Бевърли Бартън
Любов с непознат (13)

11.

Грифин се извини и отиде в другата стая, за да проведе някакъв телефонен разговор. Анабел и Куин останаха сами. Забелязал скованата поза на красивата госпожа Вандерли и нежеланието й да го погледне в очите, Куин си даде сметка, че тя изпитва определен дискомфорт. Самият факт, че тази жена изглежда абсолютно недостъпна и неподатлива на чара му, я правеше още по-интригуваща и привлекателна в очите му. Тя представляваше несрещано до този момент предизвикателство. Във всяко едно отношение.

— Дали този телефонен разговор ще отнеме много време? — попита тя, но дори за миг не спря погледа си върху него.

— Ами зависи — поклати глава Куин. — Ако разговорът е личен, би могъл да продължи по-дълго. Ако пък е по работа, зависи кой точно се обажда и защо.

— Адвокати! Никога не отговарят с една дума.

Куин се засмя.

Тя се престраши да погледне към него. Той се възползва максимално от момента, усмихна се широко и се вгледа в големите й сини очи. Предполагаше, че Анабел мигновено ще отмести поглед встрани, опитвайки се да избегне какъвто и да било пряк контакт с него. Тя обаче го изненада. Срещна погледа му и се взря изпитателно в очите му. Странно усещане се зароди в душата му — силно подводно течение, което го тласкаше все по-надълбоко и надълбоко в непознати за него води. Какво толкова притежаваше Анабел, че в нейно присъствие той се чувстваше не само очарован, но и странно неспокоен и несигурен?

Жената пред него не притежаваше съвършенството и блясъка на Лулу. Анабел беше с няколко сантиметра по-ниска и малко по-пълничка. Нямаше пищната гръд на братовчедка си, но излъчваше елегантност и финес. Русата й коса беше малко по-тъмна. Вероятно беше естествено руса, за разлика от Лулу, която изсветляваше косата си почти до бяло. И докато кожата на Лулу бе загоряла от часовете, прекарани в солариуми и плажове в частни курорти по всички краища на света, Анабел беше млечнобяла и румена.

— Смяташ ли, че въпросното телефонно обаждане е свързано по някакъв начин с нашия случай? — попита тя.

— Нашият случай? — Куин се усмихна, стана от канапето и без да отмества поглед встрани, тръгна към нея. Анабел мигновено отклони поглед, облегна се назад и видимо се напрегна отново. — Ти все още не можеш да се примириш с факта, че трябва да споделиш Грифин Пауъл с мен, нали?

— Да.

Тази едничка дума казваше всичко. На първо място даваше да се разбере, че Анабел не би го излъгала, за да спази приличието или пък за да пощади чувствата му. Тя може и да беше дама, за която добрите маниери бяха от огромно значение, но едновременно с това, при необходимост ставаше директна и безпощадно откровена.

— Съжалявам, че бе поставена в подобна ситуация — рече той. — И макар че може би не ми вярваш, аз продължавам да твърдя, че и двамата искаме едно и също нещо.

— Единственото, което искам, е да открия убиеца на Лулу и да го предам на правосъдието.

— Аз искам абсолютно същото.

— Ще ми се да можех да ти повярвам.

Куин коленичи и се присегна, за да хване ръцете й. Тя спусна двете си ръце отстрани на бедрата си и силно ги стисна в юмруци.

— На теб наистина ти се иска да ми повярваш, нали? Искаш да повярваш, че не съм убил Лулу — заяви той. — Оценявам твоята непредубеденост и факта, че не си убедена във вината ми. Желанието ти да бъдеш справедлива в преценките си означава много за мен.

— Защо моето мнение би било от значение за теб по един или друг начин?

Той хвана брадичката й с ръка. Тя тихо ахна и го погледна право в очите.

— Откровената истина ли искаш да чуеш?

— Да. — Гласът й потрепери едва-едва.

— Не зная — призная Куин и пусна брадичката й. За миг сякаш изгуби контрол върху пръстите си, които бавно се плъзнаха надолу по шията й и поспряха, за да почувстват ударите на пулса й. — Обикновено не ме е грижа какво мислят другите за мен. От край време живея по свои собствени правила, демонстрирайки пълно презрение към изискванията на обществото. Когато човек е богат и влиятелен колкото мен, не се налага да се съобразява с хората, защото самите те се съобразяват с него. Ти, като член на семейство Вандерли, разбираш какво се опитвам да ти кажа, нали? През целия си живот си се сблъсквала с хора, готови да коленичат раболепно и да се кланят пред теб.

