Михаил Садовяну
Секирата (13)

XIII

Въпреки че знаеше за какво става дума, господин Тома се удиви. Не можеше да повярва, че такива неща могат да се случат: да дойде някаква жена от Таркъу и да намери тук, в Сабаса, кучето на мъжа си. Също така удивен беше и стопанинът, като видя, че кучето наистина отговаря на името си и познава господарката си и й се радва. От обясненията, които даде, запитан от жената, се разбра, че това безстопанствено куче дошло у тях тази есен откъм урвите на планината. Видял го да обикаля край тях, после се качило на един хълм и почнало да вие, както вият кучетата на лоша прокоба. Слязло и легнало на земята по корем близо до неговата къща. Планинецът разбрал, че трябва да е овчарско куче, което се е загубило, когато овчари са минали с овцете си. По вида му разбрал, че е умно и добро куче и викнал на жена си да му даде парче студена мамалига. Тя донесла мамалигата и я оставила на земята близо до кучето. То се приближило и лакомо я изяло на две хапки. Дошло до портата и зачакало да го пуснат да влезе. Стопанинът отворил портата и то влязло. Двете му кучета се спуснали връз него. А то, без да бяга, без да се спуща връз тях, без да се зъби и ръмжи, само се поизгърбило, посвило се, показвайки, че е самотно и че дири господар и другар и отминало към плевнята. И тъй кучетата му го приели. Нарекли го Храненик и то разбирало името си и цялата зима се държало най-достойно, пазело нощем целия двор и си плащало почтено храната.

Сега, щом тази жена си е намерила кучето и то й трябвало, той, новият му стопанин, бил съгласен тя да си го вземе, като му изкаже надлежната благодарност. Нямало да се противи, още повече, като ставало дума за стопанин на овце, който е загинал и не могат да го намерят. През първите седмици песът побягвал понякога следобед. Отивал в планината и сякаш търсел нещо. Според туй, което казвала невястата от Таркъу, отивало е да търси стопанина си. Може би е отивало при трупа му в някое затънтено пусто място. Като дошла зимата и паднали снеговете, кучето се поуспокоило. Все пак отивало от време на време на баира, стояло там замислено и пак се връщало. Кучешкият ум не бил като човешкия. Изглежда, че е забравило пътя, ако наистина е ходило при мъртвия си стопанин.

В хрумването си да търси кучето, Витория виждаше благословия от другаде. Откъде й беше дошла тая мисъл? Без съмнение от Некифор Липан. Той — лесно беше за разбиране — не беше вече жив тялом. Ала душата му се беше върнала при нея и я напътствуваше. А беше и решение свише, оттам, към където сърцето й непрестанно коленичи.

Развърза поша и даде на човека повече, отколкото той очакваше. Планинецът помисли първо, че се е излъгал, после — че тази невяста е сбъркала, затова разтвори пред всички двете банкноти по сто леи. Жената не беше сбъркала. Тя бутна стотарките към него и отново изказа благодарността си.

Кучето тръгна покорно подире й, като навремени скимтеше тихичко. Тя се наведе и го погали по главата. Попита го мислено дали ще й бъде в помощ. Не се и съмняваше, че ще й бъде в помощ, тъй като не би се насочила към него, ако това не беше решение на други сили.

Ще държи кучето при себе си и ще го доведе няколко пъти в планината, докато то си спомни и намери мястото. Може по воля божия да се забави, докато ледовете се стопят и пороищата се оттекат. Тогава от склон на склон и от урва на урва ще търсят костите му и оръжието му. Конят никакъв не се бил видял. Може враговете му да са го продали на някой панаир в равнината. Или и него са убили и блъснали в пропастта като господаря му и гарваните са го изкълвали. Сега вижда, че от самото начало бе предугадила тая най-голяма скръб в живота и за това още от първия миг сърцето й бе стиснато като в клещи. От една страна тъй е по-добре, отколкото да беше напуснал дома си и да бъде в прегръдките и в постелята на друга жена. Ала ако това му е било писано на Некифор, ако такава му е била съдбата, която с нищо не може да се промени, тогава господ чрез светицата от манастира „Бистрица“ доведе нея, Витория, по криволичещи пътища тъкмо където трябва, за да намери своя обичен мъж, да го вдигне от лобното място и да го положи в светата земя, както му е редът.

