Михаил Садовяну
Валинашов вир (4)

IV

Господин Матеяш Зелника беше измъчван от най-различни мисли и намерения. В главата му бушуваше буря. И когато стоеше в общината и се занимаваше с книжа, дела и хора, и когато обикаляше из селото, и когато почиваше в механата на Лейбука Лайзер сред приятелите си, той все мислеше за своята мъка и кроеше планове.

И навремени последиците от мислите му се виждаха.

Един следобед Гъцу, данъчният, отиде у стрина Ирина, майката на Илие Бадишор. След като стопанката излезе със запретнати поли и умири кучетата, господин данъчният започна да оглежда стопанството, отброи две телета, две кончета, попита какви постелки има в къщата и си направи сметката наум, като гледаше настрани.

— Ама какво има? Какво броиш бе, какво смяташ?!… — извика уплашена вдовицата и оправи ръченика на главата си.

— Гос’ин секретар-бирникът ме изпрати — рече Гъцу. — Не сте дали парите за даждието.

— Леле-мале, платихме бре, човек, как да не сме платили. Нали баш на теб платих.

— На мен ли? Не си спомням. Имаш ли китанца от мен?

— Имам. И синът ми си беше дома. Ти я даде на него. И аз я прибрах зад иконата. Имам я.

— Тогава добре. Ама гос’ин секретар-бирникът мислеше, че не искате да дадете пари за царщината. Синът ти аскер не ходи, даждие не плаща… Да върви в съдилището, там да дава сметка…

— Какво съдилище бе? — кресна жената и загледа с втренчени, ококорени очи службаша.

Гъцу потърка усмихнат острия си нос, придръпна изкривилата се към ухото му мазна връзка и се закашля тихо:

— Не знам, стрино Ирино. Да дава сметка. Той какво прави? Седи на брега на блатото и държи за пояса унуката на Параскива… Такъв ерген като него, същински бор, да върви аскер, да си изпълни дълга, да си спечели правата! Даже гос’ин секретар-бирникът дума: „Защо не гледа стопанството на майка си? Да си бъде ерген на място, да остави на мира щерките на хората и никой няма да го закача за нищо…“

— Ама не е той виновен бе, човек! — избухна ядно стопанката. — Момата върви подире му, ама аз съм решила да я пресрещна и да я питам какво иска от момчето ми…

Тя изведнъж се успокои, усмихна се лукаво и погледна вторачено в язовските очи на данъчния агент.

— Колкото до мене — заговори тя с тайнствен, принизен глас, — на мен ще ми е по-драго да видя доволен клетия господин Матеяш…

— Кой да е доволен, кой Матеяш? — запита Гъцу, като гледаше накриво встрани.

— Я недей тъй! Виждам аз накъде бие работата. Искахте да сплашите една клета проста жена. Гаче на мен ми трябва беля? Да ми вземат на мен силата от къщи и да остана саминка. Нямам аз още син за женене. Ще сторя всичко, господин Гъцу, и ще я махна от пътя му… А ти кажи на господин бирника, че парите за даждието сме платили, щом не може да спи спокойно по тая причина.

И с тоя отговор Гъцу се отправи по пътеката към общината, като поглаждаше навремени острия си нос и оправяше връзката на дългата си, тънка шия.

Друг ден той по ранина отиде при леля Параскива и завари Мадалина да хвърля зърно на пъстрите и качулати кокошки и да приказва с тях.

— Добро утро, моме Мадалино — поздрави той.

— Дал бог добро, гос’ин Гъцу, какъв вятър те носи към нас?

— Никакъв вятър. Минавах оттук и рекох да видя дали стрина Параскива си е дома.

— Дома е! — И момичето завика с напевен глас: — Лельо, лельо! Излез, че ти носят хабер от господня секретар-бирника!

Носът на господин Гъцу почервеня. Изумен от такава дързост, той остави на мира връзката си до ухото като нещо непотребно и мъртво и загледа оглупял леля Параскива, която се бе показала на пруста с ръце на хълбоците и гледаше озадачена ту него, ту момичето.

— Виждам, че сега нямаш време — успя най-после да измънка агентът. — Ще мина друг път. Или пък ще се видим в неделя в кръчмата.

— Харно, господин Гъцу… — прошепна стрина Параскива, сетне скръсти на гърди късите си, дебели ръце и се загледа продължително в Мадалина като в чуден звяр.

