Михаил Садовяну
Железният клюн (3)

III
Патилата на Ника Джудец

Една седмица след този разговор наистина видях Ника Джудец.

Професорът го доведе при мен някъде към свечеряване. Навън свиреше южният вятър и по прозореца на стаята проблясваха капки лапавица. Когато влязоха — първо племенникът, а след него професорът, тъкмо бях станал да запаля електричеството; в сумрака, който трая миг, докато лумне искрата на крушката, очите на Джудец блеснаха към мен като две цветя, озарени от вътрешна светлина. Мустаците му не бяха така внушителни като на чичото, но погледът му излъчваше същия пламък, който огряваше цялото му същество. В очите му бе отразена душата му и личеше силата му. Хареса ми и плътният глас, който сякаш обвиваше думите с благост като в тайнство.

Спуснах пердетата, сложих на масичката чашките с кафе и цигарите и се настанихме на столовете. От време на време професорът поглеждаше крадешком мустаците си в огледалото до него; аз наблюдавах Железния клюн.

— Другарю професор — заговори валимарянинът, — преди всичко трябва да кажа, че в онзи паметен ден в Улмени имаше събрание по случай изборите и много от нас, от Валя Маре, бяхме отишли там. През друга една неделя събрание бе имало в нашето село.

Бях определен от другарите ми трактористи да говоря за мира и затова още от сутринта бях отишъл в станцията да прочета всички брошури и вестници. Бях ги чел и ги знаех, но понеже не исках да допусна грешка, си набелязах всичко не на лист, а в главата.

В Улмени, във Временния съвет имаше много хора. Направи ми впечатление, че от Валя Маре бяха дошли седем-осем души от онези, които нямаха навик да ходят по събранията на народа. Бяха кулашки роднини: зайци на два синора…

Когато Джудец заговори, аз му подадох цигара. Той я бутна настрани, без да млъква, и направи знак с ръка, че не пуши. Наведе се към кафето, то му харесваше, и продължи кротко:

— Какво ли търсят на нашето събрание племенникът на псалта Петраке, Иле — синът на бившия кмет Атанасиу, мелничарят Болдила, дебел, сякаш надуван с цев, и още неколцина? Зарадвах се донякъде само на Думитраке Захария. С него съм воювал чак до Словакия. От огъня влезе направо в болницата и остана малко сакат. Той също искаше да влезе в стопанството, но жена му, подучвана от роднините, се противеше. Може да му е дошъл акълът в главата… — мислех си аз.

Говори тоз, говори оня и най-после идва и моят ред…

Другарю професор, ще ти изредя всичко, каквото говорих тогава, и те моля да ми кажеш дали съм свързал всичко добре и дали не съм сгрешил пред правдата и истината.

Викам аз:

Добри хора! Каквато тиня е сега навън, от есенния дъжд, такава беше човещината във вчерашния свят. Ние, дето се трудим с нашите ръце, не знаем що е почивка и радост. Баща ми, дядо ми и чичовците ми са гнили в лишения. Господарите на земята им изядоха телата като нафора и изпиха кръвта им.

Така е било не само у нас. Било е навсякъде, където са се мътили гарваните. Докато един ден някои царства бяха съборени и работниците излязоха на светлината на правдата. Най-напред в Русия изгря светлината за бедния и трудов човек, в Русия след Великата революция. Ленин установи властта на болшевиките като непобедима крепост, към която са се стремили всички угнетени по света. И в нашата страна ще се установи същият ред. Ще прочистим градината си от всички бурени. Ще построим нов дом. Същият закон на живота е издигнат и в други съседни страни, които ние познаваме. Искаме отсега нататък да има мир и добър живот за цялото човечество.

