Соня Келеведжиева
Цончо Родев — един живот за България (12)

Десета глава
Как Цончо Родев е дърпал дявола за опашката или историческата белетристика като политическо оръжие

Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване!

Полковник Борис Дрангов

Съпротивителната сила на българина срещу оскърбителното за неговото човешко достойнство политическо поробване е огромна, макар и почти невидима.

Трифон Кунев

Когато още не беше президент и не даваше странни пресконференции на зелена морава, а „само“ дисидент-философ, д-р Желю Желев не се задоволи да направи унищожителна вивисекция на тоталитаризма („Фашизмът“, С., 1982), но и отдели запомнящи се страници на онези достойни представители на интелигенцията, посветили Божията си дарба на борба против това политическо зло. Той изтъкна, че, разбира се, при онзи режим е било немислимо борбата да бъде явна и в стила на античните герои — Освиенцим и Майданек (а ние си знаехме за нашите Куциян, Ловеч, Богданов дол, Белене и Скравена) са си действували с пълна сила. И облягайки се на Брехт, д-р Желев въведе понятието „йезуитство“, като за разлика от йезуитщината му даде положителен знак — форма и начин да се говори едно, а да се разбира и атакува друго: „висша проява на действеност у йезуитското мислене са намеците, подмятанията, алюзиите, аналогиите с компрометирани в историята събития.“ Пак с Брехт зад гърба той посочи и качествата, задължителни за „всеки, който в наше време е решил да се бори срещу лъжата и невежеството и да пише истината“: мъжество, ум, умение, способност и хитрост.

Тази теза ние, българите, не бяхме си я формулирали така дефинитивно ясно, но я осъзнавахме и тайно или открито се възхищавахме на нашите хора на перото, дръзнали чрез „йезуитството“ да се съпротивляват или поне да заклеймяват уродливостта на родния ни тоталитаризъм и на неговите най-висши проводници: Радой Ралин с неговите жигосващи епиграми, Марко Ганчев със сатирите си, Дончо Цончев („Принцовете“), Блага Димитрова („Лице“), Радичков („Образ и подобие“), Ивайло Петров („Хайка за вълци“) и т.н.

* * *

Все позовавайки се на Брехт, д-р Желев изказа още една извънредно прозорлива мисъл: „… историята, която изобилствува с примери на хитрост в онези случаи, когато истината не може да се каже направо“. Но за съжаление тук той не е „доизсмукал кокала“, не е посочил никакъв ясен пример, не е дал имена на хора (можеше от по-стари времена и по-предни режими, за да не се навреди на съвременниците), които, доста прозрачно скрити зад булото на историята, използваха отминалите векове и събития, за да разобличат тоталитарния строй и неговите метастази в различните политически, икономически, културни и пр. области. Лично аз повече харесвам определението на тази форма на съпротива, дадена от Кирил Топалов („Писателят — виновен и благодарен“, Лит. форум, бр. 19 от 13–19.V.1992): „… чрез алюзиите на едно привидно връщане в по-далечни или по-близки исторически епохи, явно или апокрифно българските писатели успяваха да промъкнат през иглените уши на бдителната цензура и пред кървящата жива рана на изработваната десетилетия автоцензура истинското си отношение към гибелния курс, по който един полуграмотен кормчия и неговата достойна пиратска свита водеха (…) печалния кораб с екипаж от мъртъвци, немалка част от които хора с качества и за които наистина си струва да се жали.“ Бих се подписала под всяка от тези думи с изключение на една: „българскиТЕ“. Не, не е вярно, че българскиТЕ писатели, ще рече — всички български писатели, дори и тясно специализираните в историческия жанр бяха превърнали творбите си в политическо оръжие. Изобщо е излишно да изключвам от тази категория такива автори и произведения като „На живот и смърт“, „Септемврийци“, „Иван Кондарев“ — или пък съчинения, написани по „партийно поръчение“, или със стремеж за скоростно изкачване по партийната или литературната йерархия. Без да посочвам и известните ни специалисти по венцехвалителството на „априлското“ и по-предишните слънца, трябва да възразя на К. Топалов, че далеч не всички представители на историческата проза рискуваха обществено положение, хляб и то богато намазан с чер хайвер, тлъста спестовна книжка, за да превръщат перото си в политическо оръжие и с него да разобличават катастрофалния курс или полуграмотния кормчия…

