Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (2) (или молдовското градче през 1880 г.)

II

Господин Лай се престори, че не забелязва учудването на слугата, който ококори очи в сянката на върбата и пое заека от ръката му. „Без съмнение — усмихна се той в себе си — моите другари, каквито са си подлички, са си помислили, че искам да вляза в града по светло, за да видят хората какъв подвиг съм извършил. Спогледаха се многозначително. Ще ме видят да влизам с едно клето убито зверче. Ето от какви дребнави неща са изградени някои човешки радости.“

— Струва ми се, че и ти се радваш, Костаке — обърна се той към слугата.

— Радвам се, ваша светлост, защо да не се радвам?

— И ти си един хитрец, Костаке! Добре, ще получиш бакшиша, за който си мислиш.

Костаке вдигна ръка към кьосавото си лице и сподави в шепа мълчаливия си смях. До него на седалката съвсем сериозен и важен седеше Султан. Костаке нагласи пушката по-добре и сложи дивеча на по-видно място. Щом минаха бента, Лай шибна коня. Градът беше близо и се очертаваше върху величавото зарево на залеза.

Кантакузин вдигна още веднъж както много други пъти очи към неприятния изглед, който му предлагаше този град без форма, без план и без физиономия. Най-чудното в такива мигове му се струваше фактът, че е могъл да живее тук цял един човешки живот. Как е станало това, още не разбираше. Толкова пъти искаше да избяга, а година след година минаваше и той все чакаше примирено. „Така умират някои хора в забравени кътчета на света…“ — въздишаше той.

Не стига това, ами се бе нагърбил да опише подробно и с обяснения този агломерат. Вместо да се махне и никога вече да не го види, никога, до смъртния си час, той го дели и подразделя, гледа го в анфас и в профил, измерва му пулса, слага му диагноза. А най-простото беше да се махне оттука. Да беше поне само спомен градът на неговото детство — смътен спомен, който една въображаема експлозия връща във вечния мир!

Но уви, не е спомен. Действителност е, и то миризлива.

От Броскърие^[1] и от мочурищата около яза на Кощила нагоре към билото на хълма се трупаха едно през друго селищата, бягаха от влагата, така че водните площи, гледани отгоре, се виждаха да блестят отдалече. Вероятно след като са забелязали от хълма тези чудни огледала, гражданите са решили, че няма да е лошо да прокопаят няколко кладенеца. И извикали от село майстори, които с вещина и прастари средства свързали подземните запаси с жаждата отгоре. Всички били доволни, най-вече защото освен божията вода тук-там по кръчмите се намирали и достатъчно добри вина от Долна земя^[2]. Една чудновата болярка, леля на Кантакузин, завещала пари за направата на чешма до кметството. Гражданите идваха до чучура повече за развлечение, но не разбираха какво практическо значение можеше да има той. Единствената обществена баня беше на евреите, защото така повеляваше вярата им. Капитан Катарама и майор Ортак я смятаха за необходима и поради това, че евреите имаха нужда от миене. Смееха се много весело, след като стигнеха до тази истина и най-вече след като те самите се обявяха за ратници на вътрешната баня с греяно и негреяно вино.

Беше тъкмо в навечерието на един от тези дни, когато голямата пещ на ритуалната баня се загряваше. Кантакузин видя още веднъж босоногото и дрипаво момче, един от онеправданите потомци на Израел, да обикаля улиците и сокаците и да дрънка един хлопатар. Разгласяването на събитието беше наистина забавно, но православната част на населението не му обръщаше никакво внимание, нито му придаваше някакво значение. На нея й беше съвсем безразлично за съществуването на такова заведение. Освен това всеизвестно е, че евреите разпънаха на кръст нашия бог Исус и следователно никаква баня на тоя или на оня свят не може да ги измие от греха им.

Господин Лай се усмихваше, като за хиляден път установяваше географията на своята скука.

В центъра на града, по главните пътища, които се кръстосваха и водеха към други краища, бяха наредени дюкяните, повечето собственост на тия, които ползуваха банята, и в които имаше всякакви стоки, необходими за селяните. Около тези улици и около бариерите, от които тръгваха големите селски друмища, се трупаха махалите на Саваот с паянтовите къщурки, дето гъмжеше неспокойното, бедно и трудолюбиво население на гетото.

