Михаил Садовяну
Валинашов вир (3)

III

Мадалина знаеше, че скоро ще изгрее луната. Иначе щеше да се бои от тъмното по крайбрежната пътека под боровете. Спотаена в сянката до завоя на реката, тя почака малко, за да се увери, че господин Матеяш не я следи. Усмихваше се лукаво в тъмното и черните й очи светеха като блясък на вълни. Сетне тръгна бързо, спусна се по урвата, излезе на самия бряг на Бистрица и пое през храстите. Щом навлезе под стряхата на иглолистния клонак, вече нищо не виждаше, сякаш вървеше със затворени очи. Сърцето й заби силно.

Когато излезе на отвъдния край, сякаш се измъкна от тъмна пещера, като че ли навлезе в друга земя. Голямата червена луна изгряваше над горите сред теменужни пари; по Бистрица се проточи златистолюспеста пътека и забърза нагоре по течението между нея и луната. Изпод зъбера на една скала из един път се пробуди извор, сякаш беше дебнал скрит; нейните стъпки шляпаха ситно по бялата пътека. Една водна лястовица изцвърча остро два пъти и прехвръкна на другата страна, летейки над самата вода; тук Бистрица се разширяваше в просторен вир и почиваше безмълвно под надвисналите върби. Мадалина се спря. После изпищя кратко и веднага се засмя. Две ръце я бяха прегърнали отзад, през раменете, и тя усети зад лявото си ухо малките меки мустачки на Илие Бадишор.

— Ти ли си, Илие? Страшно се изплаших!

Момъкът се показа на светлото, по-висок от нея, с кръгла шапка на главата, с къса абичка на раменете, с брадва под мишница. Хвана я като пиленце с една ръка. Очите му заблестяха в дълбоките си кухини, когато я обръщаше към себе си, за да я целуне. Тя се дръпна и отметна глава назад. Сетне се успокои, сгуши се до рамото му и отново потръпна, усещайки късичките му меки мустачки…

Пред тях, огрян от луната, се намираше старият и тайнствен Валинашов вир. Той носеше името на един непознат момък от стари времена. За него вече никой нищо не си спомняше, но песента му се пееше по цялата планина. Много пъти и Мадалина беше пяла тая песен по седенки заедно с другите моми. Точно на това място на речния бряг и тя видя един момък, както в старинната песен. Сега тя стоеше обгърната от неговата ръка и мислеше за любовта и злочестията от ония времена.

— Май закъснях, Илие! — продума тихо девойката.

— Какво е станало? — запита угрижено момъкът, усетил нещо по гласа й.

— Нищо не е станало. Срещнах секретар-бирника. Ама се отървах от него. Изпратих го да си поприказва с леля ми.

Тя се засмя развеселена. После гласът й отново се сниши:

— И вчера ме спря…

Момъкът не отговори. Тя го хвана през раменете и притисна чело до гърдите му.

— Много ме е страх, Илиеш. Дума, че щял да те прати войник.

— Кой? Секретарят ли?

— Да. Ама аз му рекох, че не може. Нали не може?

— Не може — колебливо отговори Бадишор. — Майка ми е вдовица.

— Така е. Той само за злини мисли. Когато го видя, ми иде да плюя и да бягам като от дявол. Замаял е глава на леля Параскива. И тя все ми додява, че тъй било, че инак било. Че щял да ме вземе с венчило, че щял да ме гледа като чорбаджийска щерка… Щял да ми направи рокли като гражданките и лачени чизми… Ама аз не слушам що ми дума тя — продължи Мадалина, като се галеше и плувналите й в сълзи очи блестяха срещу момъка. — Мен ми е драг на сърцето Илие Бадишор…

Момъкът се наведе и я целуна по очите, по които трептяха цветя от сенки.

Девойката се засмя тихо. Сетне продължи угрижена:

— Тая моя леля може да ми погоди нещо. Да ме тормози, да ме бие и да ме насили да взема тоя грозник. Ама не смее. Защото живее и поминува от моята земя, останала ми от мама и тейко. Продава боровете от мое име. Аз се правя, че не виждам, само да ме остави на мира. Ама ти защо мълчиш и си така помръкнал? Кога тръгваш за Пятра? Нали пак ще ходиш?

