Михаил Садовяну
Мястото, където нищо не се случи (10) (или молдовското градче през 1880 г.)

X

През един есенен ден градът закипя. Пристигаше генералът и военната музика излезе да го посрещне. Звуците на духовите инструменти, на барабаните и пикулините сякаш не се побираха по цялата главна улица, та се издигаха на вълни и вихри към небето и прогонваха врабците от покривите. По прозорците, които навсякъде се отваряха, се показваха красиво сресани женски глави; по вратите на дюкяните се нареждаха търговци, майстори и чираци. Мойше Лузер, младоженецът, стискаше под мишница хлопатара си и се мъчеше да нагласи тежките си стъпки в ритъма на марша. Той вървеше бързо много по-напред от другите, съпровождан от чета дечурлига, станали изведнъж войнствени, като по времето на Йоасаф. Когато музиката тръгна от гарата, тротоарите на главната улица гъмжаха. Беше спокоен следобед; звуците на музиката се сливаха със слънцето и с усмивките. Генералът и госпожа Арджинтар преминаха бързо с файтона, поздравявани от всички страни. Духовият оркестър остана пред кметството, за да радва народа, докато слънцето залезе.

На наредените масички пред сладкарницата на Йозеф генералът бе зърнал едно лице, което желаеше да види. Направи му приятелски знак, като махна с облечената си в бяла ръкавица ръка край белите си мустаци. После се наведе изненадан към Аглае и сподели впечатлението си. Наистина Дария Мазу, въпреки че бе станала госпожа Ортак, не изглеждаше отслабнала и посърнала от новото си положение. В противовес на всичко, което трябваше да се случи, и на обичаите на градчето тя беше разцъфтяла и блестеше в своите двадесет години: беше със заоблени форми и изящни, сдържани маниери, сякаш изведнъж бе предопределена за някаква непредвидена съдба.

Видя я и господин Лай и бе изумен повече от генерала. Откак се бе върнал, вече една седмица, бе я видял два пъти, веднъж на прозореца в дома й и веднъж на чардака в дома на доктор Барбони. Но едва сега виждаше цялата й фигура. Огряна от полегатите лъчи на слънцето, тя изглеждаше съвсем друга. Донякъде му се струваше чудно, че я вижда весела, и още по-чудно, че тя не го вижда. Мина четири пъти нагоре и надолу по тротоара и все се приготвяше да я поздрави. Но биваше принуден да отправи усмивката и много елегантния си жест с шапката към други лица, които му бяха безразлични. Когато усети прохладата на залеза, напусна тротоара, по който винаги се разхождаше — това гражданите от много отдавна бяха забелязали и оценили като признак на изтънчени маниери, — и против обичая си мина край сладкарницата на господин Йозеф. Госпожа Ортак бе съвсем погълната от това, което говореше на ухото на госпожа Фроса. И принцът бе принуден да поздрави с усмивка и със снемане на шапка само доктор Барбони и Александру Мъркуш, млад чифликчия и ловец, племенник на съпругата на доктора. В този момент от сладкарницата излезе господин Ортак с чинийка в ръка. Отговори и той на усмивката на принца и сложи избраната лично от него паста пред младата си съпруга. Попита я дали е видяла Кантакузин. Госпожа Ортак не му отговори веднага. Принцът побърза към къщи, за да не се изложи на опасността от хрема.

— Каза ли нещо, Иримие? — запита госпожа Ортак.

— Да. Ей сега мина принцът. Чудно ми е. Той обикновено се разхожда от другата страна.

— Сигурно ще стане дупка в морето — каза доктор Барбони.

— Не го забелязах — призна госпожа Ортак. — Няма нищо страшно. Благодаря за саварината.

— Напръсках я малко с ром.

— Още веднъж благодаря.

Майорът желаеше съпругата му да проявява нежността си не тук, а на друго място и без свидетели. И все пак му стана много приятно и се развесели. Поиска от господин Йозеф, висок, величествен немец с бяла коса, още един хубав коняк, какъвто се намираше само при него, и заяви, че след такова питие хората ще направят най-добре да си идат по домовете.

