Соня Келеведжиева
Орис (8)

Спомени

Мила Соня,

Измъчих те аз, много те измъчих, с моето тъй дълго отлагане на спомените ми за приятелите. Ако можеш, прости ми — моля те!

Твърде дълго се рових в спомените си и не можах да ги подредя, много неща са избледнели в паметта ми, маловажни случки се вреждат на по-първи места, а същинското, трайното остава почти незабележимо и бледо като юлско небе. И все пак…

Преди няколко дни ме опари една жестока вест — отиде си завинаги от нас големият поет и приятел Георги Джагаров. И приживе, и след смъртта си той бе боготворен и хулен, хвален и отрицаван, обичан и мразен. Той наистина беше противоречива личност, но с такава съдба са надарени само големите, нужните поети. Обичам неговата поезия и драматургията му, доколкото съм могъл в трудни за него часове съм ги бранил от хулна дума или непристоен укор. Защото в новото ни поетическо летоброене творчеството на Георги Джагаров попадна във високосна година. В него все още прозвънтява воеводската сабя на Ботев или стене устрелената душа на един Яворов. Той се родее с тези велики творци и като българин — патриот, обичащ Родината си с една опияняваща любов, съизмерима само с мирозданието.

Щастлив съм, че го срещнах в ранните си ученически години, почти в зората на моето поетическо прохождане. Той беше студент в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва и през снежната, но тиха зима на 1950 година беше се върнал във ваканция.

Аз, един свит ученик от Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов“, правих някакви не особено успешни литературни опити, които биваха оценявани от приятелите ми — съученици Георги Ведроденски и Константин Шарков като изключително сполучливи. И трябваше да се срещнем с Георги Джагаров, за да разберем, че домораслите ни критерии за значимост на творбите са безутешно жалки и е време да станем безпощадни към себе си.

Никога няма да забравя дългите среднощни разходки от Стария бряст до градската градина по равния изящно чист сняг, а в душата ми продължават да кънтят стихове на Блок, Есенин, Брюсов, Балмонт… Как хубаво, прецизно топло, рецитираше бате Георги, как умееше да изведе с едно единствено ударение целия смисъл на стихотворението. Той имаше изключително вярно чувство за органиката на стиха и „с думи прости“ се стремеше да ни внуши ненавист към гръмките слова и лъжегероическите пози.

Редакторът му Динко Охов беше един достолепен човек, който сам беше редактор, секретар, уредник, машинописец, коректор и експедитор на вестника. И при тая си огромна работа намираше време за разговори на литературни теми, искаше ми нови стихотворения, които пускаше за печат, а ние учениците със счупените козерки на фуражките си, не знаехме къде да се денем от радост и гордост. Та точно при него се случи да се запозная с Радой Ралин, който по това време учеше в Чехословакия. Баща му, известният сливенски книжар и издател Стефан Димитров (Модерното), наскоро беше починал и Радой искаше да настани у тях двама ученика, за да не бъде майка му сама в тези тъжни дни. Щастливците бяхме Георги Ведроденски и аз. Казвам щастливци, защото бате Радой беше щедра поетическа душа. До късно вечер той оставаше в нашата стая, говореше ни за структурата на стиха, за модните течения в чешката поезия, за това колко е важно да се пише като Атанас Далчев, а не като Смирненски. Изглежда, поетите са най-истински вечер и нощем. Тогава те са докрай откровени пред себе си и пред другите. За това предпочитат да пишат в късните часове. И бате Радой светеше по тази потайна доба, пишещата му машина ритмично пееше до зори, а след обяд вече учехме наизуст новото стихотворение на поета. За кратко време вече бях научил десетки стихотворения на Радой Ралин, особено от първата му стихосбирка. Някой от тях и сега си остават за мене истински образец на поетическа мъдрост.

Аз и сега често повтарям, че ако зная сравнително добре българското стихосложение, дължа го до голяма степен на Радой Ралин. Ритмическото скандиране на стиха отвежда словото в много чисти позиции и съгласните зазвучават особено светло и строго с почти еретическа пристрастеност към кратките думи. Този изключително ценен урок учих през целия живот и все ми се струва, че има още много ненаучено, непомислено. Изглежда, че урокът е колкото всеобщ, толкова и пределно личен, зависим от яркостта на искрицата божия, запалена в поетовата душа. Защото не става въпрос за подигравката на Пушкин над Евгений Онегин, който не е можел да различи ямба от хорея. Думата ми е за онази висота на духа, където усетът за словото е равнозначен на съдба.

