Били Грийн
Любовна война (3)

Трета глава

Сара се събуди от песента на една птичка, кацнала на прозореца й. Между овехтелите златисти кадифени завеси се процеждаха слънчеви лъчи. Отметна завивките, отиде до прозореца и го отвори. Наведе се навън, вдишвайки чистия свеж въздух. Сега чу някаква втора птичка, различна от първата. Тя вдигна глава и се заслуша. Звучеше като… като… „Елънор Ригби“!

Погледна надолу и видя Чарли, който стоеше под прозореца и я гледаше. Сара му помаха.

— В кухнята има кафе — извика той. — Ще те чакам там.

Нямаше нужда от повече увещания. Навлече жълт пуловер с шпиц деколте и чифт удобни бели джинси и набързо среса косата си. За миг спря пред отражението си в прашното огледало. Не, по лицето й нямаше и следа от бурните й сънища. Пак ги беше сънувала, точно както бе предвидила, но за щастие властта им се бе стопила в ярката дневна светлина.

Беше достатъчно неразумна да дойде тук, но не и дотолкова, че да позволи тези два дни да й окажат някакво влияние. Беше достатъчно силна, за да преживее дори един уикенд с Чарли, каза си тя твърдо на излизане от стаята.

Той я чакаше в кухнята и щом тя се появи, подаде й чаша кафе. Днес бе облякъл оранжева щампована риза, която му беше поне с три номера по-голяма и освен това висеше на тялото му разтворена и крива, защото бе успял да закопчае само едно копче. Не беше се бръснал и като че ли нямаше намерение да го стори.

— Видях три елена, един енот и два заека — заяви той и приседна върху кухненския плот. — Единият от елените беше Бамби^[1].

Тя го стрелна с очи над ръба на чашата си:

— Откъде знаеш, че е бил Бамби?

— Той ми го каза.

— Може да е излъгал.

— Колко си цинична. Но щом искаш допълнителни доказателства, то Тъмпър^[2] го потвърди, а къде се е чуло и видяло заек да лъже? — Той поклати глава. — Тези двамата ми наговориха такива неща за Уолт Дисни, че направо не са за вярване. Всичките ми илюзии бяха сринати.

Сара го изгледа изпитателно:

— На колко години си тази сутрин?

Той постави чашата си с кафе върху плота:

— Стар като планините и млад като пролетта, Сара Лав. Искаш ли да разгледаш къщата или предпочиташ първо да закусиш?

— Разглеждането, моля. Трябва да видя къде съм попаднала.

— Трапезарията е точно зад тази врата. — Бутна двукрилата врата и направи нисък поклон. — Ако мадам благоволи да заповяда, ето оттук!

Сара поклати глава през смях и влезе пред него в трапезарията.

— Моля, обърнете внимание на дизайна, стил неопаркинг. — Чарли използваше най-добрия си тон на агент по недвижими имоти. — Масите са направени от най-добрата имитация на дърво, която „формика“ може да предложи. — Той се приближи до една стена. — Ето тук бих искал да разгледате тези изключителни картини. Виждате ли как червеното на бика се откроява на фона на черното кадифе? А из цялата стая са пръснати piece de resistance, най-добрите пластмасови папрати, които можете да намерите.

— Достатъчно! — Вдигна ръка тя. — Получавам киселини в стомаха.

Отправи се към салона, той я последва. Сара се огледа замислено:

— Май че преобзавеждането ще бъде основният разход.

— Съгласен съм. Като разположение е просто идеално. Само си го представи с някоя много добра мебелировка. Нужна ни е ненатрапчива елегантност.

— Елегантност в ски хижа? Мислех, че по тези места предпочитат по-скоро селския стил.

— Но ние искаме именно да се откроим от този стил — наблегна той. — Въобще не мисли за това като за ски хижа. Искам хората да идват тук, за да прекарат медения си месец или да празнуват сребърната си сватба. С много романтика и старомоден чар. Нужна ни е елитна клиентела. Нека идват просто да наблюдават смяната на сезоните. — Ентусиазмът на Чарли беше едно от най-типичните му качества. Сега просто преливаше от ентусиазъм: — Искам тук да спят президенти!