Сега по съвета на жената на господин Василиу и по напътствията на господин Тома оставаше й да отиде и до Борка, да попита още веднъж и там, и по пътя дали някой не е видял Липан, когато се е връщал от Стънишоара. Той, господин Тома, не го е виждал. Ако се е бил върнал, не можел да отмине кръчмата му, без да се спре. Всеки, който е спирал да почине на едно място и е намерил, че това място е добро, не можело да не се отбие и втори път. Ако не е гладен, поне жаден щял да бъде. Ако гладът и жаждата не го довели, приятелството щяло да го доведе. Некифор Липан минал веднъж. Господин Тома го видял, като отива на кон между двамата планинци. Ала назад не го бил видял да се връща.

И Георгица се зарадва на кучето и по решение на майка си му сложи синджир и го държеше при себе си и при конете. През време на вечерята господин Тома стана, изправи се с целия си бой, разтърси косите си и си спомни, че някога, когато бил още момче, станало пак една такава случка, пак из тези затънтени места на Стънишоара. А който убиел човек, не можел да се отърве от божието наказание. Прокълнат бил да бъде преследван и открит. Човек бил длъжен да го преследва; редно било да го преследват и зверовете, и добитъците. Ако човек разбирал значението на вятъра и писъка на птиците, квиченето на животните, вървежа на буболечките и значението на всички дири, които ги имало, ала които отведнъж не се виждали, тогава тозчас щял да стигне до виновника. Че то всякак ще стигнеш до него, само че малко по-късно. Затова като почтен и отзивчив човек господин Тома съвсем нямало какво да се колебае да впрегне кобилата в каруцата и сам да заведе Витория до Борка и да я върнел назад в Сабаса, като навсякъде щели да спират и да разпитват.

Досега можели да се съмняват. Сега вече нямало никакво съмнение, че Липан е загинал между Сабаса и Суха.

Като чу думите и решението на мъжа си, госпожа Катрина се разплака и почна да окайва Витория. Но планинката смяташе, че сега не трябва да се вайка и плаче, а трябва да търси, да намери мъжа си и всичко да уреди. Колкото за плач, по-късно щеше да плаче тя. Сега нямаше време.

Яхнаха с Георгица конете и пак отидоха в Суха. Лупу вървеше край тях кротко, завързан на синджира. Духаше топъл вятър и навсякъде бучаха порои. Спряха на високото да си починат, заслушани в пукота на леда в някаква рекичка нейде долу. Прелитаха гарвани, прелитаха орли, ала те нищо не й подсказваха.

Вечерта стигнаха в хана на господин Василиу. Витория знаеше, че там ще научи нещо. И наистина научи.

В село Суха се понесла мълва. Някои казвали, че трябвало да дойде съдия от града, да разпита как е станала продажбата на овцете. Да видел дали имат документ от Дорна, че са ги купили и дали имат от Липан разписка за парите, които са му дали. Никой не казвал, че такива видни стопани могат да извършат лоша постъпка, но добре щяло да бъде да покажат документите си. Освен това някой, не се знаело кой, бил казал, че тия почтени стопани непременно трябва да посочат свидетеля или свидетелите, които са били на продажбата и при броенето на парите. Всекиму било ясно, че само един такъв чужд човек или чужди хора, които са видели, са могли да издебнат Липан, да го убият и да му вземат парите от продадените овце. Може тия свидетели да са съвсем невинни. И Калистрат, и Куцуй не ги били виждали дотогава, а и след това. Дори да било така, нека кажели как изглеждат, какви коне са имали и как са били облечени. От малкото можело много нещо да се разбере и да се открият злосторниците.

— Има още нещо, мила Витория — продължи разпалено госпожа Мария, жената на господин Йоргу Василиу. — Представи си, мина не мина ден, и жената на Богза се сети за мен и ми дойде на гости. Нея не я почерпих със сладко и кафе, като кметицата, а само я поканих да седне. И помисли си, мила Витория, седнала да ми разправя, че сме роднини и затуй идела да ме пита кой пръска тези глупави слухове за мъжа й. „Няма откъде да зная, мила — казвам аз. — Може да са някои от вашите приятели, да го правят от много обич към вас.“ После почна да ме подпитва издалеко дали планинката от Таркъу си е отишла и какви намерения има. Казах й, че нямаш никакви намерения, че ходиш тъй по света и оплакваш мъжа си. Тогава и Иляна се разплака и каза, че много й станало мъчно, дето си извикала мъжа й в кметството, та после му пуснали думи. По-добре щяло да бъде да си отидела у тях. Щели да те почерпят чаша вино, да ти кажат добра дума и да ти помогнат, да се разкрият злосторниците, ако е имало злосторници. „Злосторници има — казвам аз. — Те не са мнозина и ще ги открием. А планинката — казвам — лошо е направила, че не е дошла у вас да поиска съвет и помощ.“

Госпожа Мария се усмихваше тъничко. Усмихна се мълчаливо и жената на Липан.

