Фредерик Пол
Гейтуей (27)

27.

— Искам да те питам нещо, Зигфрид — казах аз. — Много ли съм луд?

Този път той е в образа на Зигмунд Фройд. Агресивният виенчанин има не особено приятен поглед. С тих баритонов глас, подобен на този на Фройд, Зигфрид отговаря:

— Ако питаш какво показват моите сензори, Боб, доста си объркан.

— Така си мислех — съгласих се аз, като се мятах по постелката.

— Можеш ли да кажеш защо?

— Не! — Цялата седмица беше като при онзи чудесен секс с Дойрин и С.Я. и потоци от сълзи, фантастично наддаване и игра на турнира по бридж и пълно отчаяние по пътя към дома. — Чувствах се като хахо — изревах аз. — Ти откри нещо, което не мога да понеса.

— Предполагам, че подценяваш възможностите си да понасяш болка — успокои ме той.

— Майната ти, Зигфрид. Какво знаеш ти за човешките възможности.

Чу се лека въздишка.

— Отново ли започваш, Боб?

— Отново! — И странно, но се почувствах по-малко нервен. Пак го бях въвлякъл в спор и заплахата бе намалена.

— Вярно, Боб, че съм машина. Аз обаче съм такава машина, която е проектирана да разбира хората и, повярвай ми, добре съм проектирана.

— Проектирана! Зигфрид — отбелязвам не без основание аз, — ти не си човек. Ти не можеш да знаеш, не можеш да чувстваш. Ти нямаш никаква представа какво значи да вземаш човешки решения, да носиш бремето на човешките емоции. Ти не знаеш какви чувства се изпитват, когато трябва да завържеш приятел, за да не извърши убийство. Ти не знаеш какви чувства се изпитват, когато умре някой, когото си обичал. Ти не знаеш какво чувство те гнети, когато съзнаваш вината си. Ти не знаеш какво значи да изпитваш смъртен страх.

— Зная тези неща, Боб — отговаря тихо той. — Наистина ги зная. Аз искам да си изясня защо се чувстваш толкова развълнуван и те моля да ми помогнеш.

— Не!

— Твоето вълнение, Боб, означава, че се доближаваме до централната болка…

— Махни проклетото си борче от нерва! — Тази стоматологична аналогия не го отклонява от намеренията му. Електронните му схеми този ден бяха отлично настроени.

— Аз не съм твоят зъболекар, Боб, а психоаналитик и ти казвам…

— Спри! — Знаех какво трябва да направя, за да го отстраня от болката. Не бях използвал листчето с тайната формула от С.Я. от деня, когато му бях казал за нея, но сега исках отново да я използвам. Казах думите и го превърнах от разярен тигър в мъркащо котенце. Той се сви на кравай и ми позволя да галя мекото му коремче. Изкомандвах го да ми разкаже нещо интересно от интервютата с по-своенравните си и привлекателни пациентки. Останалата част от сеанса премина като панорама, а аз още един път излязох от кабинета непокътнат.

Или почти непокътнат.