— Ако ще спят президенти, то ще е добре да сменим чаршафите.

Той хвана ръката й под мишницата си и я притисна към себе си.

— Ще бъде чудесно. Просто го усещам физически.

Тя го гледаше внимателно:

— Ама ти наистина си въодушевен от това място.

— А ти не си ли?

— Съм… — отвърна тя и бавно кимна. После се усмихна. — Да, мисля, че съм.

— Ела! Искам да ти покажа парцела. Имаш ли представа какво означават сто акра земя?

— Няма да разглеждаме всичките сто акра точно сега, нали? — запита тя уморено, докато излизаха през една странична врата в занемарената градина.

Без да обръща внимание на забележката й, той разпери ръце към обширната поляна пред тях:

— Това ще стане идеална градина за хранене на открито. Ако засадим жив плет да спира вятъра, ще можем да поднасяме храна на открито през три четвърти от годината. Може би дори закуски и обеди при слънчево време през зимата. — Той посочи едно малко възвишение в далечината: — Ей там, зад този хълм, има малко поточе. Пъстървата в него само стои и чака да я уловиш.

Хвана я за ръка и я повлече към гората:

— Пътеката е малко пообрасла, но лесно може да се оправи. В бъдеще, щом това се превърне в изгодна оферта, може да направим допълнително и пътека за коне и да завъдим цяла конюшня.

Тревата беше покрита с паднали листа и съчки, които пращяха под краката им. Над тях клоните шумоляха от лекия вятър. Енот с черна муцунка обърна малките си уплашени очички към тях, като минаха покрай него, и бързо се шмугна в тревата. Беше прекрасен есенен ден, от тези, които те карат да забравиш за човешката цивилизация.

— Сега не се ли радваш, че дойде? — попита Чарли и я погледна в очите. — Не бих могъл да ти опиша това място с думи, нито дори със снимки. Трябва сама да го усетиш, да вдишаш въздуха му.

Сара кимна усмихнато:

— Да, Чарли, признавам, че беше прав.

Той забави крачка и заопипва джобовете си.

— По дяволите! — измърмори недоволно.

— Какво има? — запита Сара подозрително.

— Защо никога не си нося касетофон, когато имам най-голяма нужда от него? — ядно възнегодува той. — Признанието ти, че съм бил прав, се случва на човек веднъж в живота.

Тя все още се смееше, когато дърветата и пътеката внезапно свършиха. Двамата стояха на ръба на една скала и пред тях се откриваше живописна панорама. Виолетовите планини се простираха надалеч с древно великолепие, а точно под тях блестеше езеро. Искрящите му води бяха прозрачносини и несъмнено — леденостудени.

Сара затаи дъх:

— Човек забравя колко високо се намира, докато не види нещо подобно. Наистина е… величествено!

Чарли дълго мълча, докато се взираше далеч напред.

— Понякога, когато съм в Билингз — каза тихо той, — забравям, че съм в Монтана. Това е град като всички останали… Като Сейнт Луис или Омаха. — Вдигна ръка, сякаш да отпъди кошмар. — Това е истинската Монтана, Сара. Тази просторна и дива природа и чистата й красота, която просто грабва сърцето ти. Това е, което превръща Монтана в моето най-любимо място, по-добро и по-красиво от всички останали.

Тя мълчеше и се чувстваше като натрапница, докато гледаше напрегнатото му лице на фона на суровия планински пейзаж. Никога преди не беше долавяла толкова дълбоки чувства в гласа му.

— Нямах ни най-малка представа, че толкова обичаш Монтана — каза тя с тиха почуда.

Блесналите му очи срещнаха нейните. После огънят в тях угасна и той сви рамене.

— Никога не си ме питала за това. — Огледа се. — Всичко това може да бъде наше, Сара Лав! — вече звучеше по-познато. Като този Чарли, когото познаваше. — Можем да притежаваме изгледа и поточето, енотите и свещниците от ковано желязо! Какво ще кажеш?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Е, добре — бавно изрече. — Съгласна съм.

Победният му вик събуди ехото. Той я сграбчи и я завъртя около себе си.

— Чарли! Вие ми се свят! — смееше се тя на невъздържания му изблик.

