Михаил Садовяну
Железният клюн (1)

I
Откъде идва професор Йова Илени

Неотдавна отново срещнах и си побъбрих с един приятел, когото познавах отскоро, но още от самото начало ми стана симпатичен. Той е професор и член на партията. Харесва ми откритото му лице със сини очи под рунтави вежди и гъста прошарена коса с къдрици край слепоочията и челото. Мустаците му са като на хайдутин. От самото начало се учудих на името му: Йова Илени.

Като го произнесе с баритоновия си глас, то ми напомни за южните страни, за потайните кътчета на средиземноморските острови, където някога са намирали убежище корсарите.

— Йова Илени? — учудих се аз. — Странно име!

Той се засмя добродушно.

— Чуждестранно ли ти звучи?

— Да — отговорих, — името подхожда на външността: ако не си потомък на корсар, склонен съм да вярвам, че хората от твоя род водят потеклото си някъде от север, от древните вареги, и са били наемници във Византийската империя. Южняк, а със сини очи.

— Може да прилича — усмихна се той, — но знай, че истината е по-прозаична. Нека името ми не те заблуждава — то е от едно окаяно село — Валя Маре. Нека не те заблуждава и външността ми: родителите ми — селяни, крепостни селяни от векове, са живели в такава немотия, че не са могли дори да си направят и един портрет.

— Йова Илени обаче — възразих — не е име на нашенец, по-скоро изглежда италианско.

— Ами, чисто румънско е. След внезапната смърт на баща ми, който загинал при срутване на брега на река Сирет, докато работел „ангария“ — както наричали тогава принудителния труд, майка ми останала клета вдовица и ме родила през пролетта, в голямата суша, когато селяните се вдигнали на бунт за правда и хляб.

— През 1888?

— Точно така. Завила ме в едно старо кожухче и ме занесла в кметството. По онова време родилките са нямали време за боледуване. За да декларира новороденото, с нея отишли и двама чичовци. Кметството се намирало на четири километра от нашата колиба.

Селският чиновник бързал, може и да е бил пиян, и объркал обясненията, които слушал, мислейки си за други неща.

— Как ще кръстиш новороденото?

— Амче свещеникът ми дума да го нарека Йов — отговорила клетата ми майка, — че на този свят няма по-голям несретник от него: дете без баща…

— И трябва да плачеш ли? — засмял се общинският чиновник. — И друг път сме виждали такива работи. Ти как се казваш?

— Иляна.

— Много добре! Йов Иленин! Да ти е жив и здрав и да го видиш пораснал. Ето ти свидетелството, върви си! Ама ти още ли плачеш? Вече ме ядосваш…

— Как да не плача, господине? Нищичко си нямам, аз съм една клета сирота.

— Като си сирота, за какво ти е трябвало дете? Хайде, стопани, слагайте пръст, че сте били свидетели, и си вървете, че аз си имам по-важни работи.

И това име ми остана, което един забързан и почти неграмотен чиновник ми вписал в свидетелството: Йова Илени. Това съм аз и си останах Йова Илени. Не можах да зарадвам майка ми с успехите в учението си, защото тя умря още млада, а аз израснах и се изучих благодарение на милосърдието на едни роднини от селото ни, които си покриха разходите по мен от земята, останала ми в наследство от родителите. И днес, като отивам от време на време във Валя Маре, им благодаря за добрината. Това са двамата чичовци-свидетели. Фамилното им име е като на баща ми: Василе и Георге Джудец. Баща ми се казваше Йон Джудец. Аз пък останах с името, което ти харесва и те накара да се размечтаеш за южните острови и за нечувани подвизи.

— Въпреки всичко, другарю Йова Илени, ти си извършил в живота си най-великия подвиг, беден селянин, ти си постигнал много в учението и училищата. За ония времена този подвиг е по-голям от хайдутството!

Трогнат от приятелските ми думи, професорът стисна здраво ръката ми и застина неподвижен на стола си, устремил поглед в миналото.