Фредерик Пол
Гейтуей (11)

11.

— Зигфрид, страхувам се, че от този сеанс няма да има голяма полза. Съвсем съм изтощен. Сексуално, ако можеш да ме разбереш какво искам да кажа.

— Естествено, че разбирам, Боб.

— Нямам кой знае какво за разказване.

— Спомняш ли си някой сън, Боб?

Поразмърдах се върху кушетката. Случайно си спомних един-два. Отговорих му:

— Не. — Зигфрид непрекъснато ме кара да му разказвам сънищата си. Това не ми харесва.

Когато най-напред ме помоли, му казах, че рядко сънувам, но той търпеливо ми обясни:

— Мисля, че знаеш Боб, че всеки сънува. Може да не си спомняш, когато се събудиш, но ако се постараеш, ще си спомниш.

— Не, не мога. Ти можеш. Ти си машина.

— Зная, че съм машина, Боб, но сега говорим за теб. Съгласен ли си да направим един опит?

— Може би.

— Не труден. Сложи до леглото си молив и лист хартия. Сутрин, като се събудиш, най-напред запиши каквото си спомняш.

— Но понякога не мога да си спомня абсолютно нищо.

— Мисля, че си заслужава да опиташ. Боб.

Послушах го. И знаете ли? Започнах наистина да си спомням. Отначало само малка част от съня. Записвах си и разказвах на Зигфрид, а той беше много щастлив. Просто обича сънища.

Аз специално не виждах голяма полза от това… Е, в началото. Но после стана нещо, което ме накара да повярвам.

Една сутрин се събудих след един сън, който беше толкова неприятен и толкова реален, че за момент са запитах дали е сън или действителност и толкова ужасен, че не смеех да повярвам, че е било само сън. Толкова силно ме бе потресъл. Започнах бързо да записвам всички подробности, които си спомних. Тогава иззвъня пиезофона. Станах и отговорих. И знаете ли, в момента, в който вдигнах слушалката, го забравих. Целия! Нищо не можех да си спомня от него. Докато не погледнах написаното и тогава отново си го спомних.

Когато след един-два дена отидох при Зигфрид, пак го бях забравил. Сякаш никога не бях го сънувал. Но бях запазил листата и трябваше да му го прочета. Мисля, че това беше един от случаите, когато беше най-доволен както от себе си, така и от мен. Цял час се занимава с този сън. И в най-дребния детайл откриваше символи и значения. Вече не си спомням какви бяха, но добре помня, че не ми беше никак забавно.

Всъщност искате ли да знаете какво ми достави истинско удоволствие? Като излязох от неговия кабинет, хвърлих листа. Сега да ме убие човек не мога да си спомня какъв беше този сън.

— Виждам, че не искаш да разказваш сънищата си — нарушава мълчанието Зигфрид. — Има ли нещо, което желаеш да разкажеш?

— Всъщност няма.

Не каза нищо, но знаех, че изчаква аз да проговоря, да изтърся нещо, може би първото, което ми дойде наум, вероятно нещо глупаво, затова минавам в атака.

— Мога ли да ти задам един въпрос, Зигфрид?

— А нима някога не си могъл, Боб? — Мисля си, че понякога се опитва да се усмихне. Искам да кажа с истинска усмивка. Поне гласът му звучи така.

— Интересува ме какво правиш с всичко онова, което ти разказвам?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ти, Роби. Ако питаш каква е програмата, в която постъпва информацията, отговорът е техническа.

— Не, не това имах предвид. — Изчаквам малко, за да си изясня въпроса като се чудех защо ли го задавам. Предполагам, че беше заради Силвия, която бе съгрешила католичка. Всъщност аз й завиждах за нейната вяра, за възможността да се изповядва и й казах, че е тъпо да се отказва от изповедта. Главата ми беше пълна със съмнения и опасения и не можех да се отърва от тях. Бих желал да можех да сваля това бреме от плещите си. Виждах как може да се изгради една идеална йерархична система, в която всички тези глупости от главата ми се изливат в изповедалнята, после енорийският свещеник ги прехвърля на епархийския монсеньор (или който е там след него, не съм запознат добре с църковната структура), той пък на папата, който представлява нещо като резервоар-утайник за цялата световна болка, мъка и вина, за да ги предаде направо на Господ. (Ако приемем, че съществува Господ, или поне адрес, означен като „Господ“, на който можете да изпратите всичко, от което искате да се разтоварите.)

Във всеки случай за мен психотерапията беше изградена на същия принцип: местни психоаналитици-роботи, които прехвърлят получената информация на други, подобни на тях, но от по-висок ранг, докато се стигне до психиатър от плът и кръв. Не зная дали съм достатъчно ясен. Ако Зигфрид беше жив човек не зная как би могъл да понесе цялата тази мъка и нещастие, които се разкриваха пред него. Да започнем с това, че към собствените си проблеми, каквито несъмнено би имал, той ще трябва да прибави и моите, защото аз се разтоварвам от тях, като ги прехвърлям върху него. Към тях ще се прибавят и проблемите от други пациенти. Той от своя страна ще прехвърли всичко това на следващия след него и така нататък, докато се стигне до кого? До духа наречен Зигмунд Фройд.

Но Зигфрид не е жив човек. Той е робот. Той не чувства болка. Тогава къде отива цялата тази болка и мъка?

Опитах се да му обясня всичко това.

— Как не можеш да разбереш, Зигфрид? Ако аз прехвърлям проблемите си върху теб, а ти ги прехвърляш другаде, нали целият този процес трябва да свърши някъде. Струва ми се нереално, че той свършва върху магнитните ленти, върху парче кварц, че излятата болка и мъка няма да бъде почувствана от никого.

— Мисля, че е безполезно да дискутираме въпроса за болката. Боб.

— А има ли полза да дискутираме дали ти си реалност или не?

Той въздъхва и казва:

— Мисля, че също няма полза да дискутираме същината на реалността. Зная, че не съм човек. Ти също знаеш, че съм машина. Но с каква цел сме тук? Кой има нужда от помощ, аз или ти?

— Понякога и аз се чудя — отговарям намусено аз.

— Не мисля, че се чудиш. Ти си съвсем наясно, че си тук, за да получиш помощ. Това може да стане, като се опитаме да постигнем промяна вътре в самия теб. Това, което правя с чуждите болки и мъки, може би наистина те интересува, а може и просто да е повод за отклоняване на сеанса в интелектуална, вместо в терапевтична насока…

———————————————

1316 , S, Много е полезно, че                   115,215

разглеждаш скъсването ти                        115,220

с Друзила като практически                      115,225

опит, Боб                                       115,230

1318 ,С, Много съм здрав                        115,235

Зигфрид,затова                                  115,240

съм тук                                         115,245

1319 IRRAY (DЕ) = IRRAY (DF)                    115,250

1320 ,С, Във всеки случай, такъв е              115,255

животът, тъкмо научиш едно нещо                 115,260

и трябва да учиш друго                          115,265

и когато си изучил всичко                       115,270

и си натрупал достатъчно                        115,275

опит, завършваш,                                115,280

получаваш диплома                               115,285

и умираш.                                       115,290

———————————————

— Достатъчно, Зигфрид — прекъсвам го аз.

— Да. Но от теб зависи как ще протече сеансът и дали ще постигнем полза от важни за теб ситуации. Затова, моля те, Боб, занимавай се със собствената си глава, а не с моята.

Не можах да сдържа възхищението си:

— Адски интелигентна машина си, Зигфрид.

— Имам впечатление, че всъщност си мислиш „Мразя шибаното ти нахалство, Зигфрид“.

Страшно се изненадах, като го чух. Никога не бе говорил така, но изведнъж се сетих, че аз самият му бях казвал това, и то не веднъж.

Вярно е. Мразех нахалството му.

Той се опитва да ми помогне, а аз го мразя за това. Мислех си за онази сладка ненаситница, С.Я. и с каква готовност вършеше всичко, за което я помолех. Много ми се искаше по някакъв начин да засегна Зигфрид.