Свали я на земята, направи крачка назад и се спъна в стърчащ корен. Сара се разсмя още по-силно, когато той се просна в дебелия килим от листа.

— Много е смешно, а? — викна, пресегна се, сграбчи я за глезена и я събори до себе си.

— Идиот такъв! — тя се задъхваше от смях.

Чарли се поизправи на лакът и се надвеси над нея.

— Това ще означава много работа и за двама ни — каза той сериозно, докато махаше листата и стръкчетата трева, заплетени в косата й. — Всичко, което можем да свършим сами, ще ни спести пари.

— Предполагам, че ще мога да се справя с обзавеждането, ако ти се погрижиш за градината — каза тя. — Не съм специалист, но гарантирам, че резултатът ще бъде по-добър от сегашното състояние.

— От само себе си се разбира, че изцяло се доверявам на вкуса ти.

Тихият му дрезгав глас я накара да вдигне очи към него. Той я гледаше със същата настойчивост, която я беше стреснала по-рано. Чарли бавно прокара пръст по бузата й, чак до устните, после проследи линията им с нежност, от която тя се задъха.

Учестеното й дишане го накара да я погледне отново в очите и тя не успя да направи нищо, когато той наведе устни към нейните. Нямаше време дори за привиден протест, защото разтърсващото усещане се усили десетократно. Топлите му устни сякаш я изгаряха. Съвсем точно усещаше всеки един от пръстите му върху шията си, а следите от палеца му пламтяха върху бузата й.

За пръв път от две години насам Чарли я целуваше. Не беше забравила — господи, та как да забрави това усещане! Но съзнателно го беше изтласкала в периферията на съзнанието си. Беше прекалено опасно да си спомня как действителността избледнява под натиска на устните му. Беше й прекалено срамно да го осъзнае ясно, дори и за толкова кратко, че тогава нищо на света няма значение, освен целувката му.

Внезапното осъзнаване на това, което се случваше в момента й подейства като плесница. Рязко го отблъсна, обхваната от някаква необяснима паника.

— За бога, Чарли! — каза тя дрезгаво, като се претърколи настрани и се изправи. — Кога ще пораснеш?

Тишината, която последва, можеше да се разреже с нож. Сара отръскваше листата от дрехите си и усещаше как любопитството му се носи на вълни към нея и това я накара да потръпне неловко.

Обърна се към него със слаба усмивка:

— Съжалявам. Винаги съм такава преди закуска. — Не смееше да го погледне в очите.

Той помълча още малко, достатъчно, за да се разтреперят ръцете й.

— Тогава хайде да хапнем — рече Чарли с обичайния си глас и се изправи. — Чувал съм за толкова кървави деяния, породени от ПЗС.

— Парламентарната законодателна система?

— Не, заради Предзакусковия синдром.

Тя се разсмя. Напрежението беше изчезнало. Сара изпитваше топлота и благодарност към него само защото си беше Чарли. Винаги успяваше да каже и да направи точно това, което беше нужно, дори когато го беше ядосала. Защото въпреки всичко Чарли беше великодушен. Докато вървяха към хижата, тя се чудеше дали той осъзнава какво рядко качество притежава.

След закуска започнаха да правят инвентарен списък. Докато решаваха какво да запазят (твърде малко неща) и какво да изхвърлят (купища), мина доста време. Защото, въпреки че хижата беше малка, трябваше да огледат всичките помещения.

Спалните не изискваха много мислене, понеже бяха обзаведени почти еднакво, но освен тях имаше складове, кабинети, зали за срещи и две малки всекидневни, освен големия салон. Решиха, че подробния списък ще го правят по-късно, но дори най-грубият му вариант им отне целия ден, с изключение на двете кратки прекъсвания за обед и вечеря.

Минаваше десет вечерта, когато най-сетне седнаха да си починат пред огромната камина в салона. Сара бе ходила да се преоблече с чиста блуза, а Чарли бе запалил огъня.

Сега двамата седяха на пода, попиваха топлината и си пийваха горещ пунш с уиски, като от време на време изохкваха от мускулна треска.