Ако навсякъде имаше такъв ред и правда, лесно щяхме да стигнем до такава утеха. Кому е нужна войната? На нас, трудещите се, не ни трябва. Войната е нужна само на тези, които търсят печалбата си със сабя; на тези, които събират войски, за да поробват слабите народи; които увеличават войските си, за да пазят и множат облагите, изтръгнати с насилие. Прочутите френски, английски, американски и немски владения са се простирали върху народите от Африка и Азия. Те са изцеждали тяхната сила и са превръщали труда и потта им в злато. Тези владетели са били и са като вълци, които обикалят и пазят плячката си и не желаят да дадат свобода на трудовия народ от колониите. Подобен кърлеж и в нас се бе впил. Някои народи вече са се освободили от него, но други още не са. И тези алчни владетели, които все още имат сила и власт, мразят свободните народи и ги заплашват с война, за да запазят печалбите си. Такива са французите във Виетнам, англичаните в Индия, американците в островите на Океания.

Другарю професор, кажи ми, моля те, дали съм направил някаква грешка.

— Не, другарю Джудец — отговорих аз, — истината си говорил.

Доволен, Железния клюн продължи:

— Казвам пак: преди великите сили са разпалвали войните за престъпни печалби, а после започнали да се бият помежду си; плячката вече не им стига и земята не ги побира. Така в продължение само на тридесет години избухнаха една след друга първата голяма война, после втората. Така се появиха в света хитлеристките вълци, които искаха да си направят място със зъби, като удавят човечеството в кръв.

Ленин — учителят на работниците, който установи властта на социалистическата държава в Съветския съюз, сочи, че тези свирепи войни са последни гърчове на капитализма и че мирът ще настъпи едва тогава, когато работниците от целия свят се обединят в едно цяло и изградят социализма навсякъде.

До този спасителен ден много честни хора от цял свят: работници и книжовници — мъже и жени, решиха да направят една среща на народите от цялата земя, за да се вземе решение срещу пойните. Понеже днешните войни вече не са като предишните. Толкова открития на науката служат на разрухата и смъртта, във въздуха, по суша и морета, че хората умират с милиони и десетки милиони. Гинат не само войниците, гинат и мирните хора, мрат деца и жени; горят градове и села, унищожават се ниви и фабрики. Войната стана бедствие, което ще доведе до края на света.

Така че, когато борците за мир се събраха през пролетта на 1949 година на Първия конгрес в Париж и се преброиха, оказа се, че са пратеници на повече от седемдесет народа от всички племена и верозакони и изразяват волята на стотици милиони хора.

Проведоха съвещание. И учените твърдо се обявиха против войната. Научните изобретения, които учените са открили и предоставили за подобряване и улесняване на човешкия живот, повече да не се използват за унищожаване на човечеството! Нито авиацията, нито електричеството, нито тъй наречената атомна сила не са били създадени, за да убиват с тях нашите деца и жени; нито едно научно откритие не е било предназначено да носи смърт на работниците по нивите и фабриките. Науката иска живот — не смърт, това трябва да бъде нейната повеля.

В същото време се узна, че атомната сила, с която американските капиталисти ни заплашваха, е известна и на съветските хора, но те смятат, че трябва да използват тази сила така, както разумните хора употребиха парата и електричеството. Ако капиталистите продължават да подклаждат бурята, то тя ще се обърне и срещу самите тях. Като разбраха, че тайната им вече не е тайна, те посмалиха малко заплахите. И стана така, че продължилата десетки години война в Китай за освобождението на трудовия китайски народ приключи с победа на демократичните войски. Реакционното китайско правителство, подпомагано от американците, бе свалено. Повече от четиристотин милиона китайци създадоха своя народна република. Като стана и това, то нашият хоризонт, на народните републики, се разгърна, разшири се още повече, а на капиталистите и империалистите се покри с облаци.

Добре ли говорих, чичо и другарю професор?

— Добре, Железен клюн — одобри Йова Илени, — продължавай!

— Така че аз говорих на нашите орачи и за Московската конференция на съветските народи през есента на същата 1949 година, на която се изтъкна, че трудовите хора от необятната страна на социализма искат мир и добро разбирателство в света. Но ако онези, които са гузни, не разберат от мира, то тогава ще разберат от секира. Като не искат благо, ще намерят люто. Кат не щат захар, ще получат горчилка. Съветските хора разгромиха и разгониха чак до бърлогата им нечуваните досега по дързост и гордост войски на хитлеристите, то нека да вземат пример и другите като тях. От парчетата на счупеното гърне не ще могат да пият. Ще настъпи за тях последният час!

