Михаил Садовяну
Валинашов вир (7)

VII

Три дни по-късно през нощта срещу Богородица по долината на Биситрица падна слана, подобна на стрито стъкло, а на разсъмване закъснелият сърп на месечината позлати скатовете, върбите и струпаните от пороищата камънаци. Зорницата се показа над планината върху сива ивица от облак. Тропане по вратата и човешки глас пробуди господин Матеяш Зелника от тежкия му сън.

— Аз съм, господин секретар-бирник — викаше отвън Петря Царка. — Отвори!

Зелника беше още замаян от съня. Светлината на месечината нахлуваше през прозореца като дим. Зорницата сякаш го гледаше с едно око и премигваше с ресници от лъчи.

— Отвори, господин Матеяш!

— Какво има? Какво викаш така? — запита секретар-бирникът и дръпна резето.

Дървосекачът влезе в стаята със смях; Зелника усети силна миризма на ракия и тютюн.

— Какво има бе, човек? От кръчмата ли идваш?

— Ами да! Идвам от Булбук. Ама идвам с голяма вест, господин Матеяш. Облечи се и да тръгваме веднага. Сега вече няма да ни избяга, господин Матеяш. Отдавна му имам аз зъб; сега ми падна в ръцете.

— За Бадишор ли говориш?

— Ами че за кого? За баба ми ли? Снощи в кръчмата дойде надзирателят на чифлика. Един чифутин, даже не зная как се казва. Търси дървар да му смъкне още днес, на Света Богородица, двадесет трупи от устието на Бараз. Утре трябвало веднага да ги спуща към Пятра. Техните работи не търпят бавене. Те работят с часовник в ръка… Ама хората, разбира се, всички отказаха. Утре, по-точно днес, е празник и ден за почивка. Ще отиде човек до кръчмата да се почерпи като всеки християнин… Аз самият не исках да се залавям с тая работа…

— Чакай бре, Петря, чакай — прекъсна го Матеяш. — Какво общо има тук Бадишор?

— Ама като не искаш да ме чуеш докрай, господин Матеяш… Да видиш. Чифутинът си отиде. Ние си стоим, пийваме си юзчето с ракия, разправяме си дертовете… По едно време иде Тимофте и казва, че се намерил човек да смъкне трупите от устието на Бараз. Кой? Илие Бадишор. Той е по-алчен за пари от другите. На него не му трябва кръчма и веселба. Ако му дадял добра цена, щял да докара трупите. И Тимофте дума, че дори тръгнал!

Секретар-бирникът се развълнува, заразен от въодушевлението на дървосекача, и почна да се облича.

— Сега му е времето, господин Матеяш… — продължи Царка да се рови в душата му. — Празничен ден е, в планината и по реката не работи никой… Той тръгна сам. Ако се блъсне в някоя скала, значи, че го е наказал господ, задето работи в празник…

На лунната светлина устата на Царка се разтегна в мрачно хилене. Той се олюляваше леко и почукваше челото си с пръст, удивен сам от собствения си план.

— Хайде, господин Матеяш. Недей стоя. Ще вземем коне… След като се изпълни божието наказание, господин Матеяш, ние бързо ще се върнем в къщи… Ще поприказваме с хората, ще се отбием в кръчмата и ще се чудим и маем и ние, като научим, че момъкът е отишъл да търси баща си на дъното на блатото…

От няколко мига Зелника вече не можеше да се владее. Дърпаше дрехите си като трескав. Всичката отрова, събирана месеци наред в него, нараснала напоследък от отчаянието и унижението, се разбушува, замъгли и затъмни разсъдъка му. Той се хвърли към дърваря, хвана го за гушата и изстена сподавено:

— Мълчи бе! Мълчи бе! Да не те чуе някой! Никой ли не те видя, като влезе тук?

— Никой не ме е видял, господин Матеяш, не бери грижа! Аз съм стара лисица…

Развеселен от тази шега, Петря Царка се тупна по окачената на хълбока му вулия.

— Взех със себе си и малко сила. Едно шише ракия. Сега съм толкова юначен, както кога съм бил на лов…

С резки движения секретар-бирникът навлече палтото си и побутна с рамо дърваря:

— Какво стоиш? Хайде да вървим!

— Да вървим. Защо не? Ами коне има ли?

