Михаил Садовяну
Валинашов вир (2)

II

Един човек изкачваше склона към механата. Беше висок дървосекач, бос и със запретнати до коленете панталони. На лявата му ръка висеше брадва с дръжката надолу. Той ги погледна с белезникавите си очи, които изглеждаха страшни на обгорялото му, обезобразено от сипаница лице. Свали шапка с десницата си и поздрави с „добра среща“. Рижата му коса блесна на светлината на залеза като разчорлена от вятър. Той я покри веднага с шапката си, сякаш искаше да я запази от някакво премеждие.

Секретар-бирникът се спря. Погледна го внимателно и го попита:

— Откъде идваш, Петря?

— Откъм блатото, господин Матеяш. Досега работих на трупите.

— В механата ли отиваш?

— Да.

Зелника се обърна към другарите си:

— Аз ще поостана. Имам нещо да си поприказвам с Петря Царка. Смятам, че утре ще се срещнем, както си му е редно.

— Това обязателно — рече инженерът и другите се засмяха. — Нашият девиз е постоянството!

Царка ги погледна с ококорени очи и зяпнала уста. Сетне си помисли, че отчето, кметът и най-вече секретар-бирникът може да са научили италиански, и се усмихна.

Когато остана сам с дървосекача, Зелника се помъчи да си спомни защо го спря. Нещо неясно, проблеснало за миг в съзнанието му, го бе накарало. Тоя човек беше известен из цялата планина със злините и подлостите, които вършеше. Обичаше да се весели в пивницата с другари и със свирня, беше лют и жесток на разпри. Често пъти стражарите го изтръгваха измежду пукнатите глави и счупените ребра и вързан го отвеждаха в „дранголника“. Имаше нещо тъмно в миналото му и с войниклъка му. И секретар-бирникът знаеше. Доникъде не стигнаха и разследванията относно опита да ограбят касиера на дъскорезницата в планината. И секретарят беше замесен; прикрил бе Петря като свой човек, който му беше полезен в големите избори за депутати. Тогава ченето и великанският юмрук на Царка вършеха чудеса в кръчмите на Пятра.

— Слушай, Царка — изведнъж каза секретар-бирникът, — исках да те питам дали си виждал днес Бадишор.

— Илие ли? Видях го, работеше при трупите. Ама аз с него съм като кучето и котката. Минаваме, заминаваме един край друг. Аз нищо не казвам, и той нищо не казва…

— Защо?

— Ами че той е друг човек. По чаша вино ние двамата заедно не сме пийнали. Той е по жените. Още не бяха му поникнали мустаци, и каквото припечелеше, в полата на майка си го изсипваше. А сега върви като смахнат подир фустата на Мадалина… Всеки с дерта си.

— Значи, и ти знаеш, че задиря момата.

— А че кой не знае? Аз тръгнах насам. Той пое нагоре по брега на Бистрица…

Зелника из един път го загледа с широко отворени очи; бялото на очите му се беше набраздило с кървави жилчици.

— Отиде да се срещне с нея!

— Отиде, гос’ин Матеяш. Ама защо ме гледаш така? — И дървосекачът се ухили. — Както виждам, господин Матеяш, лоша болест те е прихванала. Подочул бях аз нещо от хората, ама мислех, че е минало. Сега виждам, че синът на Ирина Бадишор ти е трън в очите.

Секретар-бирникът го гледаше напрегнато, без да примигва.

— Тъй било то? — продължи Петря с някаква весела интонация на учудване. Извади торбичката си с тютюн и си сви една дебела цигара. Захапа я в ъгъла на устата си, зачатка огнивото, вперил очи в праханта, и заклати глава, сякаш отговаряше на въпроси, които сам си задаваше. После изпусна през носа си две струйки дим и се приближи приятелски още една стъпка до секретар-бирника.

— Ам’че, господин Матеяш…

Треска ли те тръшне, оздравяваш,

ала от туй в гроба лягаш…

Аз ще ти бъда дофтора. Че ние, дето се казва, се имаме добре и сме приятели. Дето има една дума, едната ръка мие другата, а двете лицето. Кой знае, господин Матеяш, какво може да се случи! Може пък и Илие да го изядат рибите в някой вир, както баща му…

Ухили се пак изведнъж и разтърси глава, сякаш възхитен от идеята си.

— Сега той към Валинашов вир ли тръгна? — запита Зелника.