Пулсът й значително ускори ритъма си. Чувстваше кръвта й, която пулсираше под пръстите му. Беше или развълнувана, или ядосана. А може би и двете.

— Но между мен и теб има разлика, господин Кортез. Аз, която съм родена богата и привилегирована, от най-ранна детска възраст научих, че не бива да злоупотребявам с богатството и властта си. Родителите ми все ми повтаряха, че големите привилегии означават и големи задължения. В резултат на което никога не съм живяла по свои собствени правила и винаги съм се съобразявала с мнението на хората за мен.

Той премести ръка от шията й и я постави на рамото й. Тя потрепери. Куин отдръпна ръка, но продължи да стои клекнал пред нея.

— Никога ли не си изпитвала желание да се освободиш от тези ограничения? Не си ли мечтаеш понякога да направиш нещо дръзко и непредсказуемо? Поне веднъж?

Тя го гледаше така, все едно че пред нея стоеше някакво извънземно създание, което й говореше на непознат за нея език. Нима бе така погълната от изискванията и задълженията на фамилия Вандерли, че бе изгубила способността да мисли за себе си? Как е възможно двете с Лулу да са били първи братовчедки? Та те двете бяха абсолютно различни.

— Какво означава това? — най-накрая успя да попита тя.

— Рискувай поне веднъж! Забрави за предпазливостта. Довери ми се напълно, Анабел.

— Не мога.

— Напротив, можеш. И искаш да го направиш. — Изправи се и й подаде ръка. — Кажи ми, че знаеш, че не съм убил Лулу, а след това работи заедно с мен, за да намерим убиеца.

Тя гневно изгледа протегнатата му ръка, а след това вдигна поглед към очите му.

— Ние вече работим заедно, за да открием убиеца на Лулу. Нима не ти е достатъчно това, че се съгласих да бъда твой партньор и да наемем заедно Грифин Пауъл? Ако вярвах, че си убил Лулу, наистина ли смяташ, че щях да го направя?

— Кажи ми го. Имам нужда да те чуя да изричаш думите на глас. — Мразеше отчаяните нотки, прокраднали се в гласа му, умолителния глас, който не бе използвал от детските си години. Дали тя осъзнаваше, че той буквално я умолява да му повярва? До този момент самият той не си бе дал сметка колко отчаяно иска Анабел да повярва в невинността му. И, Господ да му е на помощ, но наистина нямаше обяснение за това.

Тя бавно се надигна от стола. Приличаше на човек, който води тежка битка със себе си. Когато се изправи, само на няколко сантиметра от него, тялото й политна към него, сякаш привлечено от някакъв невидим магнит.

— Не мисля, че си убил Лулу.

Той издиша бавно. Едва тогава осъзна, че за момент бе престанал да диша. В душата му се надигна радостно вълнение. Не можеше да обясни какво точно изпитва, но все му се струваше, че току-що бе получил изключително рядък и скъпоценен дар. Доверието на Анабел.

Прииска му се да я целуне. „Не го прави! Не се опитвай дори. Ако я докоснеш, няма да можеш да спреш, защото ще поискаш много повече от една целувка.“

— Извинете за забавянето — рече Грифин Пауъл, който точно в този момент излезе от спалнята.

Анабел подскочи като опарена и бързо се отдръпна от Куин. Натрупалото се в него напрежение стана още по-силно, защото сега се налагаше да се бори и с възбудата, обхванала го още в мига, в който бе докоснал Анабел.

Грифин премести поглед от Куин към Анабел.

— Тук всичко наред ли е?

— Да — твърдо отвърна Анабел.

— Този телефонен разговор беше ли свързан с нас? Има ли нещо, което трябва да знаем? — попита Куин. Искаше да смени темата и да отвлече мислите си от силното влечение, което изпитваше към Анабел.

— Предлагам да седнете преди това — предложи Грифин.

— Какво има? — настоя Анабел. — Каквото и да е, просто ни го кажете.

— В утрешния си брой „Къмършъл апийл“ ще пусне материал за живота на Лулу — съобщи Грифин. — В статията смятат да разкрият всички подробности от живота на Лулу — така както ги знаят.

