Соня Келеведжиева
Орис (6)

За вярата на поета и стихосбирката „Вярност“

Всеизвестна истина е, че за да прегърнеш света и хората ти трябват и ръце, и очи, трябва ти вяра, но не вяра само на думи и гръмки фрази, трябва ти вяра, която да превърнеш в своя съдба.

Младият поет Веснаков разкрива себе си, „оголва душата си“, още в първата си стихосбирка „Вярност“.

Книгата му излиза през 1966 година, в Пловдивското издателство „Христо Г. Данов“, в поредицата „Посоки“.

Случаен ли е фактът, че стихосбирката излиза точно в „Посоки“?

Пътят на всеки човек би трябвало да има своя посока, за да не бъде инертен той през годините.

Творецът още през 1966 година вече е определил посоката на своя творчески и житейски път, а тя е неговата вярност към земята на дедите, земята българска; тя е вярност към делото на народните синове, дали животът си за Родината; Тя е вярност към самия себе си. Тя го крепи и съхранява в трудния път през годините.

Стихотворенията от книгата носят полета на дълбоката авторова мисъл и силата на неговите чувства.

В рецензията си за нея, Атанас Лазовски изтъква достойнствата на дебютиращия Павел Веснаков, за да докаже, че:

„… неблагоприятните условия правят от човека безпомощно същество, само ако в него няма достатъчно вътрешно първично съпротивление; когато има такова съпротивление, същите тези условия вместо да сломят човешките сили, доказват ги. В преодоляване на извращенията се проверяват коренните понятия за разум, доблест, чест и се прераждат представите за гордия, духовен тип човек“.

В малката си книжка „Вярност“ младият поет прави своите големи обобщения за живота, а е едва 32 годишен.

В рецензията си „Истинска верност“, Атанас Лазовски пише:

„Той навлиза в нашата поезия с историята на своята гражданска съдба, с опита на своята воля, мисъл и чувства, съдбовно ангажиране в проверка на светите житейски истини. Затова стиховете му не са стихове на начинаещ, неопитен поет. Неговата книжка се прибавя към онази литература, която произнесе присъда над цял един период от обществената и културна история като отрече неразумната, вредна човешка ограниченост. Веснаков по природа е от онези поети, които живеят не единствено, за да пишат поезия и «да оставят име» — те идват, за да въздействат пряко на ежедневния живот, да прибавят в разума му от своя личен разум, да го изменят към по-добро. Стиховете му се раждат като обобщение на тази необходима дейност.“

Цитирам не случайно откъси от първата рецензия за стихосбирката „Вярност“, защото в нея литературният критик-рецензент, е успял не само да даде точна оценка за книгата, но и да охарактеризира личността Павел Веснаков.

„Стиховете от «Вярност» се отличават преди всичко с мъжествените си интонации — казва Лазовски. Усещаме личността на поета — суров мъж, с дълбоко чувство, с аналитична мисъл. Той познава една особена самота в наши дни — самотата на онези, които не могат да живеят лековато — безгрижно и само за себе си… Критични по дух, драматични и истинни, стиховете са и силно утвърждаващи. Творческата мисъл на поета търси по-нататъшни пътища за доблестта на човека; за неговата вяра. Веснаков е чужд на оперетъчната, помпозна «вяра». Той е уверен в днешния и утрешен ден, само че у него критериите са много високи, и загрижеността му за непостигнатото е остра до болезненост.“

Стиховете въздействат и днес със същата сила, както и в 1966 година, защото поетовата мисъл е устремена към по-доброто и красивото в света, нагоре към светлите лазури. Творбите са обръщение към всяко ново поколение, актуални са и днес.

Водещи в стихосбирката са мотивите за героичното минало, безсмъртието на героите, мотивът за примирението и за бунта в душата; за свободата на човешкия дух, за любовта и вечното движение в природата. Разработвайки тези мотиви, поетът всъщност доказва, срещу какво се бунтува душата му и къде трябва да търсим корените на неговата вяра.