— И тъй, отиде си, както беше дошла — продължи жената на господин Йоргу Василиу. — Не мина и час, и току гледам, че иде ешът й.

— И Гафица ли дойде?

— И Куцуевата Гафица дойде. Тя се облича по-разкошно от другата, ала е по-проста. И тя дойде да разпитва за туй, за онуй. Разправих й разни работи, похвалих й дрехите и красотата и веднага й показах колко ми е мъчно, че най-добрата й приятелка измисля такива работи за нея. Не й казах коя, за да не станат сплетни, но — казвам — добра приятелка ти е и е жена на другар на твоя мъж. „Иляна трябва да е?“ — „Не е Иляна“ — казвам аз с половин уста. „Иляна е, виждам, че не можеш да се преструваш. И какви ги разправя за мен жената на Богза?“ — „Първо не е Богзовата Иляна — отвръщам й. — Второ, не казва кой знае какво, само дето цялото село знаело кой идва нощя при тебе, когато мъжът ти е с овцете.“ Така изпищя, когато чу тия сладки думи, че мъжът ми подскочи на стола си в дюкяна. „Тя ли каза туй? Тя, грозотията му недна, дето Богза я измъкна от сиромашката им къща?“ — „Преди всичко, драга моя — казвам аз, — не става дума за Иляна.“ — „Знам, знам аз на какво е кадърна тя. В църква ме поглежда скришом с края на окото си да види как съм облечена и се пука от завист. Вместо да говори за другите, да види по-добре себе си. Моят мъж не се нахвърля пиян върху мен, не ме събаря в кьошето да ме бие като нейния. И отгоре на туй моят мъж не сънува страшни сънища като нейния.“

Госпожа Мария млъкна. Загледаха се една друга. Планинката премига и набърчи чело.

— Утре ще намина към тях — каза тихо Витория — да ги помоля да ми простят за главоболията, които докарах на мъжете им. Добре ще е да науча кой е бил свидетел, да видя документите и разписките им. Ала сега повече ми е важно какво се приказва. И аз знам като тебе, мила госпожа Мария, какво да им река, да ги насъскам и ядосам, та да изкажат и майчиното си мляко. Ако имат какво да кажат, ще го кажат, ако ли не, господ да ги съди. Не бива да оскърбявам невинни хора. Ще се опитам да намеря мъжа си. Ще отслужа за него всички молитви, както е редно, за успокоение на душата му. Сега насън ми се показа с лице към мене и ме викаше.

Двете жени разговаряха подробно и се уговориха какво да правят. На другия ден сутринта господин Йоргу Василиу ще изпрати да повикат Богза и Куцуй да дойдат да сключат сделка за сирене. Имали си те търговски работи, които през зимата все отлагали. Сега идва пролет и търговията се размърдва. Тъй че стопаните от Дой Мери ще дойдат да сключат сделката и да вземат капарото. Както му е редно, ще трябва да се почерпят по този случай. През това време Георгица ще седи скрит в плевнята в двора. А те ще отидат първо в къщата на Богза, после на Куцуй. Или пък едната ще отиде у Куцуй, а другата у Богза и ще се разменят. Ще говорят с жените им, ще им пускат фитили, ще ги хвалят и превъзнасят, ще ги варят и пекат, докато ги видят да се гърчат като червеи. Тъй Витория ще може да види какво знаят те от работите на мъжете си, дори от техните тайни, поверени им под страшна клетва. След това планинката ще може да тръгне да търси мъжа си, а жената на господин Василиу ще остане да заплита по-нататък конците.

Цялата истина без съмнение само един господ я знаеше. Ала госпожа Мария горещо желаеше да види жената на Куцуй по-малко разкошно облечена.