— О, господи! — Очите на Анабел внезапно се напълниха със сълзи. — Каква част от истината знаят? И наистина ли ще публикуват подробности от личния й живот, при условие че знаят, че семейството непременно ще съди вестника?

— Намерението им е да представят Лулу като купонджийка, раздаваща сексуални услуги като бонбонки — рече Грифин. — Освен това съм готов да се обзаложа, че няма да публикуват и една думичка, която не може да бъде подкрепена с факти. Ще твърдят, че всичко написано е истина, а не клевета.

— Но защо биха го направили? — настоя Анабел.

— За да продадат повече вестници — отвърна Грифин и обърна поглед към Куин. — Освен това, разкривайки факта, че Лулу е имала цяла армия от любовници, ще дадат да се разбере, че Куин, макар и открил мъртвото й тяло, е само един от многото мъже, които може да са имали мотив да я убият.

— Обвиняваш ли ме в нещо? — попита Куин. — Наистина ли смяташ, че съм подшушнал нещо на журналистите?

— Разследващият журналист, който е автор на материала за Лулу, по някакъв начин е разбрал, че тя е била бременна. — Грифин продължаваше да гледа Куин право в очите. — Възможно е информацията да е изтекла от някой словоохотлив служител на полицейското управление или на службата на съдебния лекар, но моите източници твърдят, че по-рано днес някой от адвокатската кантора „Хамилтън, Джефрис и Лойд“ е телефонирал в редакцията на „Къмършъл апийл“.

— Кендъл?! — Куин не искаше да повярва, че неговата приятелка и адвокатка — неговата любовница! — би направила нещо толкова неетично, макар че ако обстоятелствата бяха малко по-различни, самият той би могъл да прибегне към подобен ход. От край време бе готов на всичко — противоречащо на етиката и на ръба на закона — за да спечели. — Смяташ, че моят адвокат е подшушнал на медиите за бременността на Лулу?

— Аз, естествено, не бих могъл да го докажа по никакъв начин — отвърна Грифин, — но, да, мисля, че Кендъл Уелс бърза да изпревари събитията и да натрупа точки. За всеки случай. За да е готова, ако все пак те обвинят в убийството на Лулу. Опитва се да очерни репутацията на Лулу като самата тя остане в сянка и предпази теб, разбира се.

— Ако Кендъл го е направила — и аз държа на това „ако“ — то държа да разберете, че аз самият не зная нищо за това. — Куин се извърна към Анабел. — Кълна ти се, че нямам нищо общо…

— Не мога да се справя с това точно сега. — Анабел вдигна ръка, предупреждавайки го да стои далеч от нея. — Смятам да се прибера в апартамента си. Налага се да се свържа с някои хора, за да се опитаме да спрем този материал. Може да се окаже, че разполагаме с достатъчно власт, за да въздействаме на издателя. Ако не, ще трябва да помислим върху стратегия за ограничаване на щетите.

— Твоята братовчедка ще бъде очернена в „Къмършъл апийл“, а твоята първостепенна грижа е да ограничиш щетите, които ще претърпи „Вандерли инкорпорейтид“? — Куин поклати глава. — Ако това наистина е така, то аз много съм се излъгал в преценката си за теб. Ти не си жената, за която те мислех.

Анабел го прикова под суровия си, мрачен поглед.

— Пет пари не давам какво мислят хората за Лулу, защото очевидно не й е пукало. Ако се бе притеснявала от мнението на околните, тя едва ли би водила такъв живот. Но дълбоко се тревожа, че чичо Луис би могъл да узнае истината за скъпоценното си малко момиченце, защото това ще разбие сърцето му. Когато заговорих за ограничаване на щетите, нямах предвид репутацията на Лулу, а изработването на стратегия, която да не позволи информацията за живота й да достигне до ушите на чичо ми. Ако това все пак стане, ще трябва да измисля как да го убедя, че всичко казано и написано е просто куп лъжи.

Анабел се обърна и буквално се затича към вратата. Куин извика името й и понечи да тръгне след нея, но Грифин го сграбчи за ръката и го възпря.

— Остави я да върви — рече той. — Можеш да й се извиниш по-късно.