В началото на петдесетте години на века много неща в живота ми се промениха. Брат ми беше арестуван и обвинен в най-страшни грехове (по-късно той почина в Белене). След мене като дълго въже се мяташе една характеристика, от която няма спасение дори в отвъдното. Точно в тези трудни за мене времена, бате Радой ми подаде ръка. Той пак ми стана хазаин, но вече в София, на ул. „Бенковски“ 24, където живеехме в една стая на голям апартамент, обитаван от семейството на писателя Иван Мартинов. В квартирата му имаше голяма библиотека, в която почетно място заемаха автори от западноевропейската и руската класика. Тук прочетох целия Чехов и усетих силата на краткостта чрез късите разкази на писателя.

За тази краткост на изказа много сме говорили в онези години. Понеже в литературата ни битуваше сюжетното стихотворение с всевъзможни обяснения, увъртания и украшения, моят хазаин категорично се обявяваше поне за краткост на изказа, стигащ до загатване или намек, за да се превърне по-късно в асоциативност. Оттогава органически не мога да понасям многословието, повторенията и липсата на една що-годе прилична поанта.

Радой Ралин ме въведе в големия кръг на писателите, пред които онемявах от възхищение и радост. В салона на СБП видях Людмил Стоянов и Христо Радевски, Елисавета Багряна и Дора Габе, Ламар и Димитър Димов, Андрей Гуляшки и Емилиян Станев. Представи ме на своя обичан Атанас Далчев, за когото предварително знаех толкова много. Не смеех да вдигна очи и да го погледна, а на въпросите му отговарях само с да и не. Още по-смутен бях на първата среща с Никола Фурнаджиев. Бях мечтал за тази среща, бях си представял как ще отговарям на въпросите, без да се изчервявам от срам и неудобство. А се случи тъкмо обратното. Фурнаджиев се шегуваше с някои известни сливенци, разказваше как Коста Кочанков веднъж нахълтал на някакво тържество и гръмогласно заявил: „Аз го направих поет!“, сочейки към него. В гласа му нямаше дори нотка присмехулство или надменност. Когато се разделяхме, той силно стисна ръката ми и рече: „Пиши, момко, пиши! В писането е истината“.

Славата, голямата известност на Радой Ралин, дойде през шестдесетте години с епиграмите му. По това време аз вече бях на работа в Сливен — отначало в редакцията на вестник „Сливенско дело“, а после в Драматичния театър. Точно тогава станаха някои събития, които отвърнаха поета от родния му град. Разбира се, за тези неприятни събития най-малка вина имат съгражданите му, но той почти престана да си идва. А след смъртта на майка си — неуморимата леля Кина — той продаде и родната си къща, така че вече нищо освен спомените не го свързваше с града, за който беше написал едно от най-прочувствените си стихотворения.

Междувременно аз вече бях издал първата си стихосбирка „Вярност“, подготвях втората, която се забави твърде дълго време и успя да види бял свят след активната, безкористна, братска помощ на Дамян Дамянов. Точно по времето, когато работех над един от вариантите на „Като Сизиф“, получих едно писмо, каквото и от любовница не съм получавал, писмо от приятеля, човека Радой Ралин. Точно това писмо ме окрили и аз реших, че си заслужава да издам книгата. Много моля Поета да ми прости волността, че предоставих писмото за печат без да съм поискал неговото разрешение.

* * *

Хисаря

20. ІІ. 1987 г.

Скъпи Павле,

Не сме се виждали сигурно повече от 30 години, или ако е било, е станало съвсем мимоходом, без последици.

Навярно и ти не си почувствувал нужда от присъствието ми, защото иначе все пак забравата между нас не би била така дълга.

Днес прочетох в „Макове“ трите ти стихотворения „Първи сняг“, „Хижа“ и „Зимно слънце“ — преживях рядка радост от много хубавите стихотворения! Наистина много хубави, чисти, дълбоки стихотворения, каквито не се пишат току-така, каквито ги няма в нашата съвременна лирика.

Това „чувство за чистота“ те е парило цял живот — не случайно ти не се боиш от смъртта, която ще бъде там, където е „много чисто“.

В настоящия момент тези уж „чисто пейзажни“ стихотворения добиват друг смисъл и се превръщат в поетически герб на времето.

Да се напише голямата поезия — каквито са тези три стихотворения — не било никога късно! Важното е да се чака да й дойде само времето.

