Димитър Димов
Тютюн (11)

XI глава

Пролетно време в градеца нямаше по-приятно място за пиене на ракия от ловния дом. Постройката се намираше на върха на хълма, обрасъл с борова гора, и до нея се отиваше или по шосето, което опасваше хълма, или по извивките на алеите, които минаваха през боровата гора. Зданието бе строено от сръбски пленници през Първата световна война, за да служи като лятна резиденция на един генерал, а след това стана собственост на ловната организация, която почна да го дава под наем и го превърна в ресторант.

Един неделен предобед към края на април двама провинциални донжуани се изкачиха бавно по алеите до върха на хълма. Те бяха опиянени от влажните изпарения на земята, от буйната растителност и незнайните пориви, които събуждаше пролетта. През нощта бе валяло, между боровете пълзеше прозрачен облак от топла пролетна мъгла, из въздуха се носеше благоухание на смола и пресни треви. След като се полюбуваха известно време на гледката към града, те седнаха в градината на ресторанта, поръчаха си кехлибареножълта сливова ракия и почнаха да разговарят за пътищата, по които криволичеше любовта.

— Хвърчех от радост на връщане в къщи!… — каза инспекторът. — В тъмнината едвам успях да изтрия червилото й от устните си.

— Значи, само се нацелувахте? — попита складовият директор на „Родопи“.

— Не посмях да опитам повече.

Директорът се изсмя тихо, но полицейският инспектор не забеляза това и протегна блажено изтръпналото си от ракията тяло.

— Разбираш ли!… — продължи инспекторът, като запали трескаво нова цигара. — Всичко стана съвсем непринудено!… Но ако тя почна приключението с мене така бурно… така естествено… аз се питам дали не ме обича… дали не е готова да се омъжи за мене… Тогава прощавай, службо!… Хвърлям униформата и постъпвам стажант в кантората на баща й!… След две години взимам държавния изпит и цялата клиентела в околията е моя!… А, как мислиш?

— Ти би бил добър адвокат — лениво произнесе директорът.

— Умея да дрънкам!

— Лошото е, че баща й е голям вариклечко!… — Директорът не искаше да обезсърчи веднага приятеля си и замислено почна да хрупка краставичка. — Търси богат зет!… А дядото и бащата на сегашния й любовник са лихвари от турско време… Червясали са от пари.

— А бе пари, но има и друго!… Нашият приятел е изхабен човек… Ракията вече го е съсипала.

— Да, но парите си остават!… А когато са много, никой не е луд да се отказва от тях… Слушай, момче!… Днес всичко се върти около парите!… Питай мене, аз разбирам повече тия работи!… Гледаш, богат човек, къща-палат, никога няма да продаде жена си, ще речеш… Но складовете му са задръстени от стари партиди. И ето, миналата есен жената на един от тях отпътува на разходка с Торосян до Париж… След две седмици арменецът купи всичките му партиди и ги хлъзна на френската режия… Това е то!…

— Някой да не им е светил? — недоверчиво забеляза инспекторът.

— Видели са ги в един хотел.

— Може да е случайно!… — Инспекторът се помъчи да спаси честта на висшето общество. — Може да са просто приятели.

— Може, може!… Ех, инспекторе!… Но разправяй за твоя случай…

— Та, мисля си — продължи инспекторът, — ако тя е решила да се омъжи за нашия приятел, би ли почнала историята с мене?

— Ух… и как!… — Директорът щеше да се изсмее, но вместо това схрупка ново резенче от краставичката. — Впрочем прав си!… Приключението й с тебе е много по-сериозно.

— Нали?

Сините, но малко размътени от ракията очи на инспектора светнаха щастливо.

— Явно е, тя те обича!… — Директорът почувствува внезапно желание да се забавлява с приятеля си. — Хубаво парче пипна ти, инспекторе!… Голяма зестра, единствена дъщеря, възпитаница на американски колеж! Но бащата, това е всичко!…

— Ще го накараме да се съгласи. А ако се опъва, можем да му се обадим венчани от някой манастир.

Инспекторът се загледа мечтателно в боровете, които заобикаляха градината. Из въздуха се носеше миризма на влажна папрат и диви теменуги. Въображението му си представи богато нареден апартамент в София, адвокатска кантора срещу Съдебната палата и клиенти, които бъдещият му тъст щеше да изпраща от провинцията. Ех, това е живот!…

— Ще стане!… — решително произнесе той, като изпи остатъка от ракията си.

— Кое? — попита директорът.

— Ще се омъжи за мене — каза инспекторът.

— Внимавай само да не надушат нашият приятел или баща му!… Ще те духнат веднага.

— Ще ме духнат ли?… — Инспекторът надменно примигна с очи. — Как?

— Просто ще те преместят в друг град. Това е шега за тях. Имат връзки.

— Ще ме преместят, но после?… Очите на инспектора погледнаха с притъпен от ракията израз.

— Какво после?… — иронично попита директорът.

— Аз нямам ли връзки?

— Ще ги уплашиш, че си племенник на някакъв спиртосан запасен генерал, това ли?… Какво представляваш ти?… Фукара, дребно полицейско чиновниче с малка заплата, което всеки местен туз може да премести или уволни!… Е-ех, инспекторе!… — Гласът на директора стана внезапно съчувствен. — Аз получавам голяма заплата, живея нашироко, правя каквото си искам… И пак ме е яд!… Разбираш ли?… Пак ме е яд!…

— Защо те е яд? — попита инспекторът.

— Не зная защо, но ме е яд! Горе трупат пари, живеят в дворци, отварят си сметки в швейцарски банки… А ние тук сме мижитурки, слуги… Рединготчето глътна само тази година дванадесет милиона печалба… Ето, затова ме е яд.