— Чудесен, отморяващ уикенд — каза Сара и се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб. — Напомни ми да те убия, когато събера достатъчно сила. Нищо чудно, че Ел Греко е бил толкова напрегнат. В Гърция всичко е толкова леснопреносимо, но щом е отишъл в Испания, вероятно е трябвало редовно да мести нелепите им мебели.

Чарли се засмя:

— Стария винаги казваше, че Ел Греко го стяга чепика.

Сара не познаваше лично дядото на Чарли, защото той беше починал година преди тя да се запознае с Чарли. Но беше слушала много за него. Явно е бил голям особняк.

Майката на Чарли починала, когато бил четиригодишен и баща му го прехвърлил на грижите на дядо му по майчина линия. Сара понякога се чудеше дали баща му не съжалява за това, че е пропуснал детските години на сина си, защото Чарли определено беше плод на възпитанието на стареца.

Замисли се за миг какво ли е да имаш такива открити и сърдечни отношения, каквито Чарли бе имал с дядо си. Самата тя винаги се бе чувствала някак чужда в семейството си. Като единствено дете би трябвало да й угаждат, да я защитават и глезят. И в известна степен беше така. Но все пак липсваше нещо. Може би просто не й стигаше кураж да бъде докрай откровена с родителите си за чувствата и недостатъците си.

Години наред беше правила това, което те искаха от нея да прави, в желанието си да се сближи с тях и да спечели безрезервното им одобрение. Колежът, който бе завършила, беше избран от тях, както и работата й като юридическа секретарка. Едва когато всичките й усилия да им угоди се провалиха, тя осъзна, че следващата й стъпка в живота трябва да бъде самостоятелна. Именно тогава срещна Чарли.

Мислите й се върнаха обратно към мъжа до нея и тя се взря внимателно в лицето му:

— Все още ти липсва дядо ти, нали?

Той кимна.

— Бих искал да го познаваше. Беше славен старец. Понякога знаеше какво ще си помисля дори преди да съм го помислил. — Наведе се напред. — Би ли ме почесала по гърба? Не, по-надолу… точно там. Ааах, имаш златни ръце. — Облегна се назад на дивана. — Никога няма да забравя деня, в който Стария умря. В този ден научих толкова неща, колкото не бях научил през целия си живот.

Млъкна и се усмихна нежно при спомена.

— Цялото семейство се бе събрало в спалнята му. Някои бяха дошли от уважение към него, други — за да разказват после за последните му мигове. В стаята бе толкова тъмно, че хората едва виждаха. Във въздуха витаеше специфичната миризма на смърт. Леля Алмайра се бе облегнала върху чичо Нейтън, въпреки че беше поне с двайсетина кила по-тежка от него. Трима мои братовчеди седяха върху сгъваеми столове и си гледаха ноктите, сякаш цялата работа им беше ужасно досадна. Баща ми крачеше напред-назад, както обикновено, а преподобният Хатчър седеше до леглото и четеше Библията, като безмълвно мърдаше устни. Казвам „безмълвно“, но всъщност той издаваше нещо като свистене заради болните си сливици. Не мога да забравя този звук, защото микрофонът в църквата винаги го усилваше десетократно. — Чарли се засмя. — А аз седях в ъгъла и си мислех колко не ми се ще да съм там. Двайсет и пет години гледах как Стария живее. Не можех да понеса мисълта, че ще го видя как умира. Но когато ме повика, отидох и седнах до леглото му.

— „Чарли, момчето ми“ — каза той. (Тук Чарли поклати глава.) Мъчително беше да чуя колко е отслабнал гласът му. — Обикновено викаше така, сякаш щеше да събори покрива. Беше някак унизително. Както и да е, щом ме повика, аз казах: „Тук съм, старче“.

„Чарли, трябва да ти кажа нещо…“

„Какво, старче?“

„Сега… сега вече знам.“

„Какво знаеш, старче?“

„Цял живот съм търсил отговора, истината… истината за живота и смъртта.“

Чарли хвърли бегъл поглед на Сара.

— Всяка дума излизаше с мъка от устата му, но, кълна се, очите му блестяха. Исках да му кажа да пази силите си, но знаех, че не мога да почна да го командвам, не и в такъв момент.

