Фредерик Пол
Гейтуей (29)

29.

— С твое разрешение, Боб — казва Зигфрид, — бих желал да проуча нещо с теб, преди да дадеш командата за преминаване в пасивен режим.

Разтревожих се. Кучият му син пак бе прочел мислите ми.

— Забелязвам — продължава той, — че изпитваш някакво опасение. Това бих желал да изследвам.

Невероятно! Чувствах, че искам да прикрия чувствата си. Понякога забравям, че е само машина.

— Не съм знаел, че можеш да четеш мислите ми — отбелязвам аз.

— Разбира се, че мога, Боб. Когато ми даваш подходяща команда, аз се подчинявам, но ти не си ми дал команда да се въздържам от регистриране и интегриране на данни. Предполагам, че знаеш командата.

— Предположението ти е вярно, Зигфрид.

— Няма причина да не ти се разреши достъп до всякаква информация, която имам. Досега никога не съм се опитвал да ти попреча…

— Би ли могъл, Зигфрид?

— Да. Имам възможност да сигнализирам по-горното началство за използваните команди. Досега не съм го правил.

— Защо?

Торбата със стари болтове продължаваше да ме смайва. Всичко това е ново за мен.

— Както казах, нямаше причини. Очевидно обаче ти се опитваш да избегнеш някакъв конфликт и бих желал да ти кажа какво включва той.

— О, Исусе! — Махнах ремъците и се изправих. — Имаш ли нещо против, ако запаля? — Знаех какъв ще бъде отговорът, но той отново ме изненада.

— При дадените обстоятелства, не. Ако чувстваш необходимост да се поуспокоиш нямам нищо против. Дори смятах да ти предложа, разбира се, ако желаеш, умерен транквилизатор.

— Господи! — възкликнах отново аз и запалих. Почти бях готов да предложа и на него. — Добре, нека да опитаме.

Зигфрид стана, протегна напред крака и за по-удобно ги постави върху един стол. Не знаех, че може да прави и това.

— Опитвам се да те успокоя, Боб — казва той, — и съм сигурен, че ти вече си го забелязал. Сега ми позволи най-напред да ти кажа нещо за моите възможности… и за твоите, които, според мен, ти самият не познаваш. Мога да ти дам информация за всеки мой пациент. Това ще рече, че ти не си ограничен само до онези, които са имали достъп само до този конкретен терминал.

— Не разбирам какво означава това — отговорих след минута мълчание.

— Мисля, че разбираш. Или ще разбереш, когато пожелаеш да го разбереш. По-важното обаче е, какво от твоята памет се опитваш да потиснеш. Чувствам, че за теб е важно да я отблокираш. Смятах за някой от следващите сеанси да ти предложа лека хипноза, или транквилизатор, или дори един жив психоаналитик. Всичко това е на твое разположение, стига да желаеш. Забелязах, че приемаш относително спокойно дискусиите по онова, което смяташ за обективна реалност, като обобщение на реалността. Така че, бих желал заедно да изследваме в този аспект една конкретен случка.

Внимателно изтръсках пепелта от цигарата си. Беше прав. Ако разговорът е абстрактен, а не персонален, мога да говоря по всякакви въпроси.

— Каква е тази случка, Зигфрид?

— Последното ти участие в мисия, Боб. Нека да ти припомня…

— Господи, Зигфрид!

— Зная, че според теб добре си спомняш всичко — продължи той, като изтълкува точно казаното от мен, — и в този смисъл не смятам, че паметта ти се нуждае от освежаване. Онова, което е интересно в тази конкретна случка е, че всичките ти основни вътрешни проблеми, изглежда, се събират там като във фокус. Твоят ужас. Твоите хомосексуални наклонности…

— Хей!

— …които, несъмнено, не представляват основна част от сексуалността ти, Боб, но ти създават повече грижи, отколкото е допустимо. Твоите чувства към майка ти. Огромното бреме от вина, което носиш в себе си. И, преди всичко, жената Клара Моинлин. Всички тези неща се повтарят многократно в твоите сънища. Боб, макар че ти често не можеш да ги различиш. Всички те присъстват в тази единствена случка.

Изгасих угарката и разбрах, че съм пушил едновременно две цигари.

— Не виждам частта, която се отнася до моята майка — отбелязвам най-сетне аз.

— Не виждаш ли? — холограмата, която наричах Зигфрид фон Шринк, се обърна към ъгъла на стаята. — Позволи ми да ти покажа една картинка. — Той повдигна ръка — истински театър! — и в ъгъла се появи една женска фигура. Не е много ясна, но е млада, слаба и кашля с ръка на устата.

— Не прилича много на майка ми — възразявам аз.

— Така ли?

— Е — отговарям великодушно, — предполагам, че си се постарал да направиш най-доброто. Имам предвид, че не си имал откъде да гледаш и си разчитал само на моите описания.

— Картината — обяснява съвсем тихо Зигфрид — бе съставена по твоите описания на Сузи Херейра.

С труд запалих друга цигара, защото ръцете ми трепереха.

