Бевърли Бартън
Любов с непознат (16)

14.

Тъкмо влизаха в асансьора, за да се качат в апартамента на Анабел, когато клетъчният телефон на Куин иззвъня. Тя се напрегна. Зачервена от смущение, предизвикано от признанието й, че между тях съществува сексуално привличане, Анабел се опитваше да не мисли за онова, което ги очакваше тази вечер. Рационалната част от съзнанието й я предупреждаваше, че не бива да допуска да се превърне в поредната от множеството жени в живота на Куин Кортез, нашепваше й, че е неразумно да стане негова любовница. Чисто емоционалната част от нея обаче действаше и реагираше, ръководена единствено от инстинктите й и желаеше този мъж така, както не бе желала никой друг преди.

Куин извади телефона от джоба си.

— Трябва да се обадя.

Анабел застана до него и кимна, а след това се огледа, търсейки с поглед хотелския персонал или други гости на хотела. За нейно огромно изумление около тях не се виждаше никой — бяха съвсем сами. Все едно че бяха единствените хора във вселената. Странна мисъл.

— Куин слуша.

Веднага се намръщи и Анабел се досети, че новините не са добри. А и как би могло да бъде иначе, при положение, че през последните седемдесет и два часа бяха убити две жени, заемали важно място в живота на Куин?

— Да, Марси. Благодаря, че ми се обади. В момента съм в „Пийбоди“ заедно с Анабел Вандерли. Веднага ще се качим в апартамента на господин Пауъл. — Куин затвори телефона и го прибра обратно в джоба на сакото си.

— Ще се срещаме с Грифин? — попита Анабел.

Куин я хвана за ръката. Двамата влязоха в асансьора и той натисна копчето за етажа на Грифин.

— Току-що ми позвъни моята асистентка, Марси. — Куин я прегърна и я накара да застане с лице към него. Изчака я да вдигне очи и да го погледне. След това продължи: — Предполагам, че Грифин е научил за Кендъл. Всички местни канали сигурно вече съобщават новината за смъртта й.

— Кажи му, че не си убил Кендъл и той ще ти повярва. — „Както ти вярвам аз. Или поне отчаяно се опитвам. Не мога да си позволя дори мисълта, че мъжът, към когото изпитвам толкова силно привличане, може да се окаже убиец.“

— Ти вярваш ли ми? Можеш ли честно да ми кажеш, че знаеш — леко докосна гърдите й с ръка — дълбоко в душата си, че не съм убил нито Лулу, нито Кендъл?

Анабел отвори уста, но думите сякаш заседнаха в гърлото й. Доловил колебанието й, Куин се отдръпна от нея. Лицето му се вкамени.

Преди Анабел да успее да измисли някакъв приемлив отговор, асансьорът спря и вратата се отвори. Мъж и жена на средна възраст, хванали се за ръце, им се усмихнаха широко.

— Надолу ли сте? — попита мъжът.

— Нагоре сме — отвърна Куин, отново натисна бутона и асансьорът поднови движението си нагоре.

— Не мисля, че си убил Лулу или Кендъл — тихо рече Анабел. — Но дали изпитвам някакви съмнения? Разбира се, че изпитвам. Та аз почти не те познавам. Ние сме само двама непознати. Ти би могъл да криеш всякакви тъмни и зловещи тайни, а аз няма откъде да зная за тях.

— Преди да излезем от колата преди няколко минути ти казах, че нося само неприятности. Сериозни при това. Репутацията ми по отношение на жените е скандална и аз съм първият, който ще признае, че е напълно заслужена. Няма нито една специална жена в живота ми. Никога не е имало. Това не е по моята част. Не вярвам в такива неща като обвързване. Вярност.

— Вече и сама се досетих за това.

— Да, сигурно. — Куин отново се намръщи. Едва успяваше да овладее гнева си. — Що се отнася до тъмните и зловещи тайни… Никога не съм убивал човек. Макар че когато бях на тринадесет, едва не пребих до смърт един тип. Виждаш ли… имах много скапано детство. Нямах баща. А майка ми беше безполезна кучка. И когато последното й гадже се опита да я смели от бой, аз се намесих и му причиних онова, което той се опитваше да направи на нея.

— Ще кажа само, че си имал оправдание за постъпката си. Защитавал си майка си, в края на краищата.

Асансьорът спря на етажа на Грифин Пауъл. Куин я погледна право в очите.

