Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (4) (или молдовското градче през 1880 г.)

IV

В това, което Кантакузин наричаше своя „география“, имаше и една национална, християнска болница, но тя не беше нито държавна, нито общинска. Някакъв аристократ в миналото, Тудосе Истрати, след като похарчил много пари по чужбина и извършил много и странни неща, накрая вписал в завещанието си и това заведение. Бе имал благоразумието да уреди сам сградата от параклиса и болничните стаи до последния килер. Хората гледаха на постъпката му не с признателност, а с недоумение. Някои, които познаваха подробно живота му, казваха, че бил франкмасонин: и това беше достатъчно да обясни желанието му да построи болница, както положението на закоравял грешник или убиец обяснява изграждането на чешма. На умиране Тудосе Истрати бе оставил добре изработен устав за настоятелството на своето заведение. Нито един от представителите на общината или на държавата не можеше да му бъде благодарен за неизменната грижа и строга бдителност, които този странен човек упражняваше над тях и от отвъдния праг на мрака по силата на едно надживяло го право, което се нарича интелигентност. Но един обикновен служител, домакинът Гаврил Мазу, бе успял да отстрани всички видове пречки и предвиждания по завещанието. Прибавяйки всеки ден по малко вода от кладенеца в двора в млякото на болните, той бе открил една тайна на алхимията, която му позволи да прави и други превръщания. Болните не се почувствуваха по-зле, но той се почувствува по-добре; докато най-после, стигнал края на епилептичните си припадъци, той напусна долината на живите и остави на любимия си син Василика плода на своя труд под формата на една закръглена сума, вложена с добра лихва от 12%.

През епохата, която Лай Кантакузин описваше в своите папки, господин Василика Мазу, второстепенно лице в града, беше помощник-кмет и живееше на улица Щефан чел Маре. Неговата къща, както на много други служители, беше изградена от дърво и кирпич от зидари селяни и цигани. Изцяло обкована с дъски откъм северната страна и опасана от трите страни с чардак, с покрив от шинди в четири цвята, бяло варосана, с чисти прозорчета, които гледаха към градинка с карамфили и кринове, тя беше спокойна и скромна къщица, която пролетно време, потънала сред цъфналите зарзали, добиваше даже кокетен вид. От чардака и преддверието се влизаше в едно коридорче, което разделяше сградата на по две стаи, симетрично разположени от двете й страни. Във вътрешните стаи живееха стопаните заедно с децата. В предните не живееше никой; там влизаха само гости в празнични дни. Мебелировката на гостната се състоеше от канапета, пердета и губери, от няколко хромолитографии, представляващи ловци на лъвове и мечки, стълбата на живота и един портрет от сватбата на господин Мазу, от втората му сватба, когато облече фрак. Няколко пешкира от боранджик^[1] и няколко балерини от цветна хартия, изработени от най-малките дъщери на семейството, завършваха украсата на белите стени. Върху скрина бе сложена газена лампа, а до нея — тесте мазни, изцапани карти за игра. На малка масичка в средата на стаята — албум с фотографии и един пепелник. Малки дантелени украшения и фльонги от кордели бяха поставени тук-там за радост на очите. Нямаше нито шкаф за книги, нито стенен часовник, за да не се усложнява животът и за да се предостави на времето свободно да си тече.

От задния чардак по дъсчено мостче се отиваше в кухнята — отделно малко ниско помещение, в което, за да влезеш, трябваше да се наведеш. Там непрестанно охкаше и проклинаше една баба с едно око; тя се мъчеше с гърнетата и тенджерите около оджака, който заемаше половината от помещението и на чието огнище димеше огън от три кръстосани дървета. Там беше и пералнята, и леговището на котките и кучетата, и чебърът с вода, от който бабата постоянно гребеше с едно пръстено канче. Боклуците, пръстените паници и помията бяха в близко съседство с две квачки, които дремеха върху яйцата си в едни стари панери. Лицето на къщата и градината бяха само за показ пред минувачите. А дворът отзад тънеше в гъстак диви моркови и лапад, край които блестеше величавотрънливата украса на татула.

Тук беше добър заслон за малките пиленца по време на летния зной. Сайвантът за дърва беше отворен отстрани за ветровете и отгоре за дъждовете. Между него и татула се издигаше нещо като кутия от нерендосани дъски — най-отдалеченото, най-презряното и най-грозното помещение на къщата. То беше признак на цивилизацията в нейния първи етап, но твърде ярък и осезаем поради положението и зловонията си.