В началото на книгата е поставено стихотворението „Аз съм прост като стръкче трева“ — то звучи като мото на цялата стихосбирка.

Аз съм прост

като стръкче трева.

Шепа пръст е душата ми,

пълна с корени,

семена

и влага.

Обичам ранната люляка

и топлия дъх на земята.

Понякога искам да ида в лазурите

и да пея с птиците една песен

за непостижимата земна любов.

Ала шепа пръст е душата ми.

Ала аз съм прост

като стръкче трева.

По своята същност тази творба е един поетичен автопортрет, в който чрез вътрешен контраст, авторът подчертава борбата на противоположности в душата си. Азът на поета се раздвоява между вечния устрем към непостижимото, светлото, и съзнанието за безсилието на човека „да запее с птиците“ в лазурите.

„Аз съм прост като стръкче трева“ напомня творбите на Кафка и неговото екзистенциално виждане за човека.

Лирическият герой на Веснаков води, както стръкчето трева, дълга и мъчителна борба с дълбоките и горчиви корени в душата си, за да оцелее. Крепи го неговото съзнание, че земята (душата му), е пълна със семена и влага. Те чакат своя ден огрян от слънце, за да покълнат, за да дадат живот на земята. Не всичко е загубено щом си съхранил доброто в себе си (семената и влагата). Животът е вечно движение. И ако поспре за миг, заради мрака, то още по-сигурно е, че новият ден ще дойде с нова сила — още по-топъл и по-светъл.

Без да натрапва своето виждане, поетът доказва, че животът е вечна борба между доброто и злото в света, между мрака и светлината (корените, които го дърпат надолу, като тежки вериги, и устремената поетова душа към светлика).

Вярата е спасението за душата. Вярата, че нищо и никои не могат да попречат на човека да търси път към лазурите и да запее с птиците песен за „непостижимата земна любов“.

* * *

Стихосбирката „Вярност“ съдържа 20 творби. В зависимост от мотивите, които разработва Веснаков, някои от творбите са критични по дух, други разкриват болката на поета от ограничеността на човешкия разум и дух. Повечето от тях са силно въздействащи, оригинални по форма, език и стил. Един от основните проблемни въпроси, които поетът поставя за размисъл, пред себе си и другите е този за вината към миналото. Авторът напомня в стиховете си, че народ без минало не е народ, потапя ни в пространството на историята, за да прозрем, ние — новите поколения, истината, че „в началото на нашия път, пътят на всички българи, блестят с кирилски букви имената (на всички смъртни и безсмъртни братя,) убити и обесени сред път“, („В началото на пътя“). В стихотворения като „Бъзсмъртието на Хаджи Димитър“, „Войникът не отрича свободата“, „В началото на пътя“, „Балада за верността“, „В памет на героя“, поетът изразява онези най-чисти чувства, които са преизпълвали душата му, събужда споменът за национално-освободителните борби, за да не потънат в забрава събития и герои. Стихотворенията са актуални и днес, защото забързани, в борбата за насъщния, забравяме героите — народните синове, „най-силните борци“, които лежат в могилите и заради нас.

Това са творби, в които поетът разкрива разбирането си за „героизъм“, „безсмъртие“, „подвиг“; търси своето място в историческия път на народа ни.

Стихотворението „Безсмъртието на Хаджи Димитър“ е написано през 1958 година. Излиза във вестник „Сливенско дело“, по повод годишнината от гибелта на четата на Хаджи Димитър. Творбата претърпява две редакции. От стихосбирката „Вярност“ познаваме стихотворението във втората му редакция. Творбата е оригинална с това, че поетът дегероизира войводата, националния герои, говори за него като за обикновен човек, и в това търси величието му.

В творбата Веснаков постига изключителна изразителност на стиха, пластичност на изказа.

