Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (3) (или молдовското градче през 1880 г.)

III

Мадам Роза беше въплъщение на женската преданост. Без съмнение това й качество беше вродено; обичаше господаря си с въодушевление; но ни за миг не забравяше, че доста високата й заплата зависеше от доброто физическо състояние на „гуспудина“. Този господин трябваше да живее, обграден от такива нежни грижи, че да си спомня и след смъртта за мадам Роза. Човек, който през дългите зимни вечери непрекъснато пише нещо на късчета листове и чете толкова книги, които му идват от чужбина, не може да забрави да изготви и едно хубаво завещание. И не може в това си завещание да пропусне най-преданата си слугиня, която му замества и родители, и братя. Този „гуспудин“ е сирак; тук няма вече никого от неговия род; а по други места има само далечни роднини, с които се среща съвсем случайно в разни кътчета на земята. Всеки миг от живота си този сирак на четиридесет и осем години трябваше да вижда около себе си най-съвършен ред и чистота, която да блести като злато; кафе с мляко, каквото не се пие никъде, ядене, приготвено специално за неговата нежна природа по предписание на доктор Барбони, всякога готова баня и легло, което мирише на чисти чаршафи. Истинско нещастие, значи, би било не да умре, а да загуби паметта си. Предаността на Роза бе свързана с факта, че нейният господар имаше в библиотеката си немски книги и от време на време й отправяше по някоя и друга дума на един език, който й напомняше за нейния галицийски град. И мадам Роза беше сирак на възрастта на господина и знаеше да цени не само щрудела и печеното. Сантименталната връзка имаше и друга една страна: контрастът. Господарят беше висок и тъничък. А измеренията на мадам Роза бяха повече на ширина.

Въпреки това тя беше пъргава жена. Докато Кантакузин се намираше още в банята, тя с чевръсти движения разтребваше спалнята и библиотеката и се придвижваше бързо от едно място до друго. Леглото беше разхвърляно: в пепелника на масичката имаше твърде много цигарени угарки; друга купчинка имаше и на бюрото. Книжата тук бяха в безпорядък. Отвъд бяха захвърлени книги до леглото. Това нещо не се нравеше на мадам Роза. Нейният господин имаше някаква грижа.

Докато отваряше прозорците да влезе свежият въздух на есенното утро и бързо редеше всичко, като разбухваше възглавниците с длани и блъскаше пухения юрган с яд, шетайки напред-назад, тя поглеждаше остро към портрета на една хубава, макар и малко възпълничка жена, сложен на пианото и обърнат към светлината. Мадам Роза й се изплези и й отправи няколко неприятни думи, измърморени на нейния тевтонски диалект.

Като чу стъпки, бързо се оттегли, но остави вратата открехната, така че да може да надзърта. От това място много неща бе видяла тя. Наблюдаваше и сега и се мъчеше да постави диагноза. Струваше и се, че не ще да е някакво физическо страдание. Господинът изглеждаше само уморен, имаше съвсем леки сенки около очите. На нея така й изглеждаше по-красив, но жените са проклети и искат от мъжете друго, не засенчени очи. Затова тя не можеше да търпи фотографията от пианото. Фрау Арджинтар трябва да е проявила пак някой каприз.

В определеното време поднесе кафето. Поля цветята на прозореца.

Кантакузин не й отправи нито една усмивка, нито една дума. Такова нещо се случваше много рядко. Тялото на мадам Роза се изду още повече от хулите, които тя сипеше, примесени със сълзи, до кухненската печка. Избърса очите и носа си с престилката и се замисли. Може би фрау Арджинтар да е изневерила на господина и да го е изоставила. В такъв случай не беше никакво нещастие, а добра вест. И мадам Роза извади от джоба си огледалце и огледа приятната си усмивка.

Господинът излизаше. Погледна я и каза:

— Роза, изпрати Костаке подире ми на пазара.

Значи, нищо не бе се променило в живота. Хората ходят, говорят и се хранят.