В такъв дом живееше Василика Мазу. Не можеше да се каже, че беше съвсем доволен, защото никой на този свят не може да се радва на подобна привилегия. Но се задоволяваше с положението си и умееше да кара каруцата си сред навалицата. Беше ловък човек, с много живи очи, които много рядко вдигаше към хората. Висок, източен, с малка лиса глава и с безкрайно дълга шия, която се въртеше в твърде широка яка. На тази хилава шия адамовата ябълка правеше такива конвулсивни движения, сякаш беше същество със свой собствен живот. Пробивайки си път подмолно и със заобикалки, Мазу сякаш диреше някакъв подслон, където да се свие и залости. По същия прикрит начин отпущаше и гласа си, като че ли искаше да го улови и да го спести. Беше известен като човек със силно развито чувство за ред в дребните неща и със спестяванията си, които винаги държеше под ключ. Бе съумял достойно да оползотвори наследството на баща си, домакина на болницата.

По примера на стария и той бе открил алхимията.

В града имаше пожарникарска група, която се състоеше от седем души с червени носове и един капитан с посинял нос. Веднага щом се чуеха викове за пожар, те изтичваха на местопроизшествието с една сака и две куки и сред блъсканицата и вайканиците на хората гледаха как протича събитието. След като огънят утихнеше, те отиваха и си лягаха отново в пристройките на кметството. Освен пожарникарите в града имаше и една стражарска част от петнайсет души. Едни от тях се шляеха денем по улиците; други нощем си подсвиркваха по кръстовищата, преди да се решат окончателно къде да отидат да спят. Към тези две групи се числяха и неколцината фенерджии и разсилни от държавните учреждения. Това съсловие на най-дребните служители, които по местен обичай предварително си изхарчваха заплатата още през първите дни на месеца, се представяше тихо и мирно, по категории, при господин Артимон Яковлев, дебел, рус търговец, много отзивчив и много свестен човек. Господин Артимон им услужваше с пари, давани с лихва от десет бани на един лей седмично, а господин Василика имаше грижата, пак тъй мирно и тихо, касиерите да не забравят квитанциите на служителите, които се намираха в ръцете на търговеца. В тази сделка от 520% годишно господин Мазу имаше пълно и неоспорвано, но тайно право на тантиема. Сметките му с Яковлев бяха неговите най-щастливи моменти. Непосредствено след това лицето му имаше такова необикновено изражение, сякаш искаше да запее. Ала не запяваше, защото нямаше глас; и никого не прегръщаше, защото беше порядъчна личност. А и от години насам водеше няколко объркани дела, които се надяваше да спечели с времето, с помощта на плачевни приказки и почтително нагаждане. Искаше да присвои една къща, зестра на първата му жена — покойница, и затова се бе заял и се съдеше с тъста си, стария Матей Думбрава.

Всички тези топографски бележки и социологически подробности Кантакузин имаше записани на листове, които държеше затворени в чекмеджетата на бюрото си. В безсънни нощи ги преглеждаше. Сега, минавайки по улица Щефан чел Маре, покрай къщичката на господин Мазу, той ги провери отново. Раздели се с госпожа Арджинтар доста добре, след като й направи ново любовно обяснение и й целуна ръка; после дълго обикаля тихите улици на квартала с овощни градини, чиито листа капеха, и не можа да се сдържи да не мине по опасното място, където можеше да срещне господин Василика.

Кантакузин изпитваше физическо отвращение към това паякообразно същество. Не искаше да признае пред себе си, че минава оттам не заради къщата, а заради един от нейните обитатели. След като отмина, разбра, че този обитател в момента се намира сигурно в друга част на града; може би в градската градина, може би у госпожица Ева Голдман, а може би и у госпожа Аглае Арджинтар, макар това да би го изненадало неприятно. В края на краищата може да е и у госпожа Фроса, жената на доктор Барбони.

