Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (11) (или молдовското градче през 1880 г.)

XI

Има цветя, които израстват на бунището и в сянката и изведнъж излизат на светлина; те си имат свой собствен час на цъфтене. Господин Лай Кантакузин установява изумен тази истина с появата на госпожа Ортак.

Може би тя нарочно се бе забавила пред огледалото, докато майорът си гризеше мустаците. Мислено си бе направила сметка за колко време ще се съберат поканените в старата болярска къща, която сега беше префектура на окръга. Беше необходимо, разбира се, най-напред там да пристигнат някои приятели. Носеше се вече ромонът на военната музика, която се приготвяше да свири. Госпожа Арджинтар влезе под ръка с генерала, като раздаваше наляво и надясно усмивки. Изведнъж господин Лай усети сладко бодване в сърцето. Не намери по-сполучлива дума, за да определи това, което изпита. Госпожа Ортак носеше сребристопепелява рокля с един карамфил под лявото рамо, където почваше белотата на гръдта. Но изящество й придаваше не роклята, не прическата, нито пък грациозната височина, дължаща се вероятно на токовете на обувките, а увереността, че това са нейни мигове. Вечността се бе погрижила да й ги достави; това се виждаше в неопределения блясък на очите й, които не се спираха на никого. Те се плъзнаха и над господин Лай и той не можа да й се поклони, нито пък посмя да излезе напред да я посрещне. Но преди да мине в другия салон, тя обърна за миг тези прекрасни очи, уголемени от тъмните кръгове под тях. Това бяха лукави очи, защото го търсеха, без да се издават.

Кантакузин се усмихна и тръгна подире й.

Бе принуден да се поколебае и да се позабави, защото Василика Мазу го поздрави с чести поклони. Той беше с фрака, с който бе облечен и на снимката в къщи, и побутваше с дългия си пръст кокона Амалия, която носеше обици на старовремска княгиня. Господин Лай побърза да им каже някоя любезна дума и се намери пред доктора и пред госпожа Барбони.

— Да не би да търсите ученичката си, принце? — усмихна се госпожа Фроса. — Ей сега влезе заедно с нас; остави си наметката в кабинета на доктора. Кабинетът е убежището, където се приютяваме, когато имаме главоболие.

— Зърнах госпожа Ортак — отговори Кантакузин. — Нямаше вид да има нужда от убежище за почивка.

— Нали? И вие ли забелязахте? Нейната поява предизвика сензация. Жената на Мазу побърза да мине в друг салон. Мъжът й я варди да не получи сърдечен припадък.

Доктор Руди се смееше с цялото си луничаво лице. Господин Лай също се почувствува задължен да се усмихне.

Отмина по-нататък. Оркестърът започваше първия валс. Около него се понесе шепот. Генералът се поклони пред госпожа Ортак и поиска да изпълни обещанието си. Тя прие, изправи се и се остави да я води няколко такта. Генералът се спря пред мястото, откъдето бяха започнали танца, поклони се, като тракна шпори, и й целуна ръка. Тя се отпусна на стола и започна да си вее с ветрилото. В края на века на мода бяха тежките ветрила и роклите с шлейф.

Господин Лай намери за по-стратегично най-напред да се отправи към Аглае Арджинтар. Той не танцуваше. Смяташе това за една от чертите на своята изисканост. Почака, докато се представи първият поручик и покани дамата му, и продължи да следва своя план за разгадаване на въпросителния знак, който трескаво вееше щраусовите пера на ветрилото. Оттам го дебнеше половин напудрено лице и едно око.

— Прекланям се пред най-милото същество — прошепна той така, че да бъде чут само от едно ушенце.

— А, моят учител! — учуди се госпожа Ортак.

— Да, вашият учител, печален, че не можа да ви поздрави по-рано.

— Радостна съм да го видя, макар и по-късно — изчурулика госпожа Ортак.

— Да не се учудвате, като ви кажа, че предприех едно истинско преследване.

— Вярвам. Това е ловджийски навик.

— Защо сте така лоша?

— Наистина ли?

— Наистина. Във всеки случай ловецът става жертва.