— Разбрах, господине — отговори тя, кимна и направи реверанс.

Кантакузин излезе на улицата, зави по разни малки улички, стъпва по късове от тротоар, прескача калища. Това беше неговата стара географска битка. Въпреки че дълбоко презираше това несполучливо подражание на столицата, все пак се съгласи, че има нещо живописно в тая смесица от безредие и изящна вечна светлина. Над всичката тая преходна пошлост плуваше златна мъглица.

Отдалече видя господин Василика Мазу, бащата на Дария, и старателно го отбягна. След като даде на търговците от пазара нарежданията си, остави Костаке с огромния кошник и се върна към махалата на богатите. Спря се до една кокетна къща с балкон и градинка. Кокетен вид й придаваха цветните лехи и увивните растения, цветните глобуси и жената със свежо тяло и много живи черни очи. А стаите се нижеха настрана и навътре без всякакъв стил. Впрочем в тази част на земята жилищата се строяха набързо от дърво и пръст. Щом настъпи друго годишно време и ти затрябват още три-четири помещения, накарваш селяните да ти ги издигнат и циганите да ти ги варосат. Единствената истинска тяхна красота я създаваха пожарите.

Истина е, че тези къщи не са съвсем безинтересни — продължаваше размишленията си Кантакузин, — особено в подобни есенни утринни, когато жената, която те обича, те очаква и ти се усмихва с една късна роза в ръка.

Госпожа Арджинтар го остави да й целуне ръката, в която държеше розата, и го погледна внимателно.

— Какво има? — запита го тя.

— Нищо — отвърна Лай Кантакузин. — Вероятно се познава, че не съм спал добре.

— Наистина. И защо, моля ви да ми кажете, хората не спят добре?

— Понякога защото чакат напразно, скъпа госпожо.

— Скъпи мой господине, представа нямате какво удоволствие ми доставят вашите думи.

След тази размяна на любезности, които Кантакузин сметна за безсмислени и в пълно несъответствие с неговата „география“, госпожа Арджинтар забоде розата в бутониерата му и двамата се изкачиха на балкона по двете дървени стъпала.

— Да се скрием малко от очите на съседите — каза тя спокойно. — Ако бяхте дошли четвърт час по-рано, щяхте да заварите генерала.

— Излезе ли?

— Да. Би се радвал да ви види, да ви поиска съвет във връзка с операцията на крака си. Не е много стар и аз вярвам, че ще замине. Настоях да отиде непременно във Виена. Въпреки че с нищо не ми пречи — той чисто и просто ми е един добър приятел, — и даже да допускам, че знае за връзката ни, пак няма да ми е неприятно да останем сами двамата един месец през тази есен.

— Разбира се, аз ще бъда очарован, красива госпожо — съгласи се Лай, — макар че, ако трябва да бъда искрен…

— Кажете веднага, моля ви. Както винаги няма да е нещо приятно. Затова тази заран ми играеше лявото око.

— Трябва да бъда искрен и да ви съобщя нещо неприятно, но това е забележка, която аз често правя на себе си.

Кантакузин потъна в мисли.

— Кажете — подкани го госпожа Арджинтар.

Не било лесно да се каже. Тяхната връзка продължавала от много години. Първата им среща станала под ведрото небе на остров Капри. Заедно разглеждали развалините на Помпей, заедно слушали гласа на един и същ чичероне. През една друга пролет се били виждали отново във Венеция. А при такива класически декори стискането на ръката добивало друг смисъл, думите прозвучавали другояче. Чувството рязко се засилвало от жизнения сок на спомените на другите хора. Там човек чувствувал в себе си всичката любовна поезия на вековете. Полъхът на свещените дъбрави, небето над „Грота де Азур“ се намирали в някакъв свят, който е останал отвъд хоризонта. Любов трептяла във всичко, от земята до небето. А тук, на границата на варварския свят, където съществували прахът и несигурността, където се е спряла само за миг една номадска орда, любовта се свивала в себе си и се оголвала от всичко.