Комитетът на мира се събира на съвещания и в Рим, в Прага, в Стокхолм и оттам бе разпратен призив към всички народи да известят кои и колко от тях са против войната. До привържениците на мира пристигнаха близо хиляда милиона подписа от цялата земя с протест срещу войната. Беше изпратено и искане онези управници, които първи дръзнат да употребят в нова война атомното оръжие и оръжията за масово унищожение на народите, да бъдат смятани за убийци и осъдени на обесване.

След това, на Втория конгрес на борците за мир, който се състоя във Варшава през месец ноември тази година, се обсъдиха действията на американските генерали, които водят война в Корея. Повече от две хиляди делегати на Конгреса обградиха с любов една дребничка жена, долетяла чак от границата на източния свят, от Корея, за да обвини нечовешките действия и жестоката разправа на американските войски. Америка е голяма, богата и горда страна. Народна република Корея е малка страна, но нейният народ упорито се бори за свободата си и корейските войски прогонват хвалените войски на американците. Така ги бият и гонят, че те дори не сварват да си грабнат ботушите и дрехите.

Възхвалихме корейците и ги приехме като братя, които се жертвуват за свободата си. Аз мисля, че всеки от трудещите се в нашата Република би трябвало да ги подкрепи според силите си с храна и зимно облекло.

Там, в Корея, е такъв студ, че млякото замръзва в паницата и се пукат яйцата на орлите лешояди. Дори студът е на страната на корейските патриоти, така че този път и природата държи страната на свестните хора.

Нашите селяни от събранието отговориха, че на драго сърце ще дадат каквото имат и аз се зарадвах като на победа. Но сред глъчката на събранието до мен все пак достигна някакъв глас, но човекът, който говореше, не се показа:

— Че ние не се бием с американците, а с корейците да не сме роднини!

Повиших глас:

— Има ли някой против?

— Няма, няма! — викаха бедняците. — Нека им помогнем и с думи, и на дело.

— Ако не си помагаме един на друг — викнах аз, — ако всички, които искаме мир, не сме едно, тогава вълците на войната ще ни издушат един по един. Ако сме обединени — ще им одерем кожите и ще ги изсушим на греда!

— Умно си говорил! — развесели се Йова Илени.

— И на мен ми харесва — усмихнах се аз. — Сега, другарю Джудец, кажи, разбра ли кой е мърморел на събранието.

— Право да си кажа, другарю професор — натъжи се Железния клюн, — после не поразпитах сред хората и дори не говорих с другарите си — трактористите. Зле сторих и сега ме е яд за това. Слушай по-нататък. След като се изказаха и другите и си поговорихме за изборите, след като се изяснихме, че новият строй, с народните съвети, е най-добър, защото народът се грижи за общите работи, ние стояхме още около час в Улмени.

Когато тръгнах с другарите си трактористи към Дялу Бърбат, слънцето залязваше, буреносни облаци се трупаха и вятърът свиреше. По нивите и ливадите беше навалял малко сняг.

Като стигнахме пред машинно-тракторната станция, се разделих с другарите си. Тръгнах сам към Валя Маре, направо през един стръмен склон, да не заобикалям. А името на мястото, другарю професор, е съвсем подходящо: Пискул лупулуй^[1]. Известно време трябваше да вървя по коритото на пресъхнал поток, след това да премина през едни шубраци. После да изкача върлото, а оттам, отгоре, на не повече от два километра, се откриваше долината със светлините на селото.

Докато вървях по пресъхналия поток, дето го наричат Чомъртия, сред облаците се показа месечината. Тя ту се скриваше в облаците, ту се появяваше отново. Вървях бързо и шарех от време на време с пръчката по тънкия сняг. В дясната си ръка имах хубава дрянова пръчка, която смятах за добро оръжие.

В долината вятърът навремени затихваше, но по билото се виеше на вихри и свистеше като опъната жица.

