Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (9) (или молдовското градче през 1880 г.)

IX

„Към такова градче времето е безразлично — казваше си господин Лай, полюляван от кабриолетчето, което го носеше към мястото на ловджийската среща. — Река Кощила всеки сезон променя вида и багрите си, а градчето от високото отразява в нея все едни и същи кътчета. Хората, които живеят в него, изглеждат хора със страсти, но в действителност това е само една тяхна илюзия.“ Естествено в тези разсъждения мислителят държеше сметка и за едно благородно изключение, което виждаше в лицето на собствената си особа.

Видя отново Виена, после връх Цел в Тиролските планини; възкреси спомените си, пробуди в себе си съжаления.

Всичко, разбира се, беше друго. Беше друго, защото не получаваше вече от хората същата тайнствена сила на очарование. Неговата спътница се отнасяше с леко скептична усмивка към всичко; той носеше в себе си едно тайно съжаление. Когато след шест седмици се завърна, надяваше се да намери тук поне зрънце ново, непредвидено, което да промени хода на нещата. Но нищо. Хората продължаваха да приемат съдбата си с приведено чело; очите имаха все същата студенина на блато, в което гният есенните рози.

И все пак може би се лъже, въздишаше в себе си господин Лай. Може би не е имал още възможност да проникне отвъд външния облик на нещата.

Усети на бузата си студена капка. Отърси се от мисълта си, отпъди я като комар, който пак щеше да се върне. Макар небето да бе покрито с пепелявосиви облаци, неговият опит на стар ловец му показваше, че няма защо да се бои от дъжд. Лек вятър откъм север духаше ниско над земята; горе облаците се плъзгаха в обратна посока. До обед ще има време да претърси с другарите си най-добрите места в Царна Маре.

Шибна го и втора капка, и трета.

— Ще вали, ваша милост — забеляза Костаке, като гледаше косо нагоре, полупритворил едното си око.

Кантакузин подкара по-бързо коня.

Щеше да му бъде много неприятно, ако не свареше да претърси няколко угара и прелога. Беше уверен и искаше да провери убежденията си, че неговият съюз с пушката му е валиден при всички ловни експедиции. Усещаше мишците си гъвкави, а погледа изострен.

— Няма да вали — решително рече той на момчето.

Всъщност думите му бяха отправени към облаците.

Тези, които бяха отронили капчиците, се носеха по течението на Кощила на север; другите, които идваха, задържаха влагата си във все по-бързия вятър във висините. Кантакузин закара кабриолета до хълма и заповяда на слугата си да го чака там до обед. Ако не завали до обед, да поеме надясно по селския път и да отиде в имението на господин майор Ортак.

— Разбра ли?

— Разбрах, ваша милост.

Ако вали, може да се върне на пътя, че е по-близо до града.

— Разбра ли, Костаке?

— Разбрано — отговори Костаке, който не бе разбрал нищо.

Господин Лай приготвяше пушката си, докато Султан се въртеше около му и скимтеше нервно; пъхна в цевите два патрона и тръпна бавно покрай една нива към билото. Кучето старателно душеше из синорите и трънаците. Широкото поле беше пусто. Чуваше се само свистенето на вятъра в бодилите. От билото погледна назад и видя Костаке, който бе тръгнал с кабриолета по селския път към чифлика на Ортак в Царна Маре. Викна му силно, като махаше с ръка и с пушката.

— Стой там, чакай там!

— Да, да — отговори момчето и шибна коня.

Извика още веднъж. От долината на отвъдната страна на склона му отговориха другарите.

— Ето как хората разбират работите — изведнъж се развесели господин Лай.

Поздрави ловджиите, които стояха всеки на определения му синор и го гледаха.

Направиха му знак да се спусне в долината.

„Така да бъде — въздъхна господин Лай, — аз имах други намерения; но да оставим нещата да следват своя ход, може би така е по-добре.“

И той застана пред един прелог вляво от Ортак. Надясно от Ортак беше капитанът.

— Господин майор — рече Агапие, — дръж се здраво, тука е пълно със зайци.