Тези три стихотворения влизат вече във всяка съвременна антология на нашата поезия. С тях ти заставаш на едно от челните места.

Много ще се радвам, ако прочета още такива твои стихотворения?

Не се сдържах, споделих радостта си от тях с Веселин Андреев, Розалия Ликова, Георги Величков, Върбан Стаматов и Севда Севан (които са тук!) и всички бяха буквално зарадвани и очаровани от твоя неподозиран, но истински успех.

Прегръщам те братски и се надявам скоро да се чуем и видим.

Твой Радой

* * *

За своя 70-ти рожден ден той най-после дойде в Сливен с една чета интелектуалци, сред които се открояваше апостолското телосложение на големия му приятел Борис Димовски, с когото имах удоволствието да се познавам от съвместното ни дългогодишно пребиваване в редакцията на вестник „Труд“. В речта си юбилярът не пропусна да каже, че през годините на тоталитаризма словото най-много е пострадало от повсеместните цензури и забрани, за което и „Павел Веснаков може да свидетелствува“.

Да, скъпи бате Радой, мога да свидетелствувам. От преглътнати, неказани думи в устата ми горчи и ме боли душата.

* * *

Понякога ми е идвало да извикам „Омръзнаха ми тези пусти думи“, както беше възроптал Никола Фурнаджиев. Години подред ни беше внушавано, че най-потребните думи са пустите. Колко много пустота остана зад нас, колко страшно словесно мъртвило, боже мой! И ако от огромната словесна армия са оцелели няколко роти храбри и достойни думи, това е станало в резултат на естетическото ни покорство и нравствена устойчивост в минути на тотален политически натиск върху личността.

Естетическото ни покорство деликатно ми беше подсказано от Никола Фурнаджиев в годините, когато на писателски форуми бездарници го обвиняваха, че бил „златорожец“ от кръга на Владимир Василев и трябвало да си посипе главата с пепел. Нравствено устойчивият поет само се усмихна на критиците си и кротко поклати глава, което би трябвало да означава, че напразно си губят времето с него. След време, когато в Сливен Владимир Василев прочете своя бележит доклад „Сливенският Парнас“, Никола Фурнаджиев възкликна: „Този човек знае как се прави национална литература!“

Много пъти съм търсил връзката между стихотворенията му от „Пролетен вятър“ и „По пътищата ти вървях“. Безспорно, тематичната връзка е участта на Родината. Но има съществена разлика в трактовката на нейният образ. В първата книга този образ е сгъстен до кървавите конници в просторното и равно поле, които само след миг ще бъдат „братя над бездни надвесени“, а във втората книга тя е дълъг път през полетата, път, разказан с много обич, но поетът е недоволен от разказа („Студено е, фалшиво е“). За мене Никола Фурнаджиев завинаги си остана един от кървавите конници на нашата поезия, дълбоко свързан с прокобната носталгия по свободата. Той беше последният велик поет на България от Ботевски тип. Поетът обичаше Сливен и често гостуваше на литературната група. В Клуба на дейците на културата около него винаги имаше внушителна група млади поети, които жадно чакаха да чуят нещо ново, някоя негова оценка за нашумяло литературно събитие или просто така да си побъбрят за риболова. Общителен и тих, с неизменното филтриращо цигаре в ръка, той умееше да проведе онзи „тих и напоителен“ разговор, от който на човек му става драго, че се е родил тъкмо сега на земята, че тъкмо с този бележит поет диша един и същи въздух. Гласът му, дълбок и вглъбен, идеше като че ли някъде отдалече и ни приобщаваше към един свят, за който мечтаехме и се бояхме от него. Доста години той бе заместник главен редактор на списание „Септември“. В един светъл божи ден получих телеграма от него да изпратя стихотворения за следващия брои на списанието. Качих се на влака и осъмнах с куп ръкописи при него. Прегледа ги и отдели няколко. Като дете се радвах, когато ги видях напечатани. Същият ден заминавах за чужбина и му позвъних от летището, за да му благодаря, а той с пословичната си скромност ми каза да пратя една картичка от къщата на Гьоте до Елисавета Багряна, защото тя дала висока оценка на стиховете ми. Не помня самолетът ли летеше или аз самия летях в приоблачната вис, а нещо топло и сладостно се стичаше в гърлото ми. Бяха сълзи. Първите от дълги години насам.