„Чарли, най-сетне открих истината — каза той, после дълго мълча, докато събираше сили да продължи. — Ти си добро момче, Чарли, но трябва да научиш истината. Животът е тежък и труден и трябва да работиш здравата, за да го направиш по-хубав. Това ти е работата на този свят — да правиш живота по-хубав. Обаче смъртта… — Сара, той ме сграбчи за яката и ме придърпа към себе си, докато лицето ми почти докосна неговото. Така както ме беше хванал, за миг се усети отново силен. А после викна тъй, че да го чуе цялата стая: — Можеш да правиш живота по-хубав, Чарли, но накрая смъртта ще го погълне.“

Чарли се засмя на глас при спомена.

— Лицето на преподобния Хатчър стана неестествено мораво. А леля Алмайра едва не получи удар. Но Стария… — Чарли поклати глава. — Стария умря засмян. Засмян живя, засмян и умря. — Чарли се облегна назад и бавно въздъхна. В очите му блестяха сълзи. — Господи, колко ми липсва този ужасен старец.

Това беше едно от нещата у Чарли, помисли си Сара с трепет, докато гледаше лицето му — не се срамуваше да покаже чувствата си и така я караше да й бъде още по-неловко. Водена от някакъв неведом импулс, погали къдрав кичур на челото му.

— Съжалявам — прошепна тя.

Чарли хвана ръката й и бързо я поднесе към устните си, после й позволи да я отдръпне.

— Все едно че ми мериш температурата — ухили се той. — От теб ще излезе страхотна майка.

Тя истерично се изсмя:

— Ти луд ли си?

— Съвсем сериозно говоря. Не четеш ли женски списания? Твоят биологичен часовник сигурно е на ръба да се взриви от напрежение.

— Как можеш да говориш подобни глупости? — попита тя насмешливо. — Единственият биологичен часовник, който имам, е този, който ми казва кога съм гладна.

— Съвсем сериозно, Сара. Никога ли не си се замисляла, че трябва да създадеш семейство?

Той не можеше да знае какво означава този въпрос за нея, помисли си тя и така стисна юмруци, че ноктите се забиха в дланите й. Въпросът му й напомни за първото й съсипващо откритие, когато осъзна, че не може да си позволи лукса да има деца. Семейството — децата, съпругът — бе за онези щастливи жени, които плуваха без усилие в морето на живота. А тя постигаше всичко с труд и нерви. Целият й живот беше битка. След като веднъж беше стигнала до тази истина, не си позволяваше да копнее за нещо, което никога не можеше да има. Още тогава бе започнала да калява сърцето си и сама да се оправя в живота. Като вдигна очи, видя, че Чарли още чака да му отговори.

— Разбира се, че съм мислила — каза тя сковано и отмести очи към пламъците. — Просто съм решила, че това не е за мен. Не само защото съм твърде заета за семеен живот, но защото не се понасям с децата. Достатъчен им е и един поглед и те, в зависимост от възрастта си, или надават вой, все едно ги колят, или ме ритват в кокалчето. — Тя поклати глава. — Но дори и да не беше така, пак бих била лоша майка.

Усещаше въпросителния му поглед. След малко той каза:

— И как стигна до този извод?

Тя раздразнено сви рамене:

— Ами просто не ми идва отвътре. Не бих могла лесно да се реша на подобно нещо. Да имаш дете е голяма отговорност, прекалено голяма за мен. Твърде много жени раждат деца, така както си купуват домашно животно, защото децата са забавни или защото всичките им приятели вече имат. Но не можеш да захвърлиш едно дете, щом ти омръзне да си играеш с него. Родителите са истински фабрики за неврози. Когато детето се роди, ти решаваш по какъв начин да забавиш развитието му, после цял живот се стремиш да постигнеш целта си. — Тя решително поклати глава. — Без мен. Отказвам да проваля живота на някое невинно същество.

Още щом свърши, осъзна колко горчиво са прозвучали думите й. В очите му долови сянка на съжаление, това я накара да се размърда неспокойно и да каже:

— Как, за бога, стигнахме до тази тема?

