Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (7) (или молдовското градче през 1880 г.)

VII

Дневникът, който господин Лай Кантакузин си водеше на много правилен френски език, не беше поддържан в добър ред. Както местните жители, така и този изящен мъж не всеки ден имаше настроение за работа, че да го вади от тайното чекмедже; а дори и когато се случеше да го извади, не всякога беше разположен да пише; а когато имаше време и настроение, не намираше твърде интересен материал за това кътче от света, където с примирение носеше кръста на своя живот. Безспорно имаше години, когато интимните му връзки с госпожа Арджинтар бяха пробудили у него достатъчно енергия, за да прави интересни наблюдения и да набира материал за очарователни спомени. Изобщо беше разположен да отбелязва най-вече ония неща, които можеха още веднъж да изтъкнат благородните качества на неговата личност. Когато това занимание почваше да му досажда, господин Лай, без да го съзнава, разбира се, правеше компромиси и се отдаваше на леност.

И така той незабавно повери на дневника си как е постигнал пълно споразумение с английската си пушка. Добави нещо и от разговора си с госпожа Арджинтар, като наблегна малко върху нейния пристъп на ревност. Може би поведението на приятелката му беше оправдано; доказателство бе странното посещение през оная дъждовна вечер. Тук обаче господин Лай трябваше да признае пред себе си един свой минус, следователно тетрадката не отрази задълбочено неговите чувства.

Трудно беше сам да си даде обяснение, и то писмено. Че обичаше Аглае Арджинтар, не можеше да има никакво съмнение. Не знаеше обаче как да назове чувствата и отношението си към своята ученичка. Приятно му беше да тълкува в своя полза нейните неясни фрази, недомлъвки и мълчанието й от оная вечер. Това положение му ставаше неприятно само при мисълта, че можеше да завърши с една злощастна женитба. Но какво би могло да излезе от един такъв трънлив разговор? Неочакваното пристигане на госпожа Арджинтар би го превърнало в трагикомична сцена, а тази перспектива беше достатъчна, за да унищожи у него всеки великодушен порив. Имаше и други причини, които тогава действуваха неясно в подсъзнанието му. Неговата съвършена почтеност би трябвало да го доведе до риска на един неравен брак. Беше невъзможно да отмине това съображение, особено когато ставаше дума за Мазу, същество според него във висша степен отвратително… А може и самата девойка да се лъже в чувствата си, макар че по-изгодно му беше да не приеме това предположение…

И тетрадката отбеляза съвсем бегло тази драма, и то във форма, твърде изгодна за самолюбието на господин Лай.

През този ден от лазурното небе над града се сипеше блясък и покой. Леността бе проникнала във всичко като някаква наслада. Господин Лай изпитваше необходимост да се помири със себе си за някои неща, които не искаше да си признае; и затова излезе да разгледа още веднъж мизерната география на своята орисия. „Отвратителен град, в който никога нищо не се случва“ — разсъждаваше той, повтаряйки констатацият си като комичен лайтмотив. Въпреки всичко градът сияеше в необикновена красота, която му придаваше неповторимият час, когато над него се сипеше течното злато на слънцето и летяха паяжинки. Макар всичко да изглеждаше неподвижно, над предметите струеше едва осезаем повей, който беше по-скоро въображаем. Лай изведнъж се почувствува проникнат от благотворността на живота и само след миг се успокои. Видя на края на улицата Дария, която вървеше бързо. Идваше към него. Срещу къщата на доктор Барбони тя зави и влезе през портата на цветната градинка. От държането й Лай заключи, че не го е видяла. И все пак в момента, когато тя се обърна, за да затвори, той се почувствува задължен да й отправи едва забележим поздрав. Госпожица Мазу му отговори веднага. Поколеба се за миг, после затвори вратата и изчезна. На чардака в къщата на доктора нямаше никого. „Днес е ден на усърдни преговори“ — усмихна се господин Лай.

Мина край градската градина и излезе на главната улица.

Предния ден, Света неделя, градът беше пълен като кошер; селяните бяха залели пазара и дюкяните. Всички хора бяха обхванати от трескава дейност, от най-дребния търговец до просбописеца и доктора. Добра работа свършиха посредниците, кръчмарите и бедняците. Вълна на берекет бе минала и се бе оттеглила. Сега, след като си бяха пресметнали печалбите, търговците отиваха да почиват и да се веселят. По ъглите на огрените от слънце улици се виждаха само техните черни силуети. Понеделник беше денят на почивката и забавните новини.