Когато излезе първата ми книжка, той ми каза няколко топли думи и ме посъветва да се пазя от високите интонации каквито има в поезията на Пеньо Пенев. Хареса „Люляци от Сините камъни“ и „Страх“, като подчерта, че може да имам доста неприятности с финала на второто стихотворение:

И ми иде да се обеся

на площада по риза.

С един надпис, тъжен и весел:

„Непригоден за комунизма!“

Наистина такава директна позиция ме излагаше на много и от различно естество неприятности, които впрочем не закъсняха. По-късно вече не се занимавах с политически теми — бях послушал големия учител по поезия.

Няколко месеца преди да почине беше отседнал на Сливенските минерални бани заедно със съпругата си — милата и приветлива Надежда Фурнаджиева. Попитал големите началства за мене, но те го излъгали, че отсъствувам за дълго от града. За зла врага още същия ден случайно научих за пристигането му и заедно с Валентин Георгиев, тогавашен председател на читалище „Зора“, осъмнахме при него. Сварихме го над томче стихове. Превеждаше Борис Пастернак — една сродна поетическа душа, за която Фурнаджиев казваше, че е вселена. Току-що бе превел прочутото пастернаково стихотворение за смисъла на поетическия труд като начин на живот. Още чувам гласът му:

Цель творчества самоотдача,

а не шумиха, не успех…

За миг ми се стори, че Фурнаджиев ревнува поетическото откритие на Пастернак, но още в следващия момент разбрах, че съм се заблудил — той само дълбоко и искрено преживявал същинската поезия и по фурнаджиевски й се е радвал.

У моя приятел Константин Шарков още се пази една рибарска шапка на поета. Той беше страстен риболовец и на тази тема си допадаха с Косьо. Всъщност, не ги интересуваше толкова самата риба, а преди всичко възможността да бъдат сред природата, да чувстват нейният ритъм. Имаше нещо пантеистично в отношението на Фурнаджиев към природата, което аз никога не можах да си обясня. Сега чувам по свой адрес такива думи и пак не мога да си ги обясня. Вероятно нещата идват от преклонението пред великата Прамайка, родила нас и ни оставила да се мъчим със загадката: как така материята осъзнава сама себе си.

Не можах да отида на погребението му. Беше мразовит януарски ден и няколко негови почитатели отляхме за Бог да прости от чашите, с категоричното единомислие, че Никола Фурнаджиев е безсмъртен.

* * *

Човек не може да избира Родината си, но може да избира между позора и славата пред нейния олтар. И колчем си припомня тази максима, пред очите ми е подвигът на Дамян П. Дамянов. Неговата любов към българина и България е свят пример за всички нас. Във всичко той е българин — дори в най-интимните си помисли и стихове. И любовта му е българска — всеобхватна, изпепеляваща, чиста. Той е мой съученик, макар един випуск след мене. Заедно се учихме на поетическо майсторство, ако то изобщо може да се учи, заедно въздишахме по хубавите ученички от Девическата гимназия, заедно печатахме стихотворенията в местния вестник. Но после различни пътеки се извиха пред нас, всеки тръгна по своята и вече пределно ясно е коя кого къде изведе. Аз се радвам, че Дамяновата пътека не бе така извилиста като нашите, провинциалните, а го отведе направо във върховете на българската литература, за да бъде днес един от най-известните и обичани поети на България.

Дамян е роден поет. Всяко нещо, до което се докосне, се превръща в стих — обаятелен, топъл, нежен. За него никога не е имало табу над теми, чувства и идеи. Той сам беше си извоювал правото да пише за тъжните неща в живота на човека (на другите поети това не се позволяваше официално), за любовта, като най-естествено състояние на духа, за отчаянието като абсурден стимул за доброта и честност и т.н. Тези „забранени зони“ поетът превърна в свободна територия на творческия дух, където правеше изпитанията на новаторски решения от формален и съдържателен характер.

Спомням си с какъв възторг посрещнахме първата книга на поета „Ако нямаше огън“. Дамян сам запали своя огън на Парнас и сгря хиляди зъзнещи души, петимни за ласка и малко щастие. Край този свещен огън на поезията се навъртаха и други, които нямаха нужда от него, опитваха се да го поугасят, но усилията им останаха напразни. Присъствал съм на много литературни четения и срещи на поета с читателите му. Всички те се превръщаха в празници на поетическото слово. Дамян, часове подред, раздаваше автографи, но никога не се показваше уморен или неразположен. Той също обичаше читателите си и се отнасяше с голямо уважение към тях. Творчеството на Дамян е национално богатство. Без него литературата ни би била по-бедна, а нашият духовен ръст — твърде нисък. Правя този извод въз основа не само на своите лични предпочитания, но преди всичко на огромния читателски интерес към поетовото дело.