— Ама що за дявол му рече, мари, а?

— Нищо не съм му рекла, лельо Параскиво. Какво знам аз? Аз съм едно просто момиче.

— Тъй е, тъй е — потвърди старицата, като завря брада в пазвата си. — Ако си послушна, ще сториш тъй, както аз те уча…

Момичето се обърна към кокошките с лукава усмивка и с очи, забулени от спомените за нощите край Валинашов вир. Старата махна с ръка, като че ли девойката се бе отдалечила, изчезнала и тя вече няма с кого да говори. И влезе в къщи при своя разбой.

 

 

Един следобед Въртоглавката и Шугавата маца, пристигнали първи на обичайната си среща, едва бяха седнали на столовете в сянката на механата, и Петря Царка се показа зад тях. Поздрави ги, като ги гледаше с белезникавите си очи, и се отправи към евреина.

Лейбука го следеше внимателно с поглед… Направи му място да мине и влезе подире му. Седнали отвън веднага чуха заядливия глас на Петря. Искаше да пие. След известно време механджията се показа пак на прага и се облегна на вратата. Но с крайчеца на окото си наблюдаваше седналия вътре. Секретар-бирникът и инженерът отпиваха бавно виното от чашките си и гледаха зеленикавото небе в далечината.

Петря изведнъж си проправи място с лакти край Лейбука. Погледът му беше мътен, той сякаш бе взел някакво решение.

Спря се пред двамата приятели.

— Какво има, Петря? — запита секретар-бирникът.

— Какво да има, господин секретар-бирник? Аз искам да ти дам едно прошение…

— Какво прошение? Кажи!

— Ам’че, ето що е! Аз, дето се вика, съм работен човек. От заран до вечер блъскам с тая брадва боровете. Друга грижа нямам. Ама сега гледам, че господин началникът не ми дава мира.

— Кой началник?

— Господин старшият на жандармите, Алеку Дешка… Съкълдисва ме да му кажа всичко, каквото знам за оная работа с касиера от гатера, дето някой го нападнал през нощта да му вземе парите.

— Добре де, но това е приключена работа. Нищо не можа да се разкрие.

— Нищо не можа да се разкрие, господин Матеяш. Точно тъй, както думаш ти. Ама знам ли какво му е скимнало на господин началника, та пак почна да издирва. Казва, че дошъл някакъв свидетел…

Лейбука изглеждаше да дреме на прага, но очите му бяха много будни и бдителни. Като гледаше високото тяло и дивата външност на Царка, погледът му се изостряше и в него просветваше особено прозрение.

— Мисля си, господин Матеяш, какъв може да е тоя свидетел и защо господин старшият ме съкълдисва… Рекох си, господин Матеяш, да ме вземеш пак под крилото си…

Царка беше пиян. Беше пил ракия край тезгяха в механата, но знаеше какво говори и какво иска и гледаше втренчено секретар-бирника.

— Знам ли аз какъв ще я тоя свидетел? — усмихна се секретар-бирникът. — Няма нищо бре, Петря, иди си спокоен. Аз ще говоря с Алеку Дешка и ще видя какво е. Ти няма от какво да се боиш: в нищо не си виновен.

— Тъй думам и аз, господин Матеяш. В нищо не съм виновен.

По лицето на Лейбука пробягна тънка усмивка.

— Трудно се открива истината… — обади се инженерът, като сипваше вино в чашите. — Било е тъмно и наблизо не е имало никой.

— Крадецът е имал и маска — забеляза тихо евреинът. — Никой вече не може да го открие…

— Какъв свидетел може да се е явил? — заговори отново секретар-бирникът със смях и загледа втренчено механджията. — Такъв свидетел само с предположения може да бъде и Лайзер.

— Може, но аз не съм свидетел!… — бързо и енергично се защити Лейбука.

Господин Зелника продължи:

— С предположение може да дойде и някой като Илие Бадишор, който обикаля нощем да търси имане по брега на Бистрица.

— Съвсем вярно! — извика Шугавата маца и гръмко се разсмя. — Обикаля да търси имане. Само той може да знае какви зверове бродят нощем по пътеките.

Петря Царка се усмихна с цяла уста, очите му блеснаха.