— Да, там има едно тайно място, една хубосия, като в рая. Ами че ще видим какво може да се стори, ще си поприказваме и друг път, нали, господин секретар? Ако имам някое гайле, както дума отчето, някоя беля… при тебе ще дойда, господин Матеяш. Ти си учен човек. Знаеш какво да пишеш там, в тефтерите. Да пази господ от беля, ама ти ще простреш крило над мен и ще ме закрилиш. Какво ще речеш, господин Матеяш?

— Ще говорим пак… — тихо отвърна секретар-бирникът.

— Да. Е, тогава със здраве!

Царка си тръгна, като всмукваше дълбоко от дебелата си цигара. Вървеше бавно, скокливо и в розовата светлина на залеза силуетът му се очертаваше все по-голям върху склона. Отгоре, откъм гостилницата, се носеше неясна врява, сред която отекваха звуци на струни. Долу, в ниското, завоят на Бистрица отразяваше едно високо небе с теменужен цвят. Два невидими хлопатара на различни гласове пееха откъм склона, дето беше селото. Секретар-бирникът пое бавно, замислено по самотната пътека.

В действителност Петря Царка бе изяснил неопределената му мисъл. Сега разбираше защо го беше спрял. Между тях като че ли изведнъж се бе появил някакъв непознат звяр, който се бе промъкнал в него и бе сграбчил сърцето му. Смутен и замаян и от двусмислените думи на дървосекача, и от виното на Лейбука Лайзер, господин Зелника вървеше решително към Валинашов вир. Отново го гризяха недоумението и старият гняв. „Как може един голтак и прост човек да ми се изпречва на пътя; кой дявол поучава така криво жените?…“ Отначало мислеше, че е шега. И дори беше доволен, че девойката не му пада в прегръдките така лесно, както другите. Той познаваше добре пътя към сърцата на жените: сладки, изкусни приказки и наниз от маниста… Сладки приказки у него, колкото щеш, а мънистеното герданче беше в горния джоб на палтото му в пакетче, завързало с небесносиня панделка, но Мадалина извръщаше глава. Тънка и гъвкава в черния си вълненик, тя бързо го отминаваше и едва поглеждаше към него, тъй, между другото, „като към кученце“. Това той не можеше да понесе! Най-напред пламна от гняв. После почна да се мята като във вериги. Безпомощен, той се почувствува понесен от страстта си като от порой. А сега, откак бе научил пред кои опърлени от слънцето лапи се прекланя това бяло като на княгиня чело, отрова закипя в душата му.

Когато зави по пътя между първите къщи на селото, сякаш се пробуди от сън. Бе изоставил пътя към вира. Къде отиваше? По дворовете мучаха говеда, пламваха огньове под котлетата за мамалига. Миришеше на варено мляко. Продължителни призивни гласове се носеха от една баирчинка към друга. Срещна един човек, който със спокоен глас му каза „добра вечер“, сетне край него мина жена с тиха пъргава стъпка, с хурка в пояса… Веднага след нея се показа тъничка сянка. Тя едва се съзираше в чернилката на здрача, но секретар-бирникът я позна и сърцето му буйно заблъска в гърдите. Беше Мадалина.

— Добра вечер! — рече Зелника и се спря.

Девойката отмина бързо, като прошепна:

— Добра вечер.

Господин Матеяш се обърна и тръгна подире й. Заговори й с лека подигравка:

— Къде отиваш, Мадалино? Мога ли и аз да знам? Ще бъдеш ли така добра, госпожице, да се спреш за миг?

— Да. Какво искаш? — запита девойката с тънък, напевен глас. Спря се и обърна лице към него. Имаше големи очи, плитките й бяха навити като венец около главата. С бяла риза и пристегнат вълненик, който се стесняваше към голите й глезени, тя стоеше неподвижно и чакаше. Застанал близо до нея, Зелника усети дъх на босилек.

— Мадалино! — заговори изведнъж той с пламнали очи. — Защо не искаш да ме разбереш?…

— Това ли искаш да ми кажеш? — И девойката се засмя незлобиво. — Господин Матеяш, остави тия приказки за друг път.

— Защо?

— Няма да ти кажа сега защо. Иди при леля Параскива, тя ще ти каже…

Зелника потрепери, пронизан от радостна тръпка, и посегна да й хване ръката. Девойката си тръгна, отдалечи се лека, гъвкава и навлезе в сянката на един дъсчен стобор. Смутен, господин Матеяш стоя един миг нерешително. Още не можеше да разбере. След като пое към къщата на баба Параскива, съмнението, че девойката е искала да се отърве от него, го лъхна като повей. И все пак мигновената радост бе оставила в душата му надеждата, за която отдавна жадуваше. И във ведрия сумрак той продължи пътя си край стоборите към къщичката с два бора, дето живееше лелята на момичето.