На 50-тия ми рожден ден дойдоха семейство Дамянови и това бе висока чест за мене. Надежда Захариева, тази невероятна жена и талантлива поетеса, подкрепи идеята на Дамян да се опита почвата за издаване на книгата ми. Дамян пое редакторската работа. Той уреди проблемите по издаването й в Пловдивското издателство „Христо Г. Данов“, с директора му Петър Анастасов. В продължение на година и половина книгата претърпя четири редакции. Всичко се вършеше в кабинета на Дамян, в дома му. Разглеждахме всяко стихотворение стих по стих, дума по дума, дори звук по звук. Надя вареше кафе и чай, „алкохол не се полагаше“, пушехме като „счупени печки“ и в навечерието на новата 1987 година вариантът за издателството беше напълно готов. Книгата излезе от печат през 1988 година. Беше посрещната добре от критиката. За успеха й заслугата е преди всичко на Дамян и Надя. Редакторът искаше поправки от мене, а голямата заслуга на Надя е, че тя подреди стихотворенията и предреши нейният антологичен характер, като ни принуди да се откажем от предвидените три цикъла. Така стихосбирката стана по-монолитна, по-прибрана. Заглавието „Като Сизиф“ е на Дамян. То се роди в родната му къща в Сливен, през лятото на 1986 година, на чашка перлова ракия.

Шест месеца след мене и Дамян чества своята петдесет годишнина. Тържеството в Сливен беше много голямо. Сутринта поетът беше много притеснен, че няма слово — отговор на приветствията, които щеше да получи. Отидохме у дома само двамата, затворихме се, както някога в моята квартира у Радой Ралин и започнахме диктовката. Дамян каже нещо, аз напиша и прочета написаното. Зачеркнем го, нов текст, ново зачеркване и т.н. Най-накрая аз взех зачеркнатите текстове, разместих ги по журналистически и се получи едно прилично творение. Харесах го много и Дамян бе категоричен: „Довечера ти ще го прочетеш, когато ми дадат думата за отговор. Никой няма да знае, ще ги изненадаме“. Вечерта официалните лица тръгнаха за сцената, а мене не ме пущат, нямам пропуск. Надя се намеси, влязох, седнах някъде отзад. И когато дойде ред на Дамян, той стана, поклони се и ме посочи с очи. Бях много развълнуван, прочетох отговора, но помня само сълзите в очите на моя съкровен приятел. Вечерта на банкета в зала „Ален мак“ Любомир Левчев ми каза: „Павле, ти защо не станеш говорител в радиото?“

Не, нямаше и няма как да стана говорител никога, но с удоволствие бих изслушал едно слово — отговор на Дамян, в деня на неговата сто годишнина.

* * *

Как бързо отлитнаха годините! Сякаш вчера беше онзи знойно скръбен августовски ден, когато завинаги от нас си отиде големият творец на българския театър и националната ни култура Иван Раев. След толкова години, аз все още не мога да повярвам, че той си е отишъл, а имам усещането, че той присъства в нашия ден, в съдбите ни и ни дава упование — интелектуално и нравствено.

Днес той щеше да бъде на 60 години и вероятно много по-достойни от мене щяха да отбележат огромния му принос в развитието на традициите в родното изкуство и новаторските идеи и реализации в театъра и литературата.

Съдбата беше немилостива към него от първите му дни. Всичко, което постигна Иван Раев, бе плод на лични усилия и вродена интелектуална сила, на висока ерудиция и воля за реализация на собствения потенциал. За 43 години, колкото живя на тази грешна земя, той съумя да създаде една дълга поредица от незабравими образи на сцената, да напише най-нежните си стихотворения и да издаде три книги: „Далечни и близки силуети“, „Белези по сърцето“ и „Златните пътеки“.