— Разбира се — каза Дария, — докторът и госпожа Фроса си отиват у дома си и ние ще отидем с тях.

— Не знаех това и не вярвам.

— Но разбира се. Канени сме на вечеря.

— Добре, щом това ти доставя удоволствие, не възразявам.

Госпожа Барбони се обърна и сложи тежката си ръка на рамото му.

— Значи, на теб това не ти доставя удоволствие?

— Но, разбира се, разбира се, как да не ми доставя удоволствие? Ала не знаех.

— Няма нищо. Засега си в годината на робията. След това ще тропаш с крак и ще правиш каквото на теб ти харесва.

Майорът въздъхна.

— Ако не беше той, дяволът му неден — обясни му докторът, — нямаше да ти се случи това неудоволствие.

— Не разбирам — измърмори Ортак.

— Ще разбереш — усмихна се госпожа Фроса, — ако погледнеш тоя мой проклет племенник. Исках да отпразнуваме мъката му. Да я изядем и изпием.

— По стар обичай — добави докторът.

— Пак нищо не разбирам.

— Ще разбереш — започна отново госпожа Фроса, като ти кажа още, че снощи беше сватбата на Ева Голдман, на която беше и ти с жена си.

— Да. И?

— Това е. Беше сватбата на Ева Голдман с един неин втори братовчед от Галац. Следователно Александру смята, че има право да бъде нещастен.

Докторът засили недоумението на Ортак:

— Щом е още жив и не се е хвърлил с главата надолу в някой кладенец, не можем да го смятаме толкова нещастен.

Дария се намеси приятелски, макар да имаше вид, че се изтръгва от дълбок размисъл:

— Оставете човека на мира. Аз го вземам под мое покровителство.

И тя докосна ръката на младия мъж, която той държеше провесена край облегалото на стола.

Мъркуш трепна. Вдигна глава и се огледа с широко отворени очи, засенчени с хубави вежди. Госпожа Фроса го гледаше иронично и се възхищаваше от цялата му гъвкава и силна фигура. Той имаше черни мустачки и лъскава къдрава коса. Беше цяло дете; едва бе навършил двадесет и пет години. Хубостта на госпожа Фроса и на сестра й Агата бе въплътена в тоя син и племенник. Той приличаше на тях. Те си бяха останали по-мъжествени, много приличащи една на друга. Той беше по-женствен. Беше останал отрано сирак, но беше надежден мъж, достоен господар на чифлика и добър ловец. Беше най-неуморимият танцьор в цялата област и тайно обожаван най-вече от омъжените жени. Това госпожа Фроса знаеше не само от своите карти и от утайката на кафето. Но ето че клетият момък бе взел на сериозно думите и фасоните на Ева Голдман. След сватбата си тя ще отиде в Галац и ще си гледа работата. А той, след като танцува с нея като истински неутешим влюбен и пи в нейна чест повече чаши, отколкото се полагаше, сега имаше такова изражение, от което един уважаващ себе си мъж би трябвало да се срамува.

Александру Мъркуш наистина се засрами и погледна с признателност госпожа Ортак, приятелка на Ева и негова довереница в тоя тежък час. Само нейните кротко прошепнати думи го изтръгнаха от вцепенението, в което бе изпаднал. Тя го подтикваше да бъде твърд. А и той не искаше друго.

Майор Ортак се развесели, разбрал най-после твърде комичното приключение на младия човек.

— Само тук, в тая страна, хората се развеселяват от злополуките — забеляза докторът. — Ти, майоре, мислиш, че това нещо е за смях. Така постъпвате и зиме, когато хората падат поради поледицата. Смеете се като луди, а сетне викате немеца да оправя изкълчени и счупени части. Аз смятам, че това, което се случи на момъка, не е никак смешно.

— Нали? — потвърди госпожа Ортак.