— Хвърчиш нависоко — упрекна го инспекторът.

— А защо поне да не хвърча!… Ти не правиш ли същото, не искаш ли да станеш зет на богат адвокат?

— Да, но моето желание е по-скромно.

— Успокой се!… Въпреки това няма да успееш!… Все по-мъчно става издигането на хора като нас… Тузовете се окопават добре. Ако дават пари, искат срещу това пак пари или поне способност да печелиш пари.

— А ние да не сме вързани?

— Ние сме скапани от ракия нищожества.

— Ти пак се напи и почна да дрънкаш глупости — критично забеляза инспекторът. — Получаваш голяма заплата и годишно възнаграждение, разполагаш с кола… Ако бях на твое място, щях да бъда доволен.

— Не, нямаше да бъдеш доволен!… Ако беше складов директор, щеше да искаш да си районен експерт, ако станеш районен експерт, ще искаш да си главен експерт, а ако станеш главен експерт, ще ти се прииска да лапаш самостоятелно.

— Може би ще станеш някога главен експерт или самостоятелен търговец.

— Да, когато ти се ожениш за твоята… Извинявай, щях да кажа лоша дума. Взех да ставам циничен, дявол да го вземе!… До гуша ми е дошло от всички жени в града.

— И почна да налиташ върху работничките… — усмихна се инспекторът.

— Не налитам, но почват да ми харесват повече… Уверявам те.

— Слушай!… — сериозно каза инспекторът, обзет от остроумна идея. — Ти си близък с адвоката, нали?

— Да. Едно време често играехме покер.

— Ако ти се падне случай, спомени му нещо за мене… Кажи, че съм честен човек, имам висше образование, туй-онуй… Знаеш какво, нали?… Аз пък ще ти помогна в друго.

— Ти ли?… В какво ще ми помогнеш? — насмешливо попита директорът.

— Ще накарам Лила да падне като круша в ръцете ти.

Инспекторът се усмихна мазно, угоднически. Директорът почувствува неясно отдавна познатото отвращение към събеседника си. Но сега думите на инспектора размърдаха угасващите, покрити с пепел въглени в душата му.

— Как ще я накараш? — попита директорът.

— Ще я сплашим малко.

— Е, и после?

— Ти ще влезеш в ролята на защитник… Разбираш ме, нали?… Остави върху мене тая работа.

Директорът изпи на един дъх остатъка от ракията си.

— Каналия си ти, момче!… — рече той, като облиза устните си. — Аз не обичам жени, придобити по тоя начин!… Но да опитаме, а?… Може да излезе нещо.

Прозорците на околийското управление бяха широко отворени и през тях от градините на околните къщи влизаше на вълни гъста миризма на люляк. До градеца, по долината на реката, която течеше на юг, стигаше топлият дъх на Бяло море и всичко в околностите му цъфтеше по-рано. Въздухът бе топъл и влажен, слънцето грееше кротко, върху ясната синевина на небето ярко се очертаваха високите и все още заснежени върхове на планината. По улицата ситно подскачаха врабци, разгонвани от скърцането на волски коли, чиито главини бяха намазани с пресен боров катран, който миришеше приятно. От празното, заградено с високи стени място срещу околийското управление долитаха сухи трясъци на пистолет. Стражарите се упражняваха в стрелба. На площада затопурка барабан. С проточен, познат на всички глас градският глашатай съобщи някакво маловажно нареждане.

Инспекторът седеше в кабинета си и прелистваше бавно досието на Лила. През последните месеци то бе нараснало значително, но още не съдържаше сериозни улики. Агентите на полицията в складовете — главно истифчибашии и майстори — донасяха за дребната й пропагандаторска дейност около изборите в синдикалните дружества. Разузнаването за дейността й в работническия квартал вървеше мудно и не стигаше до никакви резултати. Агентите я дебнеха по цели нощи, но тя нито излизаше от къщи, нито приемаше някого. Очевидно в квартала съществуваше контраразузнавателна служба, която познаваше агентите и предупреждаваше веднага Лила за присъствието им. По-сериозен бе един от докладите на Дългия. Агентът съобщаваше в него, че бе наблюдавал два пъти около гарата срещата на Лила с някакъв непознат мъж. Непознатият се оказа агроном от Министерството на земеделието. Той имаше левичарско минало, но сегашната му дейност не будеше никакво подозрение.

Инспекторът затвори папката и отегчен от работата, погледна през отворения прозорец. Априлският ден, благоуханието на люляка и мисълта за дъщерята на адвоката го правеха разсеян. За да се отърве поне за малко от скучните досиета, реши да провери какво става с едно нареждане, което бе дал сутринта. Натисна два пъти копчето на звънеца и запали цигара. Влезе млад, стегнат старшия.

— Какво?… Дойде ли дъщерята на Шишко? — попита инспекторът.

— Няма я, господин инспекторе!… Нито в склада, нито в къщи.

— А къде е щукнала?

— Заминала тази сутрин за София.

— В София ли?… А защо е заминала?… Какво казва майка й?

— Тук не й позволявали да се яви на матура като частна ученичка… Отишла да моли в министерството.

— Да ги дрънка на баба си тия!… Отишла е сигурно на партийна конференция… Трябва да съобщим в София.

Инспекторът посегна да вземе слушалката на телефона, но веднага си спомни, че последният бе развален, и кипна бурно:

— Слушай, Войников!… — Телефонът ми още не е поправен!… Това е безобразие… Ще почна вече да наказвам.

— Три пъти изпращам от отзарана, господин инспекторе… — почна да се оправдава старшията. — Техникът от пощата излязъл по работа.

Нова вълна от миризма на люляк успокои гнева на инспектора.