— Обзалагам се, че майка ти е била красива и елегантна като теб самата — рече той. — Освен това съм готов да се обзаложа, че те е обичала повече от всичко на света и е била изключително горда с теб.

Очите на Анабел се напълниха със сълзи от състрадание.

— Не плачи заради мен, скъпа. Няма смисъл.

Анабел премигна няколко пъти, за да прогони сълзите. Искаше й се да прегърне Куин, да го притисне към себе си и да му каже онова, което той толкова отчаяно искаше да чуе. Всички онези думи, които майка му очевидно никога не му е казвала. Че е много специален. Красив. Умен. И обичан.

Но тя не го обичаше. Не би могла да го обича. Не го познаваше дори.

Куин излезе от асансьора и Анабел го последва в коридора. Той я хвана за ръката и я погледна:

— Защо не се прибереш в апартамента си и не ми позволиш да се срещна с Грифин Пауъл насаме? Ще ти се обадя утре сутринта.

Тя поклати отрицателно глава.

— Независимо дали го искам, или не, аз вече се намесих в живота ти. Двамата заедно наехме Грифин Пауъл. А това ни прави партньори и… още нещо. Но не и приятели.

— Нито пък любовници. Още не. Но ако имаш малко ум в главата си, ще се махнеш веднага от тук и никога повече няма да ме допуснеш до себе си.

— Ако полагаш такива усилия да прогониш всяка жена, изпречила се на пътя ти, нямам обяснение как си успял да се сдобиеш с репутацията на истински Дон Жуан.

— После да не кажеш, че не съм те предупредил. — Куин я хвана за лакътя и я поведе към апартамента на Грифин.

Почука на вратата.

— Трябва да поискаш от Грифин да ти покаже докладите, които сигурно вече има за мен — предложи Куин. — Аз ще му позволя да ти ги даде да ги прочетеш. Ако те не те накарат да хукнеш презглава и да се махнеш далеч от мен, значи нищо друго няма да те накара да го сториш.

Един висок и мускулест мъж с обръсната глава и замислени тъмни очи отвори вратата на апартамента. На пръв поглед мъжът изглеждаше страховит, но в мига, в който устните му се разтегнаха в нещо като усмивка, изражението му омекна и стана почти дружелюбно.

— Аз съм Куин Кортез, а това е Анабел Вандерли. Мисля, че господин Пауъл ме очаква.

— Да, сър, така е. Моля, заповядайте.

Влязоха в апартамента и мъжът веднага съобщи за пристигането им. „Нима този човек е от прислугата на Грифин?“ — запита се Анабел. Стори й се странно, че не го бе виждала при предишните си посещения, но след това реши, че може да е пристигнал в Мемфис току-що.

Докато вървяха към всекидневната, Куин пъхна пръсти под яката на поло пуловера, с който беше облечен. Нервен ли беше? Притесняваше ли се от факта, че Грифин бе пожелал да се срещне с него?

Грифин стоеше до прозореца с гръб към тях. Когато ги чу да влизат в стаята, се обърна, приближи се до тях и ги покани да седнат.

— Някой иска ли нещо за пиене?

— Не, благодаря — отвърна Анабел и седна на предложеното й място.

Куин само поклати отрицателно глава.

— Предполагам, че си чул за случилото се с Кендъл — рече Куин и погледна Грифин в очите.

— О, да — отвърна Грифин. — Вече съобщиха за убийството по местните телевизионни канали. Сигурен съм, че новината ще бъде отразена на първа страница на утрешния „Къмършъл апийл“.

— И преди да си ме попитал — не, не съм я убил аз.

Грифин стисна зъби и ядосано изгледа Куин.

— Положението ти не е никак розово. Две от любовниците ти бяха убити в продължение само на седемдесет и два часа. Предполагам, че и в това разследване ще се превърнеш в главния заподозрян. Как те кара да се чувстваш това?

Анабел затаи дъх докато наблюдаваше тези двама толкова властни мъже, застанали един срещу друг, преплели погледи, готови да размахат юмруци. „Не му причинявай това!“ Искаше й се да изкрещи думите на глас, но запази мълчание. Инстинктивно разбираше, че Куин няма да остане доволен от опита й да го защити. Не и при така стеклите се обстоятелства.