Стихотворението носи в себе си силен емоционален заряд, въздейства със сложността на поетовите изживявания и неподправеният му патриотизъм.

Над Бузлуджа грее хайдушкият месец

и в напластената тишина

горите запяват „Жив е той, жив е“,

а вечният вятър подема и носи

в недостъпната вис песента,

твоята песен, войводо.

Особено е поетовото разбиране за силата на песента. Според него, само онази песен, която възвеличава силата на човешкия дух би могла да прониже „недостъпната вис“. Движението на песента е представено чрез пространственото измерение „долу-горе“. Горите — долу, запяват; вятърът подема песента им и я носи „горе“ — в „недостъпната вис“. Твърде младият поет Веснаков (1966 година), прокарва идеята, че тази песен е песен за герой (Хаджи Димитър), изпята от друг герой (Христо Ботев). Това е песен за необикновена личност, създадена от герой, притежавал титанична духовна сила.

Само такава песен би могла да се вреже във вселената — песен, събрала в себе си енергията на две стихии.

Само такава песен би могъл да подеме вятърът, само от такава песен биха „изтръпнали просторите“, само такава песен би могла да разбие „напластената тишина“ на забравата и да се сгромоляса „из урвите долу“.

Природата в „Безсмъртието на Хаджи Димитър“ е представена в романтично-реалистичен план. Пространственото измерение, умело подбраните изрази, засилват внушението за силата и чистотата на песента за Хаджи Димитър. Тя остава горе — в светлика, във висините, за да увековечи делото на безсмъртните народни синове. Забравата остава долу, това внушава поетът. Грохотът от „разбитата тишина“ би могъл да разтърси земята, да събуди мъртвите дори, затова и поетът пита войводата — чува ли той своята песен.

Тази творба допълва жизнената и творческа биография на твореца. В нея откриваме светоразбирането му, извисеността на моралните му принципи. Той търси героя не в къщите, „сред музейните вещи“, не в потъналите в праха на времето портрети. За Павел Веснаков, Хаджи Димитър, героят, не е просто „скъпоценна реликва“. Неговото безсмъртие, според поета, не е в безжизнения гранитен паметник от камък и бронз, търси го и го намира във вечността на природата.

Ти си тая заветна земя,

на която горим недоволни и влюбени,

ти си житния клас,

натежал от надежди и грижи,

ти си хляба и виното,

ти си птица, която посреща деня извисена,

ти си капка роса върху тревния лист,

ти си буря в балкана

и слънце, което изтича с реките.

Синтактичното повторение „ти си“, подчертава авторовото разбиране затова къде, той — поетът, търси и намира героя. Чрез него внушава безсмъртието му, защото земята, заветната, е безсмъртна, защото вечни са хлябът и виното, вечен е Балканът.

Стиховете носят в себе си ключовите думи — земя, житен клас, хляб, вино, птица, роса, буря, балкан, слънце. Ако се опитаме да разкодираме текста, ще открием нещо изключително.

Текстът чертае един затворен кръг: земя — вода — слънце. Случайно или нарочно търсено, но това е вечността. Героят се слива с природата. Неговото безсмъртие е съизмеримо единствено с нея. Такава е формулата за героизъм на Павел Веснаков. Героизмът е безсмъртие, безсмъртието е вечност.

Интересен е фактът, че поетът създава един образ (на героя) с две визии (Хаджи Димитър и Христо Ботев).

Тяхната песен пеят горите.

…

и резецът на нейните думи

издълбава в сърцата ни рана, която кърви

и която лекуваме чак до смъртта си

с хайдушко биле

и шепа барут.

Темата за героизма е разработена и в други творби от стихосбирката „Вярност“. Те допълват представата ни за твореца и неговото разбиране за подвиг, саможертва и съвест; те носят авторовата болка, заради нашето съвремие.