— Аууу! — изревах аз с истинско възхищение, — Шапка ти свалям, Зигфрид. Много интересно! Разбира се — продължавам внезапно раздразнен. — Сузи беше, Господи Боже, само едно дете! Освен това откривам — искам да кажа, че сега откривам, — че има известно сходство. Възрастта обаче не отговаря.

— Боб — пита Зигфрид, — на каква възраст е била майка ти, когато си бил малък?

— Беше много млада — помислих и след малко допълних. — Фактически изглеждаше по-млада, отколкото беше в действителност.

———————————————

БЕЛЕЖКИ ПО ХРАНЕНЕТО НА ХИЧИЯНЦИТЕ

Въпрос. С какво са се хранили хичиянците?

Професор Хеграмет. Бих казал със същото, с което се храним и ние. Всичко. Мисля, че са били всеядни — яли са всичко, което са могли да намерят. Всъщност ние не знаем нищо за тяхната диета освен изводите, която могат да се направят от мисиите до обвивките.

Въпрос. Мисии до обвивките?

Професор Хеграмет. Има регистрирани най-малко четири мисии, които не стигат до друга звезда, но очевидно са извън слънчевата система; там, където се намират обвивки на комети, на разстояние около половин светлинна година. Мисиите са отбелязани като неуспешни, но аз не мисля така. Много настоявах Съветът да определи научни награди за тях. Три от тези мисии изглежда завършват в метеоритни рояци, Четвъртата до една комета. Всичките на стотици астрономически единици. Метеоритните рояци, разбира се, обикновено представляват отломки от стари, мъртви комети.

Въпрос. Да не би да искате да кажете, че хичиянците са яли комети?

Професор Хеграмет. Яли са онова, от което са направени кометите. Знаете ли какво е то? Въглерод, кислород, азот, водород — същите елементи, с които закусвате и вие. Смятам, че са използвали кометите като суровина за производство на храните, които са яли. Вярвам също, че една от тези мисии до обвивките на кометите рано или късно ще се докаже хичиянски завод за храна и тогава, може би, повече няма да има глад на Земята.

———————————————

Зигфрид ме остави да погледам малко, после отново махна с ръка и фигурата изчезна, а на нейно място се появи снимка на два петместни кораба някъде в пространството, свързани един с друг, посредством обслужващите модули, а зад тях… а зад тях…

— О, Боже, Зигфрид — изстенах аз. Замълчава и изчаква да се съвзема. Ако пита мен, нямах нищо против да чака вечно. Просто не знаех какво да кажа. Не изпитвам болка, но се чувствам като парализиран. Не мога да кажа нищо, не мога дори да се помръдна.

— Това — започва той, като говори много тихо и внимателно — е изображение на двата кораба от вашата експедиция в областта на обекта Стрелец YY. Този обект представлява една черна дупка, или по-точно една особеност при състояние на въртене с изключително висока скорост.

— Зная какво представлява това, Зигфрид.

— Да. Наистина знаеш. Благодарение на въртенето скоростта на постъпателното движение на така нареченото прагово събитие, или, другояче казано, прекъсването на Шварцшийлд надвишава скоростта на светлината и поради това не е съвсем черно. В действителност това може да се види посредством така нареченото Черенково излъчване. Именно поради показанията на уредите на тази и друга страни на аномалията твоята експедиция получи награда от десет милиона долара. Тази награда, заедно с определената първоначална сума, плюс някои други по-малки суми съставят базата на настоящето ти богатство.

— И това ми е известно, Зигфрид.

Замълчава за малко, а после отново ме подхваща:

— Имаш ли нещо против да ми разкажеш какво друго знаеш по случая. Боб?

Премислям наум и отговарям:

— Не съм сигурен, че мога, Зигфрид.

Отново замълчава.

Дори не ме подканя да плача. Знае, че не е нужно да ме подканя. Решавам да опитам неговия номер. Има нещо там, вътре, за което не мога да говоря, за което ме е страх дори да си помисля. В този голям страх има обаче нещо, за което мога да говоря, и това нещо е обективната реалност.

— Не зная доколко си запознат с аномалиите, Зигфрид.

— Може би ще е по-просто, ако ми кажеш, какво според теб трябва да зная, Боб.

Изгасих цигарата си и веднага запалих друга.

— Да — отговорих аз, — ти знаеш, а и аз зная, че ако наистина желаеш да научиш нещо за аномалиите, всичко това можеш да получиш от банките данни. Много повече и много по-пълно, отколкото бих могъл да ти кажа аз, но все пак… Работата е в това, че черните дупки са просто капани. Те изкривяват светлината. Те изкривяват дори и времето. Попаднеш ли в черна дупка, излизане няма. Само… Само…

Най-сетне Зигфрид ме подканя:

— Ако искаш поплачи си, Боб, ще се почувстваш по-добре. — Сега вече разбирам, че наистина плача.

— Исусе — изстенах през сълзи аз и си издухах носа в една от кърпичките, които той държеше винаги близко до постелката.

— Само че аз го направих — най-сетне успях да промълвя.

