Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (8) (или молдовското градче през 1880 г.)

VIII

Вътре в стаята наистина беше госпожица Дария, но на нея никак не и беше весело. Въпреки че госпожа Арджинтар бе влязла неочаквано, бе я прегърнала и за да я накара да отиде в друга стая, заговори за каквото и да е, госпожица Мазу има време да си получи наказанието за проявеното любопитство.

— Дария — каза госпожа Арджинтар, като я настани до себе си и все още я държеше, — необходимо е да съставим програма за утрешния ден. Искам всичко да бъде готово, преди да замина. Знай, че днес исках да предложа да отложим заминаването си, но доктор Барбони е непреклонен. Той твърди, че животът на генерала е в опасност. Безкрайно много съжалявам, че няма да мога да присъствувам на сватбата на най-милата булка, но ще я отпразнуваме, когато се завърнем, с повече добро настроение. Генералът се надява, че тогава ще може да танцува, и те моли да запазиш за него първия валс за бала на Червения кръст.

— Благодаря ти — тихо отговори госпожица Дария. — Искам да ти кажа, Аглае, че бях свидетелка, без да искам, на сцената, която стана преди малко.

— Мила моя, ти не познаваш мъжете; недей се чувствува засегната.

— Не се чувствувам засегната. Бях учудена. Досега познавах различни прояви на тези същества. И аз, и брат ми сме ги изпитвали върху тялото си и в глада, и в липсата на облекло; цялото ми детство премина сред жестокостите и скъперничеството на един човек, когото искам изцяло да изтръгна из душата си. Бих се изплашила само ако ида при друг подобен човек. Предпочитам весел човек.

— Какви тъжни неща говориш, миличка моя! — въздъхна госпожа Арджинтар. — Какво става в твоята душа?

Госпожица Дария наведе само за миг чело до рамото на приятелката си, после преглътна горчилката като обикновена хапка и загледа упорито пред себе си, без да вижда нищо.

— Какво може да става в душата на една булка? — заговори тя със снижен глас. — Там могат да цъфтят само рози и да летят пеперуди! Повярвай ми, Аглае, аз съм доволен от мъжа, който господ ми дава. Още не съм ти казала как мина първата ни среща. Той се представи доста церемониално в нашата гостна — по-точно казано, в тяхната гостна със стълбата на живота и с лова на лъвове — и ми призна, че от месеци наред е много нещастен, защото не се е надявал да споделят любовта му. Не можех да повярвам, че съм могла да направя някому впечатление. Във всеки случай аз не бях забелязала нищо и му го казах. „Добре, че вашият баща забеляза“ — отговори ми Ортак. Като чух тази вест, не можах да кажа повече нито дума. Това, разбира се, беше глупост. Глупаво беше и това, че дойдох при тебе да ти се оплаквам. Склоних глава и на рамото на Ева и роних сълзи. Необходимо е да се отърся от тази мания. Майорът ми доказа, че е щедър човек. На втората ни среща ми донесе цветя и една брошка с истински рубини. Така получих първия подарък в живота си. Не говоря за това, което съм получила от теб и от господин Кантакузин: това, което ми дадохте вие, е нещо повече; то е като смърт, като един друг живот. Този чужд човек бе толкова любезен да ми се усмихва и да ми поднесе едно скъпо украшение. Предлага ми и подслон. Как мога да не му бъда признателна? Той ми дава всичко, каквото може; в замяна на това аз не мога да му предложа нищо.

— Даваш му младостта си, мило дете.

— Не му давам нищо, защото не изпитвам никакво чувство към него; той ми е безразличен.

Госпожица Мазу се усмихна. Направи тънка забележка:

— Ако си против майора, Аглае, смятам, че би трябвало да ме оставиш на моя наблюдателен пост.

— Твой съюзник съм — въздъхна госпожа Арджинтар.

