Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (6) (или молдовското градче през 1880 г.)

VI

Василика Мазу беше работен човек; винаги ставаше много рано. Както много пъти бе признавал, не искаше никога нищо да губи. Така всеки изминал ден непринудено носи своята печалба. Слугата ще спи по-малко, птиците излизат по-рано да ровят земята. Касапите на пазара не са сварили още да продават по-хубавото месо. Наистина опитват се да го скрият, но той знае къде да го намери. Ако нещо стане из града, пръв ще научи. Ако може да се направи някоя сделка, няма да я изпусне. Има възможност и да се порадва на лошите новини, които засягат другите; изгоряла сграда, откраднали говедо, умряло прасе. Заинтересованите имат нужда от пари с лихва; негова милост е насреща.

— Нямам, откъде ще имам! — въздиша той хитро, сумти и се потупва по хълбоците. — На днешно време парата става все по-скъпа и все по-рядко се намира.

Но с подходяща лихва всякога може да се намери.

Ако стане по-рано, свършва и по-рано споровете с жена си.

Госпожа Амалия е жена, която знае как да се справи с него. Силата и правата й в това отношение отиват твърде далече. Твърде далече отиват, защото, освен че е работлив, Мазу е и много хитър и най-вече предпазлив. Случи се така, че втората му съпруга е от голям род. Кокона Амалия има брат, който стигна до ранга заместник-префект. Когато ходи по инспекция из околията, той пътува с файтон с пружини и два бързи коня. На капрата до файтонджията стои един кавалерист с карабина. Заместник-префектът Янку Вороняну е човек със силен и весел глас; където пристигне, винаги започва веселба; неговите широки движения призовават приятели от всички страни. От тези твърде широки и твърде силни движения и от пламтящите му очи Василе Мазу не е много възхитен: той се пази от тях и гледа да е по-надалеч. Но госпожа Амелия умее да се позове на тях в подходящия момент.

— Да не забравиш захар, Василе — напомни му тя през тая неделна заран.

— Каква захар? — обърна се с твърде учудени очи господин Василика. — Не разбирам как толкова бързо се свършва тая захар…

— Свършва се, защото така й е съдено, да се свършва — равнодушно вдига рамене Амалия.

— Дяволска работа! — сумти Мазу. — Чакай да видим, да направим сметка. Захар донесох в четвъртък.

— Няма нужда да правиш никакви сметки — възразява му госпожа Мазу. — Смятам, че е достатъчно да ти съобщя, че се е свършила. Предполагам, че не я носиш в къщи, за да я държа зад иконите.

Едно от момиченцата влиза и прошепва нещо на ухото на майка си.

— Да, милото ми — отговаря й госпожа Амалия. — Момичетата имат нужда от тетрадки по краснопис.

— Не им ли донесох тетрадки по краснопис? — вайка се Мазу. — Аз помня, че донесох.

— Моля те, Василе, бъди разсъдлив. Не зная кой ти е подарил онзи боклук от попивателна хартия. Учителката ги изхвърли, и то с право. Бъди добър да донесеш свестни тетрадки. В моето семейство аз съм свикнала да се представям добре. Не искам момичетата ми да бъдат за смях на хората. Който е живял в тази къща и е могъл да търпи каквото и да е, мен не ме засяга. Аз имам други норми на поведение. Че децата на друга жена са могли да ходят боси и че други части на тялото им са се виждали, мен не ме засяга. Но моите момичета са мои и те моля да благоволиш да им купиш тетрадки по краснопис.

— Добре, ще им донеса — отегчено измърмори Мазу.

— Тия приказки не ме задоволяват. Не е достатъчно да им донесеш неща, от които търговците гледат да се отърват. Да им купиш истински тетрадки по краснопис.

— Добре де! Ще бъдат истински тетрадки.

— Ще видим. Освен захарта не забравяй, че се свърши и солта. Трябва ни и брашно.

— От кое брашно? Пшенично или царевично?

— Представи си, че и от едното, и от другото. Освен това гледай хлябът да бъде пресен. Вчера хлебарят пъхнал в кошницата на баба Замфира и един стар хляб.

