Били Грийн
Любовна война (2)

Втора глава

Още щом Сара спря мерцедеса си на паркинга пред блока на Чарли, той изникна от мрака и отвори предната врата на колата от другата й страна. Метна една мазна на вид платнена чанта на задната седалка и седна отпред до Сара.

— Надявам се, че си донесла много храна — изтърси той вместо поздрав. — Умирам от глад.

— Ти вечно си гладен. Този път просто ще трябва да изтърпиш, защото ако пътят до това място прилича на повечето планински пътища, ще ни трябва доста време, докато стигнем догоре.

— Винаги мога да си отгризна от шията ти — предложи той със сериозен вид, въпреки че очите му се смееха.

— Само ако не държиш на зъбите си — отвърна тя иронично, докато потегляше.

Сара го погледна с крайчеца на очите си и погледът й се задържа върху окъсаното розово горнище на анцуг, което едва-едва покриваше горната половина на тялото му.

— Не беше ли това странно подобие на анцуг сиво, когато го видях за последен път? Знам, че не е ново, защото най-голямата му дупка е точно над белега на рамото ти.

— Много си наблюдателна! — Докосна рамото си. — Това ми е стара рана от войната.

— Я стига! Ти никога не си участвал във война.

Той се засмя:

— Би ли повярвала, че точно там се заби една горяща стрела при нападение на апахите?

— Ако въобще се размисля по въпроса, по-скоро бих повярвала, че някоя от жените ти е била прекалено игрива — каза тя, без да откъсва очи от пътя, защото при мисълта за Чарли с друга жена усети познатата нежелана остра болка. — Но аз крайно внимателно се опитвам да не мисля за това и не за него питах. Просто споменах, че сивото ти горнище на анцуга сега е отвратително розово.

— Лидия си замина — каза той тъжно и й отправи умолителния си беззащитен поглед номер три.

Тя го погледна бегло.

— Лидия със стоманената усмивка?

— Същата. Тя си стегна багажа — все партакеши, ведно с блясъка за зъби — и отлетя за Карибските острови с нощния управител на един магазин за полуфабрикати.

— Мисля, че съм била несправедлива към бедната Лидия — каза след малко Сара. — Не знаех, че проявява такъв изтънчен вкус.

Тя го погледна пак и се намръщи:

— Стига си се опитвал да изглеждаш изоставен. Изобщо не личи да си с разбито сърце.

— Не съм — съгласи се той, после замълча, като я гледаше внимателно, и добави: — Но сякаш ти си. Е, може би не чак с разбито, но със сигурност с малко поодраскано. Да не би нещата между теб и ф. Лий да не са наред?

— Бих искала да не го наричаш тъй — сряза го тя раздразнено. — Звучи така, сякаш се подиграваш на това, че е адвокат. Аз присмивах ли ти се за Джинджър?

— Джинджър ли?

— Бръснарката по монокини.

— Ах, да, Джинджър. — Той се усмихна носталгично. — Червена коса и огромни… възможности. Нямаше нищо, на което да се присмиваш. Жената си беше гений в областта. Правеше страхотни бакенбарди.

— Между другите неща, които също е правила — промърмори сухо Сара. — Както и да е, остави Тед на мира.

Чарли се намръщи.

— Наистина си разстроена — каза меко той. В сините му очи се четеше загриженост. — Какво се е случило, Сара Лав?

Тя рязко поклати глава:

— Не, наистина… Не съм разстроена. — Усмихна се. — Само малко се скарахме, но съм сигурна, че другата седмица пак ще се сдобрим. В момента искам да се отпусна и да се забавлявам през почивните дни.

Чарли я погледна изпитателно, после се засмя:

— Браво на теб!

Движението по магистралата І-90, която минаваше успоредно на широката река Йелоустоун, беше средно натоварено, но щом се отбиха от него, колите и цивилизацията останаха зад гърба им. Почти веднага пътят стана стръмен. Дърветата отстрани ставаха все по-високи — борове, смърчове, ели — и протягаха клони към планините над тях, където не вирееше никакво по-високо растение. Гората ставаше все по-гъста и по-дива. В светлината на фаровете изникваха места, които слънчевите лъчи рядко достигаха. Тихи, потайни места. Това беше свят, различен от този, в който живееха всеки ден. Град Билингз, щата Монтана се превърна просто в нещо нереално, щом подминаха и последните остатъци от Големите равнини. Тъй като на двамата с Чарли никога не им липсваха теми за разговор, пътуването по тесния, криволичещ планински път мина бързо и неусетно. Сякаш мигновено се измъкнаха от гората и фаровете осветиха една обширна двуетажна сграда. Изглеждаше малко зловеща на фона на тъмната планина зад нея.