 

 

Докато пътуваше към апартамента, който току-що бе наел в Мемфис, Куин се опита да събере мислите си и да укроти гнева си. Можеше да обвинява, когото си иска, но в края на краищата, единственият виновен за положението, в което се бе озовал, си беше самият той. Именно той беше обидил Анабел. Беше изрекъл остри думи без дори да се замисли, че може би греши. В своя защита би могъл да каже само, че бе направил преценката си, опирайки се единствено на опита си с другите жени, които познаваше. Съзнаваше обаче, че това извинение няма да мине пред нея. Тя беше направила гигантски жест, заявявайки, че не смята, че той е убил Лулу. А той как й се отплати за доверието? Провали се в първия миг, в който вярата му в нея бе подложена на изпитание. Провали се с гръм и трясък. Без да се замисли я обвини, че е студена, безсърдечна и пресметлива кучка.

Господи, как може да е толкова глупав?

Дали имаше начин да поправи стореното? Готов беше да пълзи върху жарава или счупени стъкла и да я моли да му даде втори шанс.

„Запитай се защо ти пука толкова?“ Та Анабел Вандерли беше просто една жена. Привлекателна. Богата. Възпитана. С родословие, което може да бъде проследено чак до Адам и Ева. Не за пръв път се сблъскваше с такава жена. Имал бе много като нея в живота си. Какво като я възприемаше като предизвикателство? Бе покорявал много други жени, които в началото също бе смятал за истинско предизвикателство.

„Престани да мислиш за нея. Концентрирай се върху по-важните проблеми.“ Трябваше да направи нужното, за да си възвърне контрола върху живота си. Дори и ако е принуден да остане тук, в Мемфис. Кендъл бе взела важно решение — да подхвърли на местния вестник информация за личния живот на Лулу — без дори да се консултира с него. Двамата трябваше да поговорят. Трябваше да я накара да разбере, че макар и негов адвокат, тя няма окончателната дума по въпросите, които го засягат по какъвто и да било начин. Най-напред обаче се налагаше да си поговори с двама от лоялните си подчинени — с тази, която бе издала колегата си, и с другия, който бе изчукал любовницата на шефа си в собственото му легло. След разговора с Марси и Аарон щеше да позвъни на Кендъл в офиса и щеше да помоли секретарката й да й предаде да му се обади.

Когато стигна пред новия си дом Куин бе успял да се успокои достатъчно и вече разсъждаваше логично. Не беше необходимо да взема кой знае какви мерки срещу Марси и Аарон, но те и двамата трябваше да разберат, че за в бъдеще няма да толерира подобно поведение.

Отключи входната врата, очаквайки Марси да излезе и да го посрещне, както правеше обикновено. Само че никой не го чакаше. Всекидневната беше празна. Запита се дали и тримата бяха излезли, прекоси застланото с плочки фоайе и тръгна по коридора. В този момент чу гласовете, долитащи от кухнята, зави наляво и отвори вратата на кухнята.

Джейс вадеше съдове от миялнята машина и ги подреждаше по местата им. Аарон, кацнал на едно високо столче пред барплота, решаваше някаква кръстословица. Марси бъркаше нещо на печката, което ухаеше на сос за спагети.

Джейс пръв забеляза застаналия на вратата Куин.

— Здрасти, Куин, не мислех, че ще се върнеш толкова бързо. Приключи ли срещата ти с онзи частен детектив?

— Да, за момента свършихме — отвърна Куин.

Марси намали температурата на котлона, остави дървената лъжица върху една сгъната книжна кърпа и за момент се вгледа изпитателно в Куин.

— Какво има? Защо ме гледаш така ядосано?

— Ядосано ли те гледам? — Куин издърпа друго столче и седна до Аарон. — Не си ли въобразяваш? А може би се обажда гузната ти съвест?

Марси се изчерви. Аарон вдигна поглед от кръстословицата.

— Какво става? Защо Марси трябва да има гузна съвест?

— Току-що проведох един изключително интересен разговор с Грифин Пауъл. Ще повярвате ли, че той знае за подчинените ми повече от мен самия?

— Зная, че трябваше да ти кажа лично — рече Марси, умолявайки го да прояви разбиране. — Но не исках да създавам конфликт между теб и Аарон. Ние сме като семейство и се страхувах, че ако научиш какво е направил, ще бъдеш наранен и ядосан и…

Аарон се смъкна от столчето и се отдръпна от Куин. После сграбчи ръката на Марси и я разтърси.