Веснаков иска прошка от загиналите, въпреки съзнанието, „че нямат сила да достигнат разкаяни сълзи кръвта им“:

Прости ми, кръв, попила под тревите,

прости ми сетен топъл глас!

Още в младостта си поетът прозира истината за фалшивото и грозното в живота, за лъжата и лицемерието, което изпълва душите, за празнотата у хората — в дни на показност; за безсмислената суета на света.

А пихме, пяхме възрожденски песни

все в памет на убит герой

и да говорим беше много лесно

защо и как е паднал той.

…

А ние, празнични и шумни,

дойдохме пеш или с коли,

за да покажем колко сладкодумни

и празни всъщност сме били.

„В памет на героя“

Съвестта на поета говори, че трябва в душата си да носиш народното дело, преклонението пред загиналите — мълчаливо, но искрено. Той знае, че „една съдба е паметна и свидна, когато ражда подвиг тя“.

Усетил безсмислието на света, сблъскал се с фалша, с грубостта на нравите и морала на времето, огорчен до болка от живота, Павел Веснаков не навежда глава. Верен на себе си, той гледа напред — към бъдещето, и вглеждайки се в него, предрича промяната:

Аз зная, че ще дойдат на земята

онези горди поколения,

които ще сменят

и знамената ни,

и нашето летоброене.

И все пак той не загубва вярата си в доброто начало у човека, не загубва вярата си в добрия гении на новите „горди поколения“ и ги заклева:

Но ако някои мой съвременник

посегне върху знамената

или задраска някоя свещена дата —

ще призова за отмъщение

потомците от вековете.

И мъртвите

от бойните полета.

„Балада за верността“

Мъртвите, героите, според твореца, принесли животът си в дар за Отечеството — не бива да бъдат забравяни, защото смъртта им е жертва възвишена, свята, щом е жертва в името на по-добро човешко съществуване.

Веснаков търси материал за стиховете си, теми за творческа работа, от преобразуващата се у нас действителност през 50-те и 60-те години, търси конфликтите, опитва се да прозре и разкрие острия сблъсък на една мечтателна натура с бруталността на живота. Син на трудна епоха — поетът дава в стихосбирката „Вярност“ своето тълкуване на злободневните, парливите проблеми на своето време.

Умело разработва мотивите за примирението и борбата, за силата и слабостта у човека. За него животът е борба, въпреки зависимостта на човека от вечните закони на битието.

Намрази ти

всички примирени

и готови да се примирят.

Намрази ги като мене

яростно, до смърт.

Намрази дори жена си,

ако тя е с тях.

…

…

Примирените са низост,

примирените са гроб

…

„Обръщение“

Будна и чиста е съвестта на твореца, „буден“ е неговият глас. Срещу позицията на роба възстава той, ражда се бунтът в душата му.

Павел Веснаков познава социалните болести на обществото и времето. Прозира в закономерностите на епохата. Вижда тъмните страни и „безпощадната истина за века“, познал е безразличието на ближните, студенината в сърцата им.

Ние дълго след свободата

един друг се стреляхме с клевети.

И сега вместо обич на братя

у нас тъмен страх кухо кънти.

„Страх“

Вместо сивотата, липсата на духовност да убие поета, да го направи по-малко човек — действителността ражда у него силни чувства и жажда за живот. Може би ориста да бъде поет му е дала толкова много сили, за да бъде откровен до болка и да извика:

Аз мразя хората, които се боят

от ветрове, от пътища и дъжд.

…

Аз мразя тези хора.

„Орис“

Стихотворението „Орис“ е едно откровение на духа — вечно търсещ далечното, бъдното, истината и светлината. Ботевска сила се крие в думите: „Аз мразя тези хора“, и болка, заради тези, които се самопогребват в света на примирението. Чрез стиховете си поетът доказва, че е силна личност, калена от ветровете на времето, личност вечно търсеща неизвестното, че е човек, който търси себе си в движението на природата, устремил поглед към далнините, човек който никога не гледа назад.