Кантакузин се развесели. Ортак погледна отегчено към облаците.

— Няма да вали! — побърза да го увери принцът.

Ортак поклати недоверчиво глава. Той мислеше съвсем друго. Не казваше, но по лицето му се виждаше, че очаква от небето най-голяма пакост.

Господин Лай погледна изпод вежди кучетата на другарите си и заповяда на Султан на английски да не се отдалечава и да бъде разумен. Султан не се отдалечи и беше разумен; но другите две кучета, изглежда, държаха на мнението си, че хората с пушките са техни помощници, и то до известна степен излишни.

— Какво да правя с тая гадина, — изведнъж извика Ортак с променен, изтънял глас. — Ела тук, хайванино, че инак ще стрелям по теб!

Хайванинът имаше памет. Върна се страхливо, с подвита опашка, към камшика на ловеца.

— Запази спокойствие, приятелю — посъветва го господин Лай.

Като стигнаха края на прелога, майорът погледна с презрение назад към гората от изсъхнали бурени.

— Къде е пълно със зайци? — запита той Агапие.

— Ако заекът не е в прелога, ще го намерим в угарите — помъчи се да го придобри капитанът.

Пред тях се простираше нива с едва покълнало жито.

Тръгнаха отново, този път срещу вятъра. Надлъж и нашир всичко изглеждаше безжизнено в есенната пустош. Но зайците бяха там. Бяха се сгушили в дупките си. Първия го откри Султан. Заекът отскочи на двадесет крачки, в обсега на майор Ортак. Получи от него сачмите на два изстрела, разтърси единия си хълбок и се спусна да бяга наляво. Лай му тегли наум научената ругатня и се прицели. Заекът падна.

„Нищо по-просто — разсъждаваше в себе си Кантакузин със задоволство. — И все пак зарад това страдах цял живот.“

Сложи жертвата си в чантата, зареди пак пушката и потегли отново в една линия с другарите си.

Ортак изтърва и втория заек, който бе ударен от Агапие от голямо разстояние.

Когато стигнаха на другия край на нивата, принцът и капитанът носеха двоен товар. Ортак имаше жалък вид. Повика с дебел и груб глас кучето си, за да го съди; отправи му най-ужасни ругатни и го ритна с чизмата си, та го търколи сред треволяка. На петдесет крачки разстояние на открито се показа плахо един стар заек със свити назад уши и премина хълма, без много да бърза. От ниско надвисналите облаци заваля ситен дъжд.

Събраха се глава до глава, за да си свият цигари.

— Младоженците ще сторят по-добре да си стоят в къщи — забеляза меко и кротко капитан Агапие.

— Хайде, хайде! — ококори му се Ортак. — Ядосвай ме и ти.

Какво можеха да правят? Предвижданията на принца не се сбъднаха. Готвеше се да завали истински есенен дъжд. Ято врани закръжи високо между облаците.

— Възможно е до довечера да ни застигне и някоя снежна виелица — забеляза със задоволство Ортак, като че ли от този момент всяка неприятност беше предопределена да му достави нова радост.

— Не ни остава нищо друго, освен да се примирим — съгласи се принцът.

От житната нива до хамбарите и къщата в чифлика имаше само два километра, сиреч най-много половин час път по лошата местност, която ставаше хлъзгава по време на дъжд. Когато влязоха в обширния двор, пълен с купи слама и останки от земеделски сечива, вече валеше силно. Кабриолетът беше подслонен под един навес. Конят изцвили, щом позна стопанина си.

— Ваша милост имаше право… — измърмори момчето изпод навеса.

— Право имат само случайностите и небето — съгласи се господин Лай; но в себе си даде право на инстинкта на животното и на глупостта на слугата си.

Селската къща имаше просторен чардак. Столовата, в която влязоха, представляваше една голяма одая с широка маса и дървени столове. Печката приличаше на някакъв зачатък на локомотив от тухли, направен от изобретател на друг век. Щом Ортак плесна с ръце и викна наляво и надясно, показаха се две млади циганки, боси и гологлави — едната с жар, другата с наръч дърва, и с весел смях накладоха огън.