И след като направиха тъй както се бяха уговорили, и не научиха нищо ново, а само предположения, и двете се върнаха в кръчмата, изприказваха още много приказки и Витория и синът й възседнаха пак конете, да прехвърлят отново планината.

Водите по пътя се бяха оттекли и земята беше изпръхнала. Гората тихо шумеше с боровете си и изпущаше тънка пара. По слънчевите полянки тревата се подаваше тук-таме и пасищата зеленееха. Сред сухите листа по брега на една урва Витория забеляза кокичета. Слезе от самара, за да ги откъсне, и като ги държеше за нежните им тънки стебълца, издигна ги нагоре към слънцето. Погледна синьото небе и вдъхна мириса на гората.

Преметна на лакътя си повода на коня и тръгна по пътечката край пътя. Тялото и искаше да пее и да напъпи; усещаше как слънцето и радостта се вливат в него; ала в същото време у нея всичко бързо вехнеше, също както кокичетата бяха повехнали в ръката й.

Кучето изскимтя. И на него му се искаше да бъде свободно.

— Георгица, пусни го — каза тя с повишено внимание.

Момъкът слезе от коня и откопча синджира от нашийника на Лупу. Ала кучето не се спусна да тича и да се радва. Тръгна с вдигната муцуна и от време на време сякаш се опитваше да кихне. Ръмжеше, сумтеше и душеше въздуха.

Изкачиха се така бавно, минаха мост след мост и на високото спряха да починат. Кучето седна на задните си крака и се загледа в долините като човек. Наслаждаваше се и то, като гледаше красотата на света. Георгица го погледна няколко пъти и засмяно го посочи с очи на майка си.

— Драго му е и на него да гледа… — рече планинката сериозно.

Когато слязоха при втория мост над дола към Сабаса, кучето се спря и стана неспокойно. Изведнъж то се спусна с лай връз конете, като се мъчеше да ги захапе за муцуните.

— Не разбирам какво му е днес на Лупу — каза Георгица в недоумение. — И тая заран, като го държах при себе си в плевнята на господин Василиу, все се дърпаше от синджира и ръмжеше, сякаш надалеч небето гърмеше.

— Тъй ли правеше?

— Да. Умири се късно, когато хората си отидоха и кръчмата се изпразни. Сега виждам, че нещо друго го прихваща.

— Да видим какво е. Да спрем конете.

Кучето престана да се хвърля връз конете и се хвърли към Витория и Георгица; после зави край стената на моста и се спусна по урвата надолу, повървя така до една полянка, която блестеше на слънцето, и пак се върна на пътя. Хвърли се връз Георгица и го задърпа със зъби за пеша на абата. Момчето го ритна. Квичейки, кучето се спусна отново надолу по урвата.

— Сине — каза планинката, — вържи коня си за брезата, както ще направя и аз, и слез в урвата подир кучето. И снощи, когато се изкачвахме, пак тук даде знак, ала беше вързано.

— Защо да сляза? Гол припор е, пътека няма.

— Слез, казвам ти! Чувам, че Лупу се обажда. Намерил е нещо.

Бузите й изведнъж бяха пламнали и очите заблестели. Момъкът разбра. Зави и той край моста и се свлече седешком надолу по сипея. Жената се наведе и видя пропастта. Все пак Георгица се плъзгаше бавно по влажния склон, повличайки със себе си камъни и пръст. Кучето не се виждаше; чуваше се само гласът му, заглушен от дълбочината на пропастта.

Видя Георгица да се изправя и да обикаля в дъното на урвата. Изведнъж до нея достигна уплашеният му вик. Като знаеше какво може да е видял там, тя прибра полите си и се свлече надолу подир момчето. С бучаща глава стигна до дъното сред острия раздразнен лай на кучето. Георгица се тресеше от плач, закрил очи с десния си лакът. Разпилени кости с влажни сухожилия белееха по земята. Ботушите, кемерът, чантата, пепелявият калпак бяха на Некифор. Той беше, само че изяден от зверовете. Скелетът на коня, оглозган, лежеше малко по-нататък под седлото и постелките.

Жената изпищя силно:

— Георгица!

Момъкът трепна и се обърна. Но тя зовеше другия, мъртвия. После бързо коленичи и почна да прибира костите му и да отделя нещата. Черепът му беше разбит със секира.