Като поразмисли добре, разбра, че няма никакъв сериозен повод да срещне тая, която търси; дори няма какво да й каже, ако я срещне; въпреки това я търсеше от любопитство, от необходимостта, която изпитваше, да извести една опасност. В действителност може би няма никаква опасност, усмихваше се на себе си Кантакузин с известна доза тъга; може би преувеличава, както смята и госпожа Арджинтар; дъщерята на Мазу ще се приспособи към живота и ще се подчини на местния закон. Тук, в тоя град, е изключено някога да се случи някаква драма. Тук никога нищо не се случва; съдбата покрива всичко с пепелявосивите си вихри. Един-единствен път се бе случило нещо сензационно. Когато бе удушена старата госпожа Михаилиди. Тогава трябваше да настъпи период на вълнения, на разследване, на търсене на убийците. Ала не се случи нищо подобно. Не се намери никой, който да уведоми вестниците. Полицията прекара три дни в ужас. Нощем всички минувачи биваха арестувани. Никой не знаеше как и къде може да се намери един убиец. От двайсет години освен побоища в кръчмите в града не бе ставало нищо друго. На полицая Деспот му хрумна добрата идея да се обърне към една врачка. Циганката му каза, че истината може да се види само в присъствието на една сребърна пара и тази истина се отнася само до вражди, любовни връзки и изобщо разни женски истории. След една седмица настъпи предишното спокойствие, като че ли никога нищо не бе се случило. В действителност не бе се и случило. Беше само един сън.

В градската градина под няколкото дървета с изпочупени клони нямаше ни едно човешко същество. Само някакво чуждо куче с лисича муцуна посрещна Кантакузин. Беглец от някое близко село, приютил се тук. Кучето се заумилква, замаха с опашка и със скимтене изрази желание да си намери стопанин. Кантакузин не му обърна внимание и отмина напред с мислите си. След двадесет крачки до съзнанието и очите му достигна страдалческият вид на животинчето. Върна се. Градината беше съвсем пуста. Този скитник със страхливи очи беше някакъв тайнствен пратеник.

По главната улица минаваха четирима души. Един стар селянин, който носеше петел за продаване, две гологлави момчета, които се гонеха на зигзаг, и един безучастен стражар. Кантакузин беше петият. Спря се на горния край на улицата и си помисли, че разходката на младите двойки и на елегантните хора започва чак по здрач. Върна се и тръгна по смълчаните улици. На прозорците се показваха хубаво сресани женски глави, които го следяха крадешком без всякаква цел.

Лай се усмихна. Много добре бе забелязал и в къщата на господин Мазу двете му по-малки дъщери и майката, които изтичаха в двора и се надвесиха през дъските на ниския стобор към улицата. Момичетата бяха съвсем незабележителни, като конопени кукли; но втората госпожа Мазу имаше величествено изградена фризура, червисани бузи и дълги обици като на княгиня Деспина Нягое.

В този обеден час Кантакузин знаеше, че ще намери доктора у дома му. Видя го отдалече да чака на чардака обичайния си гост. Барбони беше кротък пълничък човек с лунички по лицето и с плешива глава. Беше много способен лекар, завършил във Виена, но веднъж заселил се тук, вече не можеше да си замине не толкова заради добрите вина, колкото заради госпожа Фроса.

— Здравейте, докторе! — поздрави от улицата Лай Кантакузин.

— Имам чест да ви се поклоня, принце! — отговори докторът.

Освен червения нос, плешивостта и страстта си към виното доктор Рудолф Барбони имаше склонност да говори по народному и старинно. Беше най-горещият защитник на стара Молдова в града.

Кантакузин се изкачи на чардака, стисна ръка на доктора, седна на стола, на който обикновено сядаше, и наостри внимателно ухо към вътрешните стаи. Долови само острия глас на госпожа Фроса, която се караше на слугините. Скоро се чуха тежки стъпки и на чардака се показа едно същество, което би трябвало да бъде гренадир. Липсваха му само малко по-големи мустаци и униформа. Имаше енергични очи и гъсти вежди. Кантакузин трябваше предпазливо да поеме ръката й, която беше тежка и нападателна. Госпожа Фроса беше наистина яка жена, но имаше чар, на който Барбони не бе устоял преди двадесет и две години. С нежен контраалтов глас тя пееше стари любовни романси, акомпанирайки си на китара. Гледаше на кафе и много познаваше. Правеше най-хубавите вишновки и пъстърми на света.

— Вчера не ни споходихте, принце — рече тя и настани едрото си тяло в креслото.

— Един ден това клето кресло ще се разбунтува и ще се разпадне на хиляди парчета… — забеляза Барбони.

— Ще направиш добре, немецо, да оставиш глупостите — смъмри го госпожа Фроса. — Позволи на принца да говори. Нямам много време за стоене; трябва да донеса, каквото се полага.

— Мила Фроса, свещени словеса хортуваш… — развесели се докторът.

Кантакузин изчака доктора да свърши думите си, изказани в най-диалектна форма, после се изкашля леко и опипа връзката си.