Той се усмихна криво:

— Ти ме утешаваше. Не знам защо чувствам, че сега аз трябва да поема тази роля.

Сара изсумтя:

— Само се опитай!

Той запълзя към нея на четири крака.

— Чарли Сандърсън, не се приближавай! — Тя рязко се дръпна назад.

— Само мъничко да те утеша, Сара Лаврова клонка. Само мъничко. — Усмихваше се, дебнейки да я нападне.

— Чарли, предупреждавам те! — каза тя твърдо, после изпищя от смях, когато той шумно започна да души шията й. — Престани, идиот такъв!

С нежен тласък той я повали по гръб и с вой се хвърли върху нея.

— Танто за танто, любов моя. Ти ме утеши. Сега е мой ред.

— Не, Чарли! — Тя се задъхваше от смях, докато той обсипваше лицето й с бързи целувки.

— Да, Сара — каза той и я погледна в очите. После сякаш всичко се разви на забавени обороти — смехът постепенно избледня в очите му и на негово място лумнаха сапфирени огньове.

Погледът му се спусна надолу и като го проследи, тя видя, че блузата й се е разкопчала до половината. Той се взираше в златистата кожа на раменете и гърдите й, а после бавно вдигна очи към нейните. Онова, което съзря в тях го накара рязко да си поеме дъх.

Сара ясно усети тежестта на силното му тяло върху своето и понечи да протестира. Но преди дори да направи опит да го спре, той прокара пръста си по шията й чак до закръглените й гърди.

— Не! — изстена тя, но беше късно. Годините на усърдно изградена самодисциплина се изпариха при допира на неговата ръка.

С рязък стон той наведе глава, а Сара падна по гръб, треперейки конвулсивно под топлите му влажни устни върху кожата й.

— Не, не, не… — трескаво шепнеше тя. Но думите й се разминаваха с посланието на тялото й. Вълна от остро блаженство премина през нея и тя затвори очи. Когато устните му потърсиха нейните, тя ги разтвори и жадно прие целувката му. Ноктите й яростно се впиваха в раменете му, а тя се извиваше под него, жадна за още и още.

Когато той се надигна и започна да съблича ризата си, тя внезапно се отрезви. „Господи“, помисли си, и се вцепени, когато ясно осъзна какво се случваше с нея в момента. Трябваше да го спре. Трябваше да прекрати това незабавно.

Изправи се на колене и се отдръпна от него. Прокара треперещи пръсти през косата си. Чувстваше учестеното му дишане, усещаше напрегнатия му поглед, но не смееше да го погледне в лицето. Още не.

Седеше с гръб към него и оправяше блузата си. Мина доста време, преди предпазливо да го погледне през рамо. Изразът на лицето му накара сърцето й да се свие от болка.

Трябваше да се измъкне от положението с някаква лъжа — единствено това й оставаше.

— Приличаш на човек, сгазен от камион — опита се да запази лекия тон Сара. — Само не ми казвай, че това малко изкушение може да те събори.

Чарли не отговори с обичайната си дързост. Не се разсмя безгрижно. Безмълвният му упрек ставаше нетърпим.

— Даа — проговори той накрая, влагайки толкова силни чувства в една-единствена небрежно казана сричка. — Какъв странен развой на нещата!

Той знае, помисли си тя. След всичкото време, след всичките предпазни мерки, въпреки всичко, той познаваше всяко кътче на душата й. Нямаше какво повече да добави, затова не се и опита.

След малко той каза:

— Много е странно — гласът му беше чувствено дрезгав. — Щастлив съм — каза колебливо, сякаш претегляше думите си. — Щастлив ли? Направо съм луд от щастие. Смейте се, палячовци, гърмете, фойерверки, аз съм в екстаз!

— Недей да бъдеш в екстаз — сряза го тя. — Защото аз пък не съм.

Той се премести да седне до нея и я загледа в лицето.

— Да, виждам, че не си. — Млъкна за миг и тя за свое учудване усети, че той не е сигурен в себе си. — Защо не ми каза?

Тя отметна уморено глава и се изсмя.

— Шегуваш се! Какво трябваше да направя — просто да ти кажа: „О, между другото, Чарли, не си падам по твоето тяло“. Какво щеше да се случи, ако ти го бях казала?

