Михаил Садовяну
Хая Санис (5)

V

Околният живот вече нямаше никакво значение за Хая Санис. Не искаше да знае за мрачните погледи на баща си, за продължителните въздишки на майка си, не искаше да знае за плановете за годеж, който се крояха край нея и пред нея. Тази година не се радваше както друг път на големите празници на племето си. И през бледите есенни дни, и по Нова година гледаше умислена, без да вижда и без топлота в душата си оживлението по тясната улица. Всички лица бяха весели; мръсните дрехи бяха изчезнали, весели деца с истински шапки на главите си вдигаха врява и играеха на орехи в издълбаните вдлъбнатини по края на рововете; медени питки се даряваха от приятел на приятел. Радостни младежи прииждаха, суетяха се навсякъде по улиците. Досега тези бледи момчурляци, бедни и унижени, линееха из влажни мръсни стаи, наведени над иглата, размахващи с усилие чука, с мъка трудейки се във всички занаяти; а сега те вървяха бавно, сякаш си почиваха под златистото есенно слънце, което пречупваше лъчите си и в техните неспокойни очи.

Хая Санис ги гледаше от прозореца си равнодушно. Чужда бе тя тази година и за големите есенни празници, празниците на всеопрощението и шатрите^[1]. Вече не я просълзяваха старите разкази, които Санис след като се върнеше от храма в онези празнични дни и се настанеше в тясната, покрита с рогозина стаичка, им четеше с проточен глас от книгата с лъскави кожени корици. Тайната на миналото, трагедиите от древните мрачни времена напусто докосваха ушите й. Не се усмихваше и на служителите на храма, които влизаха със символа на верозакона в ръка. Гледаше тенекиената кутия в ръцете им, в която дрънчаха парите, и й се струваше, че току-що накъдрените им коси се поклащат прекалено бързо, че твърде бегло докосват светите скрижали, заковани на рамката на вратата.

Дълбока скръб я обхващаше, като се виждаше тъй чужда пред своите. После забравяше всичко, вперваше поглед в неизвестното и трънки я побиваха, щом се замислеше за своята любов, за буйната страст, която бе нахлула в нея като безумен вихър. Едва дочакваше вечерта, нямаше мира, не чуваше нито гласовете, които я питаха, нито нищо; излизаше в тъмнината, отиваше; връщаше се късно и крадешком се вмъкваше в къщи.

В полумрака, разсеян от лампата с намален фитил, майка й повдигаше голямата си глава с рошава коса. Измърморваше с тревога, с укор в гласа:

— Какво си намислила, дъще? Къде ходиш? Ще те обадя на баща ти и тогава лошо те чака…

Девойката свъсваше вежди, без да отговори, събличаше се бързо и се свиваше в един ъгъл, вперила очи в тавана. Майка й мърмореше сънливо:

— Чини ми се, че вървиш по лош път!… Кажи поне къде беше… Ще си намериш белята ти…

— Какво искате от мен? Дайте ми мира! Разхождах се… — отговаряше с гневни нотки в гласа Хая. След някое време, все още будна, въздишаше тихо с широко отворени очи, изпълнени с бляна на любовта й.

 

 

През това време Тудорица линееше самотна в бедната си чиста стаичка. Понякога изпитваше отмалялост, почваше да й горчи и й призляваше. Едва сварваше да се довлече до чардака и оттам викаше на Рейза да й донесе нещо от дюкянчето си с дребни стоки. През другото време тънеше в мъчителни размишления. От време на време Йон Русу наминаваше към къщи, захвърляше дочения чадър в някой ъгъл, пепелявосивата шапка на леглото и започваше да крачи и мърмори намръщен из стаята.

— Това къща ли е? — роптаеше той под носа си. — Връщам се аз гладен и измъчен откъде ли не — тежко ми и горко, и не намирам нищо… Ни ти къшей хляб, ни ти топла гозба… Иде ми да зарежа всичко, да ида по дяволите! Сега и главата си с чест не мога да подам навън, пред хората — цял свят знае какво ме е сполетяло; и децата ме сочат с пръст… Защо не си сготвила?…

— С какво да сготвя? — тихо запитваше Тудорица по някое време, седнала в ъгъла бледа и тъжна.

Той се обърна и я изгледа продължително; гледаше го и тя втренчено, с очи, изпълнени с огъня на страданието.

— Какви са тия приказки? Какво? В собствената си къща да не мога да намеря къшей хляб? Не ти ли оставям пари?

— Колко ми оставяш?

Йон Русу се обърна разгневен, учуден, облещи срещу дъщеря си безцветните си свирепи очи.

— А ако те изхвърля на пътя, а? Ако взема сопата и започна? Ако ти кажа: „Махай се! Да не съм те видял вече, калпав сой! Махай се и върви да си раждаш детето при циганите…“ А?

— Остави ме или ме набий, или ме изгони… Някога за всичко ще отговаряш пред