— Скъпа госпожо — започна той, — вчера беше ден за лов. Затова бях лишен от удоволствието да ви видя.

— Удоволствието е за нас, принце. Чух, че сте се завърнали с голям улов.

— В този град, госпожо, не може нищо да се скрие.

— Успехите не бива да се крият, принце. Научих от дъщерята на Мазу. Това девойче питае към вас голямо възхищение.

Кантакузин прие удара недостатъчно твърдо. Изрази недоумение. Госпожа Фроса се засмя.

— Тя е ваша ученичка, принце. Полага се да имате повече грижа за нейното бъдеще.

— Как? Тя ви говори и за това? — с променен глас запита Кантакузин.

— Говори ми за всичко, клетата. Точно днес сутринта майор Ортак се представил на Василика Мазу. Не държал да види девойката. Имал спешна работа с Мазу. Като всяка жена Дария успяла да подслуша на едната врата, докато на другата подслушвала мащехата й. Двамата мъже разговаряли само за къщата на девойката.

— Каква къща на девойката?

— Къщата на девойката, наследена от майка й и от стария Думбрава. Те правят някаква сделка.

— Не разбирам.

— Веднага ще разберете, принце. Само позволете ми да изтичам до килера. Виждам, че моят Руди стои като на тръни. Да донеса ракия, пастърма и пресни питки и ще ви разкажа всичко. Чудно ми е, че не знаете нищо.

Кантакузин въздъхна.

— Мъдра жена! — отбеляза докторът и поглади с длан лисината си и розовия си нос.

Госпожа Фроса се върна веднага.

— Пастърмата и ракията ще ви харесат повече, отколкото разказът ми. Заповядайте — подкани тя най-вече Кантакузин. — Тая работа на Мазу е стара болест, която и моят немец, въпреки кадърността си, не може да изцери. Същинска болест е да бъдеш такъв корав и стиснат, така да знаете; всичко оттам идва. Слушайте, принце, да ви разкажа. Като навърши пълнолетие, синът на Гаврил Мазу сякаш се източи и стана още по-тънък и взе да наобикаля тук и там като усойница. Направил си сметката, че женитбата е сделка. И следователно отбелязал си в едно евтино тефтерче колко моми за женене има в града. Разбрал, че на еди-кое си място ще има добра изгода и се представил. Но забравил две неща: да занесе кутия бонбони и да вдъхне симпатия на девойката. Така че напразно си търкал подметките. Една от тогавашните госпожици, за мен и тя беше недостоен човек, му обърнала внимание, че връзката му се криви към дясното рамо и към ухото. Намразил, значи, той града и сключил договор с кокона Еленку Мълъйеску, известна тогавашна сводница; и веднага си намерил невеста у едни разеши в Адънката: едно неграмотно момиче с твърде малки претенции, но хубавичко и с доста голяма зестра. Майката на Дария. Беше наистина това, което му трябваше на него: боязлива и работница. Съпруга си тя смяташе за стопанин, избран от родителите й и от бога. Добър или лош, красив или грозен, щедър или стиснат, съпруг й е. С него трябваше да носи бремето на живота си. Отказа да носи шапка и да ходи по гости и се затвори с упорството на дивачка веднага щом можа да съсредоточи цялата си обич върху децата. Прощаваше на Мазу униженията, мерзостите и недостатъците, само и само да може да остане под робията на децата си. Така закрея и угасна от охтика. Момичето и момчето останаха сами с оная кьорава баба. След няколко години с помощта на кокона Еленку човекът се сдоби с друга съпруга. Донесе му и тя зестра и го надари с две дъщери. Но госпожа Амалия е хитра жена, тя накара майсторите да й направят ключове за всички тайни долапи на Василика Мазу. Зестрата си сложи настрана. Значи, Мазу няма да миряса, докато не глътне изцяло наследството на Дария. Сетне ще намери начин да стъпи на врата и на госпожа Амалия. Цялата тази работа с майор Ортак може да се нагласи и в кафенето на търговците. Ортак взема момичето, но трябва да се намери начин къщата на момичето да остане на Мазу.

— Браво! Халал да му е! — заяви доктор Барбони. — На такъв тип аз знам какво му се полага.

— Знам и аз — разгорещено добави госпожа Фроса. — И то ще стане, ако е рекъл господ.

— Разказвай бързо, докато ние си пием втората чаша — подкани я немецът.