— Ех, че време!… — рече той. — Само за разходка с кола!… Какво ще кажеш, Войников, а?

— Да мръднем някъде, господин инспекторе!… От участъка в Средорек снощи телефонираха, че пак са намерени позиви. Изглежда, в селото има ремсисти.

— Да се наречем, а?… — Инспекторът се загледа мечтателно в синьото небе, но после внезапно поднови деловия разговор: — Слушай, вземи списъка на активистите и прати хора да проверят в складовете кои са се явили днес на работа и кои не… За тия, които не са се явили, да се провери веднага дали не отсъствуват от града.

— Разбирам, господин инспекторе.

Инспекторът допуши цигарата си и се зарови в досието по убийството на Фитилчето. Това досие го караше всеки ден да си блъска главата в безплодни размишления. Стоичко Данкин даваше за лицата, които бяха отвели Фитилчето, веднъж едни, друг път други показания. Явно беше желанието му да не се забърква като свидетел в кашата. Страхливият Джони също не беше запомнил тия лица и насочваше глупаво уликите към най-невинни хора. Подбудата за убийството още не беше установена с положителност. Дългия, който в трезво състояние проявяваше известни аналитични способности, бе насочил следствието по линията на личното отмъщение към ергените на селото, от което произхождаше жената на Фитилчето. Тази линия вече беше изчерпана без никакви резултати. Трябваше да се тръгне по друга, но каква?

Инспекторът запали нова цигара, пускайки бавно малки правилни кръгчета дим. Миризмата на люляка вече не го разсейваше. След малко той позвъня пак, но тоя път само веднъж. Влезе младото стражарче, което дежуреше пред вратата на кабинета му.

— Повикай груповия началник на цивилните!… — заповяда инспекторът.

След малко зад вратата се показа Дългия. Сега той бе спретнат и чист. Инспекторът го покани да седне и му поднесе табакерата си. Агентът взе важно и намръщено една цигара. Докато я слагаше в устата си, едрите му жълтеникави пръсти трепереха. Инспекторът изпитваше отвращение към тях, защото наподобяваха пръсти на мъртвец.

— Много пиеш, момче!… — рече инспекторът. — Целият трепериш.

— А вие не пиете ли? — мрачно попита агентът.

— Пия, но не се напивам. Там е разликата.

Агентът се усмихна. „Ще дойде ден, когато и ти ще почнеш да се напиваш!… — злобно помисли той. — И тогава няма да пестиш нито за костюм, нито за долни дрехи, нито за хубава вратовръзка, а цялата си заплата ще даваш само за ракия… А когато нямаш пари да си купиш ракия и не си пиян, ще трепериш като мене.“ Но инспекторът не подозираше горчивите мисли на агента.

— Следиш ли червенокосия евреин и малкото Рединготче? — попита той, като гледаше с досада грозните ръце на Дългия.

— Не — отговори агентът.

— Защо не?

— Защото са анархисти.

— Може би ни заблуждават умело… Миналата неделя бях на разходка с една частна кола и ги видях в Малиново… Защо сноват из околията?

— И по селата има анархистически групи — рече агентът.

Инспекторът замълча, пушейки бавно цигарата си. Погледът на Дългия скиташе отегчено из стаята. Най-сетне очите му се спряха учудено върху красивите ръце на инспектора.

— Имам една идея!… — произнесе инспекторът след малко. — Да направим очна ставка между Джони и тях.

— Няма смисъл — равнодушно отговори агентът.

— Защо да няма смисъл?

— Защото Джони е побъркан от страх и се припознава във всеки, който му посочим. Той се припозна дори в преоблечения Войников, ако си спомняте… А да обвиниш Моревчето не е лесна работа… Брат му е голям човек. Можем да изхвръкнем от службата.

Инспекторът замълча пак, но се съгласи мислено с агента.

— Какво става между работниците? — попита той.

— Нищо. Активистите агитират за стачка.

— Нека агитират. Важното е да пипнем ръководството… Хората ти следят ли редовно Лила?

— Не.

— Как така не?! — разсърди се инспекторът. — Нали заповядах изрично!…

— Кого да следим по-напред?… Не стигат момчетата.

Инспекторът избухна гневно:

— А трябва да стигат, разбираш ли?… Трябва да стигат, не може иначе… По-малко ще киснете из кръчмите!… Устоите на държавата се рушат, а вие пет пари не давате за това!… Каналии с каналии!… Измет!… Ще си подам оставката!… Не мога да работя повече с вас!…

Инспекторът стана и почна да се разхожда нервно из стаята. Лицето му се зачерви. След малко той се успокои и заповяда глухо:

— Съобщи поверително в София: агрономът от Министерството на земеделието да бъде следен при всяка командировка в провинцията!

Лила пристигна в София за областната конференция и се настани на квартира в предградието Надежда у един другар, с когото размени паролата някак принудено и студено.

Квартирата представляваше малка, едноетажна и паянтова къщица, заобиколена с широк двор, в който имаше чешма и няколко цъфнали овощни дръвчета. Самата къщица се състоеше от две стаи, от които едната служеше за живеене, а другата — за дърводелска работилница. Очевидно собственикът й не беше работник, а занаятчия.

Лила изпита неприятно физическо чувство. Това не бе страх, а само досадно усещане, че може би трябваше да нощува сама под един покрив с непознатия партиен другар. Тя още не бе свикнала напълно с нелегалните срещи, в които партийната работа стоеше над условностите. Непознатият другар бе дребен, с бледо лице и сиви очи. Пепеляворусата му коса бе малко оредяла върху темето, а от цялата му личност лъхаше затвореност, която изпълни Лила с досада.