— Но, моля, разрешете ми да не се тревожа толкова, това е болест, която се лекува.

Тази вечер Александру Мъркуш се показа най-вече уморен, а след някой друг ден тъгата му намаля. Беше четвъртък, денят, когато от Адънката идваше Емил, воден от дядо Думбрава с покрития с гюрук файтон. Старецът от ранна заран хукваше по своите работи и дела. Барбони подлагаше момъка на внимателен преглед в кабинета си. Разговаряше надълго и нашироко с него, задаваше му въпроси, слушаше го, като разказва. Караше го да свърши някоя дребна, но изискваща внимание и сръчност работа; да завива прахове и ханчета за сиромасите, които идваха сутрин на консултации, а той отиваше да си изпълнява дълга в болницата. Когато се върнеше, имаше възможност да отбележи в каква форма се проявяват страховете на Емил, главоболието му, черните му мисли и блуждаенето на душата му в неизвестното. Всеки път, когато идваше, болният трябваше да види сестра си и докато тя дойдеше, кривогледото му око непрекъснато бягаше на една страна, а той като че ли все беше готов да тръгне подире му като подир насекомо.

През този четвъртък, след като Емил си отиде, госпожа Ортак посрещна и тя своя болник Мъркуш.

През дните, когато в градската градина свиреше музика, този млад чифликчия смяташе, че ходът на световните работи ще спре, ако не отиде и той да слуша. Всъщност спираха само плуговете и вършачките от неговия чифлик, а ратаите му, запушили цигари, свити в листа от царевични кочани, си спомняха приказките, чути от дядо и баба. Село Балтени беше на около три километра от Адънката. С двата бързи коня, впрегнати в лекия кабриолет, Мъркуш пристигаше в града за по-малко от час. Отсядаше у леля си — госпожа Барбони, приготвяше се набързо и само една крачка го делеше от претъпканата с хора градина. А градината беше голяма колкото една педя. С един поглед той виждахте обекта на своята страст и отиваше насреща й.

Господин Кантакузин показваше твърде голяма симпатия към младия Мъркуш, но любовните му вълнения удостояваше само с усмивка. В своя дневник, ако би имал време да отбелязва всичко, той би ги характеризирал като неясен романтизъм. Младият Мъркуш нямаше висока култура. От долните класове на гимназията се бе върнал към бащиното си земеделие и следователно не беше в състояние да води разговор на подобна тема; но той беше образът на идеалния любовник от книгите, които не четеше. Жените с удоволствие се оглеждаха в ориенталските му очи. През лятото бяха следили крадешком увъртанията му около Ева. Девойката го посрещаше със симпатия и внимателно слушаше какво й говори. Всякога до нея се намираше и Дария Мазу и възможно е било младият чифликчия да ги бърка, говорейки и усмихвайки им се като на богини близначки.

Като си припомняше тази невинна идилия, Мъркуш сякаш все още страдаше, макар да си признаваше малко, че между него и Ева не можеха да се развият други отношения и не можеше да има друг изход.

— Ти бъди умен и си гледай работата — съветваше го госпожа Фроса. — Светът е пълен с момичета, а ти имаш достатъчно големи очи.

— Това му казвам и аз — обаждаше се и госпожа Ортак.

— Но моля ви, съгласете се, че държането на Ева е своего рода предателство — упорствуваше пак Мъркуш. — Нека госпожа Ортак каже дали нямам право.

— Нямаш право, господин Мъркуш. До женитба беше невъзможно да се стигне, защото госпожа Агата нямаше да иска и да чуе; а не можеш да допуснеш, че едно момиче като моята приятелка Ева би могло да се противопостави на тази наша участ, участта на добре възпитаните жени.

— Но казаните думи, писаните писма…

— Думите вече не съществуват. Писмата ти има добрината да й ги поднесеш като сватбен дар.

Мъркуш въздъхна, вперил големите си очи в госпожа Ортак.