— Става дума за хитростта на Мазу — усмихна се госпожа Фроса, — който от толкова години слуша, че тук, в града, имало човек, който майсторски гадаел на кафе. Без покана, без причина той и госпожа Амалия ни се изтърсиха на гости. И така завъртя работите с усмивка и сладки приказки, че повече на шега ми подаде обърнатата си чашка с най-объркани черти по утайката на кафето. Ухили се и ме попита какво пише там. Аз погледнах, прочетох и да си призная, дъхът ми секна за миг. Казах му, разбира се, че ще задоми дъщеря си без зестра и това го зарадва. А каквото видях аз, то не е за разправяне!

— Страшни видения — развесели се докторът на третата чаша. — Horresco referens^[2]. Казано по молдовски: косата ми се изправя.

— Наистина! — сериозно потвърди госпожа Фроса. — Аз мисля, че всичко идва от кладенеца в двора на болницата.

— Но, моля ви, за какво става дума? — запита Лай.

— Не мога да кажа, принце. Да ви донеса ли още малко пастърма?

— Мъдра жена, както казах — разсъждаваше Барбони в отсъствието на жена си, — но май неразбираема.

— И, значи, сега търгува с къщата на разеша от Адънката — поде разказа си госпожа Фроса, след като донесе още пастърма на филийки. — Девойката знае какво й се готви само дотолкова, доколкото е подочула, като е подслушвала на вратата. Аз смятам, че за нея в края на краищата може да се окаже изгодно всичко, каквото се гласи, само и само да се махне оттам, където се намира сега. Не възразявайте, принце. Да бяхте я чули, като говори и си спомня. Тя е горда и стеснителна в същото време. Не зная дали ви е разказала някога за униженията от детството си, когато не е могла да носи свястна рокличка, здрави чорапи и обувки. Била е посмешище за другите момиченца в училището. Душата и е била отворена рана. Смятала е, че трябва да се срамува и заради изключително пестеливото погребение на майка си, и заради баба си от Адънката, която се припявала подир ковчега като на село. И за брат си Емил, който не можа да изкара и трети клас на началното училище, въпреки многото побоища и тормоза, на който го бе подложил Мазу.

— Наистина тя веднъж се опита да ми разкаже нещо. Какво е станало с брат й?

— Нищо не се знае. Бил позор за семейството. Баща му го дал да учи занаят, ала той изчезнал.

— Доколкото разбирам — размишляваше докторът, — от интерес е било да изчезне не защото е бил позор за семейството, а защото е струвал разноски. Можем да предположим, че неговият добър родител го е убил.

— Глупости.

— Мила Фроса, не се произнасяй, докато не проникнеш в тайния смисъл на нещата, както и на чашката с кафе. От това, което разбрах от вашето лафуване, братът на момичето е неволен наследник на своя дядо, домакина на болницата. Епилепсията изисква големи грижи. Щом Мазу е оставил детето на произвола на съдбата, все едно, че го е осъдил на смърт.

Госпожа Фроса прониза с поглед двамата мъже.

— Руди има право — реши тя.

— Аз всякога имам право — въздъхна доктор Барбони. — Казах ти и за девойката, че не ми харесват нейните вълнения. Само обикаля, гони вятъра в полето.

— Ами! Момичето си е свястно — заяви госпожа Фроса. — Но след като разбра, че може и другояче да се живее, намрази мястото, където е страдала.

— Добро обяснение… — съгласи се и Лай.

Госпожа Фроса притегли стола си до него и се престори, че не забелязва, че Барбони крадешком си сипва още една чашка.

— Принце — каза тя тайнствено, — ще ми позволите ли да ви задам един въпрос?

— Моля.

— Бих искала да зная в колко часа довечера или утре вечер някой може да ви намери сам в къщи.

— Не разбирам добре, уважаема госпожо.

— Едно лице иска да ви посети, принце, но трябва да ви завари сам. Значи, бъдете добър и вдигнете щорите от прозореца на кабинета си. Оттук светлината се вижда. Щом забележа прозореца осветен, ще дойда при вас с Дария Мазу. Мисля, че тя има да каже нещо и на вас.

— Мислите ли, че това е необходимо? — тревожно запита Кантакузин.

— Да, необходимо е.

— Тогава бих могъл аз да дойда тук.

— Дори така е по-добре — намеси се Барбони с лукав поглед, — мен ще ме сложите в един ъгъл, за да не чувам, или ще ида да видя какво прави генералът и уважаемата му съпруга. А след като си кажете, каквото имате за казване, да не забравиш да гледаш на кафе и на принца.