Фредерик Пол
Гейтуей (2)

2.

Откакто се помня, винаги съм искал да стана изследовател. Трябва да съм бил не по-вече от шестгодишен, когато родителите ми ме заведоха на панаир в Шайен. Какво ли само нямаше там? Хот-дог, пуканки, балони от цветна хартия, напълнени с водород, цирк с кучета и коне, рулетки, хазартни игри, конни надбягвания. Имаше и един брезентов павилион. Входът беше един долар. Вътре бяха изложени предмети, намерени в хичиянските тунели на Венера: молитвени ветрила и огнени перли, огледала от истински хичиянски метал по двайсет и пет долара парчето. Татко каза, че не са истински, но на мен не ми се вярваше. За нас обаче двайсет и пет долара беше сума, която не можехме да си позволим. Взех в ръка едно огледало и видях собствената си физиономия: луничаво лице, стърчащи навън зъби, права вчесана назад коса. Съвсем наскоро бяха открили Гейтуей. Вечерта по пътя за дома, когато мислеха, че съм заспал, чух баща ми да говори за видяното. Гласът му, изпълнен с копнеж, ме разсъни.

Може би щеше да намери начин да замине, но заради нас с майка ми не го направи. Горкият, нямаше късмет! Една година по-късно почина. Единственото, което наследих от него, беше работното му място. Заех го веднага, щом навърших необходимата възраст.

Не зная дали някога сте работили в мини за храна, но сигурно сте чували за тях. Никак не са привлекателни. Дванайсет годишен започнах работа на половин ден и половин надница. На шестнайсет години вече имах квалификацията на баща си: пробиване на дупки за взривяване. Добре се плащаше, но работата беше тежка.

———————————————

———————————————

Какво обаче можеше да се направи с тези пари? За пълно здравно обслужване не стигаха. Не стигаха дори и за напускане на работата в мината. Бяха точно толкова, колкото за преживяване. Шест часа в мината, десет часа навън и осем часа сън. После всичко се повтаря. И през цялото време дрехите вонят на нефтени шихти. Не можеше дори да се изпуши една цигара извън специално херметизирани стаи. Навсякъде се стеле нефтена мъгла. Момичетата са също толкова миризливи, омазнени и изтощени, колкото и момчетата.

Животът беше скучен: работехме, а в свободното си време задиряхме чуждите жени, играехме на лотария. И много пиехме: евтин, силен концентрат, произвеждан на около десетина мили. Понякога беше с етикет на скоч, друг път на водка или бурбон, но винаги се получаваше от едни и същи дестилационни колони. По нищо не се отличавах от останалите… освен веднъж, когато спечелих от лотарията. Тази печалба ми осигури билет за пътуване към лелеяната цел. Преди това просто съществувах.

Майка ми също работеше в мината. След като баща ми загина при пожар в рудника, тя ме отгледа с помощта на детските ясли на фирмата. Добре си живеехме двамата до онази психична случка. Имах проблем с моето момиче, а после за известно време просто не можех да стана от леглото. Наложи се да ме приберат в психиатрията.

Прекарах почти една година, а когато ме изписаха, майка ми бе починала.

Признавам, че грешката бе моя. Не искам да кажа, че съм я планирал, само че ако не трябваше да лекува мен, майка ми щеше да е жива. Нямахме достатъчно пари за лечението и на двама ни. Аз имах нужда от психотерапия, а тя от нов бял дроб. Бедната! Не можа да си го купи и затова умря.

След нейната смърт не ми се живееше в същия апартамент, но или трябваше да остана в него, или да отида в бекярско общежитие. Не харесвах идеята да живея всред много мъже. Разбира се, бих могъл да се оженя. Не го направих. Силвия, момичето с което имах проблеми, отдавна бе изчезнала, но не защото не исках да се оженя за нея. Вие може и да сте на друго мнение и да си го обяснявате с моето психично разстройство или пък с факта, че целия живот съм прекарал с майка си.

Това не е вярно. Много обичах жените. Щях да бъда много щастлив, ако се бях оженил и имах дете. Не обаче като работник в мините. Не исках да оставя син сирак, както се бе случило с мен.

Пробиването на дупки за взрив е адски тежка работа. Сега се използват парни горелки с хичиянски нагревателни бобини и шистите се режат като кашкавал. На времето използвахме хидравличен чук и взрив. В мината влизахме с открит свръхскоростен асансьор. Само на десетина инча от себе си човек вижда хлъзгавите и вонящи стени на шахтата да се движат с относителна скорост шейсет километра в час. Случвало ми се е да видя миньори, обърнали преди работа за кураж една-две чашки, как залитат, протягат ръка за опора и загиват. Когато най-после асансьорът спре, скачаш от кофата и тръгваш по пътеката от талпи, поставени върху подгизналата почва. След километър или повече стигаш до работния забой. И почваш да пробиваш. И поставяш взрив. После отиваш в страничната галерия, докато взривяват и през цялото време се надяваш, че добре си избрал мястото, за да не те затрупа смрадливата мазна маса. (Ако те засипе жив, можеш да оцелееш до една седмица. Оцелявали са. След третия ден обаче за нищо не стават. Живи трупове!) Ако всичко мине добре, тръгваш към нов забой и се пазиш да не те захапят автоматичните товарачи.