— Ваша ли е къщата? — попита тя, когато влязоха вътре.

— На зетя и сестра ми — отговори непознатият другар. — Те заминаха в провинцията и ми я отстъпиха временно.

Лила огледа стаичката. В нея имаше признаци за известно благосъстояние: широко дървено легло за двама души, гардероб с огледало и нощно шкафче — всичко изработено вероятно от дърводелеца, собственик но къщата. Леглото бе покрито с чиста, плетена на ръка покривка, а върху стената висеше портрет — жена в сватбено було и млад изпъчен мъж с подстригани мустачки.

— Вие ще спите тука, а аз в работилницата — рече непознатият другар.

— Все едно — с привидно безразличие отвърна Лила.

Тя искаше да подчертае, че не страда от предразсъдъци, но бе признателна за желанието му да не я стеснява и забеляза със задоволство ключа върху вътрешната страна на вратата.

— Аз ще изляза да купя провизии за утре — каза тя.

— Всичко е приготвено — осведоми непознатият другар. — Излезте само да се разходите из града, но се върнете по светло, за да не сбъркате улиците. В Модерния театър дават хубав съветски филм. Обядвахте ли?

— Не.

— Тогава ще обядвате с мене.

Лила се съгласи, макар и с известно стеснение, тъй като другарят бе направил вече разходи за храната през утрешния ден. Финансовото му състояние не изглеждаше розово. Той носеше съвсем овехтял костюм и евтина риза, на която не бе счел за нужно да сложи вратовръзка. Може би имаше към тридесет години. При размяната на паролата той се представи с името Анастас, но вероятно това име бе измислено само за нейното посрещане.

Докато ядяха, досадата, която изпитваше от него, постепенно изчезна. Той бе лишен от блестящите качества на Павел, но в него се забелязваше веднага някаква пълна, граничеща с дребнавост отдаденост на партийната работа, която се хареса на Лила. Единственото интересно нещо в личността му бяха очите — големи, сиви, одухотворени очи, които гледаха непроницаемо и хладно и в които сякаш бе събрана цялата енергия на дребното му и слабо тяло. На Лила се стори, че те виждаха нещо, което се издигаше над повърхността на живота, над собствената му личност и отношението към другите. Това бяха честни, ала страшно студени и откъснати от живота очи.

— Как отиват работите по вашия край? — попита той, като прекъсна мълчанието.

Лила му описа накъсо окаяното състояние на работниците, ниските надници и неприятностите, които полицията устройваше на складовите дружества. Той зададе дребни въпроси, от които пролича голямата му осведоменост върху положението на тютюноработниците, върху похватите на господарите, администрацията и полицията. Но не каза нищо, от което можеше да се заключи как преценява сегашния курс на партията. Лила също не каза нищо по този въпрос, но усети неприятна чувство, че непознатият другар се опитваше да я изстиска като лимон. Когато свършиха обеда, тя предложи да измие чиниите, но Анастас отказа решително.

— По-добре излезте, за да не ми пречите! — безцеремонно рече той. — Имам писмена работа, която трябва да почна веднага.

Лила се отправи към трамвайната спирка, като се мъчеше да потисне възбудата от предстоящия следобед. Бе дошла за партийната конференция, а някакъв вътрешен трепет, нещо лично и дълбоко я вълнуваше повече, отколкото самата конференция. Докато разговаряше с непознатия другар, обзе я внезапно и бурно желание да види Павел. Може би той вече бе осъзнал грешката си!… Може би се разкайваше, искаше да се поправи!… И ако беше така, кой друг, ако не Лила трябваше да отиде при него и да му помогне в това? Мислейки за връщането на Павел в партията, тя не съзна, че през оная зимна вечер, когато отказа да му стане жена, го бе обикнала още по-силно.

В трамвая пътуваха бедни, но чистичко облечени хора, които отиваха да прекарат следобеда в София. Ватманът тананикаше, пътниците разговаряха весело за дребни неща. Бе топъл неделен следобед, в който занаятчиите и работниците се радваха на почивката си. Под яркото слънце и синьото априлско небе всичко изглеждаше някак празнично и тържествено. В душата на Лила нахлу тиха радост от хората, от живота и пролетта. Тя се почувствува доволна от прическата, от костюма и обувките си. Облеклото й бе грубо и просто, купено от най-евтините магазинчета в провинциалния град, но й отиваше добре. За първи път в живота си Лила почувствува кокетната гордост на младо момиче, което привлича погледите на всички.

На площад „Света Неделя“ тя взе трамвай номер 9. Павел живееше на булевард „Евлоги Георгиев“, някъде към Военното училище. Лила знаеше адреса му от писмата, които си разменяха, преди да бъде изключен от партията. Тя слезе на последната спирка и търсейки номера, посочен в адреса, тръгна към Орловия мост. Докато вървеше по булеварда, почувствува леко раздразнение от квартала. Лъхна я миризма на гума, на бензин и парфюми. Върху гранитния паваж се хлъзгаха скъпи коли, по тротоарите отминаваха елегантни мъже и жени. Стори й се, че бе попаднала в някакъв чужд и враждебен свят, сред който обувките й изглеждаха груби и смешни, а острият плат на костюма й сякаш обръщаше вниманието на всички. Значи, в този буржоазен квартал бе избрал Павел квартирата си!… Но можеше ли да се работи оттука за партията? В душата на Лила се загнезди неприятно учудване. Най-после тя намери кооперацията, в която живееше Павел — висока и грозна постройка със сиви стени. Следвайки указанията на портиера, тя се изкачи на последния етаж.

Върху олющената врата на един от апартаментите стоеше месингова плочка с името на собственика — някакъв адвокат, — а под нея — визитната карта на Павел. На картичката бе добавено с ръкописни букви: „Курсове и частни уроци по латински.“ Павел беше завършил романска филология.