— Господин Кантакузин, това не е в реда на нещата.

— Ако бъде другояче, няма да е за чудене.

Тази размяна на несериозни приказки господин Кантакузин смяташе за твърде малко благоприятна. На друго място може би щеше да каже по-сериозни неща. Искаше му се да разбере защо постоянно го избягва тази приятелка, разцъфнала изведнъж така прелестно. Понякога животът създава такива свещени чудеса.

— Не зная за какво мисли моят учител — каза госпожа Ортак. — Предполагам, че може да ми иска някои обяснения. Не е тук мястото, но за всеки случай би трябвало най-напред аз да му искам едно обяснение. Не ме питайте, не ме питайте — прошепна тя, като видя нетърпеливия жест на Кантакузин. — Нямам време засега, само ви благодаря за цветята. Да не са били случайно погребални?

— Как можете да мислите такова нещо?

— Нищо не мисля. Виждам, че идва един ваш неприятел, тоест моят партньор по танц.

Идваше Александру Мъркуш, като сръчно се провираше между столовете и танцуващите. Само един поглед трябваше на Лай, за да прочете истината в отношението на новодошлия. Той се приближаваше със страстна радост, лъхаща от цялото му същество, като че ли се приближаваше към плячка. Не предлагаше приказки и очарования, а силата си на младо животно. За пръв път Лай съжали, че не умее да прави отмерените стъпки и смешните завъртания на танца. Неговата величествена сдържаност този път го поставяше в неизгодно положение.

Макар да се помъчи да го спре с поглед, ловецът, който се придвижваше към тях, съвсем не искаше да знае. Поздрави го с щастлива усмивка; може би и не го позна и се поклони пред госпожа Ортак.

— Позволявате ли? — обърна се тя грациозно към Лай.

Мъркуш я обгърна и на първото завъртване тя отпусна глава на дясното му рамо. „Такива са били винаги жените — казваше си философът и извръщаше поглед от това, което не искаше повече да гледа. — Думите на тези лекомислени същества много пъти са само символи, които могат да породят най-различни тълкувания.“

Но в посоката, в която се обърна, забеляза друга една страна на своите тревоги. В душата му изведнъж бе покълнало огорчението. На вратите на страничните салони се подаваха като из вода главите на поканените, които с интерес, учудване и усмивки следяха събитието. Хората започваха да го обсъждат и да му дават незабавни разрешения. Племенникът на докторицата наистина не можеше да живее без някаква страст, но можеше да се случи от това да излезе някоя беля.

С по-голям интерес от всички гледаше самата госпожа Фроса Барбони. Дръпна с ръка немеца до себе си и с очи му показа двойката. Засега не направи гласно никакъв коментар. Издаде само едно сподавено възклицание: хм!

Господин Василе Мазу гледаше през нейното рамо. Той отговори като ехо на това възклицание.

— Казахте ли нещо, господин Мазу? — запита съпругата на доктора.

— Не! Жена ми преди няколко минути искаше да си ходим. Боляло я глава.

— Може би е от обиците — подхвърли Руди.

— А, не, докторе — засмя се Мазу. — Те са златни обици с топази от баба й. Но сега вече й мина и за нищо на света не иска да си ходи.

— Виждам — развесели се докторът.

— Всички виждаме — носово рече господин Мазу, като изтъни глас. — Мисля, че е редно да се предупреди Ортак да си пази своето, както аз си пазя моето. Ще направи добре да си плати полиците. Днес заведох дело.

— Гонете го, господин Василе, гонете го до гроб — посъветва го докторът — и продайте и пепелта от огнището му.

— Да не мислите, че съветът ви е лош? Съвсем не е лош! — отговори все със същата гальовност в гласа Василе Мазу.

„Въпреки всичко — мислеше си госпожа Фроса — те са най-хубавата двойка от всички.“ Другите двойки спираха една след друга и заставаха в редицата на зрителите. Ако това нямаше да оскърби принца, тя също беше разположена да им ръкопляска, като виждаше, че се приготвят другите. Когато госпожа Ортак се плъзна в последния такт на танца пред нея, тя видя очите й, озарени от нещо ново, и се разтревожи.