Сара леко натисна спирачките, намалявайки скоростта, за да може да огледа по-добре хижата, предната част, на която беше А-образна, а зад нея, от източната и западната й страна, се простираха двете крила.

— Изглежда някак… мъртва — каза Сара, несъзнателно снижавайки гласа си до шепот.

— Да не си очаквала петромаксово осветление? — запита Чарли насмешливо. — Та къщата е била затворена цели три години. Спри пред задния вход. Финдли каза, че предната врата е малко упорита.

Докато Сара смъкваше чантата си от задната седалка, Чарли вече бе успял да отвори задната врата на хижата. Тя пристъпи предпазливо в миришещата на мухъл тъмнина.

— Не бих платила, за да видя такова място, Чарли — каза тя с нисък, почти заговорнически глас.

Силната светлина на фенерче освети лицето й и тя чу неговия смях.

— Остани тук за момент, а аз ще включа тока — каза и й подаде фенерчето.

Преди тя да успее да възрази, той вече беше изчезнал. Сара местеше самотния лъч светлина из стаята, осветявайки неопределени предмети и неопределени сенки.

— Ако мръдне нещо в този кошмар, ала Чарлз Адамс, веднага изчезвам — промълви тя. Внезапно стаята се освети.

— Така е по-добре. — Чарли изникна откъм гърба й.

Тя се огледа и сега забеляза паяжините и праха, които покриваха всичко в обширната стая.

— Не много по-добре. — Направи няколко крачки и прокара пръст по една черна повърхност. — Но това е печка! — възкликна тя. — Кога каза, че е строена хижата? Прапрабаба ми е имала по-модерна печка от тази.

— Финдли твърди, че е строена петдесет и седма година — отвърна Чарли през рамо, докато изучаваше нещо, което би могло да мине за хладилник.

— Сигурен ли си, че е имал предвид 1957-а?

— Къде ти е вкусът към приключенията? Мястото е фантастично! Гледай тук — мивката е с плочи!

— А дали в нея тече вода? — попита Сара и запретна ръкави. — Или трябва да я носим от помпата в задния двор?

— Като бях отвън да включа тока, пуснах и водата. — Той хвана малката дръжка на старомодния ръждясал водопроводен кран. — Ей, я виж това! — провикна се през рамо. — Водата е оранжева!

— Трябва ли да си толкова въодушевен от този факт? — възропта Сара. — Ако искаме да вечеряме тази вечер, ще трябва да използваме известно количество от тази чудесна оранжева вода, за да почистим малко тук.

— Аз ще отида да огледам спалните, докато ти свършиш тази работа — каза той с невинна усмивка.

— Защо ли очаквах да кажеш нещо подобно? — промърмори тя, докато го гледаше как излиза от стаята.

Следващия час Сара беше до лакти в сапунена пяна. При всяко движение си представяше, че натрива лицето на Чарли. Някак си той вечно успяваше да я вкара в подобни ситуации. Все пак постепенно започна да се отпуска. Цяла вечност бе минала, откак бе чистила за последен път. Беше забравила колко успокояваща е домакинската работа. В нея има нещо наистина изцеляващо, помисли си с кисела гримаса. Сигурно затова караха хората в различните учреждения да размахват парцали и кофи. Когато Чарли се върна в кухнята, по-голямата част от нея вече беше почти годна за ползване. Подът беше все още покрит с дебел слой мръсотия, но Сара категорично не желаеше да го мие. Беше почистила част от масивния плот, повърхността на една малка дървена маса, печката и достатъчно чинии, за да им стигнат за престоя им.

— Някой ден… — каза тя и го погледна предупредително. — Водя си точна сметка колко пъти си ме използвал и някой ден ще ти го върна!

— Бедничката! Толкова си уморена. Ето, седни тук. — Той я бутна в един стол и вдигна краката й върху съседния. — Вечерята е от мен!