— За какво говориш? Какво си казала по мой адрес? И на кого?

Марси издърпа ръката си и започна да мести поглед между Куин и Аарон.

— Нямаше да кажа каквото и да било, но господин Пауъл ми каза, че за детективите е важно да знаят имената на всички мъже, с които Лулу Вандерли е била през последните два месеца…

— По дяволите, Марси, не си го направила! — Аарон прекоси стаята, като клатеше невярващо глава и стискаше и отпускаше свитите си в юмруци ръце. — Закле се, че няма да кажеш на никого. — Замълча за момент, обърна се и погледна Куин. — Виж, тя ми налетя. Кълна се. Знаеш, че никога не бих те предал. Опитах се да се откопча, но тя просто не приемаше „не“ за отговор. Господи, човече, съжалявам. Аз…

— Аарон, какво си направил? — попита Джейс. Красивите черти на младото му лице бяха разкривени от тревога.

Куин слезе от столчето, присегна се и постави ръце върху раменете на Аарон.

— Изобщо не ме е грижа, че си чукал Лулу. Всъщност, познавайки Лулу, може би трябваше да кажа, че не ме е грижа, че тя те е изчукала. Но ченгетата силно ще се заинтересуват от факта, че си правил секс с нея, защото Лулу е била бременна. На шест седмици.

— О, господи! — Лицето на Джейс пребледня като платно. Нервно побутна очилата си, опитвайки се да ги плъзне нагоре по носа си.

— Будалкаш ме! — възкликна Аарон. — Лулу е била бременна?

— Бебето, което е носела, може да е било създадено от кой да е мъж, с когото е правила секс преди пет или шест седмици — информира го Куин. — А това сме аз, Ранди Милър, ти и Господ знае кой още. Детективите смятат, че бащата на детето може да е посегнал на живота й. И точно в този момент са готови да се обзаложат, че аз съм татенцето.

— Не разбираш ли? Точно затова казах на господин Пауъл, че Аарон е правил секс с нея преди шест седмици — намеси се Марси. — Така полицаите ще знаят, че някой друг също може да е баща на детето. Когато господин Пауъл ми каза, че е била бременна…

Откъм мивката се чу странен звук. Куин, Марси и Аарон се обърнаха и видяха Джейс да повръща.

— Добре ли си? — попита Марси, бързо се приближи до Джейс и взе да разтрива гърба му.

Джейс вдигна глава, откъсна една книжна кърпа и избърса устата си.

— Да, добре съм. Изглежда не ми е понесъл хамбургера, който изядох на обяд. — Пусна двата крана, изми мивката и хвърли книжната кърпа в кошчето за боклук.

— Защо не отидеш да си полегнеш малко — предложи Куин. — Тук всичко е наред. Никой на никого не е ядосан.

— Аз… мисля да поизляза малко. Да глътна малко чист въздух. — Погледна Марси. — Имаш ли нещо против да взема колата?

— Не, вземи я — отвърна тя. — Мислех, че може би ще се наложи да наема още една кола — по една за всеки от нас. Имаш ли нещо против, Куин?

— Не, разбира се. Ти преценяваш от какво ще имаме нужда по време на престоя ни тук — увери я Куин.

— Вероятно ще се обадя в агенцията и ще наема някакво комби, което да използваме за пазаруване.

Джейс свали очилата си, избърса ги с долния край на пуловера си и взе ключовете от кухненския плот. После се обърна към Аарон и рече:

— Не е трябвало да го правиш. Лулу Вандерли може и да беше курва, но ти не си имал право да спиш с нея. Тя принадлежеше на Куин. — Джейс избяга от стаята, стиснал очилата си в ръка.

— Бедният Джейс! Винаги е толкова напрегнат и свръхемоционален — отбеляза Марси.

— Ще се оправи — рече Аарон, избягвайки погледите на останалите в стаята. — Освен това беше прав, когато каза, че не съм имал право да чукам Лулу. Куин, съжалявам. Опитах да се откопча, но част от мен искаше да разбере как ще се почувствам, ако си легна с някоя от твоите жени.

— Всички мъже сте еднакви — изкрещя Марси. — Единственото, за което мислите… Не, вие изобщо не мислите. Не и с мозъка си.