— А ти как мислиш, че ме кара да се чувствам, по дяволите? — Очите на Куин се изцъклиха. Безжизнени и непроницаеми. Гледаше право в Грифин, но сякаш изобщо не го виждаше. — Как бих могъл да се защитя от подобни обвинения, щом не съм в състояние да докажа, че не съм убивал когото и да било? Точно затова имам нужда от теб. Трябва да намеря друг заподозрян. — Куин погледна към Анабел. Очите му се проясниха. Отново насочи поглед към Грифин и заговори, едва сдържайки яростта си. — Две жени, на които държах, са мъртви, а аз не мога дори да скърбя за тях, защото съм прекалено зает да опитвам да измисля начин да не бъда обвинен за убийствата им.

— Имаш ли алиби за тази вечер? — направо попита Грифин.

Куин не отговори веднага и за миг сякаш сдържа дъха си. Анабел внезапно се почувства странно. „Моля те, Господи, нека да има алиби, моля те!“

— Не зная кога точно е била убита Кендъл — отвърна Куин. — Предполагам обаче, че съм бил в колата си — сам, на път за дома й, когато се е случило.

Грифин въздъхна с раздразнение.

— Това никак не е добре. Първо намираш тялото на Лулу, а сега нямаш алиби за времето, в което е била убита Кендъл. Имал си връзка и с двете жени и сега те и двете са мъртви. Освен това е само въпрос на време детективите да открият какво се е случило с Джой Елис в Ню Орлиънс.

Куин видимо се напрегна и ядосано изгледа Грифин:

— Джой Елис?

— Да, нали си спомняш певицата, с която си имал връзка по време на посещението си в Ню Орлиънс горе-долу преди година. Скоро след карнавала „Марди Гра“.

Куин изсумтя, и като стъпваше тежко, тръгна към Грифин. Спря на не повече от метър от него.

— Зная коя е Джой, но не разбирам какво имаш предвид като казваш, че нещо се е случило с нея.

Грифин кимна. На Анабел й се стори, че забелязва облекчение, изписало се по лицето му.

— Кога за последен път си се виждал или чувал с Джой Елис? — попита Грифин.

— Миналата година. Точно преди да си тръгна от Ню Орлиънс — отвърна Куин. — Връзката ни беше много кратка. И почти никой не знаеше за нея. Ти как разбра?

— Добра детективска работа от страна на моите служители. Истината е, че името ти изобщо не се споменава, но като събрах две и две стигнах до неизбежното четири. Както стана ясно, Джой е споменала за теб — не името, а репутацията ти — пред една своя приятелка. Тази приятелка разказала това на ченгетата, но не могла да им предложи име, а техните способности да съберат две и две очевидно не са чак толкова големи, защото никой в полицейското управление на Ню Орлиънс не се е досетил, че става дума за теб.

— За какво всъщност говориш, по дяволите? — заплашително изръмжа Куин.

— Джой Елис е била убита и убиецът все още не е открит. Подробностите за убийството са засекретени, но ние научихме, че жената е била задушена с възглавница също като Лулу, а показалецът на дясната й ръка е бил отрязан. Готов съм да се обзаложа на каквото пожелаеш, че Кендъл Уелс също е била удушена по същия начин и че пръстът й е бил отрязан.

 

 

— Защо изобщо ти трябваше да го водиш тук? — Чад Джордж прекоси стаята и гневно изгледа Джим. — Можем цяла нощ да разпитваме бившия съпруг на Кендъл Уелс, но какво ще ни помогне това? Позволи на истинския убиец да си тръгне — не, да отпътува — от местопрестъплението заедно с Анабел Вандерли. И двамата знаем, че Кортез е виновен. През последните седемдесет и два часа уби две жени тук, в Мемфис, а продължава да се разхожда на свобода.

— Успокой се и говори по-тихо — посъветва го Джим Нортън. — Не разполагаме с доказателства срещу Кортез. Само защото е познавал двете жени…

— Имал е интимна връзка и с двете.

— Добре, и какво като е имал сексуална връзка с Лулу и Кендъл? Как това автоматично го превръща в техен убиец?

— Трябва да има някаква връзка. Нещо, което все още не сме открили. Той обаче има мотив за убийството на Лулу Вандерли. Била е бременна от Кортез, поискала е той да се ожени за нея и когато й отказал, нещата загрубели и в пристъп на ярост той я убил. Що се отнася до Кендъл Уелс, само един Господ знае какво е предизвикало гнева му. Може да се е опитала да го изнудва. Или пък да го заплашва. От нас се иска само да го притиснем. Остави ме за десет минути насаме с него и ще…

— Ако наистина останеш за десет минути насаме с Кортез и той е без белезници, аз веднага ще заложа на Кортез. Той или ще те надхитри, или ще те пребие. Този тип ще ти види сметката за нула време. — Джим се изсмя доволно. — Все още не си чел доклада за Кортез, нали? Той е далеч по-умен от теб. Освен това има черен колан по карате. Доколкото знам, ти нямаш такъв, нали, Чад? На всичкото отгоре в свободното си време обича да стреля по панички. Кортез е първокласен стрелец.