Лила позвъни нерешително. От вътрешността на апартамента се чуха бързи женски стъпки. След малко вратата се отвори и зад нея се показа девойка с тъмни очила. Лицето й накара Лила да изпита смесено чувство на изненада, тревога и раздразнение.

— Тук ли е господин Морев? — глухо попита тя.

— Почакайте да проверя!… — звънливо отговори девойката.

Тя изчезна във вътрешността на апартамента, но се върна след малко и каза любезно:

— Заповядайте в хола!… Господин Морев се бръсне. Ще дойде веднага.

Лила влезе в малкия, скромно нареден хол. Сега тя съжаляваше, че дойде. Раздразнението, което изпитваше преди малко, се превърна в остра, горчива мъка. И тази мъка идваше от гладкото като порцелан лице на девойката, от хубавата й модна рокля, от червения маникюр върху пръстите й, които не бяха докосвали никога пране, немити чинии или тютюневи листа.

Лила седна с досада върху едно от креслата в хола.

— Да не сте роднина на господин Морев? — попита девойката.

— Не, не съм — отговори Лила.

— За латински ли идвате?

— Не. По друга работа.

Девойката млъкна смутено. Лила видя, че тя бе почти дете — нямаше повече от седемнадесет години, — но тъмните очила, с които прикриваше късогледството си, я правеха да изглежда по-възрастна. Въпреки това раздразнението й се засили. „Тази гъска е влюбена в Павел“ — гневно помисли Лила, като забеляза любопитството, с което момичето я разглеждаше. Значи, това бе Павел Морев, партийният другар, комунистът, когото обичаше!… Сега го виждаше под най-лошата светлина: фразьор, конте, любовник, който бе избрал квартира в семейство с младо момиче. Отношението му към партията, разколническата му дейност й се сториха още по-черни отпреди. В гърдите й пламна хладната омраза към враждебния свят, която сега тя пренесе върху Павел и това момиче.

— Вие сте сигурно от града на господин Морев?… — продължи девойката, водена от някакво бездънно любопитство.

— Да — намръщено отговори Лила.

— С какво се занимавате?

— Работничка съм.

— А, тъй кажете!… — одобрително произнесе девойката.

Върху лицето й се появи усмивка, която разкри два реда ситни бели зъбчета.

— А вие с какво се занимавате? — попита Лила.

— Бях ученичка в гимназията, но ме изключиха. Сега следвам курсовете на свещеник Михайлов.

— Защо ви изключиха?

— Една сутрин отказах да прочета молитвата!… Това беше глупаво, разбира се… Баща ми казва, че човек не трябва да си опропастява образованието заради някаква молитва.

Лила си спомни повода на своето изключване: бе нарекла директора на гимназията фашист. И това геройство бе толкова безсмислено, колкото отказът на девойката да прочете молитвата.

— С какво се занимава баща ви? — попита тя.

— Той е адвокат. Защищава дела на комунисти.

Лила погледна с недоверие маникюра, роклята и хубавите обувки на момичето. Стори й се, че ако това същество не провокираше и не лъжеше, бе в най-добрия случай смешно подражание на прогресивна ученичка.

— Вие навярно участвувате в работническото движение? — рече девойката.

— Не — сухо отговори Лила. — Аз не се интересувам от политика.

— Как така?… Нали сте работничка?

— Работничка съм, но имам достатъчно други грижи.

— Може би искате да се омъжите?

— Не разбирам защо трябва да ми казвате всичко, което ви дойде на ум за мене — гневно произнесе Лила.

Лицето на девойката изрази доброжелателство и наивно, детинско нахалство.

— Аз правя това, защото ви обичам — неочаквано заяви тя. — Вие сте другарката Лила, нали?… Познах ви веднага!… Другарят Морев ни е говорил много пъти за вас.

Лила нема време да се опомни. Във вестибюла влезе Павел. Той бе облечен с износен халат, а в ръцете си държеше кърпа за лице и принадлежности за бръснене.

— Другарю Морев!… — без да се смущава, рече девойката. — Защо не сте ни казали досега, че Лила е толкова хубава?

— Защото хубавите неща се показват сами — отговори Павел. — Но ти пак не удържа езичето си и някой ден, честна дума, ще те напляскам за това. Здравей!… — обърна се той към Лила. — Влез в стаята ми!…

Кипнала от гняв, Лила тръгна към отворената врата, която й посочи Павел. Стаята му беше широка, изобилно огрята от слънцето. В нея имаше много книги и вехти изтърбушени мебели.

— Какво значи всичко това?… — яростно изсъска Лила, когато той затвори вратата.

— Успокой се… Ще ти обясня. Той почна да бърше усмихнато бръснарските си принадлежности.

— Какво е това семейство?… — Лила се задъхваше от гняв. — Какъв е този адвокат.

— Много добър партиен другар… Един от тия, които вие наричате „тесняци“ и считате за прокажени, понеже не се съгласяват с глупостите ви… Той е вдовец, а момичето е негова дъщеря.

— Кой ти даде право да говориш пред непознати хора за отношенията ни?… Кой ти позволи да ме излагаш като своя любовница?

Очите на Лила продължаваха да изпущат светкавици от гняв.

— С нищо не съм те изложил. — Павел почна да тръска четката за бръснене. — През зимата, когато мислех да се оженим, ги помолих да ми отстъпят още една стая. Те се съгласиха… Апартаментът е голям и щяхме да се наредим добре.