— Без съмнение. Ще добавя още, че от моето място не можех да виждам господин Кантакузин. Не се сърди, знаеш колко съм злобна. Искам да те уверя, че гледах само годеника си. Весел е по-приятен, отколкото когато е тържествен; има нещо детско в него.

— Всички мъже са малко деца.

— Не знаех това. Мисля, че не всички. Някои са изтезатели на животни и хора.

В цялата все още крехка и недооформена фигура на госпожица Дария имаше някакво болезнено напрежение; за миг очите й добиха втренчен, изпълнен с омраза поглед, после отново се замъглиха. В разширените й зеници госпожа Арджинтар видя образа си двоен, мъничък и далечен. Тя наистина скоро щеше да се махне оттук и да отиде под друго небе с господин Лай. Прегърна приятелката си, която щеше да остане сама. Дария й отговори с неочакван жест, като й сграби ръката и я целуна. Докато двете си разменяха милувки, Дария се питаше дали Аглае знае нещо за нейното посещение в дома на Кантакузин. Ако не знае, има време да разчовърка душата на господин Лай, когато са сами, и да научи. Стисна й ръка и й прошепна с огорчение, но с усмивка, която изразяваше най-чиста искреност:

— Кой знае! Може вече да не се видим!

— Говориш глупости, Дария.

Госпожица Дария изтананика с фалшив глас:

L’ ultimo instante е questo^[1]…

— Веднъж те чух, като пееше такива жални думи. Може да се сбъднат. Остава ми само госпожа Барбони. В Ева не съм сигурна, защото и тя вероятно тази есен ще се омъжи и ще замине на истинско сватбено пътешествие. Ще пътувам и аз, но в друга област.

— Виждаш ли, че имах право да се противопоставям?

— О, не. Аз се реших. Ще се хвърля с главата надолу, без да поглеждам назад към господин Василе Мазу и към кокона Амалия.

Аглае потрепери:

— С какъв глас казваш това!

— С гласа на моя брат, който може би е вече умрял.

— Мила моя, ела на себе си. Ще се видим и утре, и вдругиден. Тук имаш още една добра приятелка. Ще дойдат да те видят старите от Адънката. Щом веднъж си решила, приеми живота такъв, какъвто е.

— Приемам го.

Тези думи, по-скоро прецедени през зъби, отколкото изречени, Дария смяташе, че са последните, отправени към една добра приятелка. Беше решила на другия ден да отскочи до Адънката. Ще тръгне скришом преди обяд. След три дни щастливите хора ще са заминали; тогава ще може да се завърне и да заеме мястото си до своя годеник сред учудения шепот на града.

Въпреки изумлението и несъгласието на госпожа Фроса на другия ден сутринта Дария остана непреклонна в решението си да види непременно старците от Адънката. Беше взела това решение внезапно и трябваше на всяка цена да го изпълни. Госпожа Барбони я прегърна и помилва, като да беше болна, и заповяда на кочияша да впрегне конете в кабриолета.

— Бих дошла и аз с теб, Дария — рече тя, — но не искам да оставям всичко на произвола. Цял следобед ще бъда принудена да давам обяснения на майора, който все пак ще бъде неутешим.

— Няма да съжалявам, ако го видя и по-малко весел — каза госпожица Мазу.

— Тогава ще му дам да разбере каквото трябва — увери я госпожа Фроса, като я увиваше в одеялата и я гледаше като чуден екземпляр на човешкия род.