Чад преглътна шумно.

— По дяволите, Джим, той е опасен и не трябваше да позволяваме на Анабел да тръгва с него.

— Това е, което не ти дава мира, нали? Не можеш да преглътнеш факта, че Анабел Вандерли застана между вас двамата и си тръгна заедно с него?

— Да не би да намекваш, че между тях става нещо?

— Нали не си мислиш, че тя се намеси, за да не позволи на Кортез да те спука от бой? По дяволите, човече, жената не искаше той да си навлича допълнителни проблеми с представителите на закона. Ако те беше ударил, щеше да се наложи да го арестувам. Нищо, че всъщност ти го провокира.

Лицето на Чад стана аленочервено. В продължение на няколко секунди не каза нищо. Само стоеше там и гневно се взираше в Джим.

— Ще се обадя на Пърсър. Вместо да си губим времето в търсене на други заподозрени за тези две убийства, би трябвало да съсредоточим всичките си усилия върху Кортез. Ще се опитам да убедя инспектора и да го накарам да погледне на нещата от моя ъгъл. Ако не успея, отивам право при директор Данли.

— Ами хайде, давай. Само че не забравяй едно нещо — ако арестуваш невинен човек, това ще се отрази неблагоприятно на кариерата ти.

Чад не си направи труда да отговори. Изгледа мръснишки Джим и се запъти към бюрото си.

„Идиот. Самонадеян, нафукан идиот.“

Джим влезе в стаята за разпити, където седяха доктор Джонатан Майлс и полицай Добс. Докторът поднесе към устните си чаша кафе. Ръцете му силно трепереха. Горкият, помисли си Джим. Когато пристигна в дома на Уелс и пое разследването от униформения полицай, пристигнал пръв на местопрестъплението, той веднага забеляза, че доктор Майлс не е на себе си. Човекът плачеше неудържимо. Губеше самообладание всеки път щом трябваше да произнесе името на бившата си съпруга. Изглеждаше дълбоко потресен от смъртта й. Освен ако не беше първокласен актьор, който им изнасяше представление достойно за Оскар.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате, доктор Майлс. — Джим затвори вратата зад себе си и даде знак на полицай Добс да остане на мястото си. После седна от другата страна на масата — точно срещу Майлс. — Сигурно е било ужасно за вас да откриете мъртвото тяло на съпругата си… на бившата си съпруга.

Очите на доктор Майлс отново се напълниха със сълзи.

— Кой би могъл да й причини това? Не мога да повярвам, че е мъртва.

— Все още не разполагаме със заподозрени, но ви уверявам, че ще направим всичко по силите си, за да разкрием убиеца на госпожа Уелс.

— Тя лежеше на леглото с възглавница върху лицето си — дрезгаво заговори доктор Майлс. — Помислих си, че е странно, но в първия момент не разбрах, че… после забелязах кръвта… и пръста… — Гласът му прекъсна. — Кендъл… Кендъл… — Провеси глава, покри лицето си с ръце и заплака.

Джим никога не бе знаел как да се справя с емоциите — нито със своите, нито с тези на другите хора — и се чувстваше неудобно докато гледаше как този мъж буквално се разпада пред очите му. Но как би реагирал той самият, ако беше на мястото на доктор Майлс и бе открил тялото на Мери Лий непосредствено след убийството й? Сърцето му сигурно щеше да се облива в кръв, но никога не би си позволил да се срине така в присъствието на други хора. Може би щеше да забие юмрук в стената, когато остане сам. В края на краищата обаче щеше да съсредоточи всичките си усилия в разкриването на убиеца й.

От друга страна обаче, част от Джим изпитваше завист към доктор Майлс, който седеше пред него и плачеше като бебе. Мери Лий неведнъж го бе обвинявала, че е безчувствено копеле. Никога не го бе разбирала. Не че той не изпитваше чувства. Разбира се, че изпитваше. Само че не можеше да ги изкаже с думи. Не можеше да даде външен израз на емоциите си.

Джим даде знак на полицай Добс, който се изправи и се приближи до него.

— Да, сър?