Между тия почтени и сдържани банкери Лай Кантакузин имаше неколцина приятели, които според него представляваха в този край на света Запада. С тях се бе срещал в Карлсбад, в Монте Карло; при всякакви обстоятелства те биваха на негово разположение, когато имаше спешна нужда от пари в брой. Винаги се отнасяха с такова почитание към него, че в спокойни тихи следобеди като сегашния Лай ги гледаше и слушаше с удоволствие. Освен това приятни му бяха и усмивките на женската част от тяхното съсловие. В тази среда можеше да разказва най-фантастични ловджийски истории, защото най-много му се възхищаваха в ролята на ловец. И така той започна разходката си между катедралата и общината. Около него веднага се събра обикновената група, а от отворените прозорци на първите етажи го следяха с твърде голямо любопитство женски очи. Между неколцината придружители беше и Марку Голдман, бащата на Ева, много жизнерадостен човек с червена брада. Беше и Лупу Мендел, също така червендалест, но без брада, с лунички. Натан Финкел беше от мургавата част на племето. Очите му бяха ококорени и винаги насълзени. Държеше се спокойно и се задоволяваше само да слуша с усмивка, сложил лявата си ръка на болното си сърце. Тяхната професионална пълнота контрастираше с младежкия силует на принца. И за тези си другари Лай беше „принцът“.

Както всякога Лупу Мендел съобщи последните външни новини на града. Той беше седмичният вестник. След него Голдман каза какво е научил от дъщеря си, а именно, че майор Иримия Ортак и господин Василе Мазу били уредили вече окончателно въпроса за сватбата.

— Каква сватба? — попита господин Лай.

— Женитбата на майора с приятелката на Ева — усмихна се банкерът. — Зная, принце, че вие сте един от първите, които сте научили това, и не ви е доставило особено удоволствие.

— Очаквах друг избор — съгласи се Кантакузин.

— Защо? Майорът се оказа великодушен човек. Наистина госпожица Дария изглежда по-различно същество. Ева много й се възхищава.

— Единственото добро е, че се освобождава от баща си — промълви Кантакузин.

Евреите запазиха един миг неутрално мълчание.

— Забележителен човек е той — въздъхна сърдечно болният, като отправи тънка страдалческа усмивка към Кантакузин.

Марку Голдман носеше и други новини.

— Седмицата е богата на добри вести — засмя се той. — В нашия град стават и други сватби. Намери се отлична партия и за госпожица Ципра. Баща й е заповядал повече да не се усмихва и да стане вече смирена съпруга.

— Какво виждам — забеляза принцът, — в моята география принудителните женитби са на голяма почит. Съветвам ви, Голдман, да не постъпвате така с госпожица Ева. Към нея питая голяма симпатия.

— За вашата симпатия тя ви е много благодарна, принце, и се чувствува поласкана, но не може да не постъпи тъй, както повелява нашата вяра. Както ще ви кажа веднага, нашата вяра смята женитбата за едно обществено задължение и нищо повече. Ако освен дълга има и чувство, толкова по-добре.

Кантакузин стана сериозен:

— Бихте ли имали смелостта, приятелю, да кажете това на госпожица Ева?

— Ева го знае. Ако някой не го знае, казва му се, когато му дойде времето. Това се прилага и към най-последния, най-нещастния и най-малко надарения от нашата общност. Тъкмо исках да ви разкажа нашия последен анекдот, принце. Случаят е истински и тъкмо за това разговарях с моите приятели, когато вие пристигнахте. Става дума за Мойше Лузер.

— Не го познавам.

