Фредерик Пол
Гейтуей (21)

21.

— Чувствам се доста глупаво, Зигфрид.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Боб?

— Можеш да изчезнеш. — Бе украсил цялата стая с мотиви от детски ясли и училище. Най-лошо от всички беше самият Зигфрид. Този път играеше ролята на майка. Седи до мен на постелката — парцалена кукла, с човешки бой, топла, мека, направена от нещо като хавлия за баня и напълнена с дунапрен. На пипане е добре, но… — Мисля, че не ми е приятно да ме третираш като бебе — казвам с приглушен глас, заварял глава в хавлията.

— Отпусни се, Роби, само се отпусни. Всичко е наред.

— Също като в цирк.

Замълчава за малко, а след това ми припомня:

— Щеше да ми разказваш съня си.

— Аха.

— Какво има, Роби?

— Искам да кажа, че не ми се говори по този въпрос. Въпреки това — изричам бързо, като вдигам глава от хавлията, — бих могъл да направя това, което искаш. Като че ли бе Силвия.

— Така ли, Роби?

— Не приличаше съвсем на нея. Повече приличаше на — не, не зная на кого. Мисля, че на някой по-възрастен. Наистина от години не съм се сещал за Силвия. И двамата бяхме деца…

— Моля те, продължавай, Роби — подкани ме след минутка той.

Прегърнах го и заоглеждах със задоволство стените, нашарени с изрезки от циркови плакати на животни и клоуни. Никак не прилича на детската ми стая, въпреки че Зигфрид вече знае доста неща за мен, така че нямаше никакъв смисъл да му казвам това.

— Сънят, Роби?

— Сънувах, че работим в мините. Всъщност не бяха мините за храна. Физически приличаше повече на вътрешността на петместен кораб — от тези на Гейтуей, нали знаеш. Силвия беше в нещо като тунел, който водеше навън.

— Тунелът водеше навън, така ли?

— Моля те, недей да ме тласкаш към никакви символи, Зигфрид. Вече са ми известни символите за влагалища и други подобни. Когато казах „водеше навън“ исках да кажа, че тунелът започваше от мястото, където стоях и се отдалечаваше. — Поколебах се малко, после му разказах най-мъчителната част от съня. — След това тунелът потъна и Силвия остана затворена в него.

Изправих се.

— Това, което е невярно в случая — обясних аз, — е, че в действителност такова нещо не би могло да се случи. В мината се пробиват само дупки за поставяне на взрив, с който се разбива шистата. Цялата миньорска работа се върши с лопати. Работата на Силвия просто не криеше такава опасност.

— Мисля, че няма никакво значение дали действително би могло да се случи, Роби.

— Предполагам, че си прав. Та значи там беше Силвия, затворена в срутилия се тунел. Виждах как купът от шисти се размърдва. Всъщност не бяха шисти. Беше нещо пухкаво, нещо като раздробена хартия. В ръцете си държеше лопата и си пробиваше път. Чувствах, че ще се измъкне. Беше си изровила дупка, през която можеше да мине. Чаках я да излезе… само че тя не излезе.

Зигфрид с цвят на кожата като този на плюшено мече лежеше топъл в ръцете ми и чакаше. Беше приятно да го държа. Разбира се, в действителност той не е там. Не е никъде, освен, може би, в централните запаметяващи устройства някъде край Вашингтон, където се намират големите компютри. В ръцете си държах един обикновен терминал за дистанционен достъп, дегизиран в човешки дрехи.

— Има ли нещо друго, Роби?

— Всъщност не. Във всеки случай не и части от съня. Е, наистина изпитвам някакво чувство. Чувствам се така, сякаш съм ритнал Клара по главата, за да й попреча да излезе. Сякаш се страхувах, че останалата част от тунела ще падне върху мен.

— Какво искаш да кажеш с „чувство“. Роби?

— Онова, което казах, бе част от съня. Просто така го чувствах — не, не зная.

Зигфрид изчаква, после изпробва друга тактика.

— Боб, усети ли, че името, което каза точно тогава беше Клара, а не Силвия?

— Така ли? Колко странно? Защо ли съм казал Клара?

Отново изчаква малко, а след това ме подканя.

— После какво стана, Роб?

— После се събудих.

Обърнах се по гръб и заразглеждах тавана, покрит е плочки, облепени с блестящи звезди.

— Виж това е добре — казах аз.

После добавих:

— Чудно ми е, Зигфрид, дали ще има полза от цялата тази галиматия.

— Не съм сигурен дали мога да отговоря на въпроса ти, Роб.

— Ако можех — добавих аз, — бих ти помогнал.

Все още държах в джоба си бележката от С.Я., даваща ми някаква сигурност, която ценях.

— Според мен — отговори той, — все нещо ще излезе. Искам да кажа, че в главата ти има нещо, за което, макар че нямаш голямо желание да мислиш, е свързано със съня.

— За Бога, нещо за Силвия ли? Та това бе беше толкова отдавна.

— Това няма голямо значение нали, Роб?

— Млъкни, моля те. Отегчаваш ме, Зигфрид! Наистина ме отегчаваш. — После, след като размислих, продължих: — Слушай, започвам наистина да се ядосвам. Какво означава това?