— Погрижи се доктор Майлс да се прибере у дома. Утре сутринта откарайте колата му до дома му.

— Да, сър. Тук приключихме ли вече? — попита Добс.

Джим погледна към Майлс. Раменете му все още се тресяха от плач.

— Да, приключихме.

Полицай Добс изведе Джонатан Майлс от стаята за разпити. Джим седна отново и уморено разтри врата си. Премисли отново всичко, което му беше известно за убийството на Лулу Вандерли. После сравни фактите с малкото подробности, които знаеше за извършеното тази вечер убийство на Кендъл Уелс. Двете убийства като че ли бяха извършени по един и същ начин. Това обаче не означаваше непременно, че и убиецът е един и същ. Само че всички подробности за убийството на Лулу Вандерли бяха засекретени. Никой подражател нямаше как да научи как точно е била убита.

Куин Кортез беше единственият общ знаменател, единствената връзка — известна им до момента — между Лулу и Кендъл. Този факт сам по себе си беше достатъчен, за да накара някои хора да насочат всички обвинения към него. Чад например, изглеждаше напълно убеден, че именно Кортез е убиецът.

„По дяволите, може би аз греша в случая. Може пък Чад да има право.“

Вратата зад него се отвори. Джим леко извърна глава и видя Чад да влиза в стаята. Джим вътрешно изстена.

— Инспектор Пърсър иска да разпитаме Кортез утре сутринта — триумфално заяви той.

— За убийството на Кендъл Уелс?

— Разбира се, че за него. Инспекторът смята, че следващата логична стъпка е заповед за арест, ако се окаже, че онзи тип няма алиби и ние успеем да формулираме убедителен мотив.

Джим кимна.

„Ако Кортез няма алиби. И ако има мотив.“

Джим предположи, че Тед се бе опитал да укроти Чад, разбирайки необходимостта да не настройва срещу себе си племенника на конгресмен Харт, и едновременно с това, да държи момчето под контрол. В края на краищата може би щеше да се наложи да арестуват Кортез, но не и преди да натрупат убедителни доказателства, които да издържат в съдебната зала. Точно в този момент обаче не разполагаха с нищо срещу него — даже и косвените улики бяха крайно недостатъчни, за да го обвинят в убийство. Разследването на убийството на Лулу Вандерли също не бе довело до никъде и те все още нямаха заподозрян, когото биха могли да арестуват. Той лично би предпочел да арестува Рандъл Ранди Милър, а не Кортез за убийството на Лулу. Само че това едва ли щеше да се случи. Независимо от силната лична неприязън, която изпитваше към Милър, Джим съзнаваше, че не разполага с никакви улики срещу него. Освен това Чад умираше от желание да щракне белезниците на Кортез.

Ако Тед Пърсър смяташе, че може да припише двете или поне едното от престъпленията на Кортез, той вече щеше да се е свързал с окръжния прокурор Кембъл, за да получи заповед за ареста на Кортез.

— Кортез ще трябва да си наеме нов адвокат — изтъкна Джим. — Предвид случилото се тази вечер съм много любопитен да видя кого ще наеме.

— Това няма никакво значение. Онзи тип е виновен и аз смятам да го докажа.

Джим кимна и се ухили. „Да, момче, направи го. Направи го сам-самичък. По дяволите, тъй и не мога да проумея защо им трябваше да ти предлагат партньор, след като ти, очевидно, нямаш нужда от такъв.“

— Смятам вече да си ходя. — Джим лениво се надигна от стола. — Предлагам ти да последваш примера ми. И двамата имаме нужда от сън. Утрешният ден няма да бъде от лесните.

— Да, имаш право, но на път за вкъщи мисля да мина през „Пийбоди“, за да се уверя, че Анабел се е прибрала благополучно у дома.

Джим сложи ръка на рамото на Чад.

— На твое място не бих го правил.

— И защо? — Чад се намръщи. — Да не би да намекваш, че може да не е сама?

— Не намеквам каквото и да било, а само изтъквам очевидните факти. Дамата не само че не е от твоята черга, но и за всички е очевидно, че се интересува от друг мъж. — Чад мигновено се наежи и Джим го потупа по гърба. — Защо не продължиш да залагаш на сигурно? — Тръгна към вратата, отвори я, и застанал с гръб към Чад, додаде: — Ако толкова имаш нужда от жена тази вечер, защо не звъннеш на бившата ми съпруга?

Затвори вратата и се отдалечи, без да изчака да види реакцията на партньора си.