— Хубав е и старият хляб, Амалия. Така сме се разбрали.

— Не ме интересува какво си се разбрал. Аз съм свикнала да ям пресен хляб. Здрави деца не се гледат с корав хляб. Това да го знаеш предварително от мен. Моите момичета няма да бягат от къщи, а ще се омъжат в моя дом.

— Да оставим това, Амалия. На мен така ми е изгодно.

— И на мен ми е изгодно, ала за един родител не е почтено, а за една госпожица не е красиво. По цял ден ми стоеше с книга в ръка като принцеса и не правеше нищо. Знаеше само да си отваря човката и да ми отвръща. От три години, откакто има връзки с доброто общество, си е навирила носа. Може би има претенции, че знае французки и че свири на пиано? И аз съм учила тия неща в пансиона, ама не смятам, че съм от голямото добрутро. Ако ми помогне бог, моите момичета ще получат пълното си възпитание там. Аз бях принудена да напусна, за да можем да помогнем на брат ми Янку да завърши гимназия. Сега и той ще помогне на момиченцата ми.

— Много добре ще направи — съгласи се Мазу.

— Зная, че ще направи добре, но това теб не те освобождава от дълга, който имаш. За да не плъзнат пак приказки из града, както бяха плъзнали преди, а и сега пълзят.

— Какви приказки? Какво ме е еня мене за приказките?

— Теб може да не те еня, ама мен ме е еня. Две седмици не посмях главата си да покажа пред хората, да ида на гости не посмях. Навсякъде въпроси: „Какво става с момчето на Мазу? Чува се, че умряло или че избягало от къщи.“ Напразно го наказа; не можа да му вкараш ума в главата. И мислиш ли сега, че устите на жените мълчат? Иди, моля ти се, и послушай по портите и по прозорците на нашата улица, че и по другите улици. Само това ще чуеш: че дъщерята на Мазу, голямата, разбира се, се подслонила при приятелите си в града. Избягала от къщи.

— Ама не е вярно това, драга моя. Дъщеря ми ми каза, че отива там. Ние се разбрахме; аз се съгласих; ще си прави там чеиза; отървахме се от една грижа; умивам си ръцете; не искам повече да знам нищо; радвам се, че оставам с една грижа по-малко. Хората ще направят по-добре да си гледат своите дертове, не чуждите.

— Хорската уста само шепа пръст я запушва — поучително заяви госпожа Мазу. — Аз ти казах, че и на мен ми е изгодно така, както си я нагласил. И целият град да се възмущава, аз съм доволна, че се отървах от една душманка. Ама не мога да премълча, че вината не е моя, нито пък на другиго. Това са лихвите на един капитал от грешки, както казваш ти. Не ми разправяй, че не си можел да постъпиш другояче. Сега е по-трудно, отколкото в началото. Сега се сблъскваш с нейния инат като в желязо. Колко ме яде мене тази госпожица и колко отрова натрупа в сърцето ми, само аз си знам; доброто, което тя ми стори, го желая само на душманите си и на нейните приятели. Тя мисли, че аз не разбрах от приказките и от държанието й какво е преследвала. Ха-ха! Малко остана да имаш зет от царско коляно. Само това ми липсваше, за да ми бъде радостта пълна. И вчера рано-рано видях негова милост да се разхожда насам и да се оглежда в прозорците ни. Известява в града, че отива на лов да стреля зайци, а пък има среща с другиго. Не е необходимо да ме прекъсваш. Едното е свързано с другото: защото работите се наредиха така, както трябва, а не както пише в романите, които нейна милост чете. Не бързай, Василе, не се защищавай и не махай с ръце. Нали затуй си станал рано и дигна и мен, за да си поговорим. Отбележи си наум, че ни трябва и метла. Какво още ни трябва? Трябва и малко ром.

— Защо пък ром? Аз не пия ром. За метлата разбирам. Ама не разбирам защо трябва ром.

След като успя по тоя начин да каже и той няколко думи, Мазу опипа връзката си и нахлупи на глава коравата си шапка. Беше смръщил лице, отвратен. Кафето му бе изстинало. Изпи го с неудоволствие; нямаше захар. Кокона Амалия го наблюдаваше нарочно, за да види каква физиономия ще направи, и развеселена, разклати дългите си обици.

