Михаил Садовяну
Секирата (3)

III

Витория Липан се отправи към църквата по дългите криви улички, после мина по пътеките между градините. Подхлъзваше се от време на време по калта, макар иначе пътят да беше чист, тъй като камънакът и пясъкът бяха попили кишата. Църквата се издигаше на една височинка, и наоколо й бяха гробищата. Близо до нея вдясно беше разположено стопанството на отец Данила с къщата, плевните и пристройките. От другата страна на църквата имаше една къщица като самотна гъба сред полето. Там живееше баба Маранда. Витория имаше работа и при нея. Сега отиваше първо при попа да стъкми писмото й. При баба Маранда щеше да отиде, когато мръкне, по тъмно, за да не я види никой.

За да се подготви овреме и както трябва с всичко, тя се отби в кръчмата. Влезе изотзад, за да не я заприказва тоя или оня. Зер всички я питат за мъжа й, а тя трябва да свива рамене и да се чувствува унизена и посрамена. Ала въпреки това се смее и им отвръща наперено.

Сега не й се говореше. Повика в задната стаичка господин Йордан, кръчмаря, човек с пристойно държане, с червени бузи и голям корем, едва придържан от кемера му. Той дойде веднага, като едвам се промъкна през тясната и ниска вратичка. Подаде му една зелена мъничка гарафа да й я напълни с четвърт от хубавата ракия. Поиска и плик и хартия за писмо. Пъхна стъкленицата в пазвата си, стисна до гърдите си с двата пръста на лявата ръка плика и листа, завити в черна хартия, и така се заизкачва към къщата на попа. Кучетата се спуснаха към портата и я посрещнаха със силен лай.

Витория се провикна и зачука на портата. От кухнята до голямата къща излезе един аргатин с подпухнало лице. Сопна се на кучетата, напсува ги, наведе се, грабна от земята една цепеница, която му попадна, и я запрати по тях. Витория мина по пътеката към голямата къща и влезе при попадията. В делничен ден винаги я заварваше на стана да тъче вълнени черги и килими. Бледа, тънка и суха, тя все се оплакваше със слаб глас, че планинският въздух не й понасял. Попадията беше от равнините край Прут. Там хората живеят другояче, сред просторни ниви и слънце. Тук и лете ходела с кожухче и пак не можела да се стопли. Двайсет и шест години, откак се отделила от рода си и не си била ходила. А отец Иримия Илиуц и презвитерът Мария били вече стари и не можели да пътуват, да дойдат при нея в планината. С шест деца бе дарила попадията съпруга си, отец Данила, всичките момчета и всичките здрави и яки, с твърди бузи. Учеха се в разни училища и добре им беше в равнината, но още по-добре се чувствуваха в планината. Всичкото здраве и всичката кръв на госпожа Аглая се бяха влели в тях и те растяха все по-яки и по-силни.

Витория й рече „добър вечер“ и й целуна ръка. Попадията отвърна със слабия си глас:

— Отчето ти трябва, Витория, нали?

— Дойдох да се посъветвам със светиня му и да ми напише едно писмо.

— Добре, Витория. Отец Данила е в голямата стая. Току-що се прибра от планината. Много ядове има с хората и много приказки е трябвало да изприказва, ама той, както го знаеш, умее да ги придумва и ги придобрил. Хапна и сега май си почива.

Вратата се отвори и се чу дебел глас:

— Кой е там?

— Ние сме, отче Данила.

— Аха, ти ли си, Витория? Ела насам.

Отец Даниил Милиеш разтвори широко вратата като за себе си. Разпери ръце и брадата му се развя над корема. Той беше висок, пълен човек, с малки проницателни очи. Посивялата му коса беше гладко вчесана и сплетена на плитка. Зъбите му блестяха под гъстите мустаци.

Витория влезе и затвори вратата зад себе си. Попадията остана сама със стана и в здрача на свечеряването се наведе още повече над моделите си.

— Писмо ли искаш да напиша? — попита свещеникът. — Седни. Само да запаля ламбата и веднага ще ти го напиша.

— И за туй съм дошла, отче — отвърна жената, — ала и друга неволя ме води при тебе, съвет да ти искам.

— Добре, да чуя. Какво има?

Витория остави внимателно на средата на кръглата маса плика и белия лист. Поколеба се малко, като плъзгаше очи по градските мебели в стаята, без да ги вижда.

— Отче — почна тя сдържано, — не зная какво става с моя човек. Почнах да се кахъря.

Силните зъби на отец Данила се показаха и той рече весело:

— Защо се кахъриш? Я си гледай рахата. Човекът е отишъл по работите си. Утре, другиден ще се върне с пълен кемер. Ще ти донесе нов копринен шал от Пятра.

— Добре ще е да е така, както казва светиня ти. Аз смятам, че е станало нещо, затова се бави.

— Знаеш ли нещо? Подушила ли си нещо?

— Не. Тъкмо затуй съм кахърна. През тия двайсет години научих пътищата му, знам кога тръгва и кога се връща. Може да се забави ден-два, да погуляе със свирачи, като всеки мъж, ала след туй се прибира в гнездото си. Знае, че го чакам, пък и аз не съм му била омразна.

