Михаил Садовяну
Валинашов вир (5)

V

Господин „началникът“ направи малко разследване, възстанови реда и спокойствието и сега се отправяше със спокойна крачка нагоре, като подрънкваше със сабята си по каменистата пътека. Господин началникът Алеку Дешка беше човек с дребно тяло, но добре сложен, с широко русоляво кьосаво лице. Това набръчкано лице, което сякаш винаги се смееше, му бе спечелило прякора „Старата кадъна“. Господин старши стражарят наистина имаше лице на весела стара кадъна. Ала очите му не бяха нито весели, нито женски. Бяха сиви, със стоманен блясък и пробиваха като свредел хорските души и предметите.

Господин старшият си имаше свое схващане за хората. Въртеше ги и тъй, и инак, мереше ги, теглеше ги и не даваше пукната пара за тях. Имаше си свое схващане и за службата, която изпълняваше. Беше човек, който бе прочел в живота си няколко книги и смяташе, че изпълнява дълга си към царщината като истински човек на изкуството. Когато имаше „разследване“, той никога не биеше човека, не го измъчваше. Като часовникар го разглобяваше на части и винтове, въртеше го, разглеждаше го от всички страни и спокойно изплиташе становището си…

Замислен и сега както всякога, Дешка изкачи пътя към механата. Беше през една студена късна лятна привечер и Лейбука, настръхнал, вдигаше дървените кепенци на дюкяна си. Като зърна жандарина, евреинът се усмихна развеселен и го поздрави по войнишки.

— Добър вечер, господин Алеку. Добре правиш, че наминаваш към нас. Мойта жена е спокойна само когато дойдеш насам.

— Така ли? Тогава иди й кажи, че съм тук и я помоли да ми направи едно кафенце с каймак. Аз имам турска жилка, господин Лейбука. Обичам кафето.

— И аз го обичам, господин Алеку, макар че нямам турска жилка. Ще й кажа да направи две…

Алеку Дешка седна на един стол между боровете. Лейбука влезе в къщичката си от греди, за да занесе на жена си добрата вест, после се върна, като потриваше ръце.

— Една чашка ром нали върви с кафето, господин Алеку?

— Върви, ако ми бъдеш дружина. Аз съм за правдата, господин Лейбука.

— Зная, зная — отговори евреинът с тих смях. — Познавам те аз, господин Алеку. Ти си рядък човек за тоя край. Кой те доведе тука, господин Алеку?

— Кой ме е довел ли? — отговори жандаринът. — Никой не ме е довел. Сам дойдох. Аз не се плаша от службата, където и да е тя. Аз и в пустинята живявам, господин Лейбука. Аз съм малко философ. Като нямам какво да правя, размишлявам защо бог е сътворил човека. Мъча се да открия без свидетели и без доказателства кой нападна касиера от гатера. Спра око на един човек и мога да зная коя нощ той ще се опита да отиде на гости на господин Лейбука…

Ереинът подскочи:

— Не говори така, господин Алеку. Ето иде жена ми… Тя се плаши от всяко нещо.

Госпожа Естер се ръкува с господин Алеку и седна с пъшкане на един стол.

— Трудно се живее тук — каза тя с тъжна усмивка, — само тревоги и ядове. Понякога по цяла нощ не мигвам…

Жандармът се обърна към механджията и се засмя:

— Тогава аз тебе да попитам, господин Лейбука, какво търсиш тука…

Ереинът въздъхна:

— Кой не иска да спечели къшей хляб?

— Така е… — съгласи се със снижен глас представителят на властта.

Известно време мълчаха. В селото светлините припламваха една подир друга. На един склон в планината трепна огън като око на пустошта. Еврейката потръпна, загъна шията си с вълнения шал и си влезе в къщи.

— Какво казваше преди малко, господин Алеку? — боязливо запита Лейбука.

— Аха, не си забравил. Казах, че аз зная кой е нападнал маскиран касиера.

— Може би зная и аз, господин Алеку. Аз мисля, че и господин Матеяш знае.