— Добре, след като всички изказаха мненията си, бих искал да приключим с този въпрос и да продължим напред. — Куин потупа Аарон по гърба и протегна ръка към Марси. Тя се приближи и той ги прегърна и двамата. — Вече никакви спорове и битки помежду ни. Ние сме екип. Нека се държим като такъв. Ясно?

Двамата отговориха едновременно.

— Ясно.

— Марси, наеми едно комби за себе си, а ти, Аарон, ако имаш нужда от кола…

— Нямам. — Той поклати глава. — Двамата с Джейс ще ползваме една.

— Ако промениш решението си, можеш да си наемеш каквато кола пожелаеш.

— Да, разбира се.

— Сега трябва да проведа един телефонен разговор, а след това ще изляза отново — информира ги Куин. — Не ме чакайте за вечеря.

Решил, че вече е безопасно да остави Марси и Аарон сами, Куин излезе от кухнята и влезе във всекидневната. Извади клетъчния телефон от джоба си, седна и отново набра служебния номер на Кендъл.

Марси излезе от кухнята, понесла заскрежена чаша в ръка. Остави я върху гранитната подложка на масичката за кафе, усмихна се едва-едва на Куин и изчезна по посока на спалните. Куин погледна ледения чай. Където и да се намираха, Марси винаги разполагаше с кана неподсладен чай за него. Нито тя, нито момчетата го пиеха, защото и тримата предпочитаха чая със захар. Освен това Марси знаеше, че той обича да пие чая, млякото, а и повечето други напитки в заскрежени чаши и затова винаги държеше по няколко чаши във фризера.

Независимо, че понякога се поспречкваха, хората от личния антураж на Куин работеха добре заедно и правеха живота на Куин много по-лесен.

— Обажда се Куин Кортез — рече той на секретарката в „Хамилтън, Джефрис, Лойд и Уелс“. — Бих искал да разговарям с Кендъл Уелс.

— Един момент.

Куин вдигна чашата си и отпи няколко глътки. Намръщи се леко. Чаят му се стори малко по-горчив. Може би Марси просто бе сменила марката.

— Извинете, господин Кортез, но госпожа Уелс отсъства — информира го секретарката й. — Излезе по-рано, за да се срещне с клиент, а след това ще се прибере у дома. Вероятно ще я намерите на домашния й телефон след около половин час.

— Благодаря. — Куин прибра телефона в джоба си, изпи две-трети от съдържанието на чашата си, след което се изправи и извика на Марси и Аарон. — Излизам. А вие двамата се дръжте както трябва. Особено пред Джейс.

Куин влезе в поршето си, но не запали веднага двигателя. Остана няколко минути неподвижен, размишлявайки дали да направи опит да разговаря с Анабел, преди да отиде до дома на Кендъл. Реши, че е по-благоразумно да не го прави. Би могъл обаче да се отбие в някой цветарски магазин и да й изпрати цветя. Дузина червени рози. Не, не червени рози. Не и за Анабел. Искаше да й изпрати нещо друго, а не стандартните червени рози, които бе купувал за толкова много други жени.

Жълти рози? Златисти като косата й? Или може би розови? Меки и женствени като нея самата? А защо не кремави като гладката й, бяла като алабастър кожа?

А защо не по дузина от трите цвята? Да, защо не! Три дузини рози може и да изглеждаха доста екстравагантен жест, но ако наистина искаше да й покаже колко силно се разкайва, той може би трябваше да й изпрати шест.

 

 

Кендъл влезе в къщата през вратата, която я свързваше с гаража, остави служебното куфарче, чантата и ключовете за колата си върху кухненския плот и се запъти право към спалнята. Смяташе да съблече костюма, чорапогащника си и високите си обувки, да вземе един бърз душ и да си приготви вечеря в микровълновата фурна. По-късно вечерта може би трябваше да се обади на Куин и да му каже какво бе направила — накарала бе секретарката си да се обади на Боб Регън в „Къмършъл апийл“ и да му разкаже истината за Лулу Вандерли. Куин сигурно щеше да се вбеси, но пък, от друга страна, може би щеше да признае, че адвокатът му е взел мъдро решение. Но и в двата случая той трябваше да разбере, че тя бе направила онова, което смяташе, че е най-добро за него.