Адънката се намираше отвъд яза при Кощила, от другата страна на хълма, в Царна Маре. Беше само на половин станция път и файтонът я откара бързо в равномерен тръс на конете сред чистия прохладен есенен въздух. Потънала в своите объркани и мъчителни разсъждения, госпожица Дария не обърна никакво внимание на разговора, който се водеше между стария кочияш Йордаке и не по-малко старите бели кончета на доктора. От едната страна се чуваха укори и съвети, спомени и впечатления от различни неясни времена, а от другата само пръхтене с наострени уши. Имаше и прозрачни намеци за щедростта на доктора по време на почивките, защото кръчмите, както и чешмите са благодат за пътищата; но до съзнанието на госпожица Мазу не достигаше нищо от тези външни проблеми. Само от време на време мигновени проблясъци в очите я свързваха с околния пейзаж. Когато минаваха по дигата, видя черната лъскава повърхност на вира на Кощила, който се провираше между тръстиката и тайнствените плаващи островчета. Преваляха вече билото на хълма, когато някаква смътна мисъл като тревожно убождане я накара още веднъж да обърне поглед назад към яза. Тогава ято скорци прелетя между нея и яза и се спусна надолу.

От хълма още отдалеч видя селището на двайсетината разеши от Адънката. Погледът й беше привлечен от блясъка на църковния покрив. Близо до божия дом, сред просторна овощна градина, в двор с порти като на крепост, се намираше покритата с шинди къщичка на стария Матей. В момента, когато гледаше натам, Дария не изпита никакво умиление. Нейното детство не бе свързано нито с това място, нито с клетата бабичка Ангелина. Баба Ангелина бе изглеждала твърде необикновено и до известна степен смешно на погребението на майката на Дария. Тя беше нейна дъщеря, отровена от чуждите места и хора, покосена от охтиката на чуждо място. Облечена в своите груби вълнени дрехи, баба Ангелина я оплакваше като на село с припяване и вървеше с наведена глава подир ковчега. Старецът вървеше горд и намръщен, с четинесто лице, сякаш беше налапал таралеж.

Дария се усмихна.

Все лак те са нейни дядо и баба, толкова пъти бяха закриляли Емил, когато изчезнеше от града след жестоките побоища на Мазу. Струваше й се, че изпитва известно възхищение най-вече към старика, който от толкова години водеше дела подир дела и ожесточено преследваше Мазу. Нямаше нужда от никакъв адвокат; знаеше законите на пръсти; призоваваше свидетели, предизвикваше разследвания и анкети, смееше се търпеливо и пресипнало под мустак и гледаше накриво противника си.

Един говедар с чорлава коса отвори портите; дядо Йордаке даде последните си наставления на конете с точно определени думи, а старата баба Ангелина се показа на чардака и загледа учудено госпожичката, която й се усмихваше от файтона.

— Не можеш ли да ме познаеш, бабке!

— Как да не мога, чедо!

Въпреки това бабата не я позна. Очите й бегло обгърнаха образа на гражданката с невиждани за нея накити, с шапка и воал. За една година Дария бе израснала изведнъж и сега пред старицата от файтона слизаше една истинска „особа“, пред която тя не можеше да овладее стеснението си.

— Заповядайте — поклони се тя, като я гледаше крадешком с малките си очи, за да се увери напълно. — Ти ли си ми била, чедо? Можех и да не те позная, толкова си пораснала и си се разхубавила.

Ръката на старицата, която Дария целуна, беше груба и попукана, но умееше нежно да гали кадифеното напудрено лице на внучката. И гласът й беше кротък, но нямаше какво да пита, защото единствената и връзка с градския свят се бе скъсала и между нея и внучката й зееше неизвестното. Затова призова спомена за мъртвата и заплака. Триеше сълзите си с края на ръченика си, въздишаше и водеше Дария към стаята за гости. Гледаше я с любопитство как съблича пелерината си, как снема воала и шапката си. Изведнъж й се стори друга и й се усмихна другояче.

— Сега ще дойде и дядо ти — каза тя радостно, наострила ухо към трополенето отвън. — Глигоре отиде да го повика.

Дядо й беше дребничък човек с шаячни дрехи и с чизми. След като застана наперено на прага, той се приближи важно до внучката си, подаде й ръка и я убоде с брадата си по челото.

— Нашата Дария — каза му бабата. — Позна ли я?