В друг район, дето властвуваха няколко църкви и сградите на префектурата, на кметството и на прогимназията, се пресичаха няколко по-чисти улици с къщите на големците на градеца, потомци на западнали боляри и на неколцина съмнителни богаташи, чието потекло беше от ония махали. Донякъде мразени, до известна степен снизходително понасяни, без политически права, без служби, те нямаха друг начин да живеят, освен да гледат да забогатеят. Все още бяха тясно свързани със своята общност и с голямата синагога, но поддържаха връзки и с християните и сред обществото на този средищен град бяха най-осведомените по политическите събития на времето и най-вече с курса на борсата. Тази своя осведоменост те дължаха на няколкото екземпляра от Нойе Фрайе Пресе, които пристигаха от Виена всеки ден и които чиновниците от пощата прелистваха за миг и ги захвърляха презрително.

Ученолюбивата младеж и някои от жените и девойките на това финансово благородничество говореха правилно на местния език, макар и малко напевно, и бяха в течение на всичко ново, което се появяваше по книжарниците в Яш и в периодичните издания на страната. „Можеха да дават на Дарня Мазу — злъчно мислеше Кантакузин — книги за четене не само на тукашния език, а и на западни езици.“ Така че бяха допринесли за истинското интелектуално опорочаване на най-забавното и мило същество в града. Това бе станало незабележимо и скромно, за да не би светът на Дария Мазу да се почувствува оскърбен в примитивната си гордост.

Този съвсем отделен свят живееше сред плодни градини в северните и западните махали. Там бяха владенията на старите земеделци от някогашните покрайнини. Сега по-голямата част от тях бяха напуснали съсловието на ръчния труд, уверени, че са се издигнали на едно по-почтено стъпало. Почти всички от младото поколение заемаха служби в различните държавни учреждения. Неколцина от първите пионери на пачето перо бяха стигнали вече края на кариерата си и сега предъвкваха последните си дни в жалък пенсионерски покой, поддържайки предизвикателно навика да си пият кафето и тютюна в креслото на чардака. Там все още живееха и неколцината земеделци, които гледаха млечни крави — преходен елемент, както и част от занаятчиите дърводелци и зидари, сериозни клиенти на кръчмите.

Ловецът бе отпуснал свободно коня си. Не бързаше. Щеше да стигне навреме, огрян от ярката златна светлина, в която играеха леки прашинки. Наближаваше празните места, където по време на есенните дъждове ставаха ужасни калища. Тогава пясъчните и глинените кариери се изпълваха с вода и нощем ставаха капани за сенките, които излизаха от кръчмите и на зигзаг поемаха пътя на съдбата. Обикновено насреща им излизаха кучета, които с лая си ги извеждаха от опасността. Тези безброй кучета от различни породи и големини, истински фантазии на зоологията, се намираха и сега на това място. Имаше тук и телета, и прасета, и силна врява на деца от най-различни народности. Гологлави, босоноги, с по две кърпи — една отпред, друга отзад — вместо дрехи. „Тук мястото е подходящо за общински театър — мислеше Лай. — Тук се разполагат шатрите и павилионите, където Василаке^[3] играе по времето на големия летен панаир. Тук се изхвърлят сметта и лешовете; по-голямата част от животните, които ровят тук, изпълняват службата на санитари. Но въпреки това лете глутниците от палета и песове се превръщат в скитащи опасности, така че от време на време общинарите с малко разноски сключват договор с някой индивид без националност, като му отстъпват кожите на тези приятели на човешкото общество.“

Като стигна до този момент на впечатленията и мислите си, господин Лай изпита чувството, че за втори или трети път у него се пробужда оня неясен образ, който бе пожелал до известна степен безсмислено да има до себе си в най-приятния миг на деня, когато бе сключил съюз с английската си пушка.

Да не би да желаеше да види онова незначително и все пак толкова симпатично девойче? Или, по-точно казано, да не би да желаеше това девойче да го види в новото положение, което си бе извоювал в съсловието на ловджиите? Кантакузин се засмя на собствената си суета. Наивник беше, ако си въобразяваше, че неговата ученичка има други мисли, различни от мислите, които й диктуват полът и възрастта. И все пак тя беше мило същество. Господин Лай беше склонен да я удостои и с по-хубав епитет. Наистина тази девойка, на име Дария Мазу, се отличаваше коренно от „географията“. Имаше изтънчени музикални и литературни наклонности, знаеше какво е театър, макар никога да не бе ходила на театър. Знаеше, че има един цивилизован свят, без да го познава и без надежда, че ще го опознае някога. Потомка на посредствени махленци, с малка зестра и херметически затворен хоризонт, тя не можеше да има друга съдба освен тази, която и беше предопределена. Без съмнение трагична. Може би щеше да е по-добре, ако бе останала в своя свят.