Госпожа Арджинтар се смееше.

— Зная. Всъщност любовта и не трябва да прави друго. Вас ви оскърбява тази пошла провинциална атмосфера. Всички очи ви дебнат и пробождат. Всички хора смятат, че знаят, в колко часа въпросната госпожа си е снела корсета в стаята на господин Кантакузин: стая, която има два големи прозореца към улицата. Вместо да се радват на това, домакините гледат със страх, мъжете стоят тъжни и целият свят затъва с още един метър в нравствената низост. Въпреки това, господин Лай, аз пазя и всички спомени от тия блажени часове. И когато влязох в ролята на съдбата и направих на Арджинтар изненада, като му поднесох генералските пагони и командуването на Северна Молдова, действувах благоразумно. Чувствувах, че трябва да защищавам това си последно благо. Затова дойдох да го завладея.

— Добре сте направили, красива госпожо — въздъхна Лай.

— Не зная дали сте искрен в тази си преценка.

— Много искрен.

— Тогава не е ли нужно да ви искам необходимото любовно обяснение?

— Не е нужно.

— Въпреки това аз го искам.

Кантакузин се поклони, целуна ръка на госпожа Арджинтар и й заяви, че я обича.

Тя задържа пръстите му между своите.

— Слушай, Лай — каза тя. — Аз нямам нужда от класически декори и романтични изрази от книгите за моята любов. И ти много добре знаеш, че нашата интимност не свършва непременно така, както си представят възмутените ни съграждани. До мъжа, когото обичам, аз мога да стоя и пристойно облечена. Моята обич е по-дълбока и по-сложна, отколкото си я представя дори и той. А това, че вършим непрестанно глупости — засмя се тя, като показа ситните си зъби, — се дължи само на теб.

— Възможно е. Но се съмнявам до известна степен.

— Да, да, знай, че само на тебе се дължи. Но е необходимо, за да те запазя. Това е лукавството на жената. От твоя страна може би фактически не съществува друга връзка, но аз обичам всичко наивно и детинско в тебе. В теб има нещо изненадващо и добро като у дете, но в същото време и нечуван егоизъм.

Кантакузин възкликна изумен:

— Аз егоист? Не знаех това.

— Разбира се, никога няма да знаеш, но си голям егоист. Ти почти нищо не даваш и не правиш за нашата любов. Аз давам и аз правя всичко. Не възразявай, не те укорявам. Щом не си се чувствувал добре снощи, щом си бил отегчен, защо не дойде у нас?

— Другарите ми по лов ми бяха на гости. Вчера следобед ударих един заек.

— След като си отидоха гостите, трябваше да се поразходиш.

— Отидоха си късно.

— Добре, добре.

Лай Кантакузин бе неприятно изненадан, че госпожа Арджинтар не проявява по-голям интерес към събитието от предния ден. И така той й го разказа твърде накратко и твърде небрежно. Освен заека бил донесъл и два бекаса.

Госпожа Арджинтар се усмихна и поиска по-големи подробности; събеседникът й се разгорещи и отново стана много мил както винаги. Тогава тя закри устата му със своята мека ръчица.

— И все пак трябваше да дойдеш да ме видиш. Както разбирам, вчера си имал поводи само за радост. Но когато дойде тук, изглеждаше малко раздразнен. Затова те попитах какво ти е.

За да избегне отговора, Лай й целуна отново ръка. После започна да декламира с приятния си баритон:

Et qui dans l’ltalle

n’a son grain de folie,

qui ne garde aux amours

ses plus beaux jours?^[1]

— Спомних си — продължи той — толкова неща, изживени заедно, а се завърнах на това гадно бунище, където сме осъдени да живеем.

— Не се сърди. Ние сме като Йов. Били сме богати. Сега трябва да изкупваме греховете си.

— Не се смей, мила моя.