— Познавате го, принце. Оня, босия, окаяния дангалак, който обикаля улиците, шляп-шляп, и дрънка с хлопатар, за да извести, че пещта на нашата къпалия е опалена. Син е на Лейба. Старият е съвсем нормален човек, но много беден. Като разбрал с какво дете го е надарил господ, правил, струвал и го настанил на работа при равина в общността. Момчето не можа да се научи на четмо и писмо както трябва и си остана там слуга; върши и друга полезна работа, както се вижда и чува. Добре, но нашата вяра повелява да си вземе и той жена. И нашата общност му потърси едно бедно момиче сираче и му го даде за жена. Преди няколко дни се извърши обредът. Мойше Лузер гледаше глупаво момичето, но се подчини. След това баща му Лейба, който изпълняваше и ролята на кум, и имаше задължението да го посвети в тия неща, го дръпна настрана и му извести божията заповед, че всеки син на Израел трябва да обладае невестата си. Дангалакът не знаел какво значи това и гледал баща си като глупак, какъвто си е. „Сега ще изпълниш дълга си към нея — продължил Лейба.“ — „Какъв дълг? Аз не знам никакъв дълг! — измърморил Мойше. — Отивам да си взема хлопатара.“ — „Слушай, да идеш да вземеш жена си, Мойше.“ — „Не искам, не зная.“ — „Да отидеш да я вземеш, Мойше, и да легнеш с нея, както си му е редът.“ — „Не ми трябва, не искам, не зная, няма да ида…“ — изръмжал дангалакът и обърнал гръб към стария. „Ще идеш, Мойше, защото е мицва^[1].“ Като чул, че така повелява вярата, дългучът се изплашил, но въпреки това се противопоставил. „Какво?“ — „Мицва е, трябва.“ — „Как? — измърморил Мойше. — Щом трябва някой непременно да иде при нея, иди ти и ме остави на мира да си взема хлопатара.“

На улицата Кантакузин не си позволяваше да се смее високо; затова и сега се засмя така, както се полагаше на човек като него, което направи особено удоволствие на господин Марку Голдман. Развеселиха се и другите. Господин Лай забеляза, че се развеселяват и лицата горе по прозорците, доказателство, че тази случка беше предмет на разговор в целия град.

— Господин Голдман, вашият разказ е забавен — засмя се принцът — и до известна степен аз разбирам тази дисциплинираност. Готов съм да приема, че тя може да бъде валидна и за госпожица Ципра. Но една девойка, възпитана по европейски, каквато е Ева, е редно да се радва на друго отношение.

— Какво отношение? — усмихна се Марку Голдман. — Вие бъдете сигурен, че когато настъпи моментът. Ципра никак няма да се противопостави. Също така, принце, бъдете сигурен, че аз не желая дъщеря ми да бъде нещастна. Бих искал да зная къде е щастието на госпожица Мазу. Чух я да въздиша на рамото на дъщеря ми. Пита ли я някой дали женихът й й харесва, или не, и дали има право да изпитва и тя някакви чувства?

Кантакузин замълча и се замисли; искаше му се да пита, да разпитва, да узнае в какво се състои тайната на тези живи загадки, наречени госпожица Ева и госпожица Дария. Да не би този весел и охранен банкер да е научил нещо? Другарите му имаха неопределен поглед, гледаха с полупритворени очи и сякаш бяха нащрек. За да запълни това неудобно мълчание, господин Лай си сви една цигара. Докато я палеше, наостри внимателно едното си ухо към простора. Чуваха се далечни призиви. В глъбините на небето над залеза летеше върволица жерави. Каза няколко поетични думи за тези небесни пътници. Другарите му останаха равнодушни, гледайки наоколо си, където започваха да се събират и други групи на приказки. Откъм градската градина долетяха звуците на военната музика.

— Това е моята радост и радостта на господин генерала — каза Натан Финкел, сложил ръка на сърцето си. — Така си вземаме сбогом с нашия град.

— Наистина господин генералът заминава за Виена, за да се оперира… — потвърди Лупу Мендел. — Заминава и Натан Финкел, нали и той е болен. Ще заминат и други.

— Както виждам, имате добра осведомителна служба — каза Лай, предполагайки, че тези думи са злъчно предизвикателство, на което, смяташе той, не бива да премълчи.

— Такива са те… — въздъхна Финкел.

— Кои „те“?

Черноокият банкер посочи другарите си и целия квартал. И наистина по заник слънце започваше трескаво движение. В градската градина свиреше музиката. Беше може би последният концерт за годината. Беше израз на почит към стария генерал, който заминаваше за Виена. Улицата се изпълни най-вече с жени. Кантакузин чувствуваше, че го гледат хиляди очи. Кой им бе известил, че ще замине и той? В този град не се случваше нищо, но се знаеше всичко.

Отдели се от събеседниците си, оставяйки ги да си правят отчет на сделките от предния ден. Беше почти сигурен, че ще говорят и за това, което той не сметна за нужно да повери на дневника си. Ще говорят за всичко, защото те не пропущат нищо. От по-напред знаят и каква сума ще трябва да му дадат на разположение срещу сигурни полици. Ще знаят в кой ден заминава генералът и госпожа Арджинтар и ще пресметнат колко дни след това ще замине и той. След три дни е много рано. След седем е твърде късно. Следователно Лай ще тръгне пет дни след нея.