— Какво мислиш, че означава, Роб?

— Ако знаех, нямаше да те питам. Чудя се дали не се опитвам да избягам от отговорност? Нервираш ме, защото започваш да напипваш нещо.

— Моля те, не мисли по процеса, Роб. Само ми кажи какво чувстваш.

— Вина — отговарям, без да се замислям, без да зная, че ще кажа точно това.

— Вина за какво?

— Вина за… Не съм сигурен за какво. — Поглеждам часовника си. Остават още двайсет минути. За двайсет минути могат да се случат страшно много неща. Преставам да мисля дали наистина желая да бъде изваден от апатията, в която се намирах. За следобед имах насрочен турнир по двойки на бридж и шансът да стигна до финалите беше доста голям. Ако нещо не объркам; ако съм достатъчно концентриран.

— Чудя се дали да не си тръгна по-рано днес, Зигфрид — казвам аз.

— Вина за какво, Роб?

— Не съм сигурен, че помня. — Погалих парцаленото чучело по врата и се засмях. — Това наистина е хубаво, Зигфрид, макар че ми трябва много време да свикна с него.

— Вина за какво, Роб?

Изкрещявам:

— Затова, че я убих, шушумига такава!

— Искаш да кажеш, че си я убил насън.

— Не! Наяве. Два пъти.

Усетих, че дишам тежко и знаех, че сензорите на Зигфрид няма да пропуснат да го регистрират. Полагах усилия да се овладея, за да не му хрумне някоя щура идея. Обмислих това, което бях казал, и продължих:

— Всъщност не убих Силвия. Само се опитах. Подгоних я с нож в ръка.

Зигфрид спокойно и внимателно отбелязва;

— В анамнезата се казва, че когато сте се скарали с приятелката си, ти си държал нож. В нея не се казва, че си я подгонил.

— Дявол да те вземе, защо смяташ ме прибраха тогава? Цяло щастие е, че не й прерязах гърлото.

— В действителност ти използва ли ножа срещу нея?

— Да го използвам ли? Не. Бях прекалено разярен. Хвърлих го на пода, скочих и я ударих.

———————————————

В бърлогите където хичиянците се крият

В пещерите на звездите

В тунелите които са пробили и пробиват

Лижат своите люти рани Хичиянците

добри Малки мили хичиянци

Търсиме ви ний навред

———————————————

— Ако наистина искаше да я убиеш, щеше ли да използваш нож?

— Ах? — възкликнах аз, но прозвуча повече като „ух“, думата, която понякога ще видите написана като „ти пък“. — Защо те нямаше, когато се случи това, Зигфрид. Може би щеше да ги придумаш да не ме прибират.

Целият сеанс се провали. Винаги, когато му разказвам сънища, зная, че греша. Каквото и да му кажа, все наопаки го обръща. Сядам, оглеждам презрително цялата му тъпа наредба, и решавам да му кажа направо, без заобикалки.

— Зигфрид — започвам аз, — като за компютър ти си добър приятел и в интелектуален смисъл тези сеанси ми доставят удоволствие. Но се питам дали не достигнахме дотам, докъдето може, до предела. Ти просто започваш без нужда да човъркаш стари рани и, честно казано, сам се чудя защо ти разрешавам да правиш това.

— Сънищата ти са пълни с болка, Боб.

— Тогава нека си остане в сънищата. Не желая да изтърпявам всичките онези мъки, които изтърпях в института. Може би наистина желая да правя любов с майка си. А може пък и наистина да мразя баща си, задето умря и ме остави. Е, и какво от това?

— Зная, че това е риторичен въпрос, Боб. Единственият начин да се отървеш от всичко това е да го разкриеш, да го пуснеш.

— С каква цел? За да изживея отново всички болки?

— За да излезе вътрешната болка да и отиде там, където можеш да я превъзмогнеш.

— Може би ще бъде по-просто обратното; ако се реша да страдам по малко, вътрешно искам да кажа. Както ти сам казваш, аз съм доста уравновесена личност, нали? Не отричам, че имам известна полза от тези сеанси. Понякога, Зигфрид, когато излизам оттук, чувствам, че наистина съм получил помощ. Тръгвам си обзет от радостни мисли — слънцето грее ярко, въздухът е чист и сякаш всички ми се усмихват. Но напоследък такива неща не ми се случват. Почвам да си мисля, че стана много досадно и непродуктивно. Какво ще кажеш, ако река да се откажа?

— Ще кажа, че това е решение, което ти трябва да вземеш, Боб. Това ще кажа.

— Е, може би точно така ще направя — заключавам аз. Но старият дявол продължава да чака. Той разбира, че няма да взема такова решение и ми дава възможност и аз да го разбера. После пита:

— Боб, защо каза, че си я убил два пъти?

Поглеждам часовника си, преди да му отговоря, и казвам:

— Мисля, че беше просто грешка на езика. А сега, Зигфрид, наистина трябва да си тръгвам.

Не останах в стаята за отмора, тъй като всъщност нямаше от какво да се отморявам. Освен това исках да се махна от това проклето място и от тъпите му въпроси. Действа така умно и съвършено, но какво може да знае едно плюшено мече?