— Не се смея. Познавам неприязънта, която изпитваш към това окаяно селище. Имаш дори намерението, ако не се лъжа, да напишеш някаква епопея на мизерията или студия по социология, което впрочем е едно и също. Във всеки случай е ужасно. По-добре часовете, които губиш с такива работи, ги подари на мен. Всъщност ще ги дариш на себе си.

Това „на себе си“ госпожата произнесе с чувствено закръглени устни. Лай се развълнува до глъбините на мъжката си същност и посегна с гальовен жест към нея. Тя нежно отстрани ръката му, но изведнъж цялата разцъфна.

Изглеждаше като да се забавлява и бъбреше какво ли не с мекия си глас, но беше оживена и внимаваше да не й убегне нищо от потайностите на това голямо дете. Макар да се чувствуваше още млада, тайното счетоводство на годините й сочеше свършека на третото десетилетие — тя беше уверена, че няма да надживее тази последна връзка. Изпитваше към Лай и обич, и съжаление едновременно; обичаше го и защото беше приц, и защото беше много внимателен в интимните часове; и защото беше поет и човек от друг свят, съвсем безпомощен сред своите съвременници; защото съчетаваше интелектуалната прозорливост с детски глупости и капризи; обичаше го, защото изпълняваше на пиано Шопен като никой друг, защото знаеше Мюсе наизуст, защото в тази абсурдна „география“ те двамата бяха като корабокрушенци. Сами, решени да останат заедно докрай. Поне такова беше нейното намерение. Ако той се опита да бяга, тя трябва на всяка цена да го задържи, повече заради самия него, отколкото заради своята собствена духовна и физическа нужда.

— Какво става? — отново запита тя, като свеждаше над него буклите и очите си.

— След три месеца — каза той — навършвам четиридесет и девет години.

— Ти кокетираш, господин Лай. Искаш да ти направя комплимент, но няма. Наистина днес си по-малко млад, отколкото оня ден.

— Без съмнение. Какво друго мога да измисля? Че не само видях града и усетих миризмата му, но срещнах и господин Василе Мазу.

— Това е възможно. Къде отиваше господин помощник-кметът? Да си получи данъците в натура от хлебарите и касапите ли? Или да пресмята лихвата с другарите си? И аз бягам от него като от паяк.

— Наистина прилича на това кръвожадно насекомо. Висок, тънък, сух; вълнува се вежливо, втурва се грубо. Може би отиваше там, където казваш, но сега гласи друга сделка.

Госпожа Арджинтар стана по-внимателна.

— Любопитна съм да науча.

— Намерил е мъж на дъщеря си.

— О! Тя ли ти каза?

— Не. Единият от моите ловци.

— Кога? Вероятно не преди да удариш заека.

— Не. Снощи.

— Как се казва женихът?

— Ставало дума за майор Ортак.

— Хм! Нима е възможно? Та Ортак е почти стар човек…

— Разбира се. Момичето още не е навършило двадесет години.

— Забелязвам, господин Лай, че си много подробно осведомен. И какво си помисли, когато научи тази вест?

— Не си помислих кой знае какво. Бях доста неприятно изненадан. От три години, така да се каже, госпожица Мазу е наша ученичка. Всеки ден е била тук. Ти я покровителствуваше; обучаваше я; благодарение на теб се проявиха всичките й духовни и умствени качества. Вчера тя беше клето създание без кръгозор. Сега скъпоценният камък е шлифован, но Мазу го продава на Ортак. Имам чувството, че сме извършили нещо лошо.

— Не те разбирам добре.

— Сгрешихме! Извършихме нещо лошо. Тя свири на твоето пиано. Книгите, които ти четеш, са минали и през нейните ръце. Ние я измъкнахме от блатото и я отдалечихме от него. Сега други я бутат обратно натам.

— Господин Лай, не влагай толкова страст в нещо, което не те засяга пряко. Или те засяга?