Дръзките или безразсъдните (зависи от какъв ъгъл ги преценяваме) не бяха чак толкова много, но все пак ги имаше. И просто буди недоумение как нито един наш литературовед досега не посвети труд и знания, за да отдаде заслуженото на тези български творци, които през годините на мрака залагаха на карта всичко, за да могат иззад прозирния параван на историческата белетристика „да се борят срещу лъжата и невежеството и да пишат истината“.

* * *

С настоящите редове не си поставям за цел изчерпателно да запълня тази празнота — честно казано, не съм подготвена за изчерпателност, пък и… не желая „да изям хляба“ на онзи бъдещ литературен изследовател, който с тази тема след година, две или три ще защити докторска дисертация. Няма също голословно и неподкрепено с примери да изброя трима-четирима или половин дузина автори. Вместо това предпочитам да се спра по-подробно само на един от — как го казах по-горе? — дръзките и безразсъдните (при това далеч не на цялото му творчество — за това би била необходима съвсем отделна книга), колкото да илюстрирам с аргументи и факти изразеното от мен становище. И съвсем предумишлено избирам писател, за когото никак не може да се каже, че през годините и десетилетията е издувал до пръсване колоните на критическите изследвания — Цончо Родев.

Погледнат от такъв ъгъл, този Цончо Родев заема твърде особено и, бих казала, твърде куриозно място в литературния живот на последните десетилетия. Автор до онова време на петнадесетина книги в общ тираж (без преизданията и без преводите), който наближава милион или на около пет хиляди публикувани страници, той сякаш по правило или по уговорка не влизаше в полезрението на нашата професионална литературна критика; създаваше се впечатление, като че критиците са изпаднали в положението на онзи шоп, който стои пред жирафа и упорито повтаря: „Те таквоз животно нема…“ Не ги укорявам, дори като преживяла част от същите тези десетилетия, ги разбирам. Беше публична тайна, че Цончо Родев е политически лично и наследствено тежко „обременен“, та да пишеш за него и творчеството му представляваше за критика — по собствено предпочитание — „таралеж в…“ или „на баир лозе“. Разбира се, по-безопасно, че и изгодно беше с далеч по-малко труд да се изпее една (а всъщност защо само една?) апология на Богомил Райнов, на Любомир Левчев, на Джагаров, на Радевски, на Орлин Орлинов, на Димитър Методиев и т.н. При това Цончо Родев вироглаво и Гюро-Михайловски или без елементарно чувство за самосъхранение винаги се държи като автор, който — нека да ми е простен този израз — упорито „дърпа дявола за опашката“. Още с първите си книги той сякаш публично заявява, че „неговата тема“ и „неговата гама“ е и ще бъде патриотизмът и че поставя перото си единствено в служба на България, българите и българщината: „Черният конник“, „Изпитание“, „Светослав Тертер“, пълните с алюзии и намеци разкази в „Отгласи“, „Човекът без сянка“, с днешна дата бих добавила и „сливенската“ му трилогия и пр. А когато името му получава популярност и признание — сред читателската публика, не и сред критиците, — той се одързостява да отиде още по-далече, да се изкачи на един още по-проветрив връх: навярно без да познава „йезуитството“ на Брехт-Желев, да превърне историческата си проза в политическо оръжие срещу „господстващия български вариант на болшевишката тирания“. С думата „одързости“ не преувеличавам — вече знаем, че със своето политическо положение Цончо Родев е бил наистина от най-неподходящите хора за подобна позиция. И за подобни действия.

Но читателят е с право да попита: е добре де, Келеведжиева, а как на такъв автор са били издавани тези хиляди страници в огромни тиражи? — Като квалифициран читател, от онези, които отделят внимание и на издателските карета на книгите, смятам, че мога да предложа два сносни отговора.