Господата оставиха ловните си принадлежности и разпасаха ремъци и колани. Циганките се върнаха с покривка за масата и прибори. Ортак им кресна басово, те изчезнаха и след миг се върнаха — едната с поднос със закуски, а другата със запечатана гарафа и чаши. Продължаваха да се усмихват.

— Кажи на мадамата, че бързаме! — кресна Ортак.

— Кокона Иляна е готова… — напевно отговориха младите циганки.

— Харесва ми тукашният ред — усмихна се принцът, след като циганките отново излязоха. — Но най-вече ми е приятно да констатирам по какъв начин се отговаря на вашите крясъци, което доказва, че напразно се мъчите да изглеждате страшен.

— Въпреки доброто си сърце — намеси се Агапие — нашият майор знае и да удря.

— Инак — усмихна се по-спокоен Ортак — ракията нямаше да е толкова добра, а сланината щеше да е нещо съвсем различно от това, което е.

— Ракията е превъзходна, сланината чудесна… — заяви Лай.

— Всичко е хубаво — въздъхна Ортак. — Но на мен ми трябва още нещо. Липсва ми малко сол или ако щете, малко сладост.

Другарите му го оставиха да въздиша. Те не желаеха той да навлиза в обяснения, за да не помрачават най-приятния час на ловджийството. През този час се поема най-вкусното ядене и се пият първите три неповторими чаши вино. Веднага щом се нахраниха, по време на кафето, когато се настаниха пред пламъците на печката, Ортак отново изпадна в предишното си недоволство.

— Не помня откога не ми се е случвало такова нещо — призна той. — Да изтърва четири заека един след друг.

— Случва се… — философски го утеши господин Лай, като добър познавач на въпроса.

— Това са бели кахъри — със смях каза капитан Агапие. — Виж, когато става дума за по-голям и по-опасен дивеч!

Ортак простена сподавено, измърмори някаква едносрична дума в знак на протест, после реши да се освободи от яда, който го задушаваше.

— Наистина — призна той, като напълни чашата си с ром — мъдра и вярна приказка е, че каквото човек сам си направи, и дяволът не може му го направи.

Кантакузин се усмихна изискано към двамата си приятели.

— Моля ви, господа, благоволете да ми съобщите дали става въпрос за някаква загадка, която ми предлагате да разгадая, и дали разгадаването ще бъде съпроводено с някаква награда.

— Принце — започна Ортак, — смятам, че не е необходимо много проницателност, за да разберете какво става с мен. Смятах да си подсладя живота, а всеки ден усещам в себе си вкуса на отровата.

— Но какво има? Не сте ли щастлив в брака си?

— Как мога да бъда? — избухна майорът и махна с ръка. После загледа упорито в печката, където играеха огнените езици на ада от неговата душа.

Капитан Агапие се намеси:

— Въпреки това поп Захарие си изпълни дълга. Хубаво чете и пя службата си. Произнесе както трябва очакваните от всички слова: „А жената да се бои от мъжа“. Произнесе ги по-заплашително и се ококори над очилата си, за да види как се побутват с лакти и се кикотят коконите и госпожиците. Църквата беше пълна най-вече с представителки на слабия пол. Когато чу, че трябва да се бои от мъжа си, усмихна се и булката, доказателство, че е разбрала и си е взела бележка.

— Като че ли тук става дума за страх?… — измънка Ортак.

— Не зная какво искате от нея, господин майор. Аз видях къщата в града, където сте се настанили, добре подредена и украсена с цветя. Невестата ви е млада; видях я да се усмихва. Печеното не беше прегоряло. Кафето беше хубаво.

— Разбира се, защото не съм си сменил готвачката. Усмивката е приятна за вас, но аз нямам нужда от пресилени усмивки.

Ортак навъси рунтавите си вежди.

— Слушайте, приятелю — намеси се кротко принцът, — аз познавам тази изискана особа, която сега е госпожа Ортак. Разбрах, че изпитва към вас почит и до известна степен признателност. Мисля, че това, което още искате от нея, не може да се получи с насилствени методи. Нейната природа се противопоставя на такова нещо.