Казват, че маските, които ни дават, задържат по-голяма част от въглеводородите и скалната прах. Смрадта обаче не могат. Аз лично не вярвам, че задържат всички въглеводороди. Иначе майка ми нямаше да има нужда от нов бял дроб, пък и не бе единствената, която не можеше да си го плати.

А когато свърши смяната, къде можеш да отидеш?

На бар, в общежитието с някое момиче, в клуба да играеш карти или да гледаш телевизия.

Разходки на открито не се правят много. Затова си има причини. Вярно е, че има няколко грижливо поддържани паркове. Паркът „Рок“ има дори жив плет и морава. Бас държа, че никога не сте виждали морава, която всяка седмица трябва да се мие с детергент и четка, а после да се подсушава с въздух. Иначе ще загине. Ето защо парковете са главно за децата.

Освен парковете ни остават незастроените площи от Уайоминг, а те, докъдето ти стига окото, имат вид на лунна повърхност. Никаква зеленинка. Никаква живинка. Никакви птички, катерички, домашни животни. Само няколко затлачени потоци, които, кой знае защо, под масления слой са винаги светлочервени. Казват ни, че сме щастливци, тъй като в Уайоминг рудниците са подземни. В Колорадо, където рудниците са открити, било още по-лошо.

Винаги ми е било трудно да повярвам. И сега не го вярвам, но никога не отидох да проверя.

Освен миризмата и шума тази работа създаваше навсякъде едно потискащо усещане. През омарата слънцето изгряваше оранжево-червено. Постоянна миризма. Ден и нощ тътнеж на екстракционните пещи, в които се пече и смила мергеловия варовик, за да се извлече керогена. Грохотът на конвейерите, които изкарват навън отработените шисти.

За извличане на земното масло рудата се нагрява и се разширява като пуканка. Поради нарасналия й обем тя не може да се върне обратно в рудника. Ако изкопаете планина от шиста и извлечете земното масло, останалата шлака е толкова голяма, че се натрупват най-малко две планини. Така непрекъснато се създават нови пустинни планини.

Топлината от екстракторите нагрява посевките от култури, маслото капе върху тях, а сепараторът обира израсналия слуз, изсушава го, пресова го… и на следващия ден се появява на трапезата под формата на някакво ястие.

Невероятно! Някога нефтът направо е бликал от земните глъбини, а са го използвали единствено като гориво за автомобили.

По телевизията показваха клипове за повдигане на духа. Изтъкваха колко важна е нашата работа и как изхранването на света зависи от нея. Всичко това е вярно. Не е необходимо непрекъснато да ни го напомнят. Ако не вършехме тази работа, в Тексас щеше да настъпи глад, а кърмачетата в Орегон щяха да боледуват от кважиоркоза. Това бе всеизвестно. Дневно произвеждахме пет трилиона калории, което представляваше приблизително половин дневна дажба протеин за една пета от населението на Земята. Всичко това се получаваше от дрождите и бактериите, израснали от нефтените шисти в Уайоминг и част от Юта, Колорадо и нефтените пясъци от Атабаска. Но какво щяха да правят всичките тези хора, когато и последната капка от въглеводород се превърне в дрожди?

Не е мой проблем, но не преставам да мисля по него.

Всъщност престана да бъде мой, след като спечелих от лотарията, след Коледа, когато навърших двайсет и шест години.

Наградата беше двеста и петдесет хиляди долара. Достатъчна да живея цяла година царски. Достатъчна да се оженя и създам семейство, при условие че и двамата работехме и не живеехме нашироко.

Достатъчна бе дори за билет до Гейтуей.

Взех печелившия билет в ръка, отидох в транспортната агенция и казах, че искам да пътувам до Гейтуей. Зарадваха се. Нямаха много пътници, особено пък по такива маршрути. След като платих билета, останаха ми около десетина хиляди долара (може би малко повече или малко по-малко, което беше без значение). Купих пиене за цялата смяна — всеки да пие, колкото си иска. С петдесет души от смяната, всичките ми приятели и случайни навлеци, които се бяха присламчили към тържеството, пихме двайсет и четири часа.

После, като залитах през вилнеещата Уайомингска буря се домъкнах до агенцията. Пет минути по-късно вече пътувах към астероида и гледах през люка на бразилския лайнер. Бях на път да осъществя отколешната си мечта да стана изследовател.