— Засяга ме дотолкова, доколкото нося отговорност.

— Няма ли да е по-добре най-напред да научим мнението на госпожица Мазу? Тя може да се чувствува добре и в такъв случай би изслушала с учудване твоята тирада. Начинът на живот, на който я свикнахме, уверявам те, няма да й попречи. Издига я малко по-високо, откъдето може да гледа по-добре живота. Бъди доволен, че за това благотворително дело допринесе и ти. Още щом дойде девойката, ще я попитам и нещата ще се изяснят веднага. Ще видиш, че тя е далеч от мисълта за трагедията, която ти съчини. Затова ли имаше такова странно изражение?

Госпожа Арджинтар стана, заобиколи господин Лай и го изгледа внимателно от всички страни.

— Хм? Значи, това било?

— Да.

— И нищо друго?

— Нищо друго.

— За такова дребно нещо, господин Лай, не си спал цяла една дълга нощ?

— Първо, мила моя, това нещо съвсем не е толкова дребно. Става дума за живота на едно човешко същество, с което ние си поиграхме, като го изтръгнахме от корените и нарушихме равновесието му. Второ, спах, но не достатъчно.

— Както ми призна, аз съм ти липсвала.

— Разбира се.

— Имам право да не ти вярвам.

— Имаш право, Мона Лиза.

Когато Лай произнасяше тези думи, лицето на госпожа Арджинтар се издължи и доби разсеян израз, сякаш всичко на този свят й бе станало безразлично. Очите й се отдалечиха, усмивката й изчезна. Беше една Джоконда без усмивка, както и друг път я бе оприличавал Кантакузин. Беше пак хубава, но премълчаваше всички остри думи, които знаеше, а това не беше никак лошо, защото освен в състоянието, което се нарича смърт, жените в редки случаи успяват да осъществяват тази хипостаза. И все пак така ставаше по-опасна, защото всичко, което представляваше нейната словесна същност, се превръщаше в отрова. Затваряше се в себе си и четвърт час обмисляше кого да жилне с поглед, с постъпка, с епиграма.

С изстинали длани госпожата поглади челото и слепоочията си. Реши да изчурулика няколко думи, но по съвсем нов начин, повече като съскане:

— Значи, е истина, че вече не ме обичаш.

— Съвсем не е истина, скъпа.

— Истина е.

Отговорът й беше твърд, съпроводен с удар на юмруче върху масата.

— И през ум да не ти минава такова нещо.

— Истина е.

— Протестирам! — натъртено произнесе господин Лай, като че ли беше оскърбен.

Изправи се, опипа връзката си, закопча едно копче на пардесюто си. Но вместо да си тръгне, започна да се разхожда възбудено пред госпожа Арджинтар.

— Толкова пъти си имала доказателства — кипна той, — че нямаш работа с обикновен човек. Да речем, че в любовта думата на един благородник няма никаква стойност, както и на един роб, но толкова години приятелство нищо ли не ти казват? Нашата връзка почива най-вече върху приятелско чувство и не разбирам защо трябва да гледаш на нея като на някакво мигновено взаимоотношение. И друг път си ми правила подобни сцени заради жени, които са ми били съвсем безразлични. Сега постъпваш по същия начин. Към това девойче аз не изпитвам нищо друго освен състрадание и симпатия. Друго е абсолютно невъзможно.

— Защо абсолютно невъзможно? — учуди се госпожа Арджинтар.

— Абсолютно невъзможно по хиляди причини.

— Бих искала да зная една от тези причини.

— Имам една, която струва колкото хиляди. Обичам друга.

Госпожа Арджинтар замълча.

— И после тя е много по-млада от мен.

— О, не, това не е причина.

— Напротив, това е сериозна причина.

— Ти я смяташ сериозна. Преценка за възрастта може да направи само госпожицата.

Кантакузин бе поразен от този аргумент и се възхити от себе си.

— Няма какво да ми отговориш, нали?