— Разбира се, че я познах. Аз не се крия в бърлогата си като теб, нито пък охкам от заран до вечер. Всяка седмица съм в града. Меря си силите с чифутите и с господата и война водя със зетя си. Седя и се чудя как те остави той да дойдеш при нас. Друг път не искаше и да чуе. Такъв зъл човек не съм виждал, откак съм на тоя свят. Да му дам, та да му дам къщата! Само за това изпраща момичето да го види баба му. Сега какво му скимна? Да не се е разболял от доброта? Или вече не му трябва да води дела?

— Ще се омъжвам, дядо, и затова веднага дойдох да ви кажа.

— Аха! Ще се жениш. Това може. Имаш хубава зестра от покойната ти майка.

Баба и сметна за нужно пак да поплаче.

— Ангелина, изтрий си очите — обърна се към нея старецът — и по-добре попитай кой е младоженецът. Първо на първо се полага да го видя аз, да се разбера с него. Делото аз само на него мога да прехвърля, след като му кажа кое как трябва да направи.

— Какъв момък те иска, бабино чедо? — заинтересува се старицата.

Дария се усмихна.

— Бабо, момъкът, за когото питаш, е позастарял ерген.

— То не е лошо, мило бабино чедо. Има ли добра служба?

— Бил е майор във войската. Има чифлик в Царна Маре.

— Тогава зная кой е — намеси се е уважение дядото. — Иримия Ортак. Харен човек и имотен. Чудех се аз и се маех защо един път ме спря на пазара и взе да ме задява с разни въпроси, които не разбирах. Мислех си, че иска да купи нещо. Ето какво искал да купи той. Хаирлия да е; добра стока взема.

Старците се спогледаха радостни.

— Ако на момата й харесва, добре е — поклати глава бабата.

— Харесва ми — отвърна Дария. — Ако останех още половин година в бащината си къща, трябваше да си правиш труда да идваш в града да оплакваш и мен.

Старицата трепна и се огледа разтревожено, после впери поглед в иконите.

— Видиш ли, дядо — въздъхна тя, — сънят ми се сбъдна. Сънувах те, чедо, че стоиш във файтон с баща си. Това значи яд и кавга. Да не би той да не скланя?

— Скланя. Много добре се е разбрал с майор Ортак. Той дори е по-весел и от мен; аз се радвам само защото ще се отърва от мъките.

— Болна ли си била, чедо?

— Да, бабо.

— Знам аз болестта на момичето — измърмори старецът. — С тоя хаирсъзин имам много сметки. За смъртта на щерка си не мога да му искам сметка, защото такава е била и божията воля; но ще заведа още едно дело да ми върне внука. Да ми каже къде е и какво е сторил с него. Да даде сметка пред съда. А сега веднага да ми представи сметките по наследството, до последната пара. На трети ноември пак ще ходим в съда за къщата.

— Дядо — намеси се Дария, — няма защо да те лъжа. Ще се радвам да спечелиш делото заради мен, но си мисля, че моят годеник, който е доста заможен човек, не държи непременно да получи цялата ми зестра.

— Така ли мислиш? Някой ли ти каза?

— Разбрах. В тая работа е замесен оня човек, когото ти познаваш. Мисля, че са подписали полици или други някакви документи.

— Е, и какво като са подписали? Моите дела са си в сила. Аз не отстъпвам нищо. Ще открия хитрините му. Ще се разправя той с Матей Думбрава.

— Но майорът е човек, който държи на думата си.

— Ами! Ти си още дете. Аз ще говоря с него. Познавам аз шмекериите на гражданите. Цял живот се съдя. Ще взема неговите документи, ще доведа свидетели, ще събера и доказателства и ще се съдя с Мазу, докато го разсипя. Ще го накарам да се сгърчи още повече. Кажи ми кога е сватбата, да се приготвя да дойда и аз с бабата.

Дария още не знаеше точно датата на церемонията, но го увери, че ще бъде съвсем скоро. Може би нямало да е лошо да стане тук, на село, с по-малко хора, без много шум.

— Не, нека бъде там — реши старецът. — В града веселбите са други.