Докато мълчаха, госпожа Барбони остави картите, които бе наредила на края на дивана за племенника си, и взе китарата. Здрачът нахлуваше през прозорците, а още не бяха запалили лампите.

— Не мога да различа попа от дамата — със смях каза госпожа Фроса. — Вижда се, че любовните ти пътища са много объркани.

Това предсказание се хареса на господин Мъркуш. Но виждайки, че госпожа Ортак мълчи, замълча и той. А госпожа Фроса подръпна леко струните и запя с приятния си контраалтов глас един от романсите на времето.

Госпожа Ортак слушаше и следеше в себе си някакъв процес, съвсем еднакъв с процеса от опитите по физика, когато вибрациите на звука превръщат спокойните купчинки прах в хармонични геометрични фигури. За това допринасяше, разбира се, и полумракът в стаята, и тишината на мига, настъпил след вълнуващи разговори, и самият предмет на разговорите, които бяха водили, и други неясни неща, за които тя не си даваше сметка; романсът, слушан и друг път, и звънът на струните предизвикваха у нея нещо съвсем ново нещо като леко страдание, като спомен за някаква радост, която не бе изживяла никога.

Когато запалиха лампата, сметна, че може да поостане още, за да чуе безсмисления разказ на Мъркуш за някаква случка в Балтени.

— Хубаво ли е във вашето имение? — запита тя. — Не зная защо, но никога не съм виждала селището ви, макар че от Адънката до Балтени сигурно е съвсем близо. Или пък съм го виждала, но не си спомням.

— Хубаво е, разбира се — отговори младият човек, — но аз нямам подходящи думи, за да ти разкажа. Би трябвало да дойдеш да видиш. Старо имение с парк и яз. Надолу се виждат поетични дъбрави.

Госпожа Ортак неволно си градеше една омайна представа за тези места, които й се струваха на недостъпно разстояние. Чу стенния часовник да бие седем часа и побърза да си тръгне.

Това беше началото на един нов роман в нейния живот. Това беше една малка тайна, която не можеше да сподели с никого, една кутийка, чието капаче искаше само тя да отваря. В други кутийки бяха успели да си пъхнат носа и други участнички в играта на живота и последствията не бяха такива, че да й донесат покой.

Аглае Арджинтар й се бе признала за най-добра приятелка. Щом я видя отново, побърза да я представи на генерала като някакъв ценен предмет, после, след като излиянията свършиха, заговориха за най-обикновени неща.

На госпожа Арджинтар й се струвало чудно, че първата вест, която чула, когато се върнала в града, се отнасяла за същото нещо, за което се е говорело и преди заминаването й.

— Какво нещо? — заинтересува се госпожа Ортак.

— Въпросът за спогодбата между Мазу и майора.

— Мила Аглае, струва ми се, че това е една обикновена сделка между двама души. Какво ги интересува другите?

— Разбира се, но хората искат да знаят какво означават някакви полици. Всичката щедрост на господин Мазу, от която ние почти се бяхме изплашили, изглежда, се е дължала на майора.

— Мислиш ли, мила приятелко, че ми доставя удоволствие да слушам това? По-добре ми кажи как прекара във Виена, разправи ми къде си ходила.

— И за това ще говорим, щом те интересува. Но аз ти казах всичко това не за да те тревожа, а да те успокоя. А хората, които се занимават много настоятелно с тая работа, аз помолих, бъди сигурна, да я предоставят на заинтересованите. Правосъдието с помощта на стария Думбрава ще изясни всичко.

— Истина е. Старецът ще сложи ред и приказките трябва да престанат.

— О, не, приказките няма да престанат. Подемат дребните сделки на Василе Мазу от друга страна. Говори се, че бил сключил нова сделка с еврейската общност за добитъка, който не е подходящ за ритуалните жертвоприношения. Не сделка на общината, а лична. Кантакузин има право, не е нито удоволствие, нито чест да имаш някакви връзки с господин помощник-кмета.