Първият е: именно поради тиражите. На пук на немотата на критиката читателят е разбрал и позицията, и смелостта на Цончо Родев да дава глас (макар и едва-едва по „йезуитски“ приглушен) на истината, та затова тиражи по четиридесет, шестдесет, осемдесет хиляди (!) на неговите книги са нещо едва ли не в реда на нещата и се изчерпват за седмици. А от тези тиражи издателствата — или отделни редакции на издателствата — си „закърпват“ бюджетите и финансово се задържат на повърхността. И в края на краищата се получава нещо във висша степен абсурдно: баснословни за нашите условия тиражи, пък критиката мълчи. Впрочем не, не е точно така. Казионната критика упорито мълчи при очевидните литературни сполуки на отделни творби (те сякаш са абонирани в класацията за бестселъри, провеждана на времето от в-к „Поглед“), но недай Боже в някои случаи — нещо толкова естествено! — успехът да не е налице или дори само да понакуцва, тогава същата тази критика се нахвърля като глутница вълци върху книгата и самия автор. Справедливо или по-често несправедливо. Достатъчно е да споменем, че Цончо Родев в такива случаи е под обстрела на критици от кохортата на Максим Наимович, Христо Стефанов и срамно провалилия се плагиат Михаил Василев (за съжаление при един случай до тях се нарежда и литературовед от ранга на Александър Панов), за да се разбере от какви позиции и на какъв господ служат техните уж „безпристрастни писания“. (Като обратен пример се чувствувам задължена да спомена Симеон Хаджикосев, който с половин уста и „под сурдинка“, но все пак веднъж-дваж посмява да даде вярна оценка на творби на Цончо Родев и по този начин символично да се нареди до него.)

(Парадоксалното е, че същото отношение на критиката към творчеството на Цончо Родев продължава и днес. За времето преди 10 ноември можеше да се намери смислено обяснение — не беше твърде здравословно да хвалиш автор с толкова „черни петна“ в личната си и семейна политическа биография. Но защо е сегашното странно мълчание на „цялото кралско войнство“ на критиците? Инерция от тоталитарните времена? Рецидив? Нежелание или неспособност да се разширят границите на рутинно установения кръгозор? Защо освободените на думи от оковите на цензурата и политическата заплаха критици продължават да спестяват вниманието си към този писател със значително по обем и внушително по съдържание творчество? — Загадка…)

Вторият отговор е своеобразната защитна тактика, възприета от Цончо Родев — пълна политическа и професионална изолация, която сам си е наложил и която навремени граничи с отшелничество.

Политическата се състои в абсолютно, до крайност странене от политическия или тъй наречения обществен живот. Не става дума, че, разбира се, не прави ни най-малък опит да се приобщи към каквато и да е партия. Не членува никъде; „даже не и в християнско или въздържателно дружество“ (негов израз). Самоизолацията му обхваща и уж по-дребни, а на дело по-фрапантни прояви, които в съвсем буквален смисъл са били рисковани. Ето само един пример: за всичките 45 години „народна“ власт Цончо Родев не е бил на нито един митинг, не е участвувал в нито една манифестация. Всеки, който изцяло или отчасти е преживял този политически период, ще си даде сметка каква дързост и каква смелост са били нужни за такова „отшелничество“.

Професионалната изолация на Цончо Родев се изразява в пълно чуждеене от „братята по перо“. През пъстрия си и невесел живот той е натрупал премного опит („участ“ — според цитирания многозначителен израз на Атанас Далчев), за да не съумее да си изгради надеждна защитна система. Той си дава сметка, че за „агента Хикс“ не е достатъчно да прозре отвъд прозрачните исторически ситуации истинските — актуални за съответното време — внушения, намеци и присъди на автора, за да може да напише, някое от онези съчинения с тежки последици, които започват с „Докладвам, че лицето Цончо Родев…“. „Агентът Хикс“ също си има своя защитна система, която му диктува да се пази от въпроса на някой по-елементарен от него: „Аха, ти виждаш зад тези безобидни приказки за хан Телериг някаква прилика с нашия ден, така ли?“ И за да не бъде залепен сам до стената, той има нужда от среща с Цончо Родев. От провокиране Цончо Родев да издаде същинския смисъл на своето повествование. Да се самоизобличи. Да проговори за онова, което е отвъд написаното. Пък в края на краищата дори и да не проговори, нали „агентът Хикс“ ще може да напише: „Когато на 14-ти октомври того разговаряхме на чаша с лицето Цончо Родев, той ми довери, че…“ И сетне — иди го провери!