Роден на 16 март 1935 година в Жеравна, учил в Котел, Добрич и Сливен, Иван Раев завърши ВИТИЗ през 1959 год. и веднага бе разпределен на работа в Пловдивския драматичен театър. Но неуредени жилищни проблеми и несъгласие с творческата политика на директора, го принудиха още на следващата година да се завърне в Сливен. Тук в условията на една новаторска атмосфера, гарантирана от ръководителя на театъра Богомил Стоилов, се събраха няколко млади творци, които направиха развитието на театъра възможно — Иван Раев, Венелин Пехливанов, Георги Джубрилов, Тодор Пройков, Ангел Савов, режисьорите Енчо Халачев, Вл. Найденов, художниците Евгени Вълев и Атанас Велянов, даваха облика на театъра почти цяло десетилетие.

Тук Иван Раев изигра най-вдъхновените си роли, тук постигна онова, за което мечтае всеки творец — дълбокото признание на публиката. И наистина какъв невероятно сложен като образ беше неговият цар Иван Шишман от едноименната драма на Камен Зидаров, каква неподозирана нравствена сила носеше неговият Прокурор от творбата на Георги Джагаров, с която Сливенският драматичен театър стана национален първенец на прегледа през 1964 година, какво трагическо обаяние имаше в Найден от „Майстори“ на Рачо Стоянов или на Лени от драмата на Джон Стайнбек „За мишките и хората“!

Цяло десетилетие Иван Раев отдаде от творческата си енергия на Сливенския драматичен театър и като актьор, и най-вече като директор и режисьор.

През есента на 1972 година Иван Раев се раздели със Сливен, изпратен от няколко най-близки приятели, от които само мама Дена, вездесъщата мама Дена, му донесе цветя и сълзи. Другите театрали вече се бяха преориентирали към новото ръководство и правеха дълбоки теманета пред него, забравяйки добрините и приносът му.

В Пловдив, където отново започна работа като актьор, Иван Раев изигра няколко централни роли, но когато се създаваше Пазарджишкият държавен драматичен театър и където се стекоха оскърбени, но знаменити български театрални дейци, той бе поканен да участва в изграждането на нещо ново и значимо. Имах удоволствието да отида на премиерата на „Чайка“ от Чехов, в която той играеше Тригорин. Какво обаяние имаше в неговия Тригорин, каква неподозирана сила на духа!

По-късно, когато бе назначен за драматург на Сатиричния театър, Иван пътуваше всеки ден от Пазарджик до София и обратно, защото нямаше жилище. Много пъти сме говорили за този момент от живота му. Той бе убеден, че нарочно го изтезават властимеющите и му отмъщават за волнодумството, за следването на собствено поведенческа линия, несъобразена с конюнктурата на политическия момент. А Иван Раев беше особен нрав, той бе „чешит“, както би казал Йордан Радичков. Откъде идваше всъщност всичко около него? Всичко започна от оня небезизвестен македоно-български поет Венко Марковски, който имаше наглостта да напише една бездарна пиеса в стихове и проза за Гоце Делчев. Трябваше да я постави Енчо Халачев. За ролята на Гоце той избра Иван, който се съгласи, вярвайки на режисьора. Но когато отиде в София и прочете пиесата, разочарованието му бе огромно. В нея имаше всичко, но нямаше театър. Иван с наивно, ентусиазирано сърце пожела да отработи текста, за да го приведе под нормите на театъра. Цяло лято загуби в редактиране, но не се получи нищо. Авторът не отстъпваше от своите позиции и Иван Раев реши да се откаже от ролята. Точно този отказ му донесе проклятието на Политбюро. Секретарят на ЦК Венелин Коцев му наложи наказание, което му беше прочетено в нашия общ кабинет от приятеля ни Иван Андреев, който дойде за целта с бутилка коняк „Плиска“. Посмяхме се на това наказание. Но смехът ни е бил предварителен — отпосле са и тъжните последици. Слава богу и това мина, но го сполетяха други неприятности в театъра, за които Иван повече мълчеше.