— Не забравяй, че Ортак и Катарама обичат кафето с ром, а те са неразделни — обясни тя на Мазу. — Редно е да посрещнем Ортак като наш благодетел. Следователно да не забравиш да донесеш и четвърт килограм кафе. Мисля, че ще е добре, Василе, да ти напиша всичко на един лист.

— Знаеш, че никога нищо не забравям… — каза той, като гледаше предметите около жена си.

Гледката, която представляваше кокона Амалия, беше особено приятна, но той никога не я гледаше направо.

Завъртя се на пети и тръгна, като хвърли изпитателен поглед чак до дъното на двора, към бучиниша, посърнал от първата есенна слана. Оттам без съмнение излизаше един нов негов враг. Той не му искаше пари и покупки. Това бе един язовец, който му отвлече сума птици.

— Мисля си, че май ще трябва да поправим курника… — въздъхна той угрижен.

Тъкмо излизаше от чардака и вече щеше да поеме към портата и да се отърве, когато гласът на кокона Амалия го спря отново. Разбира се, за ново искане. Беше направено в последния момент, за да избегне разправиите. Беше направено с дипломатическа нежност, но с непоколебима решителност.

— Василе — каза кокона Амалия, като пристъпваме с плъстените си пантофи по неговата дълга сянка, — смятам, че не е необходимо да ти напомням, че на сватбата сестрите на булката е редно да бъдат с нови рокли.

Тя очакваше той да се върне, за да се защити, да ръкомаха и да пъшка. Познаваше ококорения му поглед и мънкането му: „Боже господи!“ Очакваше и се държеше твърдо, с наострен език и сили, дарени на всяка майка от всевишния. Но в тоя миг стана най-неочакваното нещо на света.

Мазу се полуизвърна и потвърди законното искане на съпругата си:

— Аз предварително съм мислил за това. Бъди спокойна.

Кокона Амалия остана със зяпнала уста, готова да подхвърли някакво възражение. Мазу бе тръгнал вече по улицата и се промъкваше край плетищата, за да настигне еднооката баба. С недоумение и недоверие госпожа Мазу се върна в стаята, като клатеше обиците си. Но Василе нямаше вид на внезапно побъркал се човек, а тя чу със собствените си уши. Навяваше съмнение, че Мазу си беше с всичкия ум; но през този ден той има случай да предизвика още едно изумление. За миг лицето му просветна като озарено от слаба усмивка, после отново се съсредоточи в единствената му грижа. Моторът на неговия живот беше един вечно буден червей, който се клатушкаше в мрака на душата му, ту ровейки, ту вдигайки нагоре слепите си очи, мънички като две сребърни парички. Нищо от това, което представляваше светът и господ, не интересуваше вече Василе Мазу; порокът на безпределното скъперничество така се бе изострил в него, че го правеше непобедим и непримирим. Откъдето минеше, всички човешки очи потъмняваха, всички носове се извръщаха настрана, сякаш оставяше подире си ивица дим с известна миризма.

Така се известяваше по дюкяните и сергиите за неговото минаване. Търговците го усещаха отдалеч и си правеха знаци. Всеки трябваше да даде своята дан в големия кошник на бабата. Това бяха тайни споразумения, известни на всички. Бабата проверяваше стоката, завираше нос, взираше се и правеше забележките си. Господин Василика плащаше, колкото на него му се струваше, че се полага да плати. Търговците вземаха парите, без да ги поглеждат. След като минеше този утринен клиент, настъпваше успокоение и слънцето разпращаше всичката си светлина.

При касапите имаше две много умни палета. Едното беше с криви крака, другото с лисича муцунка. И двете устройваха най-враждебно посрещане на помощник-кмета. Лаеха го ожесточено, но от твърде удобно разстояние, така че Мазу никога не можеше да ги стигне, когато замахваше назад с крак. Те бяха представители на своето съсловие. Откъде знаеха тези жалки кучета, питаха се търговците, че между черния човек с примка и гега и господин Василика има пряка връзка? В определени срокове, след като привършеше хайките си за умъртвяване на кучетата, кучкарят също пущаше своята дан в ръката със свити пръсти на помощник-кмета. И този път Мазу изгледа накриво кучетата и се усмихна в себе си, решил да призове и върху тях съдбата.