— Има. Ще намерим край гората. Смятам, че друго не трябва да вземаме.

— Няма, господин Матеяш, как може такова нещо! Ние нищо няма да пипаме. Бистрица ще му види сметката.

— Така е — измърмори секретар-бирникът. Усети, че потреперва от студ. Настръхнал, излезе навън, завъртя два пъти ключа в бравата и въздъхна дълбоко, сякаш бе смъкнал от раменете си тежък товар. Пое бързо нагоре. Знаеше, че непременно трябва да стигнат устието на Бараз. Предчувствуваше, че на днешния ден непременно трябваше да се случи нещо голямо, нещо, което той не можеше вече да спре. И едва след това може би за него щеше да настъпи успокоение и един миг на радост, която с такова настървение бе желал.

Когато, възседнали неуседналите коне, стигнаха до Ватуйов превал, за да минат отвъд, в урвата на Бараз, слънцето изгряваше, забулено с леки мъгли. Дълбока тишина владееше над горите и неподвижните талази на планината. Вляво от урвите, откъм Сихастрие, се разнесе сладко треперливо тракане на клепало; после зазвъняха камбани. Двамата другари се спряха за миг, за да разгледат блатото долу в урвата, над което се плъзгаха завеси от осветени мъгли…

На отвъдната страна по камениста пътека яздеше по мъжки една планинка, загъната в кожух. Върволица от малки кончета, натоварени с пълни с царевица дисаги, вървяха с наведени глави, завързани едното за опашката на другото; те идваха откъм градищата на полето и отиваха в едно планинско село.

Господин Матеяш и Петря Царка минаха превала и навлязоха в долината на Бараз. В едно притулено кътче на гората слязоха от конете. До устието на потока им оставаше малко. Мястото беше уединено и те се надяваха, че ще бъдат сами с момъка сред реката. Царка извади тумбестото шише и го подаде на секретар-бирника. Зелника най-напред го блъсна с опакото на ръката си и го отстрани. После се раздума, грабна го, поднесе го към устата си и продължително пи. Царка се смееше и стоеше, протегнал ръка като лапа на хищник.

— Добре де! Ама остави и на мен, господин Матеяш. Това на мен ми е илачът.

Господин Матеяш намери шегата за много уместна и му върна шишето, като се смееше и той с пламнали, блестящи очи.

Вървяха решително между отсечените борове и внимателно гледаха към дъсчената постройка на дъскорезницата. Там беше тихо, не се чувствуваше никакво движение. Вдясно от тях заприщеният Бараз образуваше широко езеро, в което бяха струпани белите трупи на обелените борове: дънери и стебла.

Тук водите на потока, събрани и спокойни в яза, очакваха часа, когато ще се влеят в намалялата от сушата Бистрица и ще подкарат по-бързо и по-добре свързаните на салове трупи към долините. Мястото беше самотно и тихо. Под зелената бляскава повърхност на яза от време на време се стрелкаха пъстърви като сребърни шишове за плетене.

— Няма го — рече Матеяш Зелника и смръщи вежди. — Още ли не е стигнал?

— Стигнал е… — отговори Царка, като се промъкваше по ставилото — ама ние сме дошли май късно. Салът от трупите трябва да е бил от тая страна, в Бистрица. Сега го няма. Преди малко го е отвързал и е заминал…

Секретар-бирникът хапеше мустака си. Обърна мрачни очи към Царка:

— Тогава какво ще правим?

— Хм! Какво ще правим ли? За всяко нещо има цяр, господин Матеяш! С мен няма да пропаднеш. По пътя аз си помислих, че може да не го сварим тук. Знаех, че в яза има малки салове, донесени от потока и още неразвързани. Ето ги, можеш да ги видиш и ти. Ще пуснем водата, ще навлезем със сала в Бистрица и водата от яза ще ни закара като жребец право при него… Ще го нападнем откъм гърба…

Жестоко огънче проблесна в очите на Зелника. Обърна се към Царка, хвана го през раменете и го тласна напред. Изрече една-единствена дума:

— Хайде!