Нещо остро, горчиво и горестно прониза сърцето на Лила. Ала тя потисна забравения копнеж да създаде семейство и рече задъхано:

— Ти си въобразяваш, че аз ще зарежа партийната работа, за да ти кърпя чорапите и гладя ризите, нали?… За да се превърна в сладникава, буржоазна съпругичка, нали?… Да гледам как всеки ден тази бъбрива и глупава кукла, която е влюбена в тебе, те поглъща и търси с очите си!… Семейният триъгълник, това е твоят идеал в живота, нали?

Той се изсмя:

— Не предполагах, че можеш да ме ревнуваш от едно дете.

— О, бъди спокоен!… Не те ревнувам!… Нито ме интересува дали тази напарфюмирана гъска е вече твоя любовница, или не… Но просто виждам, че съвсем правилно са те изключили от партията. Сега разбирам и лекомислието, с което се опита да разрушиш единството й.

— Не, нищо не разбираш!… — мрачно произнесе Павел, като запали цигара.

— Значи, тук се обсъждат идеите на Задграничното бюро за широка платформа?… — попита тя. — За съюзници от дребната буржоазия, за благоразумно офейкване от опасните акции и тъй нататък!

— Обсъждат се долу!… — кипна той. — Това се иска и от работниците, но вие сте слепи и не го виждате… А офейкването от акциите е подлост, която измисляш сега.

— Комунистите трябва да бъдат добре облечени, бръснати и засмени… — горчиво продължи Лила. — Какво беше още?… Ах, да!… Трябва да бъдат заобиколени и с красиви буржоазни момиченца. Това пак ли се иска отдолу?

— Не ти ли е съвестно да изопачаваш? — презрително попита той.

— Не, не ми е съвестно!… — озъби се тя. — Защото нещо ме боли… Боли ме ужасно, много повече, отколкото предполагаш… И болката иде от това, че ако днес си фракционер, утре ще станеш търгаш като брат си, а в други ден — враг на работническата класа.

— Да ти кажа ли откъде идва твоята болка? — попита той внезапно.

— Откъде?

— От заблудата ти да мислиш, че комунисти могат да бъдат само работниците… Но комунисти или зародиш на комунисти има навсякъде: в театъра, в университета, в администрацията, в армията… И от усилията на всички под ръководството на партията се ражда общият успех, победата на работническата класа.

— Да не искаш да кажеш, че комунисти има в полицията или между тютюневите магнати?

Павел не отговори. Стори му се, че бе излишно да отговаря. Каквото и да кажеше, тя нямаше да го разбере сега. Но дори в тоя момент, когато бе скована от тесногръдието на сектантството си и от злостното желание да преувеличава, у нея имаше нещо прекрасно, в което блестеше достойнството, гордостта и вярата на работническата класа в собствените си сили. Стори му се, че тя бе неузрял, но вълнуващ образ на жената от бъдещето, за което се бореше. Той съзна, че я обича заедно с всички сегашни несъвършенства на характера й, заедно с еснафския й морал, с целомъдрената й студенина, с ограничеността на мисленето й. Ала колко дълбока бе пропастта, която го разделяше от нея!… Колко непримирим бе фанатизмът, с който го осъждаше!… Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необятната сложност на нещата, хората и събитията!…

Павел внезапно почувствува тъга. И тази тъга идеше от контраста между нежнорусия, акварелен оттенък на красотата й и студения, враждебен пламък в тия сивосинкави очи, от желанието да я прегърне и грубия начин, по който тя щеше да го отблъсне, от това че той я обичаше, а тя изпитваше пълно недоверие към него. Стори му се, че никога вече нямаше да станат близки и че когато тя разбере истината, животът им ще бъде протекъл, а любовта — мъртва. Значи, не трябваше повече да мисли, да разсъждава върху това. Край!… Толкова много задачи стояха в живота му!… Той удари нервно с длан върху масата и запали нова цигара.

Лила го наблюдаваше иронично.

— Защо дойде при мене? — попита той. Гласът му бе остър и зъл.

— Защото не очаквах да заваря това момиче.

— Не ме интересува какво си очаквала… Аз съм длъжен да запазя от подозренията ти дъщерята на един партиен другар. Ако отидеш при него и го разпиташ, ще видиш какви са отношенията ми с това дете.

— Не чувствувам нужда от проверки.

— Значи, клеветиш без доказателства.

— Не клеветя, а се бунтувам срещу лекомислието ти.

— Кое ти дава право да се занимаваш още с него.

— Партията и миналите ни отношения… Ти си длъжен да ми кажеш какво ще правиш по-нататък.

— Не съм длъжен, но ще го направя от съжаление към глупостта ти… И така, бъди спокойна!… Нямам никакво намерение да издавам партийни тайни или развалям реномето ти… Само това те интересува, нали?

— Не. Интересува ме лично още едно нещо: ще съжалявам, ако потънеш в търговското блато на брат си.

— И от това няма опасност… — горчиво се изсмя той. — След няколко дни заминавам за чужбина.

— В чужбина ли?

— Да. В чужбина.

— Какво ще правиш там?

Лила го погледна отново с враждебно присвити очи, с хладния, синкав пламък, който гореше в зениците й.

— Ще намеря другари, между които мога да диша свободно — рече той. — Ще остана там, докато старите изпитани работнически деятели влязат отново в ръководството на партията, докато младежите, които командуват сега, се вразумят и престанат да крият указанията на Коминтерна, докато изтрезнеете и поправите глупостите си.

— Кое наричаш глупости? — с насмешка попита тя.

— Всичко, което бълнувате и вършите сега!… — зачервен от гняв, произнесе той. — Кухите ви формули, фантастичните ви лозунги, „стратегическите“ ви удари срещу Земеделския съюз, който в момента може да ни бъде съюзник… А връх на всичко е безобразието ви отношение към Коминтерна и Задграничното бюро.