След като свърши покупките си, той си направи подробна сметка и въздъхна доволно. Отправи се към общината. Вървеше по търговските улици и отговаряше на поздравите. Внимателно следеше селяните, дейността на общинските инкасатори и на стражарите. Без да дава вид, си отбелязваше най-важното във всички сделки и споразумения, като дебнеше и очакваше най-различни възможности за своя лична облага.

Нито един от общинските съветници и от чиновниците не си нарушаваше спокойствието в такъв ден. Само той се смяташе длъжен да бди. Беше ден, когато се даваха най-различни разрешения и сума търговци го очакваха, като го гледаха косо, с присвити очи.

Разсилният се поклони ниско пред него. Василика Мазу беше закрилник на разсилните, на пожарникарите и другите дребни служители. Всички имаха квитанции за одобрение и шконтиране. За чудене беше с каква кротост и отзивчивост той подписваше и одобряваше такива книжа.

— Господин кмете, генералът е изпратил един войник с писмо — извести му разсилният.

— Писмо, за мен?

— За вас.

— А! Да! Зная… — изсумтя той важно.

Не знаеше нищо, но беше добре да извлече полза от всяко нещо. Влезе в канцеларията и изгледа накриво писмото. Какво можеше да има в този затворен плик? Нищо добро! От всяко запечатано писмо те дебне душманин. Без да го докосва, изгледа го още веднъж отстрани. Женски почерк. Значи, госпожа Арджинтар му иска нещо. Помощ за някоя благотворителна цел или за бал. Значи, може да почака; няма защо да бърза за такива работи.

— Какво? Каза ли нещо?

— Тъй вярно, господин кмете, войникът чака отговор.

— Какво? А, да, зная… да отговоря. Нека дойдат търговците, да видим какво искат, и веднага ще му дам отговор.

— Отдавна чака, господин кмете. Търсил ви е и в къщи.

— Добре, добре, веднага ще му дам отговор. Нека дойдат двамата търговци.

Докато търговците му обясняваха какво искат, шепнейки на дясното му ухо, той хвърли с лявото си око поглед към края на бюрото. Полекичка протегна ръка и дългите му пръсти сграбиха плика. Разтвори го изведнъж, извади листа и само с един поглед се запозна със съдържанието на няколкото реда — все едно, че беше глътнал хининово хапче. Нямаше нищо, не беше никакво искане, само една обикновена покана.

— Генералшата, госпожа Арджинтар, желае да ме види — каза той на търговците.

Евреите го загледаха изплашени. Той се обърна към разсилния:

— Кажи на войника, че идвам веднага.

— А ние какво ще правим, господин Василика? — разтревожиха се търговците.

— Нищо няма да правите, всичко е наред… — заяви той за тяхно изумление. Тая заран господин Мазу продължаваше да поддържа особеното си настроение, което съпровождаше дори с усмивки. Търговците обаче стояха в недоумение и изплашени.

— Разбирам аз за какво може да става дума — рече им той.

Търговците се спогледаха много учудени. Без да им обръща внимание, Мазу сложи на малката си глава коравата шапка, като я нахлупи чак до ушите, и тръгна за натам, където според него го чакаше една дипломатическа среща.

Денят беше мрачен, забулен в облаци. Камбаните от църквите известяваха края на службата. Мазу не ги чу. Госпожа Аглае Арджинтар и госпожа Барбони го видяха отдалеч по пустата улица; фигурата му сякаш ставаше по-дълга поради възбудените му движения. Той си правеше своите безкрайни сметки, но не изглеждаше никак разтревожен.

— Не знае за какво става дума… — усмихна се госпожа Арджинтар.

Със същата тънка иронична усмивка тя го посрещна на чардака и го попита дали благоволява да си направи труда да влезе в нейната гостна. В същата гостна била и госпожа Фроса Барбони.