— Ако си мислиш, че ще споря, много се лъжеш — въздъхна тя облекчено. — Искам лучена супа по френски и препечен сандвич със сирене.

Той се разсмя:

— Ходом марш!

Откачи една измита тенджера от куката над печката и отвори консервата със супа.

— Знаеш ли, има нещо в това място, заради което вече мисля, че го обичам.

— Наистина има нещо — отвърна сухо Сара. — Като десет години прах и мръсотия!

— Поправимо, Сара Лав, поправимо. — Той се движеше с учудваща увереност, докато приготвяше спартанската им вечеря. — Работна ръка поне не липсва. Но те предупреждавам, че ще трябва да използваш въображението си, като разглеждаш хижата.

— Не ми звучи много обещаващо. Тази част, която вече познавам, е доста потискаща. А как изглежда останалата?

— Всъщност не е зле, с изключение на…

— На?

— Какво мислиш за испанския декоративен стил? — Той я погледна през рамо.

— Шегуваш се! В планинска хижа в Монтана?

Очите му се смееха.

— Честна дума, истински испански стил! Купища тъмно дърво и черно ковано желязо. Ако търсим нещо наистина превзето, то не трябва да пипаме нищо тук. Горя от нетърпение да ти го покажа.

Тя се прозя:

— Утре ще ми го покажеш — тогава главата ми ще е по-бистра.

— Гарантирам, че ще ти хареса.

Тя се загледа в гърба му за момент.

— Колко ли пъти съм те чувала да го казваш на клиенти?

Когато той се разсмя в отговор, тя добави:

— Сега вече знам как се чувства човек, който е налапал въдицата.

Но забележките й не бяха в състояние да охладят ентусиазма му и докато вечеряха, той изложи пред нея плановете си за хижата. В случай, разбира се, че решеха да я купят. След вечеря тя изми съдовете, които бяха използвали, докато в същото време Чарли проверяваше парното. Беше минал около четвърт час, откакто бе излязъл, когато тя замислено огледа трите врати на кухнята и отвори тази, която водеше към предната част на сградата. Озова се в обширен салон с куполообразен таван, висок два етажа. На трите стени на салона имаше високи прозорци, закрити от тежки и прашни кадифени завеси. Част от помещението тънеше в мрак и това го правеше още по-голямо и по-празно. Но тази част, която се виждаше, поне беше в по-добро състояние от кухнята. От двете страни в дъното на салона имаше стълби, които стигаха до вътрешен балкон с парапет. По коридора на горния етаж се виждаха пет врати, които тя предположи, че водят към стаи над кухнята. На двата края на балкона различи две арки, които би трябвало да водят към двете крила на сградата. Като се приближи до камината, забеляза до едната стена дървен бар, а пред него — малка танцова площадка. Тук имаше всичко необходимо за една хижа. Нито прекалено претрупано, нито твърде скромно. Чу стъпки зад гърба си и се обърна.

— Като изключим мебелировката, стаята съвсем не е лоша — каза тя.

Чарли внезапно я сграбчи и я наведе назад. Очите му бяха широко разтворени, изразът му беше театрален. Сара бе шокирана от спонтанното си желание да го притисне към себе си.

— Тук сме сами — прошепна дълбоко той. Тя не можа да определи точно акцента, с който говореше — нещо средно между този на унгарски циганин и на Шарл Боайе. — Викай, ако искаш! Наоколо няма жива душа! — Той се изсмя като маниак. — Ти си напълно беззащитна, прекрасна мис Лав! Изцяло в моя власт!

Тя го гледаше с равнодушно мълчание, после спокойно каза:

— Виждаш ли коляното ми, Чарли?

Той погледна надолу и кимна.

— Пусни ме или никога няма да станеш баща!

Той се захили и я сложи да легне върху един масивен диван.

— Стар купонджийски номер. Не беше зле, нали? — каза и огледа стаята.

Приседна на един стол до нея и размаха ръка, за да отпъди праха, който се вдигна при сядането.

— Не мога да повярвам, че са сметнали, че тази стая плаче за испанска мебелировка. Пък и стените… Какъв цвят са според теб? Жълто-зелени?

— Почти — съгласи се той през смях. — Тези огромни прозорци и високият таван ще изглеждат много по-ефектно, когато им махнем кадифените завеси.

— Когато?