Господин Лай не си спомняше много добре по какъв именно начин тази девойка от провинциалното градче бе навлязла в неговата среда. Бе я открила госпожа Арджинтар. След като се позанимава известно време с нея, му я представи като едно малко чудо. Тя я изтръгна от ужасната и посредственост, запозна я с елементарните понятия на един друг стандарт на живот, стана нейна учителка в истинския смисъл на думата и я въведе в света на един културен език. Когато я чу да чурулика на френски, накара я да разучи на пиано една сонатина. Какви опити си правеше госпожа Арджинтар? „Това е едно благодеяние, продиктувано от твоята скука“ — постави диагноза на приятелката си господин Лай и й оказа пълна, привидно съвсем безкористна подкрепа. Госпожа Арджинтар изглеждаше възхитена от постигнатите резултати; господин Лай Кантакузин беше по-малко възхитен. Всъщност девойката му харесваше, защото беше млада, хубавичка и доста жива; така нареченото „обучение“ според господин Лай беше по-скоро някаква реакция от страна на госпожа Арджинтар, отколкото смислено занимание. Нейното присъствие доставяше удоволствие на господин Лай, защото в хубавите й очи четеше възхищение от неговата собствена особа.

Тук, на това празно място, разправяше тя, била присъствувала на първото зрелище. Друг, истински театър не бе имала възможност да види. Била момиченце на девет години. Дошла заедно с другите деца от махалите. Скрита зад една къща в края на града, наблюдавала с широко отворени очи брадатия черен човек, с когото общинските управници сключвали от време на време договор. Той вървял тихо, гледал крадешком към местата, дето се спотайвали кучетата, и приготвял примката. Подире му се трупали сюрия деца. От улички и сокаци се носел лаят на кучетата, известяващи със загадъчни интонации на събратята си името на убиеца. Изведнъж се показал песът, чийто час бил настъпил. Бил някакъв глупав мелез, ленивец и гладник. Щом усетил опасността, отскочил настрана, но примката го застигнала, хванала го, дръпнала го назад и го търколила в праха. Децата надали хоров крясък, после млъкнали, слушали ударите на тоягата и стихващото квичене и гледали без жал страшното мятане на кучето и кървясалите му очи, извърнати към смъртта. Момиченцето стояло на мястото си, разтърсвано от отчаян плач. Шествието преминало през облак прах и светлина и се отправило към тези ями, където трябвало да се извършат последните операции. Тук, след като отстранял излишните части, черният човек си прибирал възнаграждението, което му се полагало за службата. Неговият дебнещ поглед на убиец, бе споделила девойката, я измъчвал много време насън. През следващите години, щом чуела зловещите призиви на кучетата, бягала да се свре на някой дюшек в някое кьоше и едва след дълго време дръзвала да се покаже на светло.

Макар да размишляваше и да мечтаеше, Кантакузин забелязваше всичко, каквото ставаше наоколо му. Не беше много изненадан, когато видя на горния край на улицата близо до градската градина една пъстра група с украсени с цветя шапки. И друг път се бе случвало да му се сбъдват срещи, които желаеше. Имаше добро око. „Ловджийско око“ — смееше се той в себе си. Беше сигурен, че в тази младежка група ще срещне и Дария Мазу.

Бяха само две девойки. Едната беше наистина неговата миловидна ученичка. Беше доста елегантно облечена със сивопепелява рокля и украсена с червено шапчица. Движенията й бяха изискани, погледът смел. Не беше твърде хубава, но правеше впечатление.

„Има нещо, което те хваща за сърцето — въздишаше Лай. — Тази девойка с великолепни очи е осъдена на нещо по-лошо от смъртта. Господ е вложил в нея елементите на друго развитие. И въпреки това утре ще стане съпруга на някой писар от префектурата.“

Кантакузин не обръщаше никакво внимание на тази категория хора. Според неговата теория за местното население служителите във всички държавни учреждения заемаха една нечиста зона. Той приемаше, че това може да е и предразсъдък, че може и да греши, но по-добре се чувствуваше с роднините на Ева Голдман, приятелката, с която нея вечер Дария Мазу беше излязла на разходка, отколкото с откъсналите се, отчуждили се от селския живот хора. Доста интересно същество беше и госпожица Ева; имаше свой, индивидуален маниер да отваря широко очи, когато говори. Но най-вече притежаваше качеството на добра приятелка. Беше обожателка на неговата ученичка. Следователно ловецът насочи най-напред цялото си внимание към госпожица Ева и се осведоми за нейното драгоценно здраве.