Не знам защо изпитах желание да се отърся, да се освободя от някакво безпокойство. Или да извикам, за да чуя в отговор приятелски глас.

Известно време си подсвирквах една песен. После замълчах и щом вятърът в долината утихна, стори ми се, че не съм сам, че в тия места около мен има още някой.

Ускорих крачки. След малко се спрях.

Да, така беше. Не бях сам в Чомъртия.

Ухото ми долавяше, че след мен бърза човек: пъш, пъш.

Щом спрях аз, спря и той.

Тръгнах по-бързо, като оглеждах внимателно стръмния склон. Наближавах шубраците. Прескочих две долчета, минах зад някакъв червен шубрак точно в подножието на стръмнината, смъкнах от гърба си кожуха и облякох с него един шипков храст.

Луната се скри зад облаците, но щеше веднага да излезе. Промъкнах се крадешком и застанах неподвижно в сянката на склона.

Всичко извърших бързо, защото разбирах, че съм в опасност. Значи, затова беше граченето на събранието, докато аз говорех. Сред нас се бяха промъкнали врагове. Познавах някои, но въпреки това се чувствувах виновен за липсата на бдителност. Ние сме снизходителни, но те не ни прощават. Партийните ни учители винаги ни укоряват за подобни грешки. Ето че вълците ме преследват, а аз нямам в ръката си нищо освен тази дрянова пръчка. Поне гърба си бях прикрил. Лице срещу лице мога да се отбранявам и срещу повече хора.

Мислех си: каква глупост е да оставиш вълците в кошарата! Изгонихме собственика на земята. Изгонихме някои от неговите слуги. Но сърцето ни омекна за нашите братя, с които сме израсли в детството си, с които сме се и сродявали, и сватосвали. Кулашката пасмина никога няма да прости на сиромасите. Те ще си показват рогата даже и пред Страшния съд.

Без да преставам да се ослушвам и оглеждам внимателно, продължавах да умувам.

Да е Болдила? Той не може да върви така леко по такива трудни места. По-скоро са Алеку — племенникът на псалта Петраке, и Иле, на кмета Атанасиу. И друг път съм се сдърпвал с тях по събрания.

Чувам обаче стъпки само на един. Сигурно единият върви през долината, а другият чака горе, на склона.

Когато луната се показа от облаците, видях човека, който ме беше проследил през Чомъртия. Видях само сянката му, но го познах по походката. Сянката му се поклащаше надясно. Беше Думитраке Захария, заедно бяхме воювали в Словакия!

Не можех да повярвам такова нещо за нищо на света! Напразно живеем и теглим. От хиляди години вълците ядат овцата и тя още не се е научила да се пази…

Той изведнъж се изправи и замахна. В ръката му блесна светкавица — ножът му с дълго стоманено острие и дървена дръжка, с който колеше прасетата. Няма друг майстор като него…

Улучи кожуха върху шипковия храст и го свали.

Аз се хвърлих веднага върху него. Цапардосах го отстрани и го съборих. Притиснах го здраво с тялото си и го хванах с лявата ръка за гръцмуля, за да не извика. С дясната издърпах ножа от кожуха. Натисках гърдите му с коляно, докато усетих, че почва да се задушава.

— Другарю Захария — казвам, — сега вече тук ще ти е гробът!

Той изхърка и в проблясъка на луната видях ужас в очите му.

Вдигнах ножа.

— Къде е другият? Къде ти е другарят?

— Сам съм, бате Джудец, наех се да го извърша сам. Смили се! Прости ми. Децата ми ще останат без баща.

Очите му се бяха напълнили със сълзи.

— Ами аз нямам ли деца бе, негоднико? — озъбих му се аз. — Прекръсти се на гората, на луната и облаците. Повече няма да ги видиш.

Вдигнах ножа и той сведе глава върху пухкавия сняг. Повече не продума, но усетих думите му в трепета на тялото му:

— Прости ми, бате!