Той хладнокръвно запази достойнство и продължи да се разхожда.

— Защо не отговаряш?

— Не отговарям — спря се той, — защото няма смисъл. Чакам да се успокоиш и да станеш разумна. Разбери, че всичко, което правиш сега, ме дразни и оскърбява.

Госпожа Арджинтар сви устни.

Лай Кантакузин почувствува в себе си дипломатическата изтънченост на дедите си. Бил раздразнен и оскърбен не от нелепите подозрения на приятелката си, а от нейното отношение към едно съвсем невинно и достойно за съжаление създание. След като оградила с любов тази девойка, след като я напътствувала и спомогнала тя да стане нещо повече от себеподобните си в този жалък провинциален град, сега я отхвърляла от себе си, ставала й неприятелка и я оставяла да затъне. Нямало да й протегне ръка за помощ, нямало да й даде съвет, нямало да я утеши с думи. Щяла да я гледа враждебно и да я остави да си отиде в недоумение. Не се съмнявала в него, а в нея. В края на краищата дори да не се съмнявала в госпожица Мазу, по тоя начин вземала всички предохранителни мерки за себе си.

С нежни помирителни думи Кантакузин изложи тези си обяснения и доказа, че умее да чете в мислите и намеренията на госпожа Арджинтар.

Госпожа Арджинтар най-после показа зъбите си.

— Много сте изтънчен, господин Лай. Напротив, госпожицата аз ще приема, и то много добре, и ще я посъветвам да се омъжи, ако, разбира се, това ще я зарадва. Аз съм ядосана само защото сте имали една неспокойна нощ.

Той се спря пред нея.

— Мила приятелко, все по-малко ви разбирам.

Тя поклати глава. Беше й безразлично. Ако ще и нищо да не разбира. От този момент беше решила да мълчи.

Кантакузин започна пак да се разхожда, изяснявайки и свеждайки до нищо всички подозрения и безсмислени приказки на госпожа Арджинтар. Най-напред тя си давала вид, че се съмнявала в девойката. Сега на него приписвала намерения, които никога не е имал. Какви били неговите грижи и занимания? Неговите грижи и занимания на почтен човек били съвсем специални. Да му се разреши да има съвест и скрупули. В този град, в който никога нищо не ставало и нищо не се случвало, трябвало да се прояви искрица истински живот поне в този аспект. Как? Не било ли възможно една жена да се издигне, колкото и малко да е, над своите интереси и страсти?

— Нямам нужда да се издигам! — избухна госпожа Арджинтар. — Искам да си остана, където съм, тоест с теб.

— Да, но аз искам да се издигна.

— Ще направиш добре да си стоиш тук, тоест до мен.

Той се опита да бъде неумолим. Ала тя нацупи муцунка:

— Проклетнико!

— С жените, които обичаш, няма друг изход — въздъхна Кантакузин.

— Има, има! — весело му възрази госпожа Арджинтар.

Той остана в креслото сломен, вперил очи в призрака, който го преследваше. Беше призракът на този град, от който не можеше да се освободи; беше госпожа Арджинтар, която излизаше от димните пари на призрака и отправяше към него пронизителен поглед. Беше физическата умора от отношенията му с една приятелка, от която не можеше да се лиши. Беше необходимостта от сцени, които бяха хубави, защото предизвикваха удоволствие, „макар и преходно“, уверяваше го тя. Беше поражение, което чувствуваше в себе си. И все пак тайно в него като че ли се зараждаше една последна младост, жадна за нова, свежа любов. Почувствувал бе, че има това право, откак бе преодолял обезсърчението си на несполучил ловец.

— Да, да… — въздъхна той, сякаш беше сам.

Госпожа Арджинтар го гледаше с присвити очи, клатеше глава и четеше в душата му. Приближи се към него с лениви движения и изведнъж го прегърна.

Той й отвърна веднага и поиска да се срещнат у дома му, защото и двамата имаха нужда от тази среща.