Да, но Цончо Родев не доверява нищо. Не дава и повод да се излъже по тази линия. Защото той не прекрачва в тъй нареченото „Писателско кафене“. Не се отбива с „колеги“ в аперитива. Не прави опит (в интерес на истината — и не е поканван) да стане член на казионния Съюз на писателите, където дори такива стари партийни функционери като Валери Петров си изкълчиха крака (фигуративно казано) с несвойствената за тази среда честна приказка, та той ли с несдържания си нрав?

И Цончо Родев отшелничествува. Ако изключим неизбежните посещения в редакции и издателства, той няма никакъв контакт с „братята по перо“. До ушите му достигат отгласи от какви ли не нелепости. Че е бивш царски офицер (нека припомним, че към 1944 година той е още ученик). Че е бягал с германците и е воювал срещу Съюза. Че е заемал висш пост във властта преди 9 септември. На всичко подобно Цончо Родев само се подсмихва. Не опровергава нищо. И продължава да пази усамотението си. И благодарение на това усамотение, което върви ръка за ръка с другото, политическото, Цончо Родев оцелява. Че и издава книги…^[1]

Ето, такова е творческото битие на този представител на „дръзките е безразсъдните“, когото избрах за илюстриране на феномена „историческата белетристика като политическо оръжие“.

* * *

От твърде многобройните произведения на Цончо Родев ще се спра само на две и то, подчертавам, не за да анализирам литературните им достойнства (едната творба разгледах в предишна глава на книгата си), а само за да извлека от тях илюстрация на тезата си. Разгръщам две книги, наглед от най-невинните: „Двама против ада“ (1986, тираж 60.000) и „Мечът на непримиримите“ (1981, тираж 40.000). На пръв поглед абсолютно безобидни: издадени са не от кого да е, а от „Български писател“; „Двама…“ се отнася до събития преди кръгло осем столетия — припомням, че основният сюжет е свалянето на тиранина Борил и възцаряването на Иван Асен II; „Мечът…“ ни връща около век и половина по-рано, през византийското робство, като възкресява малко известни факти. И двете са определени като „исторически роман за юноши“ и затова в тях не липсва задължителният за жанра реквизит на напрегнат сюжет, на конски тропот и на звън на мечове. Но вгледаме ли се по-внимателно, неизбежно ще съзрем, че отдалечеността на епохите и атрибутите на уж юношеското четиво не са нищо друго освен тъничък слой „йезуитски“ камуфлаж, който да притъпи осторожността на редакторите, за да може Цончо Родев да каже на читателя своите истини. (В момента ми минава една доста нечестива мисъл: а дали наистина редакторите са били приспани от приключенията и бръмчащите стрели, или са видели цялата „йезуитска“ игра на Цончо Родев, но съзнателно са се престорили на заблудени, за да го подпомогнат в рискованото превръщане на историческите романи в политическо демаскиране на режима? С други думи казано: лековерни ли са били такива опитни литератори като Георги Величков и Кръстьо Станишев — те са редактори на двете книги, — или просто са изиграли недовиждане, като по този начин са станали в някаква степен съучастници на Цончо Родев в опасната му игра?) За улеснение и последователност на изложението ще разгледам двата „романа за юноши“ едновременно и взаимно преплетени, търсейки само политическата нишка.