Неговият професор Филип Филипов не го остави без актьорска задача в София. Просто щеше да е нелепо един Иван Раев да е в София и тя, Столицата, да него види в някоя голяма роля. Когато професорът започна работа над „Унижените и оскърбените“, за ролята на Иван Иванич всъщност имаше само една кандидатура, тази на Иван Раев. И така в афиша на Народния театър „Иван Вазов“ се появи името на Иван Раев. В постановката на проф. Филип Филипов участваха много артисти, пред чиито име имаше титли: „заслужил“, „народен“. Само пред името на Иван Раев нямаше нищо. Една сутрин директорът на театъра учудено видял, че и пред неговото име има две букви: „О. А.“, което, разбрало се по-късно, означавало „обикновен артист“. Та точно този обикновен артист направи необикновена роля в стил Достоевски, за което нашият прославен театрал проф. Любомир Тенев писа въодушевено, че Раев е „интелектуалният актьор“ на България. И това е може би най-точната характеристика на този уникален театрален талант. Тази роля беше сътворена по оня изстрадан от актьора закон, който бе записан от него в „Златните пътеки“: „Всяко истинско присъствие на сцената изисква да се зачеркне без остатък «личното, естетическо честолюбие» и с човешко присъствие и разбиране, с дар за вивисекция (а това значи да се търпи болка до невъзможния предел), пак през него, през честолюбието, да се търсят и изследват психологическите и социални глъбини. Само така са възможни на сцената всеотдайността и грубостта, величието и падението, мерзостта и саможертвата. Само така може да ни покори театралната магия.“

В тези думи е заключена тезата за органиката на актьорското изкуство, органика, която неизбежно има една особена миризма, особен дъх на театрална сцена — боя, етер, грим и тиха самотна скръб.

Иван Раев прозря истината, че театърът се измъчва, когато му отнемат органиката. И тази негова органика не бива да се разбира тясно и просто — само като верен живот на актьорите. По-сложно и дълбоко нещо е тя. Вътре в нея са и истинските интонации от един общ сгъстен живот, и коравата материя на дървото, на желязото, на едротъканите материи. Театралната органика е сложна, противоречива категория, тя е подвижна, изменяща се, буквална, условна, съвсем жива, но и умираща, когато трябва, после пак оживяваща, с маска или оголено лице, с котурни или боса, за да вбие в нашите сетива онова жизнено разнообразие, без което няма сцена, няма и зрители. А разнообразието не е само жизнено, то е и естетическо. То позволява и курсиви и деформации, смесване на стиловете, изтъкване на простото и смях подир помпозното. Театралната органика е най-смелата органика в изкуствата. И най-богатата. И най-демократичната.

Иван Раев беше дълбоко органичен актьор. Той умееше да покори залата със своя емоционален взрив, да залее зрителите с прилива на извисена естетическа мисъл. Той ненавиждаше замръзналата екстатичност, актьорите, които играеха само формата на образа, а не можеха да достигнат до глъбината на човешките преживявания.

Иван Раев даде една програма за развитие на българския театър за десетилетия напред. Тя беше плод на внимателни наблюдения върху театралния ни живот и на прозрения за утрешния негов статус. Като ръководител на Националния ни театър, в Министерството на културата, той за кратко време успя да създаде стройна система за нейното осъществяване. Но Иван не беше удовлетворен от високата си административна длъжност. Душата му беше на сцената, само там той беше истински щастлив. Неговото последно лято през 1978 година беше в Жеравна. Тук той завърши „Златните пътеки“ и пиесата си за пазителите на старите къщи. Бяхме почти всеки ден заедно. Заедно бяхме на море. Заедно бяхме в часа на неговата смърт в Шуменския драматичен театър, когато на 23 август той представи новия му директор в типичния си изискан стил. И останахме завинаги заедно — той неизменно присъствува в моя живот като висок пример на всеотдайност, като нравствен коректив на моите действия и бездействия, като интелектуален подтик към съвършенство на стиха и отношението ми към заобикалящия ме свят.

Той завинаги си остана моят съкровен приятел и верен другар, на когото дължа изключително много.

Днес в деня на неговата 60 годишнина аз дълбоко свеждам глава пред неговия ярък и светлинно чист живот, който в нашите днешни измерения е всъщност истински подвиг в служба на Мелпомена и зрителите. В служба на Изкуството и човешката радост.

Но нека спра дотук с помисъл за тленното и нетленното, за крайното и безкрайното, за смъртта и безсмъртието, за красотата — наричана Иван Раев.

* * *

В своето слово — отговор при награждаването му с наградата „Добри Чинтулов“ художникът Евгени Вълев деликатно припомни стародавната истина, че поп в енорията си не става светец. Но сливенци доказаха, че когато става въпрос за същинско изкуство, те щедро отдават признателността си към оня свой съгражданин, който съумее да съхрани красотата на душите им в слово, багра, песен. А Евгени Вълев е от ония творци, чието присъствие в духовния живот на града, е неразривно свързано с ярките естетически и нравствени ценности, без които животът ни е невъзможен.