— Може — тихо изрече жандармът, щракна огнивото и си запали цигара. — Ами че тоя, който е свършил тая работа, аз отдалеч го следя с поглед. Той дори не знае. Той иска да дойде някоя нощ тук, да изкърти един кепенец и да поразрови из чекмеджето на твоя тезгях!

Евреинът мълчеше.

— Аз познавам хората — продължи със смях Алеку Дешка. — Надникнал съм в душата му и зная, че така ще направи… Щом дойде, и ще зная кой е бил.

— Господин Алеку — тихо промълви Лейбука, — по-добре да не идва.

— Разбира се, че е по-добре да не идва. Когато той откачи кепенеца и разбие чекмеджето на тезгяха, ти ще скочиш с разчорлена коса и със свещ в ръка и ще се развикаш. Тогава той както си е разгорещен, може да те халоса с брадвата по главата. Това не бива да стане. Затова по-добре да го повикам при мене да го разпитам за други работи и той ще си мирува. Гласи се да го стори, ала не смее…

Алеку Дешка пушеше и с охота сърбаше кафето си в мрака.

— Хубаво кафе — рече той. — Такова съм пил само в Яш у едни арменци.

Евреинът пак въздъхна.

— Тук живеем, господин Лейбука, сред много зли хора… Тука те са съседи със зверовете в гората. Нахвърлят се един върху друг, хапят и мушкат с рога. Днес щяха да се избият.

— Кои, господин Алеку?

— Петря Царка се нахвърли върху Бадишор!

— Значи, пак той.

— Да. Сега има и тая беля на главата си. Още една причина, за да отложи посещението си при теб. Нашият секретар-бирник, господин Лейбука, е учен човек; носи същите дрехи като нас, ама душата му е като на див звяр. От една година задиря една мома и сега го е обхванала някаква лудост. Аз мълча, ама всичко виждам. Сложил е Царка на топа на устата. Сетне той ще си умие ръцете. Нито чул, нито видял.

— Как така ще си умие ръцете? Ама защо да си умие ръцете, господин Алеку?

— Така. Мислиш, че не знам как ще се свърши тая работа ли? Знам, като да съм господ. Планината е висока. Бистрица е дълбока. Някой ден жените ще оплакват Илие Бадишор…

Евреинът се изправи разтревожен.

— Не може да бъде! Не може да бъде, господин Алеку! — извика той развълнуван. — Ти си чуден човек и всякога така ме плашиш. Ала не си лош човек. Ти можеш да направиш нещо, да попречиш…

— Не, господин Лейбука, не мога да сторя нищо — бавно отвърна Алеку Дешка. — Страстите на тукашните хора са като вятъра и водата: никой не може да ги спре… Така е, господин Лейбука… После, ти виждаш ли какво прави нашият секретар-бирник? Праща хабер на майката на момъка; стои на приказка с баба Параскива, пресреща момичето; един ден с цяло гърло говореше тук, в гостилницата, за страстта си; из оня ден пак говореше за това с Царка, нали така беше?

— Така е. Говореше.

— И после, господин Лейбука, ти не виждаш ли сам накъде вървят работите? Аз, като знам кой е Царка, като знам, че той е замесен във всичко и като го гледам как днес иска да хапе като вълк, знам какво ще стане. Но какво мога да сторя? Мога ли да вървя подире им? Не мога. Оставям ги на бога. Тук човекът, водата, вятърът и дивият звяр са еднакви, господин Лейбука. Можеш да донесеш чашките с рома, ако обичаш.

— Веднага. Ама аз не вярвам, господин Алеку. На теб ти е драго да идваш вечер тук и да ми приказваш такива работи. На мен ми е приятно, че идваш. Ти си властта и аз се чувствувам добре с теб, макар че ме хвърляш в страх. Аз не вярвам да се случи така, както ти казваш.

— Добре, недей вярва. Ти си градски човек. Когато в града убият човек, всички се ужасяват, блъскат си главата. Тук животът на човека е като полско цвете, господин Лейбука, както пише в псалтира. Един ден в Бистрица ще стане голяма беля и този ден не е далеч, господин Лейбука…

Евреинът стоеше сгушен, настръхнал на мястото си, а лицето на Алеку Дешка като лице на стара кадъна се бърчеше в мълчалив чудноват смях.