Михаил Садовяну
Секирата (10)

X

Чудни същества са тези обитатели на планините. Сурови и непостоянни като водите и като времето, търпеливи в страданията, както и в лютите зими; безгрижни в радостта, както и в жегите; те обичат да любят и да пият; обичат своите нрави и обичаи, останали от памтивека, и отбягват чуждите хора и хората на равнината; връщат се в леговищата си, както горските зверове, ала преди всичко си живеят под слънцето, със сърце, сякаш от него откъснато: най-често блестящо и гальовно, изпълнено с песен и приятелство. Такъв беше и Некифор Липан, който сега го нямаше. Така биваше посрещана Витория по пътя не само от дядо Прикоп. В Борка попадна на едно кръщене. Селяните им запречиха пътя, хванаха конете им за поводите и ги вкараха в двора. Лицата им се бяха зачервили; искаха да почерпят и нагостят друмниците. Витория трябваше да се подчини, да слезе от коня и да влезе в къщи при лехусата, да пъхне под възглавницата й понудата — една кесийка бучки захар и да залепи на челото на новородения християнин едно кайме от двайсет леи. Пи наздравица с кръстника и кръстницата, целуна ръка на свещеника и каза на всички, които искаха да чуят, че се тревожела за едни пари, които имала да взема от Дорна; че толкова време тичала и все не можела да ги прибере. И хапката си от устата давала, само да се оправела в това зимно време. Не знаела как щяла да стигне дори до Брощени. Добре, че там имала едни познати, от които можела да вземе малко пари назаем, за да се добере дотам, закъдето е тръгнала.

Много се чуди свещеникът на тия хора без сърце и без човещина:

— Не ни е драго да го кажем, но какво да сторим? Трябва да кажем и да признаем, че има между нас, планинците, и такива зли хора, дето потъпкват правото ти, вземат парите ти и нищо не ти дават назад. Грабители като вълците, такива са някои от нашите — въздъхна светиня му. — Тях господ ги е прокълнал да бъдат такива, зли, да ограбват хората, като ги подмамят с благи приказки, или да нападнат човека на друма, да му разцепят главата с брадва и да го оберат. Планинците — засмя се светиня му — са или като нас, такива по веселбите и песните, и ние всинца ще влезем в рая, или душмани и грабители, и те, колкото и да са малцина, ще се хванат за ръка и ще отидат в ада при нечестивия. Не може то тъй, хем да си тук, хем там! По нас няма хора по средата.

— Та тъй си изпатих и аз от тези хора, дето са за ада — заокайва се Витория, доволна от своята хитрост.

В Кручи срещнаха сватба.

Шейните препускаха по замръзналата Бистрица. Булката и дружките й бяха с накичени глави, невестите само по вълненици и контошчета. Мъжете стреляха с пищови над боровете, за да уплашат зимата и да я прогонят. Щом видяха чужди хора горе на пътя, деверите пришпориха канете си, закичени на ушите с кърли, които се развяваха, и ги посрещнаха. Подадоха им бъклицата и вдигнаха пищовите. Или да пиели в чест на царския син и на преславната знатна булка, или щели да ги убият на място. Сватбеното шествие се изви към пътя. Витория пое бъклицата и изрече хубаво пожелание за булката. Изглеждаше весела и приказката й беше хитроумна, макар да се полагаше да бъде тъжна, че отивала при ония лоши длъжници в Дорна.

— Аз съм от Таркъу — продължи тя — и съм невястата на Некифор Липан. И той е минавал тъдява и може да се е чуквал с по някоя чашка по вашите сватби. По пътя си попаднах на едно кръщене; а пък трябваше първо да видя сватбата, че после кръщенето. Ала се случва и инак да бъде, какво от туй, нали е все от бога! Чудя се аз на още нещо; че според новите закони, които властта издаде и глашатаят разгласи с барабана, календарът се промени. Всички станахме с тринайсет дена по-стари и почнахме да броим дните, празниците и постите по реда на католиците. Сега е време на пости, а вие сте вдигнали сватба като през блажно след пости.

— Е-хе-е! — развикаха се останалите сватбари и почнаха да се качват в шейните, дето оставаха прави. — Ти, невясто от Таркъу, не знаеш, изглежда, че ние не се даваме и искаме да сме по-млади с тринайсет нощи и че си държим на стария календар, онзи, от началото на света, дето дядо господ го е дал на Адама. Не искаме другояче и караме нашия поп насила да върви по нашему. И той, клетият, прави, каквото правим и ние. Пък другите, по другите краища на света, нека се водят по немците или по чифутите, тяхна си работа. Те ще горят на другия свят във вечния огън.

— Не бойте се — рече планинката, — и хората в Таркъу си държат на стария ред. Аз искам само да ми кажете кой от вас е виждал един човек от нашия край с пепеляв калпак и черен кон е бяла дамга на челото.

Не се намери нито един от сватбарите да каже, че е виждал такъв човек. Само измежду жените се обади една, която сякаш уж си спомняла, ала и тя веднага забрави. Сватбеното шествие продължи пътя си и отново се понесе с диви викове по леда на Бистрица.