— Тежко ми! — избухна Ортак и затърка слепоочието си. — Но аз не й искам нищо и не употребявам никакви насилствени методи. Напротив, смятам, че съм по-кротък от всички агнета на моите овце. Готов съм всичко да направя, за да й угодя. Гледам я в очите и се мъча да отгатна всеки неин знак и желание.

— Тогава трябва да е доволна.

— Зная, но аз виждам, че не е доволна. Не мога да я упрекна, че ме отблъсква. Но не ми беше трудно да забележа, че ми дава моето право на съпруг с безразличие, като че ли съм от дърво. Първите дни може би се лъжех или пък се е лъгала тя; но сега вече нямам никакви съмнения. Аз, принце, съм справедлив и честен човек и не мога да се преструвам. Когато страдам, пъшкам, затова се изповядвам пред приятелите си. Казах и на нея деликатно.

— Наистина деликатно — измърмори Агапие, — като счупи две кристални чаши.

— Е, да. И все пак бях деликатен.

Господин Лай се усмихна отново, развеселен. Положително майор Ортак беше изпил чаша вино в повече, отколкото трябваше, затова навлиза в подробности от семейния си живот, които засягат само него и жена му. Бележката за деликатността му беше направена със зачервено лице; засегнатото му честолюбие изглеждаше преувеличено може би и за да оправдае четирите несполучливи изстрела. Ловджийското умение беше най-голямото му достойнство, с което той се гордееше.

— Да се надяваме, майоре — каза той, — че другият път ще имате само точни изстрели.

— Не, принце, не е това — недоволен се обърна Ортак.

— Това е! — силно извика Катарама.

— Добре, добре — унило се съгласи майорът. — Нека бъде така, както вие искате.

Отказал се засега от тълкувания и обяснения, майорът се мъчеше да свие цигара от тютюна на принца. Вършеше това с най-голямо внимание и привидно спокойствие; но ръцете му трепереха. След като запали цигарата, издуха силно дима през носа си, после стана и се разходи два пъти пред приятелите си. Спря до масата, наля си вино, пи сам, сетне напълни трите чаши и предложи и на гостите си. Заяви, без да ги гледа:

— И все пак може би…

Принцът не отговори. Катарама му намигна.

— Все пак може би — продължи сам Иримия Ортак.

Без повод сметна за редно и необходимо да хапне още две парченца печено месо. Може би искаше да си подложи за следващите чаши вино по стар ловджийски обичай. Въпреки това извика към стаите в дъното да донесат веднага още три кафета. Иляна, старата невидима богиня, изпрати за миг това, което се искаше, по двете обикновени, боси, но с красиви зъби божества.

Навън времето все повече се мръщеше и светлината сякаш все повече намаляваше. Дъждът отново бе станал ситен и пристъпите на вятъра го разпръскваха. Мърморейки странните си думи като някаква точна формулировка, майор Иримие отиде в стаите на прислугата, където от три часа надзирателят чакаше да получи заповеди от господаря си. Другите двама ловджии стояха мълчаливо и гледаха през прозореца към пустия връх на един хълм. След половин час, когато си тръгнаха, принцът изглеждаше по-угрижен от Ортак. Трябваше да се върне, за да даде бакшиш на момичетата и икономката. С два пръста хвана едната циганка за гушката, вероятно за да й достави удоволствие. После разбра, че и другата очаква същото, но не можеше да се върне още веднъж. Сви се в покрития файтон на майора. Костаке трябваше да върви след тях със Султан.

Когато стигнаха в града, вече мръкваше. Прозорците на къщите светеха, по улиците нямаше жива душа.

Ортак влезе през задния вход откъм двора. Все още беше посърнал, но студеният влажен въздух му подействува ободрително, погледът му се разведри. Неспокойствието от следобеда премина. Слугата, стар негов ординарец, му взе пушката и чантата. Без да пророни дума, Ортак отвори припряно вратата към стаята на съпругата си. Видя я да стои сама, загъната с шал и сгушена на дивана. Четеше на светлината на лампата. Затвори леко, преди тя да е вдигнала глава.