Отношението си към режима Цончо Родев е изразил („Мечът…“, стр. 14) с безпощадна острота:

„Ако си грабен от разбойник или шайка разбойници, тогава държавата може да те закриля със своето оръжие — закона. Но ако шайката разбойници държи в ръцете си самата държава, тогава законът е само едно оръдие на тази шайка, за да смъкне и кожата от гърба ти.“

Той определя („Двама…“, стр. 69–70) и мястото на гражданите в този шайкаджийски режим:

„Когато великата доскоро България се е превърнала в царство на мракобесието, в нея се срещат три вида българи. Първите са онези, които си благоденствуват под скиптъра на престолокрадеца и им е лесно да намерят какви ли не основания, за да оправдаят примирението си пред лицето на неправдата. (…) Вторите, най-многобройните, са честни българи, които обаче се задоволяват да се разграничават от разните семировци и чъсменовци (Б.а. — Кумани, шефове на «държавната сигурност» на цар Борил), но не им стига смелост да се опълчат срещу гибелната напаст, завладяла отечеството. И третият вид са българите, които доброволно са приели да рискуват живота си в името на правдата. И са съгласни да застелят с телата си пътя, по който тя ще мине. (…) Тяхната правда е правдата на България: да се измие петното, лепнато върху челото на България преди единадесет години, като престолокрадецът бъде изхвърлен на бунището заедно с шайката, която с незапомнена жестокост крепи на главата му короната.“

Въпросът за хората в безправната държава особено много занимава автора, заедно с деформациите им („Двама…“, стр. 12):

„Виж какво, момичето ми. В днешно време, когато най-обикновената корист и гоненето на високи санове не с храброст на бранното поле или с почтен труд, а с имената на бащите е станало главната грижа на нашите благородни младежи, мен наистина ме радва да видя двамина, които са готови да се накълцат на парчета в името на честта си. (…) Това ми дава вяра, че ръждата на покварата не ни е разяла напълно. Поне не още…“

Цончо Родев изобщо е безпощаден към хората с привилегии („активните борци“) и жалките бездарници, които наследяват тези привилегии (пак там, стр. 202–203, 203–204):

„… нека всеки българин да знае — казва той през устата на Йоан Асен, — че ще се измами, ако очаква награда в злато или сан за участието си в прогонването на ненавистния законопрестъпник Борил… независимо дали е помогнал със съвет, с оръжие в ръка или дори ако е пострадал тежко като протоиракария Константин. На борбата срещу Борил аз гледам като на воински дълг. И така, както не се дава плата на простия бранник или на военачалника за участието им в битките срещу външния враг, тъй няма да има възнаграждение и за свалянето на моя коварен братовчед“ (Борил — б.а.).

И пак за наследниците:

„По дяволите знатния произход! Мен са ми нужни способни люде, а не некадърници, на които единственото качество е, че са имали щастието да се родят синове на своите бащи.“

Но затова пък Цончо Родев безрезервно вярва (пак там, стр. 114) във възможностите на честната част от народа:

„Силата е в ръцете на племето българско. Стига да скочи на нозе, то и с голи ръце ще смачка и Борил, и куманите. И ще прати вдън земя този «ред» който царува над хубавата наша земя. (…) Ако недоволството, което се шири из цяло Българско, се обхване и насочи, тогава можем да поръчаме заупокойна молитва за престолокрадеца и за всичките там семировци, чъсменовци и карачовци.“

(Повтарям: думата е за цар Борил и неговата „държавна сигурност“ — б.а.) Не принизява и ролята на онези, които (стр. 115) са били принудени да напуснат страната:

„Още има достойни българи, които тук или прокудени в изгнание не само милеят за поруганата чест на България, но и са способни да я възвърнат, заставайки начело на народа.“

Ще си позволя да поднеса на читателя един доста дълъг цитат от „Мечът…“ (стр. 205–206), защото в него Цончо Родев под формата на диалог между византийския император Алексий Комнин и българския войвода Сеслав (в книгата е в драматургична форма) е дръзнал да изрази отношението си и към „големия брат“, и към предпоставките за развитие на културата, и към „социалистическия реализъм“ като задължителна форма на изкуството, и към икономиката.

„АЛЕКСИЙ КОМНИН. … Нека да говорим искрено, войводо Сеславе, и да признаваме истините, дори когато ни боли от тях. Съгласен? Тогава длъжен си да се съгласиш с мене, че Византия винаги е превъзхождала България във всяко отношение: земя, население, богата история, култура, благоденствие.

СЕСЛАВ. Да приемем, че е така.

А. К. Тогава да отидем по-нататък. Ти говориш за робство. Защо не употребиш друг израз: разпространение на по-високата култура и благоденствието чрез всякакви средства?