— За мен веселбата е една и съща — отговори госпожица Мазу.

Баба и въздъхна.

— Този ден е наистина най-хубавият в живота. Сетне идат грижите и ядовете. Мъжът си е мъж; кога се поотдалечи от къщи, кога те удари; но после се връща при своето.

— Не може да бъде, бабо — засмя се Дария, — аз ще му избода очите с игла.

— Леле, чедо, как можеш да кажеш такова нещо! В очите и гласа приличаш на дядо си. От клетата си майка имаш само бенката в лявото ъгълче на устата.

Девойката погледна дядото признателно. После впери поглед в иконите. Там, на светлината на кандилото, под венче от цветя висеше на стената една стара фотография на майка й. Беше млада и тъничка, в булчинска премяна, с покорни свенливи очи. Гледаше оттам, отвъд смъртта. Дария усещаше погледа й. Така я гледаше и Емил в часовете на страдания. Такъв беше погледът му от нейния сън.

Усмихна се неопределено на старите. Нямаше какво повече да им каже. Баба Ангелина започна да си спомня и да разказва за своята отколешна сватба, за някогашните сватбарски обичаи.

— Сега — въздъхна тя — както булките, така и сватбите са други.

— И младоженците са други, бабо.

— Да. По-възрастни са, по-хубави и по-богати. Чифликчията от Царна Маре се е отбивал на няколко пъти у нас, като ходи на лов. Весел човек. Здравата яде и умее да се весели. Обича сърмите.

— Ще се разбера с него… — увери я старецът и й намигна.

— Ще те науча как да правиш сърми — добави баба й, — и днес имаме за обед.

Като се раздели със старите, госпожица Мазу стоя известно време под иконите сама със своите мисли; от време на време поглеждаше образа на някогашната невеста. Стори й се, че някой я призовава отдалеч. Затвори очи; имаше поне тая утеха да си поплаче без сълзи и насаме; после освежи бузите си с пудра, излезе на чардака и оттам в градината сред лазурния покой на деня.

След като се нахраниха, старите я оставиха да си почине. Дядо й имаше работа в гората. Баба й Ангелина трябваше да нагласи стана. Дария потърси някоя книга на полицата, но намери само няколко томчета с живота на светиите и един гръмовник. По свечеряване излезе вятър и запръска дъжд. Щом се стъмни, и старите потърсиха постелите си. Постояха малко с внучката си да й бъдат дружина, но непрестанно се прозяваха с натежали клепачи.

Известно време стоя сама с печалния образ на булката под мъждукащата светлина на кандилото; после нареди на масата старото тесте карти на баба си. Лай Кантакузин беше поп пика. Намери го далеч от себе си, редом с дама спатия, пред него имаше дълъг път. Значи, този мъж, от когото тя се бе възхищавала и в когото бе вярвала, я изоставяше без никакво колебание. Не изпитваше нищо към нея; отношението му, което тя внимателно бе наблюдавала, беше само игра на суетността му. В него имаше нещо нерешително и мимолетно; може би това се дължеше на властта на Аглае Арджинтар? В своите неясни мисли тя си го бе представяла другояче; трябваше да притежава характера на кавалерите от романите, които й даваше да чете. Тя се бе показала пред него така, че той да може да надникне чак в глъбините на душата й. Но той бе затворил очи и бе обърнал глава.

Въпреки всичко тя бе имала предвидливостта да прецени и претегли отношенията между него и Аглае. Между тях всичко беше вече само навик. Към това се прибавяше ежеминутната стратегия на госпожа Арджинтар, която се стараеше да си запази едно благо, което й беше изгодно при известни обстоятелства. От неговото отношение и недомлъвки госпожица Мазу с право си бе направила някои изводи, благоприятни за нейната игра. Излязла бе на сцената решително, но се бе оттеглила победена, с прикрита ярост, която непрестанно се изостряше.