Дария прехапа устни.

— Ти мислиш ли, мила приятелко, че заради това съм скъсала всякакви връзки с баща си? Неговите лични сделки са ми били съвсем чужди. Като е правил тази забележка, надявам се, господин Кантакузин не е помислил нито за миг за мен.

— Тогава може би не. За това са необходими други моменти, по-подходящи.

Госпожа Ортак замълча за миг, умислена.

— Представям си — каза тя с усмивка, като гледаше втренчено госпожа Арджинтар, — че нашият приятел е решил да направи пълна изповед. Имал е приятен изповедник, който би трябвало да бъде и разбран човек.

— Такъв е, мила моя — засмя се госпожа Арджинтар.

— Щом е така, не разбирам на какво се дължат капките отрова, които ми се сервират.

— Мило момиче, прости ми — въздъхна госпожа Арджинтар и хвана ръката на приятелката си. — От страна на Лай аз нямам никакви безпокойства; аз умея да разчитам онова, което става между мен и него. Но бих искала да разбера какво означава сдържаността и известната враждебност, с които се отнася към него едно друго лице. Видях го нервен и смятам, че е от това.

Дария се показа неизказано учудена. Ако нейният учител се чувствувал засегнат, тя била готова да му даде всякакви обяснения и най-вече да му поиска извинение. Тя била съвсем далече от подобно нещо. Нейният живот бил безвъзвратно ограничен със занимания от съвсем друго естество. Можела да направи невероятното признание, че е доволна от Ортак. Естествено, била принудена да слезе много по-ниско от някогашните си претенции, но изглежда, че животът задължавал всички на такива отстъпки.

— За какво става дума? Каква сдържаност? Каква враждебност? — продължи да пита тя. — Кога и как ти съобщи това господин Кантакузин?

— Няма нищо, мила приятелко, не се вълнувай. Сигурно му се е сторило. Ще видиш Кантакузин и ще обясниш.

— При условие, че и ти ще присъствуваш.

— Не зная дали е нужно да присъствувам и аз. Тогава ще се види дали няма да съм излишна.

— Истината е — усмихна се госпожа Ортак, — че излишна е, изглежда, само твоята приятелка, която бърза да те прегърне и да си отиде.

— Няма ли да останеш още? Сега ще дойде генералът да ти целуне ръка. Всеки момент може да пристигне и Кантакузин.

Младата госпожа Ортак изпита ужасната необходимост да си тръгне веднага, но трябваше да постои още малко, за да отстрани това, което според въображението й беше капан. И все пак господин Лай щеше да дойде, а госпожа Арджинтар никак не държеше да бъдат дадени обясненията, както самата тя бе предложила. Така че и двете се зарадваха, когато влезе генералът, и мълком се съгласиха да изпълнят само първата част на програмата. Следователно старият генерал пристъпи с пресилено въодушевление към своята симпатия и целуна галантно ръчицата, която изгледа с възхищение, и заяви, че претендира за правото си на първия бал.

— Това са стари права — заяви той.

— Никога нищо не забравям — усмихна му се госпожа Ортак.

— Ти си като мен — почувствува се задължена Аглае да добави.

— Драги господин генерал — продължи госпожа Ортак с разтуптяно сърце, — ще се видим на вечеринката, която се урежда във ваша чест. Вярвам, че датата вече е уточнена.

— Другата седмица. Последният ден от ноември.

Приятелките се прегърнаха и се разделиха. Може би беше раздяла завинаги, мислеше Дария, обхваната от съмнения и неприязън. Във всеки случай интимното желание на госпожа Ортак беше да не среща повече такава приятелка чак до Страшния съд, когато се казва истината.

На улицата, огряна от есенния залез, се огледа един миг, въздъхна дълбоко, сякаш излизаше от затвор, примигна, за да отпъди сълзите, и се отправи към къщи. И там не я чакаха радости, но поне можеше да се усамоти със скритите си мисли.