Тогава се опомних. Аз не бях нито съдия, нито джелатин. В нашата борба на работниците и враговете, аз не съм сам. А съдиите трябва да разберат кой е накарал Захария Думитраке, кой го е подтикнал да извърши ужасното си дело. Ако не намерим онези — не сме направили нищо. Мъртвият ще остане ням и аз ще трябва все пак да отговарям за погубването на един живот.

Обърнах Захария на една страна и се изправих. Погледнах озарената от луната далечина. Върхът на стръмнината беше пуст. Вслушвах се напрегнато при затихването на вятъра. Бях сам с моя човек, до убития кожух. Хванах единия ръкав на кожуха и го дръпнах. Думитраке Захария отвори отново очи и се ужаси като пред някакво чудовище. Спусна пак клепачи — може би мислеше, че е на оня свят.

Заповядах му:

— Стани!

Замаян, той седна.

— Кажи ми имената на тия, дето те накараха!

— Ще ги кажа, бате, само ми прости; ще ги кажа… Прости ми и после ми вземи живота, аз вече не съм годен да живея. Бате, смили се над децата ми.

Пак му заповядвам:

— Казвай!

— Бате, тая работа я скроихме с Алеку, на псалта Петраке, и с Иле Атанасиу. Имах голям борч на кръчмаря Алекса. Донесоха ми от града шест хиляди леи, казаха, че са без лихва.

— От кого?

— Не го познавам.

— Като признаеш на съдията, ще се разбере.

Той се дръпна настрани като при опасност. Изхлипа сподавено, с някакъв приглушен хленч:

— Не ме извеждай оттук, бате. Преди още да стигна до съда, тези, които ме забъркаха в тази работа, ще ме хвърлят надолу с главата в някой вир на Сирет, ще ми подпалят къщата, ще убият жена ми и децата ми, а след това ще се запилеят в някой пущинак.

— Така ли те заплашиха?

— Така ме заплашиха, бате, и ме обвързаха с клетва.

Той изведнъж скочи и се наклони настрани към сакатия си крак. Като вдигна левия, аз ударих десния му крак отвън навътре и той се строполи по очи, три пъти удари челото си в подножието на стръмнината.

Вдигна окървавената си глава и запелтечи нещо неразбрано с прехапан език, който бе провиснал между зъбите му. Нахлупих му калпака на главата. Претърсих го и на кръста, в пояса му, напипах пистолет. Като борец за мир пристъпих към намаляване на въоръжението и внимателно преместих пистолета в кончова на десния си ботуш, до дългия нож.

— На пищова нямах вяра — измънка Захария с въздишка. — Набутаха ми го насила.

— Добре, добре, хайде с мен.

Последва ме примирено.

Не се качих до билото. Тръгнах по един заобиколен път през долината, който познавах, за да не ми се случи пак нещо подобно.

По едно време Захария ме спря и протегна ръцете си да му ги вържа. Тогава ми прошепна: „Имам една каишка в джоба на ментето.“ Каишката извади сам; направих му удоволствието, като му стегнах здраво ръцете на гърба.

Като повървяхме известно време, се завайка:

— Ама да ги хване милицията и тях тази нощ…

— Ти не бери грижа.

Скоро след това изскимтя:

— Ама съдиите да не ме слагат заедно с тях…

— Виждам, че вече имаш претенции бе, Захари… — засмях се, но веднага си прехапах устните.

Много късно, сякаш отговаряше на някакъв шепот на вятъра, той въздъхна:

— Костакел е на четири години, а Гарофица на шест… Казва се като майка си…

 

 

Изпълненият с потайност глас на Джудец стихна, а сините му очи пламтяха като в огън.

Едва тогава взе чашката и изпи кафето наведнъж.

— Как приключи процесът? — попитах аз приятеля си Йова Илени.

— Идваме от процеса, само минахме покрай къщи — отговори професорът. Сред злосторниците беше замесена като съветничка и жената на Захария. Ника Джудец бе клъвнал безпощадно с клюна си всички. После похлопа и на моето сърце. Закъснях, защото трябваше да намеря за децата на Захария място в някое общежитие.