Конят вървеше бавно; Витория размишляваше и гледаше мрачно. Изясняваше мислите си с малко думи към Георгица. Не можела да каже, че това забавяне я ядосвало. По-добре да се смесвали така с хората, по чужда воля, за да можела по-добре да гледа и разпитва. Тъй се научавало и как да се пазиш от навалицата, когато потрябва. По-добре да се виждал човек явно с приятели, отколкото потайно с някакви непознати душмани. Когато си сред много хора, по-малко те забелязват, а ти по-добре можеш да ги разглеждаш. Когато си сред много хора, можеш да се смяташ сам с мъката си; ала когато хората са малко, пронизват те с очи и те разчепкват.

Георгица не разбираше твърде добре всичко, но смяташе, че така трябва да бъде.

Изглеждало, че Некифор Липан е минал спокойно по този път.

— Може и нас да не ни спре нищо лошо и ще стигнем по живо, по здраво, дето са овцете. Ще видим какъв край е Дорна и каква планина е Раръу.

И наистина пътуваха добре, като нощуваха на сгодни места. Щом наближиха Дорненския край, Витория вдигна глава и започна да души, сякаш усещаше някакъв мирис. Ала не беше нищо друго освен топличкият тънък ветрец откъм заход слънце, който щеше да разтопи полека снеговете. Тя не усещаше нищо, което ставаше вън от нея, защото голям огън я гореше отвътре и я задушаваше. Тя вярваше, че тук, по тия места, животът й ще се промени, ще тръгне по друг път.

Дорните са само потоци, само обрасли с бор хълмчета, само високи поляни и села. Колкото родове, толкова Дорни. Родове от хубави, чисти и спретнати мъже. Харесваха й на Витория. Поглеждаше ги пътем и виждаше как се веселят по кръчмите и как разпалено и от все сърце играят хоро, сякаш ей сега щеше да настане краят на света. Тук, в тая Дорна, не бил ставал пазар на овце: не бил ставал пазар и в Шарул Дорней, нито пък в Дорна Къндренилор, доколкото знаели тия хора, дето били тук и се веселили; във Ватра Дорней станало голям панаир тази есен и там се продали много овце.

Витория навежда чело и гледа уморено наоколо си. Да тръгвала сега да дири длъжниците си във Ватра Дорней.

— Хайде, Георгица, хапни нещо, както си на коня, че не бива да закъсняваме. Ще назобим конете, когато стигнем. От вчера нямам вече ни мира, ни сън. Не ми трябва нито ядене, нито вода. Все едно, че съм на съд пред бога, дето трябва да коленича.

Щом поеха към Ватра Дорней, небето се разведри и обедното слънце блесна. Размразяваше се и по пътя изпод снега потекоха поточета. На места, дето снегът беше още твърд, стъпките на конете кънтяха като по мост. Зимата се разпиляваше към всички долини и вдигаше пари към небето.

Някакъв висок, слаб мъж с метнат на рамо кожух, с юфтени ботуши и тояжка в ръка, с която сегиз-тогиз драскаше по снега, от някое време вървеше близо до тях, като се стремеше да не изостава. По едно време поизбърза малко напред и се изравни с жената. Запита я откъде иде и най-много искаше да знае къде ще спрат да нощуват.

— От далеко ида, добри човече, и до Ватра Дорней няма да опирам никъде.

— Работа ли имаш там?

— Имам да събирам едни борчове.

— А мене не искаш ли да ме попиташ къде отивам и какво диря?

— Щом искаш, мога да те попитам.

На човека му беше весело. Ухили се под мустак, обърна се пъргаво като на пружина и пошепна нещо на ухото на Витория, за да не чуе момчето. Планинката шибна коня си по главата с края на повода и избърза напред, като се обърна към Георгица и рече заповеднически:

— Изкарай секирата и удряй!

И синът й, и странникът се уплашиха от гласа й, толкова беше рязък и горчив. Георгица грабна секирата, но човекът прескочи канавката и удари по една пътека по склона. Смееше се сам и се удивляваше на това чудо: „От друг свят трябва да е тая жена; нашенките са по-дружелюбни; те секат с приказка, не със секира.“ И наистина жената на Липан смяташе, че тя самата е влязла в друг свят. Гледаше изкосо и с омраза човека, който се отдалечаваше. После подкара коня си с бърз ход.

По едно време позна на изток, без никой да й беше посочил, а само по това, което бе чувала, планината Раръу и върха Пиетреле Доамней. От тия заледени пущинаци са дошли при Некифор Липан овчарите с овцете.

Влязоха във Ватра Дорней. Витория попита един търговец, който беше извадил стоката си на слънце — кожи и железа, на коя страна е улицата на панаира. Търговецът махна с ръка надясно. Жената насочи коня си нататък, вперила напред мрачен поглед.