Майорът още не бе се върнал. Запали си сама лампата. Веднага щом спусна щорите, на входната врата се чу звънчето. Прислужницата й съобщи някак тайнствено, че е дошъл баща й и тя го поканила в малката гостна. Госпожа Ортак се чувствуваше по-сигурна в себе си в своята стая и затова покани Василе Мазу там, като се увери, че вратите към помещенията на слугите са затворени.

Бащата и дъщерята бяха живели двадесет години заедно и се познаваха. Макар да не бяха се виждали отдавна, и двамата сметнаха за излишни думите и докосванията, нещо тъй обикновено за толкова близки хора. Мазу седна на края на един стол, за да не изглежда твърде висок. Госпожа Ортак, останала права, изведнъж забеляза, че пръстите на ръцете й са студени и започна да ги кърши.

— Смятам, че е съвсем подходящо да говориш веднага с майора — каза Мазу, без да я поглежда.

— Защо веднага?

— Много добре ще бъде да му говориш — изтъни глас господин Василика — и да го убедиш да изплати едни полици, които се намират в мои ръце.

— Въпросът не ме интересува.

— Аз пък смятам, че те интересува, миличка, повече, отколкото си представяш. Ако, както чувам, се намеси и старият от Адънката, тогава знай, че ще започне едно дело, което може да предизвика скандал.

— И делата не ме интересуват.

— Мислиш ли, че не?

— Да, мисля, че не.

— Мисли, каквото искаш — трепна Мазу, изведнъж развълнуван. — Моето търпение има граници. Тоя дядка беше друга напаст в моя живот. Упорито ме преследва, сякаш съм му измъкнал кесията от пояса. Сега довел и внука си. Насъсква и него против мен. Но момчето още не е пълнолетно; ще искам от властите да ми го върнат.

Без да се издава, госпожа Ортак дебнеше враждебно баща си. Мазу удряше право в болното й място — любовта и жалостта й към Емил; искаше да използува това за вечната си и ненаситна алчност за пари.

— Няма ли да е по-добре — заговори тя с привидно спокойствие — да почакаш Иримие и да говориш сам с него?

— Защо? Не е необходимо непременно аз да му говоря. Моля те ти да говориш с него. Затова съм дошъл.

— Ортак си идва — тихо рече Дария.

Бе чула пътната врата.

Мазу наостри уши. Когато разбра, че наистина някои е влязъл, изправи се и се огледа бързо, търсейки нещо. Опита се да се приближи до Дария и да й заговори шепнешком. Тя се отдръпна, сякаш неговото докосване щеше да й причини физическо страдание. Но страданието беше в сърцето й, в глъбините на нейното същество, и тя се изплаши от него, като разбра, че по никакъв начин не може да го преодолее. Въпреки всичко той беше неин баща. Той беше човекът, който беше спал с оная тъжна и мъртва жена, чийто образ бе видяла под венчето от сухи цветя.

— Откъде мога да изляза? Исках да говоря само с теб — наведе се той и зашепна.

Но майор Ортак вече влизаше. Побутваше стария Думбрава, а той вървеше след него.

Погледна учудено през рамото на селянина. Спряха се и двамата, развеселили се като на панаирджийска комедия.

— Как е възможно? — извика Ортак. — Какво търси тук, Мазу? Говорим за вълка, а той в кошарата!

Мазу мълчеше, само сухото му лице от време на време трепваше.

— По-добре щеше да бъде да се явиш на делото… — каза му старият Матей с дебел глас. — Седни. Оттам не може да се излезе, там е печката.

— Ще се явя и на делото — изсъска шепнешком Мазу.

— Кога? Бих искал да зная кога. И оттам не можеш да излезеш, там е прозорецът.

— Има време.