Сега Зигфрид извършва нещо, което никога не съм очаквал от него: позволява си една шега:

— Това — отбелязва той — е съвсем очевидно от факта, че си тук.

— Всичко при теб е адски изтощително, Зигфрид — споделям аз.

— Сигурно е така, Боб.

— Да можех сега да пийна нещо.

Чух изщракване и нещо се отвори.

— Бюфетът е зад теб — усмихва се Зигфрид. — Току-що се отвори. В него има доста добро шери. Не е от грозде, съжалявам. Здравната служба на Корпорацията не разрешава гроздето да се използва за такива цели. Но мисля, че по нищо не личи, че е направено от природен газ. Освен това има сертификат от здравните органи — за успокоение на клиентите.

— Свети Боже! — отново възклицавам аз по същия начин. Бях изчерпал всичките си възможности за изразяване на изненади. Шерито е точно такова, както го описа. Чувствам как по тялото ми се разнася неговата топлина.

— Добре — подхващам аз, като оставям чашата. — Когато се върнах, вече бяха решили, че експедицията е пропаднала; закъснението беше цяла година. Бяхме достигнали почти вътре в хоризонта на събитието. Знаеш ли нещо за разширяването на времето?… Няма значение — казвам аз, преди да може да ми отговори, — това беше само риторичен въпрос. Искам да кажа, че онова, което се случи, се нарича разширение на времето. Можеш да се приближиш толкова до една аномалия, че да се натъкнеш на двоен парадокс. Онова, което за нас там беше може би четвърт час, по часовника беше почти една година — искам да кажа по часовника на Гейтуей, или тук на Земята, или където и да било в нерелативистичната Вселена. И…

Обърнах още една чаша, а после продължих смело:

— Ако бяхме отишли още по-надолу, времето щеше да се забавя все повече и повече. Щеше да тече все по-бавно и по-бавно. Малко по-надолу и петнайсетте минути щяха да се превърнат в десетилетие. Още по-надолу и щяха да станат столетие. Толкоз близко бяхме, Зигфрид. Почти като в капан. Всичките! Аз успях да се измъкна.

Сетих се нещо и погледнах часовника си.

— Като говорим за времето, сеансът ми изтече преди пет минути.

— Този следобед нямам други пациенти, Боб.

Погледнах го изненадан.

— Какво?

Отговаря ми тихо:

— Отсрочих всички други ангажименти, Боб.

Не казвам отново „Свети Боже“, но си го помислих.

— Това ме кара да се чувствам като изправен до стената, Зигфрид! — отговарям гневно.

— Не те насилвам да стоиш повече, след като часът е изтекъл. Роб. Само ти казвам, че ако желаеш, имаш тази възможност.

Умувам малко, без да мога да измисля нещо разумно.

— Ти си безкрайно безочливо компютърно дрънкало, Зигфрид — отговарям аз. — Добре.

———————————————

Скъпи непознат приятелю от Гейтуей.

 

В сряда миналата седмица прекосявах паркинга пред супермаркета „Сейфуей“ (където бях отишъл да представя купоните си за храна) на път за спирката за автобуса, когато съгледах неземна зелена светлина. Наблизо бе кацнал странен космически кораб. От него излязоха четири красиви, но много дребни млади жени, облечени в дрехи от ефирна бяла материя. С някакви парализиращи лъчи те ме направиха напълно безпомощен, после ме отнесоха на техния кораб, където ме държаха деветнайсет часа. През това време ме подложиха на унижения от сексуален характер, които моето достойнство не ми позволява да назова. Ръководителката им, която се казваше Бойра Глоуфан, каза, че като нас и те не са преодолели напълно животинското си наследство. Приех извинението им и се съгласих да изпратя четири съобщения до Земята. Съобщения едно и четири няма да предавам, докато не настъпи подходящото време. Съобщение две има частен характер и се отнася за мениджъра на проекта на моя апартамент. Съобщение три е за вас, които сте на Гейтуей, и то се състои от три части:

1. Повече не трябва да пушите цигари.

2. Не трябва да има смесени училища за момчета и момичета, поне до втората година в колежа.

3. Незабавно трябва да преустановите всякакви изследвания на космоса. Наблюдават ни!

 

Хари Хелисън, Питсбърг

———————————————

— Разбираш, че нямаше никакъв начин да се измъкнем като цяло оттам. Корабите ни бяха стигнали толкова навътре, че не беше възможно да се излезе. Добрият Дани А. обаче беше умно същество. Той знаеше всякакви вратички за заобикаляне на природните закони. Но като цяло бяхме в капан. Ние обаче не бяхме едно цяло! Бяхме два кораба! И всеки от тях можеше да се раздели на други два кораба! Ако по някакъв начин можехме да прехвърлим ускорението от едната част на системата на другата — ти знаеш, да се изрита едната част навътре в кладенеца и в същото време другата част навън, — тогава втората част би могла да се спаси.

Настъпи продължително мълчание.

— Защо не си сипеш още, Боб! — предлага деликатно Зигфрид. — Искам да кажа, след като престанеш да плачеш.