— Госпожице Ева, вие сте очарователно същество — заяви той, като слезе от кабриолета.

Дария Мазу се смееше развеселена. Отношението на Кантакузин към младите жени в града беше нещо като благородническа привилегия, условност без фактически последствия. Изричаха се изящни слова и изпълнени с кокетство благодарности. Пролетта следваше своя ход, а Кантакузин стоеше в зоната на първата есенна слана.

Имаше нещо очарователно и същевременно печално. Господин Лай обърна засенченото си от някаква мисъл лице към тази, която наричаше своя ученичка. Тя имаше големи кафяви очи и венец от кестеняви коси. Смееше се със ситни бели зъбки. Чакаше и тя комплиментите му и по никакъв начин не искаше да погледне заека, който Кантакузин държеше в ръцете си.

— Ударих един заек… — заяви той.

Тя се изплаши. Очакваше друго. Възкликна със съжаление към клетото безжизнено животинче. Кантакузин се почувствува до известна степен разочарован, но все пак остана с убеждението, че през този следобед се е случило едно от най-значителните събития в живота му. Жените обикновено се вълнуват от други впечатления и занимания. Най-вече тези, които не са жени, а женички. Аглая Арджинтар, разбира се, ще го помоли да й разкаже в подробности случката.

— Кажете ми, госпожице, какво сте чели, какво сте свирили и какво сте мислили? — запита я той с преувеличена любезност.

Тя го загледа внимателно. Намираше нещо неестествено и малко смешно във вида му. Господин Лай също разбра, че е по-добре да бъде сам с неясните си представи, сбогува се вежливо с момичетата и се качи в кабриолета. Чу подире си тънки смехове и за миг се почувствува оскърбен, после се усмихна снизходително и пристигна спокоен у дома си.

„Що за град е тоя? — продължи той монолога си, като разгръщаше географията на собствената си мизерия и се мъчеше да се отърси от безпокойството, което опипваше глъбините на душата му. — Спуща се нощ, намираме се в град, а човек е принуден да се остави да го води инстинктът на животното или да налучква пътя с тояга като слепците. Градската управа създаде осветителни пунктове, които се наричат фенери; но обикновено те не светят, било защото в календара пише, че ще има луна, било защото са им откраднати шишетата, или пък се е свършила газта в склада на общината. Това нямаше да бъде от голямо значение, ако махленските улички не криеха ями и капани. Тези осветителни пунктове имат и друга особеност. Променят местата си всеки път, когато се смени правителството и дойдат нови общински съветници.“

Кантакузин се смееше в настъпващия здрач. Костаке слезе и отвори портата. Скоро готвачката прие тържествено заека. В стаята на господаря, която гледаше към улицата, се появиха веднага два светли четириъгълника. Тънката сянка на Кантакузин се показа след малко в редингот, по модата на времето. Той бързо се бе окъпал, бе напръскал прошарената си коса с благовонна вода; сега пожелаваше добра вечер на приятелите си, тоест на наредените в библиотеката книги, на няколкото гравюри и на пианото.

„Ето отклици и останки на един живот от друг свят — въздъхна той безгласно. — Какво търси всичко това тук?“

И се поклони към тях иронично.

„Ние сме анахронизми. Нашата функция е да изчезнем. Но това ние няма да направим, докато не изпълним един дълг на отмъщението — да разкрием на света и на историята истината.“

Изтегли едно чекмедже и прелисти разпилените бележки. Както много пъти и сега изпита желание да се залови за работа. Размишленията и леността бяха неговите най-очевидни удоволствия. Бяха неоценимо семейно качество, заплатено с пълно разпиляване на един голям имот. Но тази вечер беше обещана на другарите му ловци. Освен това леността и размишленията му причиняваха известно недоволство и недоумение, които напразно се мъчеше да преодолее. Те бяха в него и като змийчета надигаха нагоре глави.

Започна да се разхожда възбудено из стаята. Не би ли било добре, запита се той изведнъж, да види един нежен профил да стои на високия стол пред пианото и да гледа към ценните подвързии на някои книги, които се намират само тук и в няколко библиотеки на запад? Но той няма право да я приеме, тя няма право да влезе тук. Тя е пленница не само на предразсъдъците и на един груб свят, но и на възрастта и на душевната си чистота. Ето как на бунището може да израсне едно цвете и градинарите с нечисти ръце успяват да му придадат девствен блясък. И той е един от градинарите. Първият е Аглая Арджинтар. Тази дама с възромантични пориви и доста закръглени форми твърде често бе сядала на това празно сега място, когато щорите на прозорците бяха грижливо спуснати. Но той вече не я желаеше там, въпреки че сигурно все още я обичаше.