— Знам, ама аз не говоря за Страшния съд. Тогава аз ще бъда само свидетел и когато господ-бог те осъди, аз ще дойда да гледам през решетките на ада как дяволите те мушкат с вилите си в казана със смола. Аз говоря за съда на хората. Ти трябва да отговаряш за парите, спечелени с труд от мене, селянина, които вложих в двете къщи в града и в пристройките към тези две къщи. Да отговаряш за печалбата от наемите, които не използува за децата си. Да отговаряш за зестрата в пари и вещи, които дадох на щерка си. Пред Страшния съд ще отговаряш и за нея, че я зарови в земята преди време, и за едно болно клето дете, което измъчваше и прогони по света. Но тук, пред земното съдилище, пред хорското съдилище, ще отговаряш за моите пари, спечелени с честен труд.

Мазу въртеше глава и търсеше изход.

— Да не би да си дошъл да си получиш парите за полиците? — изръмжа майорът.

Той се обърна за миг към жена си и я попита с очи.

— За това е дошъл — потвърди тя.

— Тогава много се радвам и съм на твое разположение веднага щом ми връчиш зестрата и сметките, за които говори старецът. Освен това от месец и повече време научих от търговците, от занаятчиите и от чиновниците какви далавери вършиш в града. Колкото и да криеш, излизат наяве. Досега това не ме интересуваше, сега вече ме интересува.

Мазу се изпъчи изведнъж и му възрази:

— С моите права, написани черно на бяло, и със закона в ръка не ме е страх от никого.

Старецът издаде напред лицето си със зли очи и бодлива брада и вдигна заплашително пръст.

— Страхувай се поне от бога, мърша такава.

— Аз пък смятам, че няма от какво да се страхувам.

Майорът го изгледа отдолу нагоре, от върха на обувките чак до изостреното теме; след това сведе поглед със същата бързина.

— Така ли? — запита той с престорена кротост.

И изведнъж се нахвърли към него и го сграбчи за гърдите. Мазу отстъпи и се препъна. Ортак го блъсна пак в гърдите. Избута го към вратата, после в антрето и оттам през външната врата. Молеше го все така кротко да повтори още веднъж, че не се страхува от нищо, и на скокове и зигзаги го тласкаше навън, а в това време старикът се смееше като дете.

Дария се сгуши в своето кьошенце на дивана, загризана от ново страдание. Дълго време не можа да дойде на себе си. Страдаше, защото и тя като стария Матей се зарадва; струваше й се, че дори и бодлива брада й пораства; страдаше, защото подозираше какво може да се случи на Емил. Страдаше поради тази срамна страна в живота й и поради това, което предполагаше, че съществува, без тя да знае. Беше унижена до най-скритите кътчета на душата си. В същото време се питаше дали може да намери в себе си някакво логично обяснение, с което да оправдае своето съвсем необичайно отношение към тоя човек, който според регистрите в гражданското отделение беше неин баща. Би била почти радостна да открие по някакво странно стечение на обстоятелствата, че клетата й мъртва майка не е била вярна съпруга. Наистина, достатъчни ли са жестокостите и низостите на Мазу, за да издигнат тази преграда и да тегнат като проклятие? След като остана сама и три пъти чу стенния часовник да отмерва часовете, в спомените й изплува една отколешна случка от детството й, когато Мазу упражняваше върху нея и брат й законните си права. Беше едно наказание за съвсем незначително провинение. За една чиния, бутната с лакът от масата, паднала на пода и станала на хиляди парчета. Виновен беше Емил. Мазу го бе ударил през лицето с цялата си длан и го бе съборил от стола. Тогава тя бе подскочила като на пружина и е лакът бе обърнала чинията на баща си заедно с яденето. Пред една такава катастрофа наказанието прие форма на почти религиозно жертвоприношение с церемония и ужасяващи инструменти. Брат й се гърчеше в припадък; тя се гърчеше в безсилна злоба под ударите. Децата лесно забравят; тя обаче не забрави нито за миг, докато бе на легло, за да заздравеят раните от ударите, нито пък след като стана с олюляване от леглото. По здрач открадна кутията с кибрит от нишата в зиданата печка и излезе незабелязано навън, като влачеше подире си и Емил. Огледа с омраза наоколо си, като скимтеше неприязнено. Сгуши се с братчето си в един ъгъл зад къщата, решена да я запали. Една след друга палеше клечките и ги поднасяше до стената под вечерния вятър, а Емил я гледаше ужасен, но много доволен, че всички в къщи ще изгорят. Кибритът свърши. Те седнаха самотни до стената. Бяха двете сирачета от приказките. Емил и предлагаше да тръгнат двамата по света, да вървят, да вървят, докато стигнат някъде на другия свят. Там няма да има никакви душмани. В оня миг, който госпожа Ортак сега наново изживяваше, за тях нямаше никакво съмнение, че съществува един враг, който „иска да им вземе живота“. Това може би е истината, признаваше си тя, потръпнала от ужас, истината, която, без тя да си дава сметка, бе останала в нея като живо чудовище.