И моя орис тук е далнината —

оная светла неизвестност,

която ражда жаждата за път.

И аз вървя с омаяни очи,

застигнал и нестигнал своя блян.

Лирическият герой открива себе си всред бурята от ветрове и дъжд и се дистанцира от безличните и примирените, от „спокойните заключени души“.

Оставям песни под звездите

и нищо повече не искам.

На мен ми стига хоризонта

и любовта на мойта Евридика,

за да не гледам никога назад,

където се самопогребват

спокойните заключени души.

„Орис“

Силно впечатляваща е опозицията в пространството — „вън — вътре“. „Вътре“ — заключени, „запазени“ от бурите на времето, са дребните, безличните души. „Навън“ — всред полята, „с лица, обвеяни от ветровете, и с мокри от дъжда коси“, всред неизвестното, под звездите, с поглед към далнината, е лирическият герой на Веснаков, самият той.

Поетът съзнава, че човешкият живот е вечно движение, борба за светлината на новото, а това го прави болезнено чувствителен и бунтуващ се срещу примирените. Творбите му определят неговата морална чистота, висока нравственост и благородство на духа. Проблемите на обществото и времето, Павел Веснаков не отминава с безразличие, приема ги като своя лична съдба.

Много преди другите да кажат истината за времето, за света — поетът казва своята истина. Истина, изречена без страх в едноименното стихотворение. След появата на творбата, името му потъва в забрава — защо? Кой ще каже истината? Днес поетът споделя:

„Стихосбирката «Вярност» се прие радушно, но не и от онези, които предрешаваха съдбата на поетите. Особено впечатление им правеше стихотворението «Страх». Според тях «не съм бил идеологически точен в него», «щом искам да се самообесвам, да го направя» — така казваха те, но аз не го направих и потънах в мътния ужас на презрението и самотата. За мен беше ясно всичко. Можехме да живеем и в по-добро време. Бях с вързани ръце, можех само да кажа думите си… Мълчах, мълчах дълго…“

Около 1968 година Веснаков подготвя втора стихосбирка за печат. Търси съдействие от Ал. Миланов и Бл. Димитров. Тогава Ал. Миланов му казва — „ние не се плашим, куражлии сме, ще я издадем“. Но… съдба. При следващата среща Миланов е огорчен и обезсилен — „Няма да стане, братле, защото първата ти книга не била хубава…“. Може би в тази оценка трябва да търсим решението — „да не бъде печатан Веснаков, да не бъде издаван“, а може би — „Помисли си, момче, как трябва да пишеш“.

Времена, жестоки времена за поета. Вгорчивява душата му…, тъмни корени се сплитат в нея, но той не се „самообесва“.

За неиздадената стихосбирка, 1968 година, поетът споделя:

„Книгата, която исках да издам беше по-земна, очовечена, камерна, но жестокостта им уби нещо в мен. Не обвинявам обществото, не обвинявам никого — така бяха решили, но аз загубих интерес към стихосбирката. Дълго живя в чекмеджето ми…, там и остана завинаги“.

И в младостта си, а и днес, Павел Веснаков е с изострени до болка сетива. Той страда заради своите грешки и грешките на другите, един въпрос гори душата му:

Кой ще ми каже истината,

безпощадната истина за века?

Надеждите за днес и утре бавно изстиват у поета, топят се, но както споделя в „Страх“ — „не мога от тях да се отрека“.

Късам ги мъртви от себе си

и боли опустялата ми душа.

Просто ми иде да се обеся —

чист да остана, да не греша.

Натежала от мисли, главата ми

ще се пръсне по всеки шев:

ще станем ли някога братя

или всеки ще бъде един Фуше?

Поетът разговаря със себе си, изстиват надеждите му, но вярата, нея, никой не може да му я отнеме. В душата му бушуват куп въпроси, мисълта му лети назад към годините и той разговаря с мъртвите, убеден в непостижимостта им, заради това, че са вярвали в постижимото, убеден, че мъртвите са били „безупречно прави в своя трагичен и светъл път“.