Винаги, когато се е отваряла реч за художествените критерии на Евгени Вълев, аз съм се възхищавал на неговия естетически максимализъм, който не е само непримиримост към усредненото равнище на художествения факт, както в процеса на сътворяването му, така и в самостоятелното му битие. Неговият естетически максимализъм по своята дълбока същност иде от онези високи нива на духа, където всяко отклонение от замисъла вече е рана и където защитата на прекрасното се родее с подвига. Стотици пъти съм бил в ателието му, разговаряли сме за хиляди нужни и ненужни неща, но аз никога не съм го видял как създава картините си — той не допуща никого до своята „светая светих“, където свещенодейства сам, тържествуващ или скърбящ.

Но това не означава, че Евгени Вълев е недостъпен и несподелящ откритията си в художествената практика. Нищо подобно. Максималистът винаги е готов да помогне на колегите си, особено на младите. За него същинският художник се подготвя сам за своята голгота. И ако отиде да учи при майстора, това той трябва да извърши единствено чрез идеята или идеите, които носи у себе си като творец, за да ги развие и усъвършенства. Чувал съм го да казва, че художникът не е в усвоените занаятчийски умения, навици и новости, а преди всичко в резултата от търсенията из неведомите пространства на прекрасното. Дори е готов да организира студия от млади талантливи хора, но не да ги учи на занаят в собствения смисъл на думата, а да изгради у вече формираните творци вкус към естетически максимализъм. Съзнателно, преднамерено избягвам да говоря за картините на Евгени Вълев. Аз не съм специалист и моята оценка за тях ще бъде на лаик. И все пак се изкушавам да кажа поне една дума, защото се лаская от мисълта, че ще ме стопли дори споменът за тях. Преди много години, когато работихме заедно с Евгени Вълев в театъра, той ми подари изключително ценната си творба „Хайдутин“. В нея има едно невероятно сливане на човешкото и природното. Кората на букаците и ризата на хайдутина са в еднаква колоритна гама, която страстно внушава идеята за безсмъртие на човека и природата. След това се вглеждах внимателно в живописните платна и в рисунките, и в стенописите на художника. Не ми беше трудно да открия точно тази идея за безсмъртието. Но в една специално подредена изложба в Бургас, Евгени Вълев вече беше прозрял гибелната дейност на човека, обезобразяваща света, от който сме дошли. Човекът вече го няма, останали са само раните. И това бе страшно. Това бе трагично, това бе страстен зов към човека да се завърне при себе си. И точно този повик към човешкото у човека прави естета Евгени Вълев високо нравствена личност, ангажирана с най-светлите идеали на епохата ни. И тук съм длъжен да кажа, че хуманизмът не е абстрактно понятие в творчеството и в живота на художника. Дълги години той бе активен деятел на планинската контролно-спасителна служба. Страстен почитател на планината, той беше се обрекъл да спасява онези, които в труден час имаха нужда от помощ и подкрепа. И когато мисля за всичко това, все си спомням еднаквата колоритна гама в „Хайдутин“.

На връх Димитровден 1994 година името на Евгени Вълев тържествено бе вписано в Лауреатската книга в родната къща на Добри Чинтулов. Има нещо знаменателно във факта, че художникът не обича шумотевиците и празнословието, също както великият възрожденец. Но пряко воля и желание, търпеливо понесе ритуалните действия. Защото знае, че домът е оброчище, където просветва клетвата за обич към всичко родно и свято. Това е едно много рядко изключение от неговите правила. Както е рядко изключение да станеш светец в родния си град.

* * *

Това е, мила Соня! Далечно бледо копие на един многоцветен и кипнал от страсти живот. Всичко идва, за да си отиде, беше писала великата Багряна. В това „всичко“ няма пощада, няма чужди и свои, няма обратен ход. Всичко свършва под снега, под вечния премръзнал сняг на спомените.

Благодаря ти, мила Соня! Бъди щастлива!

С признателност,

Павел

* * *

Разказаното от Павел Веснаков публикувам без съкращения и редакция.

Сърдечно благодаря на човека, който ми позволи да надникна в живота му, в спомените му.

Позволявам си само чрез неговите стихове да противореча на виждането му, че „всичко свършва под снега, под вечния премръзнал сняг на спомените“, защото човек, който така, като него, е преживял дните си, щом се „спусне залезът“ над него, „дори и мъртвите“ ще го попитат „дали от светлината е роден“, защото дори „завинаги спрял в неизвестното“, пак ще има памет и бъдеще в родословния корен на песните.