— Ние прилагаме указанията на Коминтерна според местните условия… — не съвсем уверено рече тя. — Това именно е болшевишкият подход… Всичко останало води към опортюнизъм.

— О, разбира се!… — изсмя се той. — Важното е какво мислите вие, а Коминтерна, който обединява световния пролетариат, е банда от опортюнисти.

— Ако ти се чувствуваш прав, защо не останеш да се бориш срещу погрешния курс на партията тук? — попита тя.

— Защото сте безогледни към всеки, който се опита да ви посочи грешките… Защото ме изключихте от партията, провъзгласихте ме за вредител… Защото дори ти се усъмни, че мога да стана враг и търгаш като брат си!…

— Казах го в горчивината си!… — тихо измънка тя.

— Каза го в заслепението си — продължи той. — Ти не би дошла при мене, ако допускаше, че мога да скъсам вътрешно с партията. Каза го, защото си скована от схеми, защото ти е втълпено да мислиш, че комунисти могат да излязат само ония, които се занимават с физически труд… А в света има и онеправдан умствен пролетариат… Дори простите, неуки работници виждат това. Те приемат с открито сърце всеки интелигент, който идва да им помогне разумно и честно… Не виждаш ли, не съзнаваш ли в дъното на душата си това?… И ако не го съзнаваш, щеше ли да дойдеш при мене сега?

Лила го гледаше втренчено. Очите й бяха овлажнели. Нещо дълбоко и силно разколебаваше вътрешната й присъда над Павел.

— Доволна ли си от разговора? — студено попита той.

Лила продължаваше да го гледа със затаен дъх. Почувствува угризения от начина, по който се държеше с него, от упреците и обвиненията, които му бе отправила досега. Стори й се, че към сърцето й се приближаваше острие, което щеше да го нарани за цял живот. И сякаш за да избегне това нараняване, тя се приближи до Павел и сложи бавно ръката си върху рамото му. В очите й блестяха сълзи, сега те молеха нежно и кротко за любов.

Но Павел я отблъсна полека.

— Върви си!… — тихо рече той. — Нас ни съедини партията, а сега ни разделя пак тя… Всеки от двама ни работи за нея по своему и вярва твърдо в убежденията си. Това е красивото в отношенията ни… А грозното е, че служим на една и съща идея, но може би никога няма да се разберем.

— Защо никога? — попита тя отчаяно.

— Защото доверието ти в мене е проядено от ограниченото мислене, което обезобразява комуниста дори в личния му живот… Всяка минута, всеки час трябва да ти доказвам, че не съм безчестен човек или враг… А това уморява, убива чувствата и у двама ни. Не съзнаваш ли?… И не е ли по-добре да сложим край на всичко, преди да те помисля за непоправима глупачка, за тесногръдо оръдие на Лукан?

Настъпи мълчание. От булеварда долиташе сподавен и смекчел шум. Навън кипеше животът и пролетта, чуваше се жизнерадостна глъчка от играещи деца, басово свирене на автомобилен клаксон. Лила трепна, съзна, че разговорът беше изчерпан, и стана да си върви. Павел я изпрати до външния вход. Той затвори вратата след нея мълчаливо и бързо.

Тя слезе на булеварда и тръгна към Орловия мост. Усещаше пустота, сякаш някой беше изтръгнал душата й. Масивът на Витоша тънеше в прозрачни и синкави изпарения, дръвчетата и тревата на булеварда зеленееха ярко, реката клокочеше весело в тясното си корито. Въздухът бе наситен с топла влага, отнякъде благоухаеха теменуги. Ала всичко това правеше Лила още по-самотна и безучастна. Внезапното решение на Павел да скъсат я бе ударило като чук. От нея се бе откъртила любовта — единствената лична радост, която си позволяваше в своя тежък, обречен на борба живот.

Нещо в отношенията й с Павел се беше разбило завинаги. И мисълта за това смразяваше радостта й от слънчевия ден, от поривите на топлия вятър, от утрешната конференция в планината.

Сред пустотата, която я притискаше, изникнаха угризенията. Колко несправедлива беше към Павел през последните месеци, колко сурово го осъждаше, колко грубо го отблъсна през оная зимна вечер, когато бе дошел да потърси подкрепа от любовта й!… Зад лекомисления фразьор, зад разколника се показа отново комунистът, мъжественият и силен човек, когото обичаше.

След угризенията идеше мъката. Никога вече той нямаше да я потърси пак, да има предишното отношение към нея. В паметта й изплуваха горестни спомени от срещите им в боровата гора, от часовете, в които го чакаше с копнеж, от дълбоката хармония, която съществуваше тогава между двамата. Любовта, която изпитваше към него, окриляше живота й, насищаше с устрем всекидневната й работа между работниците. А сега тази любов си отиваше, оставяйки в душата й мрак и студенина. Павел потъваше в непознати страни. Може би щеше да задълбочи грешките си, да загине духовно или физически по широкия свят, да не се върне никога в България. И от него в сърцето й щеше да остане само споменът за горещината му, за часовете, през които бе замирала в прегръдките му. В очите на Лила бликнаха сълзи. Обзе я порив да скрие лице в дланите си и да заплаче. Но тя не заплака. Самообладанието и някакво ново, горчиво, но примиряващо чувство изсушиха веднага сълзите й.