Чу гласа й.

— Кой е?

— Аз съм — отговори той. — Идвам веднага.

— Добре — отговори госпожа Ортак.

Той почака още някоя дума или движение. Оттегли се с набърчено чело. След пет минути обаче гласът му достигна до съзнанието на Дария. Тя отметна шала, остави книгата на масичката, стана и се протегна да разкърши тънкото си тяло; погледна се в огледалото, излезе в антрето и се приближи до стаята на Ортак. Чу движения и шуртене на вода. Подраска на вратата.

— Аз съм — рече тя приятелски. — Имаш ли нужда от нещо?

— Нямам нужда от нищо, ей сега ще бъда готов — отвърна гласът отвътре с нов оттенък.

Госпожа Ортак се върна на мястото си и пак взе книгата. Но веднага я остави и застана на прозореца. Щорите бяха спуснати. Виждаше образа си в стъклото. Не беше весел образ.

Този образ с големи очи и неопределен поглед си остана същият, въпреки че устните се помъчиха да скицират усмивка, когато Иримие Ортак прекрачи прага с надеждата да намери нещо друго, не това, което се страхуваше, че ще завари.

— Целия следобед ли стоя в къщи?

— Разбира се. Валеше дъжд. Чаках те.

— Тогава е идвала госпожа Барбони, нали?

— Да.

Госпожа Ортак вдигна вежди, очаквайки обяснение на въпроса.

— Ако не беше дошла тя, щеше да отидеш ти у тях — каза Ортак, като я гледаше внимателно.

— Така е наистина. Няма ли да ми целунеш ръка?

Ортак бе щастлив за миг да й целуне ръка. Все пак продължаваше да се пита какъв смисъл имат тия многобройни посещения.

— Донесе ли ти някаква вест?

— Не. Вест имам от друго място.

— Откъде?

— От баща ми. Отби се за момент да каже, че е дошъл падежът на едни полици, за които предполага, че аз не знам. Следователно нямаше какво да му отговоря и си замълчах. Оставих го да си върви. Обръща ли ти внимание, Иримие, да не предприемаш нищо, преди да се допиташ до дядо ми в Адънката. Баща ми не си е изпълнил задълженията и има да дава сметка за това.

Ортак се възхищаваше от сериозността на двадесетгодишната си женичка. Произнасяше името му с глас, от който зависеше щастието на неговия живот.

— Добре, ще правя, каквото кажеш — съгласи се той, — но господин Мазу се е разкрещял.

Дария направи движение на безразличие. Майорът се учуди:

— Хм!

— Защо се чудиш?

— Мислиш, че няма за какво да се чудя ли? Той ти е баща.

— Би трябвало да се чудиш, когато те накара да подпишеш полиците.

— Какво знаеш ти? Ние имахме други сделки.

— Да, сделката, за която аз знам. И все пак против теб нямам нищо.

— Но аз виждам, че имаш.

— Нямам.

— Бих желал да има нещо, за да не се чувствувам толкова нещастен.

Дария обърна глава и погледна в прозореца. Видя там, че Ортак протяга ръка към нея. Тя се отдръпна, но той я стигна и прегърна през раменете. Привлече я към себе си. Тя стоеше спокойна, като че ли беше сама. Продължаваше да гледа втренчено черното огледало на прозореца.

— Толкова ли съм виновен? — унило запита Ортак.

— Нямаш никаква вина, Иримие. Аз съм ти признателна за всичко, което направи.

— Аз обаче искам друго, не признателност.

Тя наведе чело, съгласна, че е негово право да иска, но знаейки същевременно от краткия си опит, че е достатъчна само една дума или движение, за да парализира агресивните му изблици. Отдръпна се спокойно, отиде до дивана и взе книгата. После я остави и тръгна към вратата.

— Отивам да наредя на Иляна да сложи вечерята.

— Постой още малко — настоя Ортак.

Тя въздъхна примирена:

— Добре, ще постоя.

Ортак изведнъж кипна от гняв.

