде безмълвно торбата, сякаш беше подарък. Рафаел я взе и я разкъса. От нея изпопадаха цял куп найлонови пакетчета, пълни с червена течност. Мърморейки си нещо, той взе едно от тях и го разкъса с острите си нокти, разплисквайки кръвта по окаляната си бяла риза.

Саймън, сякаш усетил близостта на кръв, се завъртя и изстена сърцераздирателно. Все още беше свит на топка; ръцете му с изпочупени нокти се впиваха в пръстта, а от очите му се виждаше само бялото. Рафаел му подаде пакетчето с кръв, като напръска с нея малко лицето на Саймън и така бялата му кожа поаленя.

— Ето — каза почти нежно той. — Пийни си, новаче. Пийни си.

И Саймън, който от десетгодишен беше вегетарианец, който пиеше само биомляко, на когото му прилошаваше при вида на спринцовки — същият този Саймън грабна пакетчето с кръв от тънката мургава ръка на Рафаел и го разкъса със зъбите си. Лакомо изпи кръвта на няколко глътки и хвърли пакетчето встрани, като отново заскимтя; Рафаел бе приготвил второ и го тикна в ръката му.

— Недей да пиеш толкова бързо — каза предупредително той. — Ще ти стане лошо.

Саймън, разбира се, не му обърна внимание. Бе зает да разкъсва второто пакетче, а после лакомо изгълта съдържанието му. От ъгълчетата на устата му потече кръв, стече се по шията и закапа по ръцете му на плътни червени капки. Очите му бяха затворени.

Рафаел се обърна да погледне Клеъри. Тя усети върху себе си и втренчения поглед на Джейс, както и погледите на останалите, всички изпълнени с ужас и отвращение.

— Следващия път ще се храни нормално — каза спокойно Рафаел — Няма да е така отблъскващо.

Отблъскващо. Клеъри се извърна и залитайки, заотстъпва от сечището, докато Джейс зовеше името й. Без да му обръща внимание, тя се затича и стигна до дърветата. Вече почти беше слязла от хълма, когато остра болка я накара да се свлече на колене. Започна да повръща, докато не изкара всичко от стомаха си. После се изправи, отдалечи се още малко и отново се свлече на земята.

Съзнаваше, че може би лежи над нечий гроб, но й беше все едно. Тя опря пламналото си лице о хладната земя и за първи път си помисли, че все пак не е кой знае колко лошо да си мъртъв.