За да не потвърди всичките им предвиждания, засега господин Лай реши да замине десет дни по-късно. Но госпожа Арджинтар непременно ще настоява да не променя нищо от първоначалния си план. Безспорно в това споразумение влизаше и решението да не присъствува на сватбата на дъщерята на Мазу. Аглае Арджинтар развива оживена дейност, за да може всичко да се уреди колкото се може по-скоро и чеизът да бъде колкото се може по-елегантен; но смята за необходимо сватбата да стане след тяхното заминаване. Така че не може да се забави; ще трябва да замине пет дни след нея; евреите бяха прави.

Високият му силует прекоси два пъти алеите на тясната градина. Чувствуваше, че го следят с очи; на светлината на залеза той сам следеше сянката си, очертана на повехналата морава. Години наред я бе следил така, като всеки път си пожелаваше да не я види повече тук. Тази сянка и сега изглеждаше стройна и гъвкава; ала се питаше колко време още ще може да пази за себе си привилегията да бъде победител на есените.

Леката му печал се засилваше и от чувството на самотност. Градината беше пълна и оживена, но той вероятно бе дошъл да види някого, а не го виждаше. Не бяха дошли даже някои приятели на приятелите му. Трябваше да се скрие от многобройните изпитателни погледи. Ще отиде при госпожа Арджинтар; може би там ще намери малко женско общество.

Аглае не беше в къщи. Генералът беше сам и седнал в широкото си кресло на чардака, слушаше един виенски валс.

Отвори очи, усмихна се и протегна ръка на Кантакузин. Изглеждаше учуден, после се зарадва.

— Аглае държеше непременно да излезе — обясни той. — Аз мислех, че на събранието, където отиде, ще присъствувате и вие.

— Какво събрание?

— Събранието, на което се довършва делото, започнато от вас.

— В това, което казвате, уважаеми господин генерал, чувствувам известна ирония. Това ме радва, защото доказва, че сте добре разположен.

— По-малко ирония и повече огорчение, скъпи приятелю, защото, каквото и да кажете, вие не готвите нищо добро на момичето, което покровителствувате. Видях го тук, призна пред Аглае решението си. Смята, че другояче не може, че трябва непременно да се раздели със семейството си — странно нещо! Всичко това казваше с твърде голямо въодушевление, така че не е възможно да се лъжа. Смятам, че страда.

— Не разбирам добре — промълви господин Лай. — Струва ми се, че госпожица Мазу сама прави своя избор.

— Безспорно; никой не я насилва, но ще се съгласите, че девойка като нея не може да мечтае за майор Ортак. Аглае се произнесе против подобно бракосъчетание. Тогава забелязах в очите на госпожица Мазу сълзи. Но това вместо да разклати, засили решението й. Вероятно става дума за несподелено чувство. Вие не разбрахте ли кого обича?

— Признавам, че не.

— Мисля, че Аглае знае от самата нея. Забелязах у Аглае повишена нежност и грижа за бъдещето на момичето. Но тъй като жените понякога са въплъщение на самото противоречие, в резултат на всичко почнаха усилени приготовления за сватбата.

— Странно и същевременно интересно — призна Лай Кантакузин и сърцето му леко се сви.

Когато слънцето вече залязваше, военната музика отново засвири за болезнената красота на този незабравим есенен ден. Ординарецът донесе кафето. Обвити в цигарения дим, двамата мъже потънаха всеки в своите мисли.

Като стигна у доктор Барбони, вече се смрачаваше. Беше топличко и над източните хълмове се показваше пълната луна. Женското събрание се намираше на чардака, но беше съвсем необикновено мълчаливо събрание. От трите сенки, които различи отдалеч с острото си ловджийско око, Кантакузин можа да види само двете, когато отвори вратичката. Госпожа Фроса и Аглае го посрещнаха с добро настроение.

— Може би търсите доктора? — запита със смях госпожа Арджинтар.

— Признавам, че не — отвърна Кантакузин.

Целуна й ръка и я задържа един миг, както имаше навик.

— Досега седях с генерала — добави той. — Поговорихме малко, стояхме и слушахме.

— Тогава сте прекарали добре.

— Да, всеки внимателно слушаше своята вътрешна музика.

— И сега дойдохте да научите какво казват две жени?

— Мога ли да науча?

— Това, разбира се, е голяма тайна. Очакваме младоженеца, за да проведем с него един разговор по отношение на някои интересни въпроси. Веднага щом се представи, възможно е да го свържем с нашата симпатична приятелка, която му става годеница.