— Каква вечеря? Нямам нужда от никаква вечеря. Омръзна ми тази вечеря! — кресна той.

Госпожа Ортак го погледна страхливо и се сгуши на мястото си.

— Все пак трябва да има нещо — добави Ортак заканително.

Тя се усмихна, далечна, изпълнена с недоумения. Майорът излезе и тръшна вратата. Гласът му се чу в другите стаи, като се караше на прислугата. Вратите се блъскаха една подир друга. Портата на улицата се затръшна последна. Майорът отиваше при приятеля си, за да търси при него утеха в чаша вино. Щеше да се завърне към полунощ и да влезе в стаята си с тихи стъпки, за да не я безпокои, а на другия ден отново щеше да стане добър и да прилага кротки методи.

Иляна, мъдрата слугиня, която умееше да тълкува случките, влезе с плъстените си пантофи и обиколи леглото на господарката си, като я дебнеше.

— Знам, че няма да ядеш, господарке. Донесох ти чашка мляко.

— Добре, Иляно. Можете вече да си лягате.

Госпожа Ортак отново взе книгата си. Иляна я погледа известно време, очаквайки само някакъв знак или дума, за да й разкаже всички истории на този свят. Но като видя, че господарката й я забрави, поклати глава и се оттегли. „Ама че госпожа, ама че господин!“ — приготвяше тя словото си към готвачката и слугата.

Самотността затегна своя обръч около Дария. Тя се почувствува откъсната от света и смъртно натъжена. Вятърът продължаваше да хвърля от време на време редки капки дъжд по прозорците. Духаше от запад, неравните му пристъпи събуждаха звънливо ехо и нечовешки гласове.

Унесена в книгата, госпожа Ортак го забравяше, после се сещаше и отново се вслушваше с широко отворени очи, вперени в празното пространство.

Беше късно, когато чу две леки почуквания на прозореца. Трепна. Стана пъргаво от мястото си и отиде до прозореца. Почукването се повтори. Поколеба се дали да си вземе шала. Но домашният халат я загръщаше добре чак до брадичката и китките. Беше много добра защитна дреха. Открехна тихичко вратата, отиде до портата и я отвори. Човекът, с когото се завърна, влезе подире й в стаята съвсем безшумно. Вървеше с главата напред, сякаш се плъзгаше след нея.

Беше тънък, слаб младеж с бледо лице. Устните му бяха стиснати и устата му изглеждаше като черта. Над острия нос дясното око гледаше криво навътре. Беше синьо, без блясък, но по-живо от нормалното. Той свали измокрената от дъжда шапка и откри мократа си коса, полепнала по слепоочията и челото.

— Седни, Емиле — рече Дария. — Може би искаш да хапнеш нещо.

— Не съм гладен — отвърна момъкът с угаснал глас и уморени клепачи. — Ти не дойде у доктора.

— Днес е сряда, Емиле. Аз знам, че ти обикновено идваш в четвъртък. Тук беше госпожа Фроса и не ми каза нищо.

— Не ти е казала нищо, защото аз пристигнах след нейното излизане. Заварих само доктора и му разказах, че пак започват да ме мъчат страхове и лоши сънища. Докторът ми беше казал, ако почна да сънувам буболечки, веднага да дойда при него.

— Тогава добре направи, че дойде.

— Да. Даде ми лекарство. Държа ме при себе си два часа и през това време те очаквах. Сетне излязох и си помислих да отида в Адънката; ама валеше. Отидох само до воденицата, там долу. Както знаеш, старият воденичар ми е добър приятел.

— Да, Емиле.

Госпожа Ортак му говореше с напевен глас като на дете. Младежът разтегна уста в мълчалив смях и тогава на светлината на лампата проблесна русият мъх по бузите му.

— Когато се завърнах есенеска, отидох при него. Той ме познава отдавна, от времето, когато ми даваше лодката си да ходя на островчето. Той е хитър човек. Изпратих го да разбере дали си жива. От него разбрах, че ще се жениш и тогава стоях на скрито.

— Зная, Емиле, каза ми. Добре щеше да направиш, ако се беше показал още тогава.