— Отде знаеш?

— От никъде. Ей тъй на̀, разбирам и усещам. Днес те видях от баира, като връзваше трупите на сал.

— Не съм помръкнал за това, Мадалино. След една седмица ще се върна.

— Да се върнеш жив и здрав, Илиеш. Една седмица аз ще бъда жална. Поне да вали дъжд, че да не излизам от къщи!

Момъкът се усмихна. Тя го бутна по детски с глава.

— Ти се смееш. Не, не искам да вали, за да не бъде опасно за теб по реката. Когато се върнеш, аз ще знам и ще те чакам тук. Не се трови за други работи. Ще остарее горкият господин Матеяш от толкоз ходене и разпитване. Той с гражданята и тия, дето са плъпнали по планината, си кара живота. Да си подири някоя госпожица. Какво иска от мен? Аз съм проста. А на мен от една година, от Преображение, друг ми е на сърцето. Кажи ми, Илиеш, че и ти ме любиш.

Момъкът не знаеше какво да й отговори. Галеше я като дете и чувствуваше, че ще умре от любов по нея.

Луната ги огряваше целите. Отдръпнаха се по на сянка под една върба на брега на реката. Върху огледалната повърхност на вира близо до тях се появи черната им двойна сянка, родена сякаш изведнъж от омаята на пущинака.

Нито едно листо не се поклащаше. Цялата долина мълчеше, чак до фантастичните мъгли на хребетите. Вирът изглеждаше вкаменен. Шепотът на девойката се чуваше до някое време, тя си спомняше как е започнала тяхната любов. Беше и приятно да говори така, сякаш пиленце писукаше под крилото на Бадишор.

Беше едно свенливо моменце преди година, когато боязливо, със сведени ресници и разтуптяно сърце се хвана за пръв път на хорото. Тогава под старите смърчове край кръчмата на Булбук в Поноара видя сред ергените Илие.

Носеше се врява от гласове и струни. Стопаните, омешани с жените, се черпеха с ракия по обичая на планинците; говореха разпалено, лютата им кръв кипеше; веселбите им бяха буйни, необуздани като отприщен ледоход. Жените, с пристегнати вълненици, със снежнобели рязани ризи, се усмихваха морно, драголюбно. Те бяха белолики, закичени с цветя и бисерни мъниста, с червисани бузи, с коварни като водите очи. Не бяха изнурени, изсъхнали робини като селянките от равнините. Израсли под сянката на иглолистния клонак и сред бурите на планината, те живееха леко, работеха малко и смятаха, че живеят на тоя свят само заради красотата си и зарад любовта.

Когато Мадалина стигна там, сред тая суетня, леля й Параскива я побутна отзад да отиде при момите, а тя се отправи към другите стринки, които й махаха с пръстени канчета. Отвъд струпаните в кръг моми ергените играеха сами буйно, вихрено хоро. По обичая в тяхното село това беше нещо като надпреварване пред селото и пред момите. Там Мадалина видя Илие.

Той беше начело на хорото. Той го водеше гордо, не поглеждаше към никого. Играеше и се провикваше с особена страст. И тя знаеше думите на хорото:

Хайде, момци, с мен в гората,

пътеката ми е добре позната.

Но той изричаше думите със сладост, с драголюбие, което из един път отекна в сърцето й. И когато веднага след това започна игра по двойки, тя се отправи сама към него. Усмихна му се смело. Когато той я обхвана, тя първа му стисна ръката. Замаяна, щастлива, развълнувана и с лудо разтуптяно сърце, тя все пак успя да забележи свенливостта на момъка и изведнъж усети как гордостта и силата й растат. Кога беше глупаво моменце? Кога се превърна в прозорлива жена? Сякаш беше пепелявосива пъпка, която под блясъка на слънцето изведнъж се разпука и разцъфна в красив цвят.