Дръпна подире си доктора на по-свободно място.

— Знаеш ли, немецо, че това момиче е в състояние да направи някоя глупост?

— Всичко е възможно — измърмори докторът.

— Виждам, Руди, че говориш мъдро както всякога, а оставяш нещата да следват сами своя ход; но аз, както и моята сестра Агата, имаме обичай понякога да се противопоставяме.

— Вие всякога имате право. Оставете веднъж и момъкът да има право.

— Не става въпрос за момъка, Руди. Става дума за нея. Тя може би очаква чаровни палати, а ще намери само един двор с паднали порти. След като подмине пасящите прасенца и телета, ще се озове срещу сестра ми. А сестра ми е в състояние да тропне с крак и да хване момъка за ушите.

— Знаеш ли колко си забавна? Това в утайката на кафето ли го видя?

— Видях го аз другаде. Най-вече в нейните очи. От много дни стоя и дебна.

— Добре, тогава започвай да си изпълняваш дълга. Аз отивам да поогледам бюфета. Право да си кажа, според мен на теб ти се привиждат разни работи. Нищо не може да се случи.

— Видя ли й очите? Говоря за нейните очи.

— Не. Но познавам очите на твоя племенник и това ми е достатъчно.

Докторът намери Ортак с неразделната му дружина в бюфета. И той, и Катарама се бяха разбрали кое е най-доброто вино и предложиха чашка и на доктора. Александру Мъркуш пристигна задъхан да иска две чаши шампанско.

— По-полекичка, момче — прошепна му немецът.

На лицето на момъка грееше щастливата усмивка на възрастта и на необикновения момент, който преживяваше. Получи на малък калаен поднос това, което искаше, и се оттегли забързан. Предложи на госпожа Ортак чашата, в която все още имаше пяна и малки мънистени въртежи, сетне остави подноса и зачака в екстаз.

— За да можеш да ме гледаш така, трябва да сме сами — каза тя. — Аз ще изляза на терасата откъм градината. Ти бъди така добър да ми донесеш от кабинета на доктора наметката.

— След миг ще бъда там — прошепна той щастлив.

— Бъди предпазлив, Мъркуш — със смях му каза госпожа Ортак.

Останала сама, тя се огледа и разбра, че трябва да прикрие оттеглянето си. Искаше й се Кантакузин да не я забележи. Не й се вярваше да си е отишъл, но никъде не го виждаше. Насреща й излезе Аглае Арджинтар извънредно весела и я хвана за ръка. Значи, и госпожа Арджинтар беше следила движенията й в прегръдките на най-хубавия мъжки екземпляр по тия места и сигурно и тя бе ръкопляскала. Без да променя нищо от скритата си неприязън, Дария й отговори с усмивка и приятелски думи и двете под ръка минаха в друг салон. Хората можеха да бъдат спокойни. След пет минути госпожа Ортак се промъкна в ъгъла на терасата, където нетърпелив я чакаше Мъркуш.

— Помислих, че вече няма да дойдеш — прошепна той.

Тя го хвана мълчаливо под ръка, после се отдръпна. Потръпна и нагласи наметката на раменете си.

Късната есенна нощ беше необикновено тиха. Голите дървета на градината стояха неподвижни под лунната светлина. Нямаше никого наоколо. Всичко беше пусто. Само кучето с лисича муцунка премина през сухите листа и се спря наблизо, като ги душеше и показваше лъскавите си зъби.

„Кученце, което се смее“ — каза си госпожа Ортак.

Нищо вече не й изглеждаше чудно. И това беше част от фантастичните образи, които започваха да се изграждат наоколо й.

Вътре в сградата оркестърът бе замлъкнал отново. В неочаквано нарасналия в околността покой, откъм звездите се понесоха призивите на прелетни птици. Чувствителното ухо на Дария улови за няколко мига шума от вихрения летеж на дивите патици във висината.

— Чу ли? — попита тя.

— Чувам само един сладък глас — прошепна той и хвана ръцете й.

Тя го отблъсна лекичко.

— Не.

— Тогава какво искаш да чуя?