— Добре де, ако! — Той плъзна поглед по лицето й. — Радвам се, че дойде с мен. Имаше нужда от малко почивка по-далеч от работата. Прекалено си затънала в нея.

— Мислех, че сме тук по работа.

— Така е. Но можем да огледаме мястото без никакво бързане. Никакво оставане до късно или ранно ставане.

Сара се направи, че не е чула последната забележка, но се запита дали това бе случайно попадение от негова страна или той наистина знаеше, че тя започва работа в ранни зори и остава да работи до малките часове. Нито едно негово предположение не би я учудило — Чарли беше проницателен.

— Обичам работата си — в тона й се долавяше нотка на отбрана. — Малко хора могат да го кажат.

— Напълно съм съгласен. Но ти си се вкопчила в нея с нокти и зъби, сякаш двайсет и четири часа в денонощието водиш битка за оцеляване.

Така си е, каза си тя наум. Но нямаше никакво намерение да го признава пред Чарли. В работата си той бе гений. Просто и леко беше грабнал успеха, докато тя беше допълзяла до него на лакти и колене.

— Сигурно не ти е хрумвало, че може и да се забавлявам от работата си — отбеляза тя, като опря лакти на коленете си. — Когато Чарли Сандърсън се забавлява — а това значи постоянно — цял свят го научава. Аз просто се забавлявам не толкова шумно — докато работя.

— Ах, Сара… — Той взе ръката й и я погледна внимателно в очите. В неговите се четеше тъга. — През целия си живот ти нито веднъж не си се отпуснала дотолкова, че да се забавляваш истински. Страх те е да поохлабиш малко желязната самодисциплина, която си наложила над чувствата си, така, че да се разтовариш.

Тя се прозя широко:

— Забранено ти е да правиш психоанализи през тези два дни, Чарли. Нарушаваш професионалния лекарски кодекс — не се разрешава провеждането на психоанализа в присъствието на повече от пет сантиметра мръсотия. Освен това някак си не върви да лежа върху испански мебели. Пълна взаимна несъвместимост!

Той се облегна назад с тих смях.

— Продължаваш да бягаш. — И преди тя да успее да каже нещо, той добави: — С малко усилие това място може да стане наистина прилично.

Тя се огледа.

— Да, тук има потенциал. Опитвам се да си го представя пълно с хора, но засега виждам само паяжини и прах.

— Аз пък виждам хората. Зад бара е достолепният възрастен барман, раздаващ питиета и съвети на тълпата. А ей там едно трио свири лек джаз. Три двойки танцуват на дансинга. Все още са облечени с екипите за ски, а един човек си е счупил крака.

— При препъване в тези грозни мебели.

— Не, при спускане по пистата — поправи я Чарли. — А пред горящата камина, седнали в нашите удобни, но елегантни мебели, отпиващи от нашите превъзходни питиета, няколко души разговарят и се смеят.

— „Ей, гаджета, коя зодия сте?“ — предположи тя.

Той подръпна косата й за наказание:

— Разговарят за големи и важни неща.

Тя погледна отвисоко един въображаем гост:

— Кого подкрепяте по въпроса за атомната зима? И ако съществува подобна възможност, означава ли това, че можем цяла година да караме ски?

Чарли я изгледа гневно с присвити очи:

— Как ще ти се хареса отказът ми? Такива хора няма да са добре дошли в моята хижа.

— Няма да има никакви ски мацки, никакви обгорели богове?

— Никакви! — беше категоричният му отговор. — Да ходят на Вейл.

— Искаш да кажеш, че не се налага да инсталираме сауни и вани с минерална вода? — Поклати глава тя. — Колко жалко!

— Опитваш се да превърнеш моята хижа в клуб за запознанства. Уверявам те, че само най-достойни хора ще могат да идват тук.

— Окей, значи трябва само да ги накараме да попълнят формуляри-молби. Ако отговарят на изискванията, ще им разрешим да дойдат тук.

Той се изправи и й подаде ръка да стане:

— Мисля, че е време за сън. Започвам да те разбирам.

Качиха се заедно на горния етаж.

— Това са зали за срещи — посочи той петте врати до балкона.