С. Най-после започвам да те разбирам, твое величество. Ако ние, българите, не се чувствуваме роби, а просто приобщени към ромеите, чрез труда на ръцете си и чрез нашите сто хиляди меча ще допринесем цивизаторската мисия на империята да се разпростре върху нови земи, властта на императорския скиптър да се утвърди и върху други народи и дори — защо не? — върху целия свят, та след това всички ние (…) да запретнем ръкави, за да наложим на света по-високата култура и благоденствието на Византия. Добре ли съм схванал мисълта ти?

А. К. Добре, но я виждаш сухо и делнично. Опитай се същото да си го представиш с цялата пищност и благодатта на утрешния ден. (…) Представи си обединени в едно света на Рим и света на Александър, а над тях разпрострян разцветът на Перикловия век. Не е ли това една цел, която заслужава да забравим, че по род сме ромеи, българи или франки?

С. Тази цел е неосъществима, твое величество. Никога една заповядана със закон цивилизация не може да преуспее. Предпоставка за всяка култура е свободата. Няма ли свобода, няма и разцвет на културата.

А. К. Свободата ще настъпи после, когато нашата култура и нашият ред ще бъдат възприети в целия свят.

С. (разпервайки пръсти). Кой е най-силен от тези?

А. К. (стъписано) Да кажем… палецът.

С. Но ти не запазваш само него, а да изрежеш всичките останали, нали? Милееш даже за кутрето, най-безпомощния от петте.

А. К. И какво искаш да кажеш с тази притча?

С. Че културата на света е като ръката, само че има не пет, а петстотин пръста. И както ръката, светът се нуждае от всичките си петстотин пръста, за да върви напред. Нищо, че някои са по-силни, други — по-слаби. Тъкмо многообразието и съперничеството между тях ще осигурят напредъка на цялото. А ти искаш културата да има само един и то задължителен образец. Защо?

А. К. Защото ще бъде най-съвършената и най-напредничавата.

С. Няма да мислят същото онези, на които тя ще е наложена.

А. К. Ще мислят, когато изцяло се приобщят към нас.

С. Спомням си сега нещо, което ми е разказвал баща ми. За Александър е то, македонския цар. Имал навик Александър да си държи главата малко накриво, с леко извит врат. Цели векове след неговата смърт хиляди младежи, които мечтаели за неговата съдба, му подражавали, като си кривели вратовете. Но това не помогнало. Нито един от тях не станал втори Александър.

А. К. А тази притча какво означава?

С. Че в утрешния свят на мечтите ти вие, ромеите, ще бъдете Александровците, докато ние, приобщените, ще си останем подражателите с кривите вратове.

А. К. А благоденствието, войводо Сеславе? И него ли ще отречеш?

С. Няма никаква сигурност, че ще се осъществи, твое величество. Но дори и да се осъществи. Ние, робите, ще бъдем като угоения вол — хранили са го, за да оре по-дълбоко.“

Искам да припомня на читателя, че тази книга е издадена в 1981 г., когато затворите и Белене не „спират човекомелачките си“. И когато някои наши „велики вождове“ в буквалния смисъл са поднасяли България „на табличка със син ръб“ като дар на „големия брат“. Е, ако и това не е „дърпане на дявола за опашката“ — здраве му кажи!…

В дърпането на споменатата опашка Цончо Родев е стигнал до там, че чрез образа на печенежкия главатар Татуш („Мечът…“, стр. 96–97) е посмял да покаже и онзи, когото десет години по-късно К. Топалов нарече „един полуграмотен кормчия“:

„Татуш имаше славата на не лош, но непостоянен във вкусовете и чувствата си човек, който лесно се оставя да бъде люшкан от крайност в крайност: да въздигне някого и да го обсипе с какви ли не милости и богатства, а в момент на гняв да го прати (…) върху дръвника на палача — това, ако не беше ежедневие за него, не беше и рядкост (…). Той произлизаше от простолюдието, та не бе имал от кого нито да наследи, нито да научи умението да се властвува, притежаваше обаче вродена хитрост, а на младини — също бранна сръчност и необуздана храброст, които именно го бяха извели до върха; когато обаче се озова на върха, храбростта не му служеше за нищо, а нямаше поводи и да напомни за майсторското си владеене на меча (…), та останаха за белег на властта му само хитростта и неумението. На хитростта, подпомагана от дарбата му да създава интриги и от вселяващите страх поредица разправи над най-близките му сподвижници, той дължеше продължителното си задържане на върха, а във властническото му бездарие се криеше основната причина, поради която обширните земи под неговия пестник се зовяха Страна без закони, а Дръстър — столица на хаоса.“