Намериха един хан и отседнаха. Заключиха багажа си в една одаичка и без да си починат или да дочакат обеда, поеха по съвета на ханджията към някаква канцелария, дето завариха някакъв служител с фуражка. По приказката изглеждаше да е немец.

— Молим — поздрави той, козирувайки, — с какво мога да бъда на ваши услуги?

— Много те молим, господине — отвърна планинката с помътени очи и разтуптяно сърце, — да потърсиш в някой твой тефтер и да ми кажеш за една продажба на овце, станала тази есен.

— Може. Туй не струва много пара.

— Ще дадем колкото трябва. Търговецът, дето ме упъти при тебе, каза да ти дам за една халба.

— Щом така е казал, добре. Чакай първо да потърся. През кой месец?

— През ноември.

— Да. Има я. През ноември, първия неделен ден Георге Адамаки и Василе Урсаки продадоха овце, триста на брой, на Некифор Липан.

Витория възкликна:

— Тази е!

Задъхана, тя гледаше немеца с разширени очи.

— Молим, молим, какво има? — запита загрижено той.

— Нищо, нищо. Този Некифор Липан е моят мъж.

— Много хубаво; в това няма нищо страшно. Не, молим, нищо не ми дължиш — каза той, като бутна настрани банкнотата. — Почерпихме се тогава за сделката. Стига. Това беше най-голямата продажба по нашите места. Твоят мъж дойде тук, стиснахме си ръка, извади парите, наброи ги и поиска разписка. Дойдоха и други купувачи, ала нямаше вече овце. Тогава двама добри стопани дойдоха разтревожени и го помолиха да им отстъпи поне една част от овцете. Той почерпи и тях, и каза, че ще им даде. И се споразумяха за сто глави. Малка печалба му дадоха. Щедър се показа твоят мъж, хареса ми. И станахме приятели. Молим, молим, защо плачеш?

Разхълцана, Витория се отпусна на едно сандъче и стисна чело с ръце.

— Моля, бъди тъй добра — рече старецът — и седни на стола.

Тя не искаше да стане от окаяното място, дето бе седнала.

— Моля, кажи какво има?

Жената веднага му разправи, като говореше забързано и бършеше очите си с ръкавите на късачето си. След тази покупка на овце Липан не се върнал в къщи и не дал никакъв знак за живот.

— Не може да бъде!

— Може, може. Затуй съм дошла чак дотука да видя къде се е загубил.

— Това пък вече хич не ми се побира в ума. Нали и аз бях там? Отделиха сто овце и овчарите на Георге Адамаки и Василе Урсаки ги подкараха с магаретата и кучетата си надолу към мястото за зимуване. Когато стадото беше далеч и прахът едва се виждаше, яхнаха и те конете си и тръгнаха.

— Кои тръгнаха?

— Ами моят приятел Липан и двамата планинци, които споменах.

— Кои планинци? Кои? Откъде са?

— Е, това вече не зная. Нещо се разправяха те, изглежда, че се познаваха. Пиха заедно, свириха им циганите, прегръщаха се, после тръгнаха подир овцете. Казах им сбогом и довиждане! И толкоз. Вярно е, че оттогава и аз не съм го срещал.

Старецът приглади с пръст подстриганите си мустаци, прокара ръка по старателно обръснатата си брадичка и вдигна очи към потона, дирейки обяснение на недоумението си. Ала на потона не видя нищо друго освен лампата с опушено шише.

— Много чудна работа! — рече той, като разтърси глава. — Значи, не се е върнал в къщи?

Витория сви рамене, засегната от въпроса му.

— Може да е останал да зимува с овцете.

— Защо не ми е пратил писмо? Защо никакво известие от него не пристигна? — извика ядосано планинката.

— Отде да зная аз? Аз не съм виновен с нищо — каза немецът и разпери ръце. — Аз мисля тъй: ако не му се е случило нещо неприятно, той все ще се върне в къщи.

Витория втренчи в него зъл поглед.

— Не те разбирам какво искаш да кажеш.

— Ако не му се е случило нещо неприятно — повтори тихо старецът.

Георгица разбираше какво иска да каже служителят. Струваше му се, че майка му не разбира, ала не смееше да се намеси и да й обясни. Но като я погледна изкосо в очите, разбра, че тя отдавна долавя всичко това. Не само долавя, а знае всичко. Затова е и дошла тук, във Ватра Дорней.

— Какво може сега да се направи? — запита някак смирено служителят.

Притиснала с ръка слепоочията си, затворила очи, Витория се клатеше наляво и надясно. После отвори очи и огледа наоколо си. Старецът видя с учудване, че тя се усмихва. Не разбираше какво е намислила.

— Ще тръгна сега по пътя на ония овце. Казваш, че надолу са тръгнали?

— Да, моля.

— Все надолу към някакво място за зимуване ли?

— Да, моля. Доколкото разбрах, поеха пътя покрай Нятра.

— Вярвам, че господ ще ми помогне да надуша дирите им.

— Да, моля. Хм! — рече старецът, останал сам, удивен още повече от тая чудновата жена.