— Госпожица Дария тук ли е?

— Естествено. Беше с нас. Чу стъпки и за съжаление се припозна.

Лай беше уверен, че неговият силует не може да бъде сбъркан със силуета на майор Ортак. Госпожа Фроса сметна за нужно да се разсмее и съобщи, че отива да донесе кафе. Излезе за миг, толкова, колкото му трябваше на Лай да стисне отново ръката на госпожа Арджинтар и да я поднесе мълчаливо до устните си. Канеше се да направи и необходимата за случая малка декларация, но отвореният прозорец със спуснати щори беше наблизо. Помисли си, че зад щорите може да има някой.

Когато госпожа Фроса се върна, носейки свещ в затворен глобус, на улицата отекнаха нервни стъпки и смесени гласове.

— Вероятно иде майорът — рече тя, — но не е с доктора.

До портичката се разнесоха весели възгласи:

— Не е с доктора, не е с доктора.

— Ортак е със своя приятел Катарама — прошепна с известно безпокойство Кантакузин. — Мисля, че не се лъжа, мили госпожи, като заявявам, че идват направо от най-знаменитата кръчма на моята география. Там са научили, че госпожица Ципра се омъжва.

— Кои са там? — измърмори Катарама. — Ако госпожица Мазу е тук, аз смятам, че ще трябва да отложим посещението си за утре. Ти не си нито с парадно облекло, нито с бели ръкавици.

— Кротувай, капитане — рече му Ортак. — Виждам, че моята годеница не е тук. Аз бях извикан в неин интерес от тези уважаеми госпожи. Влез, стой настрана и мълчи.

Капитан Катарама се наведе до ухото на Ортак и прошепна:

— Ох, мале мила! Принцът е тук. Пак ще ни изнесе някоя лекция.

Иримия Ортак беше все още сигурен в себе си. Изкачи се на чардака и целуна ръка на дамите. С принца се ръкува. Внимателно проследи влизането на Катарама. Последният се разположи на един стол, стоя няколко мига спокоен, после изведнъж се разсмя. Кантакузин се слиса. Хвана го за ръката.

— Вие ли сте, принце? — със задоволство каза Агапие Катарама. — Да не мислите, че не чух какво казахте за госпожица Ципра? Затова се смея. Непременно искам да ви кажа нещо по тоя повод. Веднага щом научих, че си има годеник, очаквах да я видя да падне с въздишка на гърдите на майора или на моите гърди, но най-вече на гърдите на майора. Но тя има други методи.

— Капитане — прошепна Кантакузин, — би било по-добре да ми дадете тези сведения на друго място и малко по-късно, когато благоволите да дойдете при мен.

— Ще дойдем и у вас, но сега имаме работа тук. Тя обаче има други методи. Показа се весела и ни приготви едни пиперлии флейки, най-пиперлиите на света. От устата ни започна да излиза огън, така че ни трябваше и най-доброто вино, и то в голямо количество.

Ортак се държеше сериозно. Правеше знаци на приятеля си да миряса. След последните думи на Агапие той изпухтя от учудване.

— Никога не допущах, капитане, че ще те видя в такова състояние — каза той и разпери ръце.

Аглае Арджинтар стисна силно ръка на госпожа Фроса и се оттегли тактично с нея, смръщила леко вежди. Госпожа Барбони се върна веднага с кафето и седна на стола, решена да открие събранието.

— Но би било редно — рече тя — да присъствува и докторът.

Ортак наостри внимание.

— Защо?

— Редно е да бъде и докторът — продължи домакинята. — Така че, господин майор, принудена съм да ви поканя по-късно, съвсем след вечеря или по-добре утре.

— Разбирам — усмихна се Ортак. — Уверявам ви, госпожа Фроса, че съм в съвсем добро състояние и че с мен можете да разговаряте. Желая да ви кажа още, че уредих всичко с когото трябваше. Направих документа, подписах, дадох полица. Не, няма нужда да ми правите знаци. Така е, както казвам. Но ако непременно трябва да дойде докторът, добре. Моя грешка е, че взех със себе си капитана или пък и двамата сме в унизително състояние, както би казал принцът. Може би имате право; моля за извинение и се оттеглям. Моля ви преди всичко да ми вярвате, че съм почтен човек.

Господин Лай се мъчеше да си представи какво става отвъд щорите на прозореца и въпреки сериозността на момента не можеше да сдържи лекото си веселие, предизвикано от подвига на приятелите му ловджии.