Михаил Садовяну
Валинашов вир (6)

VI

Старата кадъна имаше право. Трябваше да се случи нещо. От своя пост до общината, до стълба с избелялото от дъждове знаме, господин Алеку Дешка виждаше всичко, каквото ставаше по долината и по пътеките, и го отбелязваше в съзнанието си под застиналата усмивка на лицето си. Неговият сив поглед сякаш минаваше и през стените. Той можеше да каже, че присъствува на разговорите между Петря Царка и господин Матеяш. Защото от няколко дни дървосекачът редовно по здрач изкачваше пътя към къщичката на секретар-бирника със своята скоклива походка и с брадва в ръка.

Господин Алеку пушеше, възседнал стола си, скръстил ръце върху облегалото и подпрял брада върху ръцете. Димът на цигарата се виеше и мяташе като живо същество във ведрината на тези ранни есенни дни. Той виждаше и отец Сновалото да кръстосва неуморно ту по някоя пътека, ту на завоя на някой сокак.

Бе се събудил и отец Костаке и сега обикаляше да нарежда работите, както на него му сече главата и както му отърва. Преди всичко той беше приятел със секретар-бирника. Пред портата на стрина Ирина той плесна с ръце и се учуди:

— Стрино Ирино, как можеш ти, такава вредна жена и добра къщовница, окаяна вдовица, да търпиш такова нещо: да подведат сина ти и да го съсипват.

— Тъй е, отче Костаке, целувам ти ръка… Видиш ли какви са лоши хората днес! Една проклета мома, колкото една котка, се е заловила с Илие и не го оставя на мира. Хем ходих при Параскева и й казах. Ама и на нея, горката, не й е лесно… Оплака ми се, че не може да озапти тази дяволица, както не можеш опази едно стадо зайци… Като видях отче, каква е работата, пресрещнах момата, подхванах я откъсо и я питам: „Слушай, моме, защо не ми оставиш сина на мира?…“

— Тъй-тъй… И тя какво рече?

— За бога, отче, като ти кажа, няма да ми повярваш… Тя нищо не каза. Само ме загледа. Сетне се приближи с наведена глава и ми целуна ръка… „Стрино Ирино — дума, — някой ден Илиеш ще ме открадне и ще ме доведе при теб в къщи… Не ме съди и не ме кори, че и ти си била като мене. Аз на Илиеш не му искам злото…“ Така ми рече, отче… Какво мога да й сторя? Аз, право да ти кажа, отче, загледах я със сълзи в очите, така ми падна на сърцето…

— Виждам аз, виждам — отвърна подигравателно отец Костаке. — Спомнила си си за младините. Знам аз…

— Е, отче, младост, какво да сториш… — рече вдовицата с въздишка.

Потрепвайки бързо и развявайки полите на расото си, отец Костаке изникна на друга улица, пред друга порта. И Алеку Дешка го видя да стои дълго време, подпрян на един стар боров стълб под стряхата на портата и да ръкомаха към баба Параскива, която го слушаше със запретнати ръкави и скръстени ръце.

Но Дешка виждаше и секретар-бирника да кръстосва припряно в здрача и да пресреща девойката. Цяло село го виждаше. След унижението, което преживя пред кръчмата на Булбук, сега като че ли не можеше вече да се спре. Девойката се връщаше с други моми от планината с кравите, когато залезът багреше с пурпур скалите. А той биваше там на пътя им, потупвайки панталоните си с волската жила. Навремени се спираше и сякаш се вслушваше в песента на хлопатарите; и само към едно място гледаше. „Гледа пъпа на дявола…“ — шепнеха си момите и се кискаха сподавено.

Веднъж той решително спря Мадалина. Обърна се сопнато към другите моми:

— Какво стоите? Вървете си гледайте работата! Слушай, Мадалино — рече той на девойката, като я гледаше втренчено и мрачно, — аз искам още веднъж да те попитам: завинаги ли си се врекла на другия, към мен вече няма ли да се върнеш? Отговори ми…

— Господин Матеяш, аз нямам какво да ти отговоря… — спокойно отвърна Мадалина.

— Слушай, Мадалина. Ти не виждаш ли, че на всичко вече е дошъл краят? В кръчмата той ми се опери пред хората. Отсега нататък аз няма да имам мира, докато не го премахна от пътя си. Решил съм вече и съм се заклел…

— Господин Матеяш, не мислиш ли, че ще сториш грях? — рече девойката и го погледна бързо.

— Не.

— Добре де, ама той с нищо не ти е длъжен. Никому зло не е сторил. В нищо не можеш го обвини. Какво можеш да му сториш?

— Остави го, Мадалина. Толкова ти казвам аз. Инак ти ще отговаряш пред бога!…

Алеку Дешка видя Матеяш Зелника да се отправя след това с едри крачки към гостилницата. „Ще говоря с чифутина — помисли си той. — Сега отива да пие. Пие, за да се насъска и да вземе някакво решение.“

С неподвижната маска на застиналата си усмивка жандармът стана от стола си, запали си друга цигара и бавно пое надолу, като подрънкваше със сабята си. Отби се в една уличка и се спря пред портата на стрина Ирина. Старицата доеше кравата. Момъкът излезе изпод сянката на пруста и се приближи до Алеку Дешка.

— Излез от двора и ела с мене донякъде… — рече жандармът.

Момъкът го погледна внимателно и тревожно… Когато го настигна и тръгна с него, Дешка го потупа по рамото с лявата си ръка:

— Не бой се, момко, аз в нищо не те обвинявам. Ти си свестен човек. Ала исках да те питам едно нещо.

— Питай ме, господин старши, и аз ще ти кажа — бързо му отговори Илие.

— Така, много добре, виждам, че ме знаеш какъв човек съм. Аз не тормозя и не давам рушвет. Аз съм справедлив човек, Илие, и ако се бях опопил, можех да стана игумен или митрополит. Гледам аз, момко, какво става около мен и всичко виждам и разбирам. А бре, аз отдавна зная, че ти и Мадалина сте си дали дума. Аз не се меся в любовта на младите… Господ е дал любовта на човека, за да го накара да позабрави малко старостта и смъртта. Ама ти, Илие, знаеш ли, че Матеяш Зелника те мрази и преследва?

— Знам, господин старши, ама аз от него не се боя.

— Добре, добре, знам, че не се боиш. Но той може да бъде по-силен, ако има другар. Може някой в тъмното да скочи върху теб. Може върху теб да се строполи някой голям камък от планината. Ей, момко, внимавай. Така смятам аз, че трябва да внимаваш…

Като се ухили странно, Старата кадъна потупа пак момъка по рамото. После пое бавничко, с олюляваща се походка към гостилницата, а момъкът, останал неподвижно на мястото си, чуваше все по-слабо и по-далеч звънтенето на сабята му.

Бадишор се отърси от мислите и направи няколко крачки към Бистрица. Но се сети за думите на Дешка и поклати глава с усмивка. Върна се с големи крачки у дома си, влезе крадешком в трема и потърси в нишата брадвата си. Метна бегом на раменете си кожуха и отговори от портата на майка си, която питаше от къщи кой е. И в синкавия здрач пое по равната пътека към Валинашов вир, където го чакаше неговата Мадалина…