Другарите му по лов не закъсняха много. Пристигнаха с тропане и го изгледаха косо.

Кафето беше готово; мадам Роза го поднесе веднага, като остави до него бутилка ром.

— Пихме едно вино, дето никъде го няма, и ядохме едни флейки, екстра… — обясни задъхан майор Ортак. — Още можехме да останем, но трябваше да дойдем: дадохме дума. В целия град се е разчуло за заека.

— Гледай ти — съгласи се Кантакузин, — вероятно всички се радват. Да не става дума да ми организират и банкет?

Катарама пиеше тъжно кафето си. Непрекъснато го доливаше с ром и все не можеше да го свърши.

— Добре, добре! — заяви той. — Ще ви кажа една новина, принце — добави той след малко. — Спипах госпожица Ципра в едно кьоше и й направих и аз любовно признание. Очаквам пристъп на ревност от страна на господин майора.

Ортак махна великодушно с ръка.

— Кафето наистина беше хубаво — заяви той.

— Ако желаете — усмихна се Кантакузин, — имам и чаша вино, малко по-добро, отколкото при „Седемте момичета“. Мадам Роза може да ни приготви набързо нещо печено. Зная, че в подобни обстоятелства атмосферата играе важна роля. Аз не мога да ви предоставя на разположение нито дяволитите очи на госпожица Ципра, нито музиканти. Но все пак ви съветвам да вкусите виното и да опитате печеното филе. Ще положа усилия да ви правя компания, защото тази вечер още не съм ял.

— О, щом принцът още не е ял, тогава аз съм на разположение на негова милост — заяви бързо капитанът.

Минаха в трапезарията и скоро, след известен брой чаши, Катарама се отърси от печалното си настроение и се въодушеви. Направи няколко патриотични изявления, на които майор Ортак не даде желания отговор. Майор Ортак изглеждаше по-замислен и по-уморен. Тогава Катарама се обърна към принца. Кантакузин му отговори. Двамата се чукнаха още по веднъж.

— Аз бих могъл да кажа, че желая да си хапна още от печеното… — призна капитан Агапие.

— Разбира се! — веднага отвърна господин Лай и плесна с ръце. После, изпаднал във възбуждение, с твърде бистро съзнание, на каквото се радваше най-вече в такива късни часове на нощта, той започна да се разхожда пред партньорите си и да се съсредоточава в главното си занимание.

Ортак бе свел чело на края на креслото.

— Ох, мале мила! — въздъхна Катарама и се доближи до него. — От което се страхувах, на него налетях. Навярно принцът пак ще ни държи някоя от своите лекции.

— Може би ви отегчавам малко? — сключи вежди Кантакузин. — Възможно е. Но моля ви, смятайте, че не се отнася до вас, вие носите стари имена на разеши^[4]. Позволете ми да ви направя една номенклатура на всички жители на тази улица. До известна степен тя е национална и християнска улица. На номер едно живея аз. Но както знаете, аз съм византийски потомък. Отсреща на номер две е заместник-кметът Алеку Михайлов. На номер три — адвокатът Николаиде. На номер четири — инженер Артур Фе. После идва доктор Барбони. На тази улица живее още и аптекарят Гронау. Пребройте всички. Бих искал да ми донесете в отделни епруветки кръвта на всекиго.

— Опазил ме господ! — въздъхна пак Катарама.

— Да ми донесете в отделни епруветки тяхната кръв — настоя Кантакузин. — Тук в тоя чисто молдавски град има една девойка — продължи той. — Мога да ви кажа коя е. Госпожица Мазу. Тя ми разказа една друга забавна случка…

— Как друга случка? — прекъсна го Агапие и погледна майора. Като го видя полузаспал, се успокои. — Как друга случка?