Тръгнаха по коридора, водещ към лявото крило и той я заведе до спалнята, която бе избрал за нея. Щом влезе в средно голямата стая, тя се огледа. Всичките й опасения се сбъдваха — той не преувеличаваше. Тук испанският стил се чувстваше още по-осезателно, беше просто ужасно. Усъмни се, че част от резбованите мебели всъщност са пластмасови, а освен това никога не бе харесвала стенните свещници от ковано желязо.

Чарли проследи погледа й.

— Мисля, че декораторът сега сигурно се е посветил на автобусните спирки — каза той, вдигна една крещяща керамична ваза и издуха праха от нея.

Тя се засмя:

— Леглото изглежда относително чисто. Надявам се само да няма евтини испански буболечки в тон с евтиния испански декор.

Той беше струпал завивки и възглавници в единия край на леглото, а на един стол Сара забеляза чантата си.

— Сега ще разбера. Колкото съм уморена, сигурно няма да усетя ухапването на нещо по-дребно от вълк.

— Ако видя някой, ще му кажа. — Протегна се той неприлично. — Ще те събудя утре сутринта, Сара.

Още щом Чарли затвори вратата след себе си, тя измъкна от чантата си една червена памучна пижама и я постави върху леглото. От умора движенията й бяха бавни и несръчни, докато оправяше чаршафите и одеялата.

Вече беше облякла пижамата и разресваше косата си, когато чу почукване. Като отвори вратата, се озова лице в лице с Чарли, който огледа практичната й памучна пижама, после силно захапа гърба на китката си и изпъшка.

— Сара, Сара. — Поклати глава той. — В тези одежди можеш да подлудиш всеки мъж.

— Престани да се правиш на глупак! — сряза го тя.

Беше облякъл все още сивото долнище на същия анцуг. Огромна дупка разкриваше почти цялото му коляно. От кръста нагоре беше съвсем гол. Твърдите косъмчета по добре изразените му мускулести гърди бяха меденоруси. Те се спускаха като изкушаващо ручейче право надолу и се губеха зад прошнурования ръб на анцуга му, който се беше свлякъл неприлично ниско върху стегнатите му хълбоци. Тя бързо го погледна в лицето.

— Какво искаш, Чарли?

Той бавно плъзна поглед по тялото й от главата до петите и обратно.

— Досега не съм и предполагал, че памучната пижама може да е толкова секси. — Вторачи се право в гърците й. — Знаеш ли, че гърдите ти са доста по-големи, отколкото предполагах? Ще трябва да коригирам фантазиите си.

Тя припряно скръсти ръце пред гърдите си.

— За бога! — възкликна гневно Сара. — Не би трябвало да забелязваш подобни неща… Пък дори и да ги забележиш, учтивостта изисква да не ги споменаваш.

— Няма да има цуни-гуни, а? — попита той, а устата му се изкриви от едва сдържан смях.

Сара въздъхна шумно. Чарли винаги й се присмиваше. Обикновено това не я притесняваше, но не и тази вечер.

— Какво искаш, Чарли?

— Исках просто да се уверя, че ти е достатъчно топло и да ти кажа „лека нощ“.

— Добре съм. Лека нощ! — Понечи да затвори вратата, но той не помръдваше и тя въпросително вдигна вежди. Усмивката му се стопи, докато внимателно изучаваше лицето й.

— Напрегната си — каза той меко. — Какво има, детето ми? Скарването с Олстън още ли те тормози?

Взирайки се над лявото му рамо в пейзажа, окачен на отсрещната стена на коридора, тя отбягваше нежната загриженост на погледа му.

— Всичко е наред. — Навлажни нервно устните си. — Просто съм уморена.

Последва дълго мълчание. Тя отмести поглед обратно към него. Той се взираше в дълбокото V-образно деколте на пижамата й. Скръстените й ръце провокиращо повдигаха гърдите й нагоре. Погледът му я изгаряше. Тя с мъка си пое дъх.

— За бога, Чарли! — отрони дрезгаво. — Върви да спиш.

Той задържа поглед върху лицето й, след това се обърна.

— Лека нощ, Сара Лав — каза нежно.

Сара хлопна вратата и безсилно се облегна на нея. Отпусна ръце и затвори очи, за да не ги гледа как треперят. Тази нощ пак щеше да сънува онзи сън. Знаеше го и нищо не можеше да направи срещу него. Защо не си бе дала ясна сметка какво щеше да означава да прекара уикенда сама с Чарли?