Избяга и от преструвките на Аглае, и от присъствието на този строен, безволев кавалер. Искаше й се да го види на колене пред себе си да я моли за прошка, а тя да го погледне с тежък поглед. И тя, и той заминават надалеч със своята сантиментална лъжа. Ироничната усмивка на госпожица Мазу ги проследи в неясната далечина. С трескави ръце грабна от масата попа пика и го захвърли в един ъгъл на стаята. Движението на картата наподоби косия полет на скореца и падна наблизо. Госпожица Мазу се надигна от мястото си и енергично я стъпка с обувка. Дама спатия, също така захвърлена, описа парабола и падна зад печката. В това госпожица Дария видя нов знак и се поуспокои. Събра картите, нареди ги отново в колода, сложи Кантакузин в единия край, а Аглае в другия и със спокойни преднамерени движения, като при заклинание, ги бутна там, отдето ги беше взела.

През двата скучни дни, прекарани в Адънката, чака вести от града. Може би Кантакузин няма да замине. Може би госпожа Арджинтар ще замине само с генерала. Има намерения, които се отлагат; други се осуетяват от непредвидени обстоятелства. Хората от града я очакваха и не й пращаха никакви вести. Получи само един букет от късни рози. Донесе й ги дядо Йордаке, изпратен с кабриолета да я вземе.

От кого беше букетът? Кой е заминал? Кой е пристигнал?

Старецът не знаеше нищо. Никой не бил заминал, никой не бил пристигнал; букета му дала госпожата на господин доктора.

— Какво прави госпожата на господин доктора?

— Какво да прави? Добре е.

— А госпожата на господин генерала?

— Госпожата на господин генерала ли? Добре е. Думат, че е заминала с господин генерала.

— А принцът?

— Ами че думат, че принцът заминал по-напред. Той заминал, да речем, тая заран на една страна, а господин генералът и госпожата заминали вечерта на друга страна.

— Много добре са направили, дядо. Сега кажи ми какво прави господин майорът?

— Какво прави ли? Добре е. Пие кафе и нашата госпожа му пее жални песни.

— Много добре. Кажи на господин майора, че му благодаря за букета.

— Ама чакай, госпойце, трендафилите са от друго място.

— Откъде? От госпожата на господин генерала ли?

— Не, госпойце. От госпожата на господин генерала нося писмо.

Госпожица Мазу се развесели от писмото. Потърси букета. Намери го и го разгледа внимателно с усмивка. Сетне прочете бележката. Аглае Арджинтар съжаляваше, че заминава, без да прегърне седем пъти очарователната си приятелка. Молеше я да й пише непременно и да й съобщава всички възможни новини на адрес: „Хотел «Континентал», Виена“. Предаваше й горещи поздрави от генерала, който я молел да не забрави обещания валс.

Дария Мазу влезе в стаята, потърси каквото й трябваше и седна на масата да напише веднага отговор на любимата си приятелка. Усети изящното ухание на една жълта роза, която бе съзряла да цъфти между двата големи прозореца на господин Лай, и се обърна с най-нежни думи към госпожа Арджинтар.

„Мила моя Аглае, по-решена съм от всеки път не само да танцувам с генерала на бала на Червения кръст, но и веднага да се омъжа. Още днес ще се срещна с годеника си, който се е завърнал тъжен на мястото, където е бил весел, и ще му заявя, че съм съгласна да го последвам пред закона и пред хората и че съм напълно на негово разположение.“

Струваше й се, че би трябвало да бъде весела. Според сметките й за три седмици всичко можеше да е готово. Приготви се бързо за тръгване. Баба й я завари да стои с втренчени в размисъл очи, сиреч в такова състояние, което тя наричаше „нечисти работи“. Позволи на старците да я целунат, взе със себе си само една роза, която все още беше свежа, и помоли дядо Йордаке да я върне в града и да я стовари при годеника й. Тази молба направи, разбира се, наум, като гледаше враждебно пътя пред себе си, тоест неизвестното.