— Под небето минават птици. Отправят се към южните морета.

Пак се заслуша. Внимателно затаил дъх, слушаше и Мъркуш.

— Би ли могъл да направиш като тях? — запита го тя изведнъж екзалтирано.

— Разбира се — каза той, — защото те обичам.

— Би ли могъл да ме вземеш и да ме отведеш против волята на хората и на бога?

Тя го изгледа така, че той изведнъж изпита страх. Разбира се, би сторил всичко, само на нея да не й се случат неприятности… Незабавна необходимост било да си намерят едно гнезденце, където да се срещат.

Госпожа Ортак се разсмя изведнъж, разкрила всичките му мисли, желания и думи, които се приготвяше да й каже. Нали най-напред трябвало да видят къде ще могат да се срещат насаме?

— Това би било много добре — отговори той с известно недоумение.

— Нали така? Но аз по-скоро бих искала да се възкачим нагоре и да полетим като дивите патици.

Той отново поиска да й хване ръцете. Понечи да я прегърне през кръста. Тя рязко се отдръпна; заповяда му строго:

— Моля те, върви си! Искам да остана сама.

Мъркуш търсеше обяснение на държането й в чашата шампанско или в някакъв внезапен пристъп на лудост. Ще й мине. Ще види той какво трябва да прави. Поколеба се още малко, преди да си тръгне, очаквайки някоя дума, после се оттегли. Госпожа Барбони го посрещна.

— Какво има?

— Иска да остане сама — отговори младият човек.

В този несигурен глас доктор Руди би намерил обяснение на всички подлости на света. Госпожа Фроса се задоволи да се засмее развеселена.

— Добре, да я оставим сама — каза тя, — да се успокои.

Госпожа Ортак стоя известно време сама. Оркестърът бе засвирил отново.

От една странична врата, която водеше към алеите на градската градина, се промъкнаха две сенки. На Дария не й струваше усилие, за да ги познае. Впрочем те веднага излязоха на светло, а тя се прилепи до една колона и опря горещото си чело о камъка. Това беше високият и леко приведен силует на Мазу. До него шумолеше през листата госпожа Амалия. Безстопанственото кученце започна да лае. Мазу измърмори нещо неприятно.

След като съпрузите Мазу изминаха двадесетина квачки към градинската порта, кученцето залая пак. Мазу се обърна и размаха бастуна си. Тогава близо до кученцето, което не се виждаше на лунната светлина, се открои друга сянка. С лудо разтуптяно сърце Дария позна брат си. Какво търсеше той тук? Може би през тези топли като истинско закъсняло лято дни да е ходил с лодката в яза на риболов. Закъснял е във воденицата. Дошъл е в града и е отишъл у доктор Барбони както обикновено. Не го е намерил и е отишъл у дома й да търси нея. Научил е за бала и сега обикаля да я чака. Обикаля наоколо редом с муцунката на зверчето. Мазу продължаваше да седи в заплашителна поза, после отпусна бастуна си и продължи да гледа учудено. Позна го и той. Поколеба се един миг дали да тръгне към него. Сетне се обърна припряно, хвана жена си под ръка, измъкна я от градината на улицата и я повлече към къщи.

Един приятелски глас като приятен спомен я накара да трепне.

— Сама ли сте тук, скъпа госпожо? Вероятно не мен очаквате.

Тя се отдръпна от стълба и разтърси глава. Гласът й беше слаб, сякаш идваше отдалеч, от някакъв неин свят.

— Вие ли сте, принце? И все пак знайте, че вас чаках.

— Изпрати ме госпожа Барбони — каза господин Лай. — Не мога да скрия, че ми даде да разбера и някои неща, съвсем непредвидени за мен. Струва ми се, че за пръв път изпитвате някакво разочарование. Може би се лъжа?

— Не се лъжете, господин Кантакузин, но не е за пръв път.

— Бих могъл да ви заявя, че не разбирам добре или пък не съм чул добре.