Е, махнете „бранната сръчност и необузданата храброст“ — неизбежна дан на „йезуитството“ — и вие безпогрешно ще се досетите кой според Цончо Родев е хитрецът и бездарникът.

Обаче сякаш уплашен да не би читателят все пак да не се досети за прототипа на този Татуш, Цончо Родев (пак там, стр. 100), прибавяйки за „йезуитско“ прикритие само едни проскубани мустаци, дава и физическия облик на хитреца и бездарника:

„Преди, когато още се е изкачвал по стъпалата към властта и богатството, Татуш трябва да е бил строен и със скулесто лице. Сега от тези негови черти нямаше и следа. Тялото му не беше толкова пълно, колкото отпуснато и меко — тяло на човек, който отдавна не е изстисквал никакво усилие от мускулите си; както беше полегнал, то изглеждаше като излято на една страна. Никакви скули не личаха на лицето му, така бе то подпухнало и валчесто; впечатлението за облост се допълваше от внушителната гънка под брадата и от плешивостта на главата. Това лице се красеше от проскубани мустаци (…), леко клюнест нос и тесни очички, почти лишени от вежди и мигли; по-късно, когато имаше повече случаи да е с печенежкия главатар, Сеслав щеше да разбере, че очите не бяха толкова тесни, но че Татуш имаше обичай да присвива клепачи, за да крие зад тях мислите и чувствата си.“

Кажете, не ви ли липсва само известното „Ха-ха-ха-ха“, за да се обзаложите сто към едно, че ще познаете кой е бил нашенския прототип на печенежкия главатар Татуш?

Като наприказва тези неща (а и не само тях, това е само скромен подбор) Цончо Родев приключва книгите си всяка по подходящ начин. „Мечът…“ (стр. 266), в която след неуспешно въстание България остава под робство (не виждате ли аналогия с 1981-ва, годината на изданието?) Сеслав — Цончо Родев издига пророчески глас:

„… Нощта ще има край — в това никога не бива да се съмняваме. Ще има! И ние ще дочакаме да съмне! (…) Дори ако Бог ни прибере, преди да изгрее денят на България, ние ще дочакаме да съмне чрез нашите синове. Важното е едно: да ги закърмим, тези наши синове, с вярата в неизбежното съмване и с непримиримостта към робството.“

А „Двама…“ (стр. 205), чрез която сме присъствували как се строшава робската тирания, Цончо Родев, сякаш предчувствувал днешния наш ден, завършва с думи на Йоан Асен II, които сега без колебание бихме могли да избродираме върху възкресения ни национален трицвет:

„А сега — на работа, братя. Нас ни чака една мъчна, но славна задача — върху пепелищата на миналото да изградим величието на любимото ни отечество!…“

* * *

Приключвайки, аз държа да повторя или потретя, че с тези страници далеч не съм си поставила за цел да изчерпя темата за онези измежду нашите писатели — „историци“, които в изминалите десетилетия бяха превърнали, макар и „йезуитски“, перата си в политически оръжия срещу тоталитаризма, а да подкрепя думите си само с един, но красноречив пример.

За финал ще си позволя още един цитат от споменатата статия на К. Топалов в „Литературен форум“, който най-добре изразява собственото ми отношение към темата:

„Мисля, че един писател днес, у нас, може да се чувствува виновен единствено, ако — съзнателно или не — е подчинявал таланта си, божествената си дарба, на престъплението.“

Във всички случаи съм убедена, че Цончо Родев, колкото и да се е бил самообрекъл да живее в глуха линия, няма абсолютно никакви основания да се чувства виновен в смисъла, изразен от К. Топалов.