Тя се съблече, сложи костюма си в торба, за да го занесе на химическо чистене, прибра чорапогащника и бельото си в друга торба за ръчно пране и разви крана на топлата вода. Докато чакаше водата да се стопли, Кендъл се обърна към тоалетното шкафче и разви капачето на една кутийка с крем за лице. Стори й се, че чува някакъв шум. Не можа да прецени дали идва отвън или от някоя от стаите в къщата. Застана съвършено неподвижна и се ослуша. Тишина. Пълна тишина. След това чу бучката лед, която падна от машината в хладилника в пластмасовия контейнер. Въздъхна с облекчение и намаза лицето си с крем. Взе една гъбичка, свали грима от лицето си, след което я изплакна. Погледна се в огледалото и изпъшка. Макар че все още бе сравнително привлекателна жена, възрастта все повече започваше да й личи. Около очите, носа и устата й се забелязваха фини бръчици. А на бузите й имаше няколко петънца, които лесно можеха да се сбъркат с лунички. Само дето Кендъл нямаше лунички.

Взе си друга гъба от тези, натрупани върху тоалетното шкафче, отвори вратата на душ-кабината, влезе вътре и въздъхна доволно, когато горещата вода обля голото й тяло.

Отново долови някакъв шум. И този път не беше от машината за лед.

„Престани да се държиш като параноичка“, каза си тя. „Още не се е стъмнило съвсем. Каквито и шумове да чуваш, те вероятно долитат отвън. Сигурно някой от съседите прави нещо.“

Може би трябваше да задейства алармената система веднага щом се прибра, но Кендъл обикновено я включваше непосредствено преди лягане. Винаги се бе чувствала в пълна безопасност в дома си.

Кендъл сложи шампоан на косата си и се зае да масажира скалпа си.

Ето го отново. Същият шум. Спря да движи ръце по главата си и се ослуша.

Нечии стъпки ли долавяше?

„Въобразяваш си“, рече си тя.

Въпреки това побърза да изплакне косата и тялото си. Отвори вратата на кабината и се ослуша отново, но не чу нищо. В шкафчето до леглото си имаше пистолет. Той обаче не беше зареден. Може би някой наистина бе проникнал в къщата й. Запита се дали щеше да успее да стигне до пистолета и да го зареди, преди натрапникът да се добере до нея.

Нямаше никакъв натрапник. Всички къщи проскърцваха и пропукваха от време на време. Машините за лед също вдигаха шум. Някой от съседите й може би се разхождаше по верандата си, а на нея й се струваше, че стъпките долитат от собствената й къща.

Кендъл уви една хавлиена кърпа около главата си, подсуши тялото си и свали копринената роба от закачалката на вратата на банята. Застана зад затворената врата и се ослуша. Тишина. Не се чуваше никакъв шум. Въздъхна с облекчение, отвори вратата на банята и бързо влезе в спалнята. На вратата към коридора зърна някаква сянка. Сянка на мъж.

Почувства силен прилив на адреналин. Гърлото й се сви от страх.

„Кой се бе промъкнал в къщата й? Как бе влязъл?“

„О, господи! О, господи!“

Нощното шкафче беше от другата страна на леглото. Който и да беше мъжът, застанал на прага, щеше да я види, ако се опита да заобиколи, за да го вземе. Не стига, че пистолетът й беше в далечното шкафче, ами и телефонът й стоеше върху него. А клетъчният й телефон беше в дамската й чанта в кухнята.

Какво да прави?

Сянката помръдна.

Той щеше да влезе в спалнята.

Светлината, струяща от банята, осветяваше мъжа и отчасти разкриваше чертите му. Кендъл рязко си пое дъх. Стори й се, че разпознава неканения си посетител.

Въздъхна с облекчение и извика:

— Куин, ти ли си? Мили боже, изплаши ме до смърт.

 

 

Разпозна го, извика името му и изпита истинско облекчение, осъзнала, че познава натрапника, проникнал в дома й. Бедничката!

Той пристъпи по-близо. Слабата светлина, проникваща през спуснатите щори, падна върху лицето му и усмивката на Кендъл помръкна. Дали бе започнала да се пита каква е тази промяна, която забелязваше? Дали вече си даваше сметката, че е изправена пред човек, когото всъщност не познава? Той не беше онзи Куин, когото смяташе за свой приятел и любовник.