— Добре сте чули и сте разбрали. Това, което стана преди миг, не е нищо. Може би аз самата го предвидих и по-добре е да бъде така. Фактът може да има и друго обяснение. Вие сте изтънчен човек и предполагам, че и сега не сте пропуснали хитростите на една клета жена. Моето първо разочарование беше тогава, когато този, когото съм обичала винаги, ме отблъсна.

Кантакузин задиша тежко, обхванат изведнъж от дълбоко вълнение.

— Мило мое момиче, нима е възможно?

— Възможно е и вие знаехте.

Той се приближи до нея и й хвана ръцете. Музиката отново бе млъкнала.

— Много странно! — шепнеше мечтателно Лай. — Бих измамил и себе си, ако кажа, че съм знаел.

— Не сте знаели, били сте сигурен.

— Възможно е, но обстоятелствата не ми позволиха да разбера ясно какво има между нас.

— Не сте искали.

— Възможно е и това. Животът ни налага задължения, които много пъти са жестоки. Вие сте достатъчно умна, за да разберете, че тогава ми беше невъзможно да приема положението, което ми се предлагаше. Един мой жест налагаше да бъде последван от узаконяване. Това беше невъзможно. А имаше и други пречки. Във всичко, което се случи, аз съм убеден, че и вие сте могли да четете в мен. Това, което е било у мен, все още продължава да бъде. Бих могъл да кажа, че към никого не съм изпитвал подобно чувство.

— Искате да кажете, че ме обичате ли, господин Кантакузин?

— Това го знаете от много време.

— Искате да кажете, че сега можем да се приспособим към положението?

Принцът се усмихна. Не намери за нужно да отговори.

— Ах, принце — продължи госпожа Ортак изведнъж развеселена, — тогава всичко, което аз градих около моя учител въз основа на неговите думи, всичкото това благородство на живота, тази божественост, към която се стремят редките екземпляри на човечеството, е било приказки, предназначени за моята простота.

— Не, не е било приказки. Това са свещени принципи. Но ние сме хора.

— Не разбирам добре — въздъхна госпожа Ортак унило.

Допря пръст до слепоочието си.

— Чувате ли?

Полетът във висините звънтеше отново.

Господин Лай се вслуша внимателно, но звънтежът беше отминал.

— Добре — реши госпожа Ортак. — Така да бъде. Но мога да не се подчиня.

— Какво искате да правите?

— Каквото правят дивите патици. Не се опитвайте непременно да разберете тази глупост. Но бъдете уверен, че съм обичала само вас.

— Тогава можем ли да сключим договор за разбирателство?

— Можем.

В момента, когато трябваше да прегърне ученичката си, господин Лай разбра, че е много развълнуван и че животът му положително добиваше очарователна сложност.

По сухите листа в градината се приближаваха бързи крачки. Госпожа Ортак наведе чело. Принцът се оттегли със сърце, разтуптяно от ново щастие. Клетото му сърце, което отдавна очакваше този момент!

Госпожа Ортак позна Емил. Намери сили да пристъпи към него и да слезе по стъпалата.

— Какво има?

Пое в прегръдките си едно разтреперано тяло. На ухото си чу задъхани, неразбрани срички.

— Какво има? Нещо ли се е случило?

— Да, случи се. След като той излезе с жена си от градината и тръгна нагоре, аз останах да чакам. Исках да те видя и да ти кажа, че се връщам в Адънката. Ама знаех, че той ще се върне.

— Кой?

— Той.

— Е, и?

— Дойде, както си мислех. Не чу ли кучето, което залая отново?

Дърпаше я подире си. Все още трепереше с цялото си тяло, предъвкваше думите си, сякаш искаше да ги погълне, а не можеше. Обясняваше й какво се е случило преди пет минути близо до нея зад гъстия зид на храстите в едно уединено място. Той се нахвърлил върху него с пръчката. Карал го да замине, да се махне. Заповядал му да го последва. Щял да го даде под съд, загдето се е повел по неговия душманин от Адънката, за да го срами пред хората и да го разори. Но той знаел как да пази от когото трябва парите си, които бил изработил, и правото си. Хванал го, бутнал го с пръчката и го отправил към изхода.