След мъката, че се разделяше завинаги с Павел, идеше ревността. Ала от тази ревност се раждаше веднага бунтът на гордостта. Към Павел постоянно се присламчваха момичета. Може би той никога нямаше да ги отстранява решително от себе си, както изискваше моралът на Лила. Може би той щеше да бъде заобиколен винаги от умилкващи се жени с котешки движения, с красиви лица, с разглезен дух. Стори й се, че Павел гледаше на нея от висотата на своя интелигентски произход, че я подценяваше, задето беше работничка, че никога нямаше да му бъде достатъчна. Стори й се, че въпреки всичко ги разделяше нещо основно, което докарваше разликата в убежденията им, в личния им живот, във вкусовете и преценките им. Стори й се, че всичко помежду им трябваше да завърши именно тъй, както стана. И когато съзна това, Лила почувствува тъжно спокойствие.

Тя стигна до Орловия мост и навлезе без цел в Борисовата градина. Лъхна я прохладата на сенчестите алеи, дъх на цветя и свежа зеленина. Върху пейките седяха пенсионери и старци, които съзерцаваха с печално спокойствие пролетния ден. По детските площадки, около купчини от пясък, огрети от слънцето, играеха с кофички и лопатки рояци деца. От кьошковете, в които продаваха вафли, идеше миризма на ванилия и еднообразният шум на машини за сладолед. В ресторанта на главната алея гърмеше джаз, но понеже бе още рано, на открития дансинг нямаше посетители.

Вървейки бавно, Лила стигна неусетно до езерото с червените рибки, обиколи го и се върна назад. Все по-пълно ставаше тъжното й спокойствие и все по-примирително течеха мислите й за Павел. Сега тя нито го осъждаше, нито го оправдаваше, а мислеше за него като за хубав и тъжен спомен, в който се преливаха едновременно сенки и светлини. Колко неща в него я отблъскваха и привличаха!… Колко лесно бе да обобщаваш събитията от птичи полет и да подхвърляш идеи, без да държиш сметка за положението в низините!… Колко удобно беше да се издържаш от умствен труд и да теоретизираш върху съдбата на работниците, без да живееш между тях, без да виждаш всеки ден униженията и мъките им!… Колко несправедливо бе да добиеш по някакъв начин образование и да упрекваш в тесногръдие едно бедно момиче, което те обича и което бе пожертвувало образованието си именно защото се бореше за работниците!… Но въпреки, въпреки всичко това Лила съзнаваше, че у Павел продължаваше да остава някаква привлекателност, която щеше да я вълнува винаги. Тя се замисли отново за качествата му, после за недостатъците му и кръговратът на чувствата й почна да се повтаря. Най-сетне престана да мисли за него и усети умора.

В алеите на градината прииждаше навалица — множество от хора, които можеха да се забавляват само в неделя следобед.

Партийната конференция се състоя на Витоша в едно отдалечено и покрито с млади борчета място върху южните склонове на планината, през което рядко минаваха туристи. Главната точка на конференцията бе подготовката на стачка.

Денят беше ясен и слънчев. На малката полянка, обрасла със свежа трева и чемерики, седяха двадесетина души — делегати на градските комитети в областта. Някои пушеха, други си водеха бележки, а трети, сякаш уморени от конференцията, гледаха широкия син простор на юг, в който се губеха очертанията на Рила и Пирин. Между присъствуващите имаше работници, селски младежи, чиновници, дори някакъв лекар и един архитект с очила. Другарят, у когото Лила бе на квартира в София, държеше безкраен доклад. Гласът му бе еднообразен и сух, но от време на време в него се запалваше внезапен патос, с който порицаваше поведението на известни другари. След патоса следваше късо, тягостно мълчание, а после острата забележка, че партията нямаше да търпи това.

Лила гледаше втренчено малката, невзрачна фигура на докладчика. Мисълта му беше логична, но се процеждаше през думите оскъдно и бавно като тънка струя на извор, от който не можеш да се напиеш. Тя бе някак скована. И това, което я сковаваше, бе нейната отчужденост от хората, от събитията и живота. Това бе същата основна идея, която прозираше в партийните директиви за стачката, която обедняваше възможностите за действие и обричаше работниците на трагично самотна борба. Докладчикът се мъчеше да докаже, че практически партията беше преодоляла тази идея, но доводите му бяха бледи, неубедителни. Лила усещаше безплодността на тези доказателства в себе си, в израза на лицата у всички присъствуващи. Варвара, която също беше дошла на конференцията, гледаше отегчено в далечината. Устните на един енергичен работник металургист бяха застинали в гневна гримаса. Някакъв селски учител клатеше недоволно глава с очевидното намерение да изсипе в изказването си потоци от възражения. Лекарят скубеше нервно тревата около себе си, а архитектът с очилата апострофираше докладчика с къси подигравателни забележки. И всичко това караше сърцето на Лила да се свива болезнено.

Най-после докладчикът свърши и почна да къса листчето, върху което беше скицирал доклада си. Делегатите наблюдаваха мълчаливо движенията му. Никой не го поздрави или заприказва. Даде се почивка.

Лила се наведе над Варвара и попита тихо:

— Не е ли това другарят Лукан? А Варвара отвърна горчиво:

— Кой друг?

След малко тя попита:

— Ти ще правиш ли изказване?

— Да — твърдо произнесе Лила.

Варвара направи лека гримаса и не каза нищо. Лила съзна, че еврейката не бе вече привърженица на Лукан.

След половинчасовия отдих конференцията продължи отново. Зададоха се въпроси, на които Лукан отговаряше несигурно, като се заплиташе и отклоняваше от същността им. Почнаха изказванията. Позицията на Лукан за подготовката на голяма тютюнева стачка се огъваше под напора на десетки съкрушителни възражения. И сега зад тези възражения не стоеше Павел, а активисти между работниците. Всички искаха поправки на изпратените вече директиви за стачката.

Лила говори повече от половин час. Тя застана твърдо зад линията, следвана от Лукан. Когато свърши, някои от другарите се усмихваха и я гледаха иронично.