— Така е, гос’ин Матеяш. И той може да е… Сега аз мисля, че той ще да е… Аз имам с него стара разпра зарад една мома… И сега той ми копае гроб като душманин… и ме одумва… Ще науча аз дали е той, господин Матеяш…

Дървосекачът разтърси глава, сякаш бе получил пълно потвърждение и се бе спрял на някакво решение. После влезе пак в механата, повличайки подире си евреина.

След няколко дни, беше неделя, под боровете на Булбук се изви голямо хоро. Хорото беше най-вече за младите. Повечето селяни пиеха и хвалеха питиетата на стария Булбук. Там бяха и работниците от всички склонове на планината, и италианците от шосето на Шугавата маца, и едни немци, машинисти от дъскорезницата; а дядо Павалаке Булбук, едър и плещест, с изхвръкнал напред изпод пешовете на кожуха корем, червендалест, с бели мустаци, се суетеше насам-натам нареждаше пръстените канчета и закачаше жените. Сред тая гълчава едва се чуваха слабите плачевни звуци на цигулките. Но момците чуваха достатъчно, за да играят своето хоро. Играеха буйни, омаяни, с горящи очи. Момите изглеждаха по-сдържани и докосваха по-кротко земята с чизмите си с жълти подковки на токовете.

По едно време Петря Царка се надигна от мястото си и леко залитайки, отиде да играе. Спря се с нерешителна усмивка, загледан в двойките, които подскачаха и се въртяха в една игра, която се нарича къръшел. Най-напред му се стори, че всички се въртят като в мъгла. После различи Бадишор и Мадалина. Той бе станал от мястото си с определена мисъл. Знаеше, че момичето е там, че там трябва да бъде и момъкът. Бе оставил пръстеното си канче недопито; бе излязъл вън, настроен за кавга и с намерението да стори нещо за приятелството си със секретар-бирника…

Край хорото неочаквано се показа и господин Матеяш Зелника. Момите започнаха да се побутват с лакти и да си шепнат със смях една друга на ухото: „Въртоглавката! Въртоглавката!“ Сетне запротягаха шии и затърсиха Мадалина. Като видя секретар-бирника, Царка се реши.

С крива усмивка той мина напред, удари с рамо една подир друга две двойки, спря се и сложи тежката си ръка върху ръката на Мадалина. И момъкът, и девойката се спряха. Това беше знак, че друг момък кани момичето. Но щом видя Петря Царка, Бадишор дръпна момичето към себе си. В тоя момент съзря и секретар-бирника.

— Какво искаш? — извика той, като загледа изведнъж яростно дървосекача. — Ти нямаш място сред ергените.

Царка изръмжа:

— Мерак ми е да играя с тази мома! Ще платя и на свирачите! Ще почерпя и ергените!

Играта спря. Един ерген хвана цигулката и звуците секнаха като задушени. Мадалина дръпна Бадишор настрана.

— Секретар-бирикът те е изпратил, а! — изрева Илие и прониза с поглед Зелника.

Царка издаде глава напред и се засили. Няколко момичета изпищяха уплашено. Мадалина се сви встрани, бутната от левицата на момъка. С десницата си Илие хвана Царка за врата, спря го и го наведе — в това време ергените се втурнаха към тях да ги разтървават…

Петря сумтеше задъхан настрани, държан от жилестите ръце на момците, и само главата му яростно се мяташе нагоре.

— Ще видиш ти, вдовишки сине, ще се срещнем ние на друго място!

Надменно изправен в тесните си дрехи и придавайки си вид на оскърбен, господин Матеяш си пробиваше път през струпаните хора, които се люшкаха на вълни и питаше:

— Какво става? Кой смее да говори за мен?

Илие го измери с омраза от главата до петите. Секретарят се престори, че не го вижда. Сега разбираше, че няма какво да прави тук. Видя Мадалина.

— Какво има, Мадалина? Какво се е случило?

— Дойде тоя вълк и ни разтури хорото! — бързо отговори момичето, а другите моми скупчиха глави и сподавено се закискаха.

Господин Матеяш извади часовника си с верижка и погледна колко е часът, после изтупа панталоните си с волската жила; чувствуваше се като в гнездо на оси.

— Да отиде някой да повика Алеку Дешка! — реши той важно, със суров глас и с тежки стъпки излезе от кръга на селяните.