Отец Данила се засмя:

— Знаем, знаем и то ни радва.

— Тъй че, макар да съм проста жена, броих дните на пръсти. И преди седем години ходи в Дорна за овце. Купи ги благополучно и се върна мирно и тихо в къщи. Имаше време да ги смъкне за зимуване по местата, наети от по-рано, да ги повери на овчарите, да стои при тях, докато ги преброят, да направи сметките, на плати на овчарите, после се отби един ден в Яш и още един ден в Пятра и след двайсет дни се върна. Но сега стана два пъти по толкоз.

— Така ли? Туй не знаех.

— Че ти, отче, отде ще знаеш! Не живееш с него, та да знаеш. Само мене ме боли и само аз премислям нощя всичко туй, когато будувам и слушам щуреца в огнището. А и таз нощ сънувах сън, който ми даде знак.

— Остави сънищата. Повечето са лъжливи.

— Понякога може да са лъжливи, отче, ала този сън ми дава отговор. Дето толкова го викам и очаквам, все трябваше да ми се даде отговор. Лошо го сънувах. Минаваше на кон през една черна вода.

— Значи, ще се върне.

— Не, няма да се върне. Беше гърбом към мене.

— Женски приказки са туй. Откога ви пълня главите и ви разправям да не вярвате в такива ереси!

— Не е ерес туй, отче, истински сън е.

— Както и да е. Нека бъде, както ти казваш. Трябва да има някаква причина, която го кара да се бави. Може да лежи болен, може да си е изкълчил ръка или крак…

— И туй съм мислила, отче. Ако беше тъй, щях да имам писмо. Нямаше сега да съм тука, щях да бъда при него.

— Да не би да е извършил някоя беля и да е в тюрмата?

Жената поклати глава недоверчиво.

— Да отслужа за него молитва в църква — заключи отец Данила. — Господ ще ти даде просветление и утешение.

— Тъй, тъй, отче, туй ще е най-добре. Сега надеждата ми е в господа, в божията майка и в свети Георги. Помоли се за мене и те ще ми помогнат. Сега нямам пари у себе си, но ще дам колкото трябва, че има откъде.

— Знам, Витория, не се тревожа аз за туй. А и не ми трябват пари. Повече ще съм ти благодарен за едно овне с дебела опашка, от тия, дето Некифор ги докара. Много ще ме зарадваш, ако ми подариш едно от тях, когато напролет се върнат стадата.

— Ще стане, отче, само да видя веднъж мъжа си в къщи. Нали за такъв съвет съм дошла? Няма къде другаде да отида. Светиня ти ни е тук, в тоя планински пущинак, и кмет, и префект. Мислех биле да пишеш там, в Дорна, на началника на града, да питаш какво става.

— Хм! И туй може. Ала кой го познава там?

— Никой не го познава, зер там той е чужд. Пък и трябваше да купи овцете от едни овчари от Раръу.

— Ами тогава за какво да пиша? В Раръу господар е Горската вещица.

Попът се развесели. Жената на Липан сложи ръка на устата си, въздъхна и се извърна встрани.

— Виждам, че си донесла лист. За туй ли писмо става дума?

— Не. Искам да пратя вест на момчето.

— Добре тогава. Да го напиша веднага.

— Напиши го, отче — потвърди жената.

Тя сви вежди, впери очи пред себе си, видя Георгица между овчарите и овцете в низината и му заговори с натъртени думи.

Наведен над масата, отец Данила чакаше с перото в ръка, разкопчал риза над косматите си гърди, сякаш щеше да върши не много лека работа.

Ваталите на стана на попадията хлопнаха няколко пъти в другата стая.

— Георгиеш, мило мамино момче — почна Витория, вперила отдалеч очи в сина си, — знай, че баща ти не се е върнал още в къщи и аз смятам, че с божията воля може да е пристигнал там, в Кристещ. Ако пък не е дошъл, виж, разбери се там с кехаята дядо Алекса и продайте колкото трябва от старите угоени овци, за да се сдобиете с пари. Ако не ви стигнат, пиши да ви пратим оттук, тъй като в къщи имаме още седемдесет овчи кожи и сто агнешки и шейсет тулума сирене и деветдесет калъпа пушено сирене. Ще продам и ще ви пратя пари. Ала след туй да си дойдеш за светите празници, защото имам нужда от тебе, че сега ти си мъжът в къщи.

Отец Даниил Милиеш слушаше внимателно, потвърждаваше с глава и се усмихваше снизходително. Натопи вързаната с конец перодръжка в едно прашно шишенце с виолетово мастило, приготви ръката си, като я завъртя ловко няколко пъти и написа едно много хубаво писмо, което Витория изслуша благоговейно:

— „Прескъпи мой сине! — зачете с дебелия си глас отец Даниил Милиеш. — Съобщавам ти, че по милост божия съм здрава и желая да чуя същото и за тебе. Ще продам продукти от склада и ще ти пратя парите, от които се нуждаеш.“

Витория разбираше, че всичко е казано в писмото точно както тя искаше, само че по-ясно и по-хубаво. Целуна ръка на попа и пак му обеща овнето.