— Да, друга случка, та тя ми е разправяла много случки. Става дума за едно събрание и някакви изявления на тези непримирими местни жители. Но да оставим това и да погледнем по-отблизо тази сбирщина, която, както знаете, аз наричам варварски бивак. Бих могъл също така сполучливо да го нарека космополитичен бивак. Събрали са се всички тук, организирали са се някак си, за да ограбват орачите, и са се включили в общия ред на държавата. Какво правят всъщност тези хора? Едни продават, други купуват изгодно, трети дават пари с лихва. Други дезертират от земеделието и се срамуват от родителите си — белодрешковци, мразят селския труд и презират старите порядки на едно примитивно общество, чиято сила е заложена в неговото устройство. Разположили са се тук като в стан на недоумението. Знаят само да драскат в тефтерите думи без всякакъв правопис. Знаят да четат само вестник: понякога се отказват и от него. И в резултат на това, което е могъл да смели техният разум, стигат до заключението, че първо на първо не съществува бог, че светът не е създаден за шест дни, че заклинанията са глупости и че гръмотевицата е електричество, сиреч нещо безсмислено. Смеят се, когато я чуят, и гледат иронично жените, които се кръстят от страх. Изпитват презрение към всичко, което не познават. Тяхната литература се намира по тютюнджийските будки и се нарича „Парижките потайности“. Освен евреите, изтънчени и коварни хора, тук живеят и някакви болярски потомци, отчуждени от всичко и в твърде смешно положение, какъвто е случаят с мен например. Не е необходимо да протестирате. Разбирам, че се отегчавате, но ще ви задължа да послушате още малко. Е, добре, социалното спокойствие на този град е толкова изкуствено, че ако държавата не плати заплатите, ще стане истинска катастрофа. Ако търговците затворят дюкяните си за три дни, градът ще получи сърдечен припадък. Още нещо. Това окръжно селище, както и други градове в Молдова, може да консумира месо само благодарение на еврейската общност. Хахамите според своите обреди избират определени животни и определени части от животното за жертвоприношенията си. Израел консумира кашери^[5] предната част на животното. Всичко, което не е кашер, и задната част на животното отиват за задоволяване нуждите на населението, което е предмет на моите занимания. Има и нещо по-лошо. Моите хора с цялото си високомерно невежество не успяха да научат през краткото време на учението си елементарните действия на аритметиката. Никога не гледат на заплатите си по счетоводному. Не са в състояние да съберат две числа и да направят една равносметка. Презрените галицийски евреи по време на вековните си страдания са се научили да ядат само от лихвите си. В деня, в който спечелят значителната сума от четиридесет и пет сантима, те заделят настрана пет сантима с процент. Тази проста система ги прави милионери. А хората на негово величество, нашия крал, са намерили начин да харчат всеки месец малко повече, отколкото е заплатата им. Като последствие, за да покрият дефицита, следват сложни операции на заеми, които се наричат шконто на заплатата, с редовна квитанция и с лихва от десет бани на един лей седмично. За затвърдяването на подобна финансова операция се прибавя и един гуляй с цигулари под покровителствения поглед на госпожица Ципра. Всъщност заведението на госпожица Ципра е абсолютно необходимо, защото замества театрите, концертите и библиотеките. Театър, концерт, библиотека? — пита ме цял един народ. Всичко това са глупости. Следователно в заключение ще кажа: тук живеят щастливи хора, защото нямат никакво занимание, единственият нещастник, който си поставя проблеми за разрешаване, съм аз. Всички си карат живота леко и без аритметика; аз единствен си измислям най-различни злини. Направих и грешката, че вдъхнах същото това неспокойствие и в душата на една клета девойка, пред която сега нося отговорност. Какво искате да прави тя сред такъв свят? Как искате да уравновеси живота си, когато това, което й трябва, е отвъд нейния хоризонт?

Капитан Агапие въздъхна и изпразни чаша вино:

— За същото лице ли става дума, принце?

— Да, думата ми е за Дария Мазу. Какво искате да прави тя в този град? Вас питам. Какво искате да прави?

— Да не прави нищо, принце. Да се омъжи.

— Казахте ли нещо? — възмутен се обърна Кантакузин.

— Казах, принце. Дори ще се омъжи. Можем да разговаряме свободно, защото майор Ортак спи.

— Невъзможно! Невъзможно! — извика принцът. — Не ми приказвайте глупости!

— Съвсем не говоря глупости. Бих хапнал още малко от сиренето.

— Заповядайте.

— Съвсем не говоря глупости. Научих тая новина днес от господин майора. Щастливият печеливш е именно той. Няма какво да се каже. Момичето е от добро по-добро. Не берете грижа, принце, ще намери, каквото й трябва.

Кантакузин стоеше като вдървен. Пред очите му притъмня. Махна кратко с ръка в знак, че е завършил беседата си, седна бледен на стола и обърна поглед към съседната стая, където бяха пианото и библиотеката. Но в случая оттам не можеше да му дойде никаква помощ.