Обяснете ми колко струва за живите

една трийсетгодишна глава?

Един хляб всеки ден? И едно обещание?

Не това бе поискало вашата свяст,

не с това тоя свят ще стане

по-добър, по-човечен за нас.

За обичта и вярата, така необходими ни и днес, говори поетът в своите стихове от „Вярност“. С дързостта, присъща на всички млади хора, с гордо изправено чело, но и с болка, поетът констатира:

Ние дълго след свободата

един друг се стреляхме с клевети

и сега вместо обич на братя

у нас тъмен страх кухо кънти.

Актуално звучат стиховете днес. Духовното начало у българина се губи, изчезва. Морален срив, всред които се губи радостта, обезверено време, в което човекът се бои дори от собствената си съвест. Не леко е било на поета и човека Павел Веснаков да изрече още в 1956 година:

Аз се боя от своята съвест,

усмирена в стъклена тишина.

И ми иде да се обеся

на площада по риза

с един надпис, тъжен и весел:

„Непригоден за комунизма“.

„Страх“

Стихотворенията от „Вярност“ са илюстрация за борбата в душата на поета. В търсене на път към себе си и другите той страда, гори и се бори. Борбата за осъществяване на „Аза“ у Павел Веснаков продължава и днес.

* * *

В стихосбирката „Вярност“ има и творби, които са облагородени от мотива за любовта, но и тя — любовта, в творбите му не носи успокоение, не се разлива по вените топла и галеща. Любовта приижда със „сенките на облаци дъждовни“. Любовта е буря. Тя е „зноен вятър“.

Стихотворенията, в които поетът разработва мотивите за младостта и любовта — „Люляци от Сините камъни“, „Дъжд“, „Изпитание“ — нямат конкретен адресант.

„Те до голяма степен са въображение — казва Павел Веснаков. Може би преживявах съдбата на моя брат, чувствах болката му от неизживяното с неговата годеница“.

Дори в любовта поетът е страдалец, дори в любовта си той е сам и изоставен. И викът му: „Стоплете ме или ще полудея!“ — разчупва тишината и изсъхва по горещите устни на любимата: Разумът му отхвърля раздялата с нея, но тя вече е запяла „онази строго чиста“, почти отричаща го песен за Индже.

И аз от срам до болка стиснах

една патронна гилза в своя джеб.

„Изпитание“

В тези последни стихове от „Изпитание“ можем да открием трагизмът на гордата личност, да усетим неговата болка.

„Малко съм се занимавал с проблема «жени», но все пак обичах летните жени, знойните жени…“ — споделя днес Павел.

Прииждат сенките на облаци дъждовни

и зноен вятър в твоите коси пищи.

Ела. Легни до мене. Аз ще те запомня.

И в моето небе ще бъдеш птица ти.

„Дъжд“

Чувството — любовното, в неговите стихове е сила, страст, особено състояние на духа, което като „дъжд плющи — уханен, топъл дъжд“, макар и то да не дава покой на поета.

Лирическата героиня е птица волна в небето му, оглежда се той в очите й и открива необятния свят. Тя е „знойната жена“, жена от плът и кръв, „задъхана и влажна“, която „в една студена вечер“ му дава „смеха, надеждите и себе си“.

Глава на дланите ми ще положиш,

ще те целуна с капчестия дъжд,

преди да кажеш, че не може,

да те целуне чужди мъж.

…

Притискаме се към тревите ниско

и дъжд плющи — уханен, топъл дъжд.

„Дъжд“

Любовта връхлита със „светлия“ дъжд, тя би могла да се роди в един миг, в една минута, без да е очаквана, да се роди като стихия. Лирическата героиня е част от интимния свят на поета, той я носи в мечтите, носи я у себе си. Тя е жената плът, а властните „облаци над земята“ (властникът) е той.