Болният се дърпаше към храстите и дебнеше с кривогледите си очи… Мазу се приближил отново до него. Тогава с два пръста на дясната си ръка, показалеца и бе именния, събрани като вила, момчето му нанесло кратък удар в очите. Мазу извикал веднъж пресипнало, обърнал се съвсем заслепен и протегнал ръце, мъчейки се да се задържи. Пръчката му паднала. Втори път да извика, не сварил. Паднал, ударен в слепоочието от остър камък. Сега лежал там сред люляковите храсти. Охкал тихо. Казвал: „Аа-аа!“ Умирал!

— Какво си сторил! — с ужасен глас изстена Дария.

— Това сторих… — измънка объркан болният, като размахваше ръце.

Госпожа Ортак вдигна едната ръка на баща си и я отпусна. Завъртя се на едно място, търсейки подкрепа, някаква идея. Нито за миг не й мина мисълта да изтича до залата и да вдигне тревога.

Хвана брат си за ръка и пристъпи две крачки настрана. После го дръпна решително подире си.

— Слушай, Емиле — заговори тя с променен глас, но изведнъж успокоена.

— Да — изхленчи по детски безумният.

— Слушай. Недей стоя повече тук; още сега да се върнеш в Адънката. После оттам да отидеш пак…

— Къде?

— Където вече си бил. Не си ли спомняш оная отколешна история, когато и двамата бяхме решили да отидем, където ни видят очите? Това е проклятието на децата без майка.

Безумният плачеше.

— Няма да отида самичък!

— Ще дойда и аз подире ти, Емиле. Но ти иди най-напред сам в Адънката. Това, което сега стана тук, никой не бива да го узнае, чуваш ли? Никой!

— Никой.

— Като идеш в Адънката, ще си починеш и ще заминеш. — Тя се загръщаше с наметката си и го водеше надолу. Далечният звън на оркестъра беше заглъхнал. Блестящата повърхност на яза светна на луната. Воденицата се чернееше от другата страна на яза доставилото.

Тя бутна брат си по гърба, без да добави дума, и го загледа как се отдалечава.

Но изведнъж пристъпи напред и тичешком го настигна. Спря го, хвана се за него.

— Не отивай сам! — прошепна с изплашен глас. — Не ме оставяй тук. Мислиш ли, че е умрял?

— Аха! Така мисля.

Сякаш се радваше. Обгърна раменете й.

— Знаеш ли къде отивам? Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ще дойда с теб, Емиле — реши тя ненадейно, с разтракани зъби. — Води ме. Няма вече да се връщам.

Лудият се смееше кротко и я водеше надолу към ставилото на яза.

— Ха-ха! Там никой земен човек няма да ме намери; през ония порти „те“ не могат да минат. Само аз знам да те преведа там полекичка и надалече. Ще се плъзнем с отворени очи; после, щом стигнем, ще затворим очи, ще сложим чело върху елшака и ще си починем, ще си починем… Не искаш ли? Назад ли се дърпаш? Страх ли те е? Чакай!

— Не ме е страх, не ме е страх… — бранеше се тя, докато ръцете на брат й обгръщаха лактите й и не й позволяваха да се движи.

Когато изпищя сърцераздирателно, пронизително, никой не я чу. Вирът зина, после затвори паст и разпръсна наоколо коварни усмивки.

Най-странният факт, отбелязан от Лай Кантакузин в дневника му, беше неочакваното и съвсем необяснимо изчезване на госпожа Ортак. Познати и приятели започнаха да я търсят веднага и я търсиха докъм разсъмване, когато откъм север задуха първият зимен вятър.

Злополуката на Мазу, която му донесе пълна и продължителна парализа в полза на съпругата му, станала най-после господарка на всичко, не развълнува твърде много градската общност. Но изчезването на една толкова млада жена трябваше да даде много материал за разговори по вечеринки и много мъки на полицейските агенти. Никой не можа да разгадае нейния достъп до големите порти.

В нейна памет понякога госпожа Фроса си тананикаше с въздишка някакъв глупав романс за едно бяло цвете на пролетта. А принцът остаря по-бързо, отколкото бе естествено, убеден, че в неговата география е невъзможно някога да се случи нещо значително.