Децата се хранеха на тази чужда софра. Оттук тя ги вижда, очертани на фона на миналото. Този човек, който излезе преди малко оттук, блъскан от майора, ги дебнеше. Броеше им хапките, съжаляваше за всяка тяхна глътка. Не оставаше никакво съмнение в това негово странно враждебно настроение; този човек желаеше те да изчезнат. И ето най-после те изчезнаха. Изчезнаха от живота му; но сега той се връщаше за техните души. Тя по никакъв начин не можеше да изтръгне от себе си гадостта от тази отрова.

Облаците, които се бяха струпали над залеза днес, се разпиляха, пръснати от духащите във висините ветрове. Хората, които за миг се бяха събрали около нея, си бяха отишли. Но сълзите в някогашните детски очи и отчаянието на ония мигове тегнеха в някаква своя собствена вечност; също така се откъсваше от времето и нейната малка сантиментална драма от последните години и си приготвяше самотна нетленност между звездите, когато нея вече нямаше да я има на земята. Единственият човек, който наистина я бе дарил с радост, беше Лай Кантакузин. С него миналата пролет тя гледа веднъж цветята в една ливада накрай града и запази в себе си непокътнати и думите му, отправени към нея, и интонацията, с която ги бе произнесъл. Бе й казал думи, важни за този сияен час, който призовава всички цветя на земята към тяхното право на живот. Той се отвърна от думите си, но те продължаваха да живеят в нея и щяха да живеят сами, без нея, защото те бяха истината, сиреч нейната мъка. От този човек бе искала друго, не неясни загадъчни слова. И никога не бе помислила, че като си спомня за неговата изящна външност, ще бъде принудена да се усмихва, за да прикрива мъката си.

Такива разпилени мисли трептяха в нея като завеси от мълнии в задушна нощ. Лежеше по гръб и усещаше в тила си тъпа, плътна болка, която я притискаше към земята. Въпреки всичко чувствуваше как самата тя се откъсва като лека сянка от своето материално същество, унижено от минали рани и сегашни компромиси, и полита пред изумените погледи на всички, които я бяха карали да страда. Едни тя мрази, към други изпитва съвсем особени чувства. Лети над събрани на едно място хора, над оркестри, над Аглае Арджинтар, над Лай Кантакузин. Той вдига към нея очи, а тя извръща лице като оскърбена богиня. Предпочита да лети из въздуха, докато болката остава все по-долу и се стича в земята през металическата пръчка, до която е допряла главата си.

Прислужницата влиза на два пъти и веднага се оттегля. Късно през нощта се чува тропане в салона. Влиза майорът. Протяга глава към съпругата си, която лежи неподвижно по гръб и със затворени очи. Влиза и старият Думбрава. Правят си знаци, бутат се с ръце и излизат от стаята. Госпожа Ортак ги вижда, но ги оставя да излязат. Усмихва се отвисоко на себе си и на тях.

Отваря очи. Между звездите иззвънява звънче. На стъклото на прозореца дращи едно болно тяло, около което скритата смърт витае в някаква спираловидна игра.