Ела. Легни до мене. Аз ще те запомня.

Стани. Ела до мен. Не се разплаквай.

Повелителните глаголни форми — „ела“, „стани“, „легни“ — изразяват категоричността му, силата на волята, но и огненото чувство, което владее душата му. Тои иска да я запомни, нея — жената, чрез любовта — буря, чрез дъжда — милувка. Но сънят отлита! „Къде са сенките на облаци дъждовни? Къде е вятърът? Къде сега си ти?“

Страстта е отлетяла със стихията и той пак е сам. С бурята си отива сякаш и желанието му да властва над любимата жена, затова я моли:

… Не се разплаквай.

То беше само светъл дъжд.

Аз утре тука ще те чакам

да станем пак жена и мъж.

„Дъжд“

Откраднати мигове, кратки, но пълни с желание и мечти. В тях се ражда едно светло, чисто чувство. Чрез него поетът търси да успокои оболялата си душа. И преди жената-блян да е казала, че не може „чужди мъж“ да я целуне, той я целува с капчестия дъжд.

За този вълшебен свят копнее той. Чрез него спасява себе си.

Стихотворенията от „Вярност“, в които мотивът за любовта е водещ, не бихме могли да наречем любовна лирика, защото дори когато говори за любов Павел Веснаков остава верен на себе си. Съдбата го преследва „натежала в думи“, в „късни нощи премислена“. Дори в тези творби той е обърнат с лице към миналото, поглежда в бъдещето и търси да изясни смисълът на своя живот, за да каже в „Люляци от сините камъни“ — „аз не жаля, че не те проиграх“.

Няма съмнение, че и в тези стихотворения поетът разкрива душевния си катарзис, един драматичен сблъсък на младата личност с времето (1956 година).

Монологичната форма на творбите дава възможност на читателя да проникне в духовността на лирическия герои и да чуе гласът на поета, и изплаканата негова болка.

Обвиниха ме свои незаслужено

в измяна на знамената

 

и потънах сред мътния ужас

на презрението и клеветата.

Няма спасение за оголената и лесно ранима поетова душа, дори и тогава, когато мислено разговаря с любимата Анна („Люляци от Сините камъни“).

„Анна е обобщен образ — казва Веснаков, няма прототип.“

Тя е единственият отдушник, тя е негов въображаем събеседник. Единствена тя му вярва и съпреживява с неговите тревоги.

Тя не вярваше в чудеса,

ала вярваше в мене.

Само тя — любимата, не се съмнява в неговата чистота и вярност. В знак на признателност, за нея са „отлитащо сините люляци“, набрани от Сините камъни.

Дали Анна не е неговият вътрешен глас, гласът на съвестта му, или може би тя е доброто начало у него, и вярата, която го крепи „в трудната му съдба“?

В стихотворението „Люляци от Сините камъни“ любимата няма физически очертания, но тя е осезаемо жива. Тя присъства с уханието на пролетен цвят и е сянка „с отлитащо сини люляци и росни коси“.

След тежките дни на изпитания, обвинен „незаслужено“, потънал всред мрак от презрение и клевети, поетът намира опора само в своята Анна. Заради нея той е готов да преглътне болка и обиди, да стисне юмрук и да се примири.

Примирих се да бъда сам

и Анна е моето примирение.

Тя не вярваше в чудеса,

ала вярваше в мене.

„Своите“ обвиняват поета, прострелват душата му, но макар и „отвъд неотменното“, Анна живее у него. Той се стреми към нея като към спасителен бряг, когато „сред потоци от смях и веселие“ усеща „някакъв хлад“, много чужд и безцелен. И тръгва „по дългите улици към Сините камъни“, за да набере „отлитащо“ сини люляци за своята Анна, за да се зареди с нови сили и вяра.