— Целувам ви ръка, госпожо — поклони се с бледа усмивка Василе Мазу. — И госпожата на доктора ли е тук? Това много ме радва. Какво прави господин генералът? Чух, че бил малко болен.

— По-добре е — отговори госпожа Арджинтар.

— Вашият отговор много ме радва. Право да ви кажа, бях разтревожен.

— Възможно ли е, господин Мазу? По каква причина?

— Не бих могъл да ви кажа защо, но бях разтревожен. Една добра вест за мен е като дар божи.

— Господин Мазу — забеляза госпожа Арджинтар, — виждам, че за вас днес е особено приятно да разговаряте; аз съм огорчена, че не мога да ви бъда подходяща събеседница. Въпросът, по който ви повиках, не е съвсем приятен.

— Това не е възможно — развесели се Мазу. — Като гледам госпожа Фроса, виждам, че това не е възможно.

— Мен?! — учуди се госпожа Барбони. — При сегашните обстоятелства, господин Василе, аз мога само да ви посъветвам да не вярвате на моите предсказания.

— Какви предсказания?

— Едни предсказания, които някога направих и на които вие се зарадвахте.

— Право да ви кажа, мили госпожи, не ви разбирам добре: види се, че неделен ден съм малко разсеян. Не ме ли повикахте за някое благотворително дело?

— За това, разбира се — отговори госпожа Арджинтар.

Усмивката на Мазу угасна за миг.

— Повиках ви, както казвате, за едно благотворително дело. Най-напред ви молим да ни извините, че се месим, но като узнахме, че вече сте решили женитбата на Дария и научавайки, че тя се е съгласила, макар и с твърде голямо съжаление да се раздели с бащиното си огнище, намислихме да се съберем да си поговорим по един въпрос.

Мазу изгледа спокойно двете жени.

— Това момиче ми създаде доста ядове — заяви той. — Доволен съм, че мога да му уредя щастието. Благодаря ви, че я закриляхте досега. Радвам се, задето я приехте и я подготвяте за сватбата, макар жена ми да е до известна степен оскърбена, а и аз съм доста неприятно изненадан.

— Решението да се раздели веднага с вас беше взето от госпожица Дария — обясни жената на доктора. — Не се съмнявам, че го е направила с голямо съжаление, както казва госпожа Арджинтар, но и вие познавате характера й.

— Познавам го — въздъхна Мазу.

— Така че — продължи въодушевено госпожа Арджинтар, — като приемем фактите такива, каквито са, необходимо е да изясним въпроса за зестрата и чеиза.

— Това желание на моята любима дъщеря ли е?

— Разбира се, господин Мазу, и ви уверяваме, че е много твърдо желание. Ние сме с нея. Зад нея стои дядо й от Адънката и неговите започнати дела.

— Разбирам, разбирам… — съгласи се Мазу, като примигна. — Добре, мили госпожи, но нямаше нужда да настоявате толкова. Ако аз съм бил против, разбирам. Но аз не се противопоставям за нищо. Зестрата си е право на момичето, останала от покойната й майка. Двете къщи ще бъдат отбелязани, както си е редно, в съответния документ.

— Става дума и за чеиза — настоя госпожа Арджинтар. — Бих казала, че това е главният въпрос на нашия разговор.

— А, става дума за чеиза. Щом става дума за чеиза, тогава бързам да кажа, че съм готов да направя всякаква жертва за моето дете. Нещо повече дори. Моля ви, благоволете вие да определите сумата. В рамките на тази сума ще предоставя на дъщеря си да си поръча и изработи всичко, каквото смята за необходимо.

Мазу изгледа смирено, но крадешком двете дами. Видя, че са изумени и вътрешно се зарадва. Целуна им ръка с дълбок поклон и почтителни думи. Оттегли се гърбом към вратата. Отдавна бе потънал в пустата улица, а госпожа Барбони все още гледаше като вцепенена госпожа Арджинтар, която хапеше устни и мръщеше вежди.

— Наистина чудо — усмихна се в недоумение последната, — но подобно нещо изглежда само привидно; то си има своето обяснение.

Същата мисъл госпожа Фроса предаде в народния стил на доктора:

— В тая работа ще да има пръст дяволът!