Застана точно пред нея и тя протегна ръка, сякаш се канеше да докосне лицето му. После замръзна неподвижно. Той видя разбирането, проблеснало в тъмните й очи. Сега вече знаеше истината, и подобно на всички останали, го погледна с ужас.

— Няма защо да се страхуваш — рече й той.

— Какво… кой… Мили боже!

Той хвана ръката й, поднесе я към гърдите си и я сложи върху сърцето си.

— Обещавам да го направя бързо и безболезнено.

Тя рязко отдръпна ръката си.

— Не! Недей… недей…

Отвори уста, за да изпищи. Той не можеше да допусне това. Някой можеше да чуе писъка й. И да й се притече на помощ. А това щеше да провали плана му.

Сграбчи я и притисна устата й с ръка. Кендъл започна да се бори. Защо винаги се съпротивляваха толкова упорито? Та неговото единствено намерение беше да ги избави от страданията им! Не разбираха ли колко по-добре щяха да се почувстват, след като той ги освободи от болката им?

Кендъл се бореше като подивяла котка, риташе с крака, извиваше се, правеше всичко възможно, за да се откопчи от него. Той обаче беше много по-силен и всичките й усилия бяха напразни. Без да сваля ръка от устата й, той я обърна с гръб към себе си, след което я повлече към леглото. Хвърли я напряко върху матрака. Свободната й роба се разтвори и разкри вътрешната извивка на гърдите й.

Тя се вгледа в него и той видя ужаса, изписал се в очите й. Вероятно смяташе, че се кани да я изнасили.

— Ти ли уби Лулу Вандерли — задъхано попита тя.

Истинска адвокатка, помисли си той.

— Да, ние я убихме.

— Вие?

Той се засмя.

— Точно така. Ти никога досега не си се срещала с лошия Куин, нали?

— Лошият… Ти си лошия Куин?

Той кимна утвърдително.

— Сега ще убиеш и мен, нали?

Отново кимна.

Лицето й се разкриви от неподправен ужас и паника. Тялото й започна да трепери неудържимо. Тя изпъшка, а след това се опита да изпищи, но от гърлото й се изтръгна само слабо стенание.

Той се надвеси над нея, седна, подпрял крака от двете й страни, вдигна двете й ръце над главата й и ги прикова към леглото. Вгледа се в изпълнените й с ужас очи и почувства жалост към тази нещастна, болна от любов жена.

— Бедничкото глупаче! — рече той. — Не разбираш ли, че не трябва да прахосваш любовта си за някой, който никога няма да ти отвърне със същото?

— Какво… какво искаш да кажеш? — Гласът й силно трепереше.

Той се усмихна и разхлаби хватката около ръцете й.

— Ние никога няма да те обичаме.

В момента, в който освободи китките й, тя посегна към лицето му, но преди да успее да го издере, той вдигна възглавницата от другата страна на леглото и я стовари върху лицето й. Тя продължи да се бори, като не спираше да ругае и да плаче на глас.

— Безсмислено е да се съпротивляваш — рече й той. — Правя онова, което е най-добро за теб… за нас.

Натисна възглавницата по-силно. И още по-силно. Съпротивата й постепенно отслабна. Накрая съвсем престана да мърда.

Когато се увери, че е мъртва, той се надигна от нея и се изправи. Застанал до леглото, се вгледа в безжизненото й тяло и въздъхна.

— Е, сега е по-добре, нали? Вече няма да страдаш.

Бръкна в джоба на сакото си, извади малко шишенце с формалдехид и го остави на нощното шкафче. От другия си джоб извади сгъваемо ножче и го отвори. В продължение на няколко секунди остана загледан в острия ръб на ножа, хипнотизиран от гладката блестяща повърхност.

— Изобщо няма да боли — рече той, хвана дясната й ръка и отдели показалеца от другите й пръсти.

Стисна го здраво, хвана ножа и отряза тънкия и елегантен пръст малко над ставата.

Тананикайки си тихо, той затвори окървавения нож, пусна го обратно в джоба на сакото си и се вгледа в трофея, който стискаше в другата си ръка. Толкова красив пръст. С яркочервен лак на нокътя. Отвори капачката на шишенцето, пусна пръста във формалдехида, завинти капачката отново и го прибра в джоба си.

Щеше да го прибави към колекцията си. Спомен от поредното добро дело, което бе извършил — избавил бе още една глупава жена от страданията й.