В стихотворението „Люляци от Сините камъни“ Анна се появява, като че ли в ореол от синьо. Натежали от този цвят са сенките, „отлитащо сините люляци“, „Сините камъни“. Цветовете играят, преливат се от синьо в черно. Това е особена цветова символика, свързана с разбирането на поета за вечността. Натоварени с този нюанс са думите и изразите: „късни нощи“, „трудна съдба, натежала в думи“, „обвиниха“, „измяна“, „потънах“, „клевета“, „примирих“, „сам“, „много чужд“, „отвъд неотменното“ и т.н.

В едно интервю на Светлана Димитрова с Павел Веснаков — той споделя:

„За мен синият цвят е свързан с вечността, с безсмъртието, но и със студенината в човешкото общуване.“

Физически Анна е може би убита от незаслужените обвинения, защото мъртъв е светът около лирическия герои, но Анна живее чрез неговата вяра, защото жив е духът му. Вярата е вечното в живота и поетът иска да я спаси от черното на шумния, празен град, от студенината и отчуждението, за да остане и за да живее.

* * *

Дали ще говори за младостта или любовта, дали ще говори за проблемите на своето време и закономерностите в общественото развитие, Веснаков запазва своя облик като творец в първата си стихосбирка. Той е воин, но и стръкче трева; обича „ранната люляка“ и „топлия дъх на земята“; „шепа пръст“ е душата му, но иска да полети в лазурите и да запее с птиците песен за „непостижимата земна любов“; душевно силен е, но и неудовлетворен от Аза в себе си.

Уви, ще си отида недоволен

от непостигнатите висини.

„Корен“

Стихосбирката „Вярност“ доказва не само гражданската му развълнуваност, но в нея достига до истини валидни и днес — цялото богатство на човека е в честността към другите и себе си, във вярата, особено необходима, когато духовното начало е потъпкано у българина.

Поетът е в диалог със своята епоха, времето, обществото; търси себе си всред другите; дистанцира се от примирените. Търси нови измерения в пространствата на своя живот и му се иска да създаде една вселена, в която спокойните и примирените ще бъдат вън от нея.

Той чувства себе си „най-прекият наследник, на викащите от пръстта сърца, които в дните си последни прерастнаха в слънца.“

Светият образ на България Павел Веснаков е скътал дълбоко в душата си. Сърцето му от „раните кърви“, но той върви все напред и търси лазурите, окрилян от своята вяра и „топлият дъх на земята ни“. Единствена Родината е тази, пред която като в храм поетът може да изповяда душата си, да коленичи пред олтара и, само тя може сметка да му иска „Съди ме днес — ти право ще отсъдиш“.

Без съд не ме оставяй!

За болките не ме ласкай

и скръбното мълчание не ми прощавай.

Съдба заслужена ми дай.

„Вярност“.

Поетът опъва „трагични струни“ от сърцето си „до хоризонта“, сам разпъва себе си на кръст, търсейки се в новите измерения на времето, воювайки за съхраняване на вярата, идеалите, доброто, човеколюбието. За него е непростимо „да заспиш, преди да си открил / да слезеш уморен преди да се усмихнеш / и между хората да бъдеш чужд“, защото това означава „свличане по стъпалата, по бронзовите стъпала на варваризма“.

Още със стихосбирката „Вярност“ Павел Веснаков утвърждава своето име, въпреки че след излизането й издателите го забравят, защото в нея той говори за своето поколение, изгражда неговият облик — психологически, нравствен и идеен.

Още с първата си стихосбирка той доказва, че е значим поет, поет със самочувствие, познавач на своето време. Обичал го е, но и му се е противопоставял.

Стихосбирката „Вярност“ е както тълкуване проблемите на времето, на епохата, така и изповед на една непримирима и изстрадала душа.

Верността му към корените, към Родината — Майка, към свещените дати и миналото, към безсмъртните герои, верността към самия себе си, му дават сили за живот.