Той сви рамене и помилва с пръсти косата й.

— Не знам. Предполагам, че щяхме да направим нещо по въпроса.

Тя прехапа устни:

— Ето точно и затова не ти казах нищо.

— Но…

— Виж какво, Чарли. — Тя се премести по-далеч от парализиращата му близост. — Това е просто едно от онези неща. Винаги съм го знаела и винаги съм избягвала ситуации, които биха го изкарали на показ.

Той се намръщи:

— Какво искаш да кажеш с „онези неща“? Кои неща?

Тя бавно въздъхна:

— Виждал ли си ме някога да ям шоколад? Не, не си. Аз обожавам шоколада. Обожавам вкуса му, обожавам усещането, когато той се разтапя по небцето ми, обожавам…

— Достатъчно — каза Чарли и вдигна ръка, за да я спре. — Схванах смисъла. Ако продължиш с подобни описания, ще се окажеш отново по гръб.

Тя се опита да не обръща внимание на топлината, която изби по бузите й, и продължи:

— Мисълта ми е, че въпреки че обожавам шоколада, едно парченце от него е достатъчно, за да напълнея. Имам достатъчно ум в главата си, за да се пазя.

— Значи да разбирам, че съм в една група с шоколада? — отбеляза той иронично.

Тя го погледна право в лицето:

— Не искам това да се изплъзне от контрола ми и бог ми е свидетел, не искам да наранявам егото ти, но ти не си за мен, Чарли. Поне имам смелостта да го призная.

Чарли я гледаше втренчено, после се пресегна и докосна бузата й.

— В това не може да си сигурна — каза той пресипнало.

Тя енергично поклати глава:

— Сигурна съм. Ние сме страхотни приятели и чудесни бизнес партньори. Всяко задълбочаване би било фатално за отношенията ни.

— Фантазираш си. — Той се примъкна по-близо, докато тя го гледаше внимателно с присвити очи. — Не трябва ли поне да опитаме, Сара? — в гласа му прозвуча копнеж, докато протягаше ръка към нея.

— Не! — изкрещя тя, скочи на крака и се отдалечи на няколко крачки. — Знаех си, че ще стане така. Трябваше да си тръгна още в мига, в който започнах да сънувам онези сънища.

— Сънища ли? Какви сънища?

Тя го погледна ядосано.

— Ааа, такива сънища — промърмори той и се отпусна в един стол. — Разкажи ми ги.

— Ти си луд!

— Не, сериозно. Те явно те тревожат. Ако ги запазиш за себе си, те ще запазят и своята власт над теб. Да признаеш свой страх — означава да го обезсилиш. Когато ми разкажеш за тях, те ще ти се сторят нелепи и повече няма да те безпокоят.

Тя все още се колебаеше, затова той добави:

— Не сме ли си помагали винаги когато сме имали проблеми? Защо сега да е по-различно?

Имаше нещо неубедително в последния му аргумент, но не можеше да каже точно какво бе. Прокара пръсти през косата си.

— Предполагам, това са най-обикновени еротични сънища. Всъщност няма какво толкова да се анализира.

— Нека аз да преценя. Всеки път различен сън ли е или се повтаря един и същ?

— Обикновено е различен, но един се повтаря много често. Най-мъчителният.

— Разкажи ми го!

Тя седна върху една възглавница и опря брадичка върху дланите си.

— Карам колата си и се загубвам. Мисля, че съм в Кентъки, въпреки че никога не съм била там. Спирам на някаква бензиностанция да питам за пътя и когато влизам вътре, тя се превръща във…

Тя внезапно млъкна:

— Това е лудост! Не мога да ти разказвам такива неща.

— Напротив, можеш — каза той твърдо.

— Забрави, че съм тук. Просто си представи, че сега го сънуваш.