Бадишор бе израсъл като кротък и разумен вдовишки син. Вървеше като улегнал човек, говореше спокойно. Но внезапно усети парлива сладост. И сега за него животът и страстта бяха едно и също нещо. Сериозна и дълбока, с малко приказки, неговата любов имаше нещо от потайността и мъглявостта на планината. За него Мадалина беше едно благо, което трябваше да защищава до прага на смъртта си. Той не изразяваше с думи съмненията си; на дребните тревоги, които Мадалина сипеше над него със смях, не отговаряше, но тя усещаше напрежението в него, четеше в душата му като в душа на дете, потръпваше от страх като пред някакво премеждие и го обичаше още повече най-вече зарад това.

Това странно чувство, че е господарка над Бадишор, но че е и дребна буболечка, която той може да смаже с пръст, девойката изпита за пръв път зимъска; и сега, докато се притискаше до гърдите му и тихичко говореше за други неща, тя си спомняше за това.

Беше на една сватба; под черните гори и по замръзналата Бистрица шарени шейни се нижеха сред жуженето на кобзите и пукота на пищовите. По звънливия леден мост между белите стени на Бистрица дребните коне теглеха шейните. От време на време на завоите върбите сипеха скреж по голите глави на момите. Тогава господин Матеяш, секретар-бирникът, който я беше настигнал с шейната си, я хвана с ръка в движение, като се смееше и шегуваше. Докато другите моми пищяха като изплашени от вълк, Мадалина се смееше; тя не се боеше от секретаря. Но като обърна очи и видя между шаферите Бадишор, който я гледаше изпод вежди като от дъното на пещера, сърцето й се сви като просено зрънце, а после изведнъж порасна от безгранично задоволство…

— Илие — тихичко говореше девойката, като си спомняше това, — мен понякога ме е страх от теб…

— Нека да те е страх, Мадалина — отговори Бадишор, — защото аз само тебе имам. Аз си мисля така… Той е учен човек…

— За клетия господин секретар ли приказваш?

— Да. Той е учен човек; каквито злини има по света, той ги е изучил. Тука, в общината, той коли, той беси, прави каквото си знае. Какво разбират хората? Той казва, че така пише в книгите; и те се бъркат в кемера и дават. С кмета е едно, с попа е едно. Седнал е като ламя върху извора и все иска, все лапа. Капка вода не могат хората да вземат без даждие. Ама аз нямам никакво вземане-даване с него. Да прави, каквото ще. Моят път не се среща с неговия. Аз по Бистрица с трупите, той в общината с тефтерите си. Ама какво иска той от теб? Аз търпя, търпя, ама в мен се събира отрова. И накрая ще стане една!

— Илие, мирувай — решително рече момичето. — Нас никой не може да ни раздели.

— Добре, Мадалино, ще мирувам — кротко отвърна Бадишор. — Аз съм като Бистрица. Блъска ли я вятърът, размътва се. Мисля си: какво искат хората от нас? Иде ми ей тъй да стана див звяр, да те грабна и да те отведа в гората.

— Нека си приказват хората, Илие. Нека леля Параскива ме гълчи от заран до вечер… Пита ме къде отивам — аз й думам, че отивам за ягоди. „Ама сега няма ягоди, мари!“ — „Аз намерих, лельо Параскиво! Сладки са и много ми харесват!“ Няма какво да ми стори, Илиеш!

Момъкът я прегърна и притисна до себе си, удивен от думите й.

— Да не забравиш, Илиеш, да ми донесеш от Пятра мерджанено герданче…

Със ситен смях тя се въртеше в ръцете му, гъвкава и жилава като струна.

Късно излязоха от сянката. Пълната луна ги огря. Вървяха като през призрачни мъгли, като през царство на безмълвието. Не съзнаваха, че тази нощ беше настъпила само за тях. Почти не я забелязваха, прегърнати и затворени в любовта си като в мида. След време девойката трепна от фантастичния смях на улулицата. Птицата прелетя през светлината като през сребърен пух, размахвайки безшумно криле. После някаква риба изпляска силно в дълбочината на реката, разпръсквайки звезди и строшени огледала по повърхността. Когато навлязоха под черните клонаци, вирът изглеждаше тържествен и тъжен под лунната светлина.