Той разтърси глава и направи знак с десния си показалец, без да я поглежда. Имаше си свое мнение. А беше изпаднал и в пристъп на бъбривост, след като дълги часове бе прекарал в болестно мълчание.

— Когато пристигнах, край яза се върнаха летните дни. Радвах се, както тогава, когато бягах от къщи, когато той ме биеше и аз се надигах като от смъртно легло и бягах при стария воденичар. Оттам отивах в Адънката при дядо и баба, ама те не се радваха, като ме видеха. И сега старецът казва да отидем да се съдим.

— С кого?

— С него — прошепна Емил, като особено натърти на последната дума.

Госпожа Ортак въздъхна.

— Така че пристигнах по хубаво време — продължи болният. — Направих си въдици, взех лодката и отидох на островчето. Там си имам едно местенце, дето никой не го знае. Туря въдицата за щука в някой подмол сред тръсталака и не мине много време и щуката идва; тя минава през големите порти и идва право към червеноперката от куката. Там винаги хващам по някоя щука и воденичарят се радва. Продава я и си купува пиене.

— Кои порти, Емиле? За какви порти говориш?

— Говоря за това, дето е там. Ти не знаеш ли, че аз, като стоя и гледам в дълбокото на блатото, виждам какво има там? Там, на дъното, когато водата отгоре е спокойна, се виждат стълбовете на портите и стените. Между стълбовете на тези порти има празно място и е светло. Оттам можеш да влезеш и да отидеш на оня свят.

— Това е отражението на тръстиките, Емиле.

Той погледна накриво, със съжаление към пантофа на Дария и замахна пак с пръста си.

— Слушай какво ти казвам. Там отиват и гмурците, когато вече не се виждат отгоре. Така че ако се спусна на дъното до портите и мина отвъд, значи, съм отишъл на хубаво място.

— Ти мислил ли си за това?

— Мислих, когато ловях риба на островчето.

Дария въздъхна, оправи с пръсти косата му и го погали по челото.

— Трябва да ти кажа защо съм дошъл — започна отново момчето. — Когато се спущах към яза, на ъгъла до общината го срещнах.

— Кого?

— Него. Мислех, че няма да ме познае, ама той ме позна. Знаеш ли, Дария, как ме изгледа? Страшно, също както преди. Ама аз вече не се страхувам от него. Засмях се и завих по друга улица. Той тръгна подире ми. Спрях се и му казах: „Недей вървя подире ми.“ Тогава ме остави. Тръгнах към воденицата; после се върнах да ти кажа.

— Той нищо ли не ти каза?

— Каза ми. Думаше, че съм проклятие за неговия живот. Като го чух да приказва така, се зарадвах. Бои се от мене, че го правя за срам. Сега го оставям на мира, както ти ми заповяда. Макар да се вардех да не ме види, сега знае, че съм тук.

— Няма нищо; ще стоиш една седмица в Адънката и няма да се показваш.

— Ами лекарствата?

— Ще ти ги изпратя там.

— Ама старият разправя да се съдим с него.

— Нека дядо почака, докато оздравееш.

— Щом казваш така, ще те послушам, ама само докато дойде време.

Изведнъж изтрещя врата, блъсната от човешка ръка или от вятъра. По-скоро от вятъра. Мъжът я бе оставил отворена, бе се приближил крадливо до стаята на съпругата си и бе подслушвал на вратата. Върнал се беше да потърси нещо. Когато се приближи отново, външната врата се тръшна, а той веднага отвори вратата на стаята, в която се чуваха гласове.

Със зачервено от ярост лице той извика и насочи пушката. Изплашен до смърт, болният се извърна, сякаш искаше да се хвърли в някакво скривалище. Със слаб писък сестрата го закри с ръцете си.

— Той е брат ми — въздъхна след това тя, като отпусна надолу ръце с безкрайна мъка в погледа.

Ортак беше зашеметен и смешен. Потърси къде да остави пушката. Засмя се и я показа на Емил. А Емил се отпусна безчувствен на края на дивана в припадък, мехурчета пяна се показаха в ъглите на устата му.