Тя си пое дълбоко дъх и кимна:

— После ще съжалявам за това, но карай да върви. Това е порнографско студио, подобно на онези студиа, в които се снимаш в старомодни костюми, но тук те снимат в еротични пози. Отначало просто питам за пътя, но нещо у фотографа ме привлича. Той се опитва да ме убеди да му позирам за няколко снимки. Казва ми, че ще направи за мен специална отстъпка в цената, но аз отказвам. Той се усмихва с тази влудяваща бавна усмивка и аз усещам погледа му върху гърба си, докато излизам от сградата. Сякаш знае нещо за мен, което самата аз не знам. Отвън не мога да вляза в колата си. Трябва да се върна обратно, а той ме чака… сякаш знае, че ще се върна.

Сънят беше завладял ума й, все едно че го сънуваше в момента.

— Казвам му, че може би се интересувам от една от снимките и искам да ми покаже различни пози, за да си избера. — Тя с мъка си пое дълбоко дъх. — През цялото време съзнавам, че всъщност не искам да се снимам, а просто желая да съм близо до него. Той поставя ръка на кръста ми и започва да ми показва снимките модели, които висят по стените. Позите ме смущават — толкова са откровени — но не мога да отместя очите си от тях. Ръката му обвива талията ми и се спира точно под едната ми гърда. Усещам как ме изгаря през блузата. — Тя потърка с трепереща ръка лицето си. — После той ме завежда да видя няколко костюма — прозрачни блузи и драперии от тюл.

Сара млъкна, за да навлажни изсъхналите си устни. Погледът й беше закован в една точка на отсрещната стена, докато сънят владееше мислите й.

— Той взема един костюм — тънка синя дреха, която не прикрива нищо и го слага върху гърдите ми, за да види дали ще ми стане. После изведнъж, както става насън, сутиенът ми изчезва, ръцете му са под блузата ми, като мачкат и галят гърдите ми. Ризата му също е изчезнала, усещам космите на гърдите му върху бузата си, когато се навеждам към него. Всичко е като истинско, усещам дори дъха му в косата си. После той ме докосва между… между… Той ме докосва и аз се възпламенявам. Казва ми, че ще повика някой друг да направи снимката, а той ще позира с мен. Вече съм съгласна на всичко. Казвам „да“ и всичко друго престава да съществува — освен нас двамата, голи върху една кожа от зебра. Опитвам се да се движа в синхрон с него, да се отдам напълно на усещането… — Ноктите й се впиваха в дланите, за да не издаде треперенето на ръцете си. — И в мига, в който направя движение, се събуждам и всичко е свършило.

Когато свърши, дишането й се беше учестило. Да разкаже съня си, беше почти физическо наказание за нея. Тя рязко се изсмя:

— Никога не съм предполагала, че подсъзнанието ми проявява такъв лош вкус — кожа от зебра, каква гадост!

Колебливо погледна Чарли и с изненада видя, че челото му е оросено с капчици пот, а кокалчетата му са побелели от силното стискане на страничните облегалки на стола.

След малко той отвори очи и я погледна.

— Фотографът… Кой беше той? — попита едва чуто Чарли.

— Проклет да си, Чарли! — отвърна грубо тя.

— Кой беше?

— Знаеш много добре кой е. За какво, мислиш, беше всичко това?

— Знам за какво беше всичко, но не смятам, че и ти го знаеш. Да ти кажа ли, Сара Лав?

Не му отговори. Не можеше. Притвори очи и чу, че той става от стола си и идва към нея. Сара скочи от мястото си и избърбори:

— Ето от това се страхувах. Ето защо бях решила никога да не ти казвам. По дяволите, сега всичко пропадна заради това, което чу. Как ще работим заедно, когато то стои между нас?

Той рязко се спря и тишината ги зашемети като заблуден куршум.

— Искаш да кажеш, че разтрогваш съдружието? — попита бавно Чарли.

Тя уморено потърка тила си.

— Не искам да правя това, Чарли, но ако не можем да забравим случилото се, може би ще се наложи да го разтрогна.

Паузата продължи колкото удар на пулс.

— Ей, няма проблеми! Вече съм забравил — изрече весело Чарли. — Ние сме си добри и верни приятелчета, както преди. Нали?

Тя кимна, обърна гръб на кривата му усмивка и напусна салона. Няма проблеми. Той можеше да забрави просто ей така. Кога щеше да проумее, че нищо не бе в състояние да разтревожи задълго Чарли? Той живееше, за да се забавлява.