Петря извади бързо брадвата си изпод кожуха и се ухили доволно. Минаха и двамата на ставилото и със завързаните на веригите скрипци вдигнаха преградата на водата. Язът изведнъж се изтръгна от зеленото си спокойствие, трепна незабелязано и се втурна към Бистрица. С рев на буря се сгромоляса първата вълна. Двамата другари, качили се бързо на един лек сал от греди, минаха край укрепителните стълбове и подхванати от кипналите води, навлязоха в широкото корито на реката. Грабнати от бързите въртопи, те се понесоха надолу. Пред тях сякаш препускаха вихрени коне, които се плъзгаха върху вълните на Бистрица.

— Дръж се добре, господин Матеяш, ще го стигнем! — извика Царка от предната част на сала.

Известно време се носеха с голяма бързина и наистина след четвърт час зърнаха сала на момъка да завива зад скалите. Царка вдигна глава. По крайбрежните пътеки не се виждаше никой. Гонени от буйното течение, те летяха замаяни сред грохота на вълните. Вперил поглед напред, Матеяш Зелника стоеше наведен и държеше здраво дръжката на забитата в сала брадва. Очите му блуждаеха. В тях имаше нещо болезнено.

— Ще го стигнем на Валинашов вир! — извика на ухото му Царка.

И те наистина настигнаха момъка до Валинашов вир. Връхлетяха отгоре му иззад завоя. Бадишор обърна глава назад, видя изведнъж сала им, устремен към неговия, наведе се светкавично и изтръгна забитата в една трупа брадва… Те идваха, но не бяха забелязали, че след тях стремително летяха и подскачаха из въртопите борови трупи, които се бяха изтръгнали от затвора на водите и се носеха вкупом, като се докосваха и разделяха, сякаш се надпреварваха. И когато те блъснаха сала на Бадишор, боровете отдире им със страшна сила, с трясък и въртене се стовариха върху тях; и само в един миг техният сал се разпадна на множество фантастични плувци, които потъваха с главата надолу и отново изскачаха над бляскавата повърхност…

Ударен и изхвърлен напред от една греда, господин Матеяш Зелника потъна неочаквано между трупите и вече не се показа отгоре. Затова в очите му бе блеснала Зорницата: за да стигне до този миг сред толкова мъки и бързане.

Другите двама мъже запазиха за миг равновесие върху разпилените дървета. Илие Бадишор смъкна кожуха си и с брадвата в ръка се хвърли в реката. Намираха се пред самия праг на вира, в тясно корито между гладки варовикови скали. Там имаше едно отколешно опасно място, което салджиите знаеха добре. Откъм селото дървосекачите от старо време бяха изкопали в камъка срещу вълните гладко място, на което да се изкачват застрашените по време на опасност. От тази площадка изсечени в стената стъпала можеха да изведат човека на брега.

Натам се отправи Илие с плуване. Няколко дънера се носеха вкупом към него със заглушен от вълните плисък. Той се спусна към дъното с главата надолу, без да изпуща брадвата. Само шапката му, останала на повърхността, заподскача весело пред боровите трупи. Като риташе с крака и гребеше с една ръка, момъкът премина незабелязано под водата и изскочи до площадката на салджиите, като пухтеше изплашен.

Задъхан, той се хвана с брадвата за един зъбер и бавно се изкачи горе.

В същия момент като погледна назад, видя Царка с потънало в кръв чело, с ококорени очи да се мята и да плува юнашката към същото спасително място. Бадишор изопна тяло, сякаш го бяха боднали с копие, изправи се на крака и с мрачно, сурово лице вдигна заплашително брадвата.

Царка закрещя ужасен:

— Недей, Илие! Имай милост към мене, момко! Недей!

Той протегна отчаяно едната си ръка към него. Бадишор още се тресеше от ужаса на смъртта. Поколеба се за миг, сякаш не разбираше за какво става дума… После взе брадвата в лявата си ръка, а с дясната разпаса колана си и подхвърли единия му край на Царка.

Царка изпълзя до него и прилепи сляпото си око до скалата. Като че ли беше прободен с нож и издъхваше. Обърна очи към Бадишор и му заговори с въздишка:

— Прости ми, Илие. Аз нямам вече какво да деля с теб…

Момъкът усети бучка в гърлото си и прошепна развълнувано:

— Бай Петря, и на мен сякаш душата ми се изпразни от всичко…

И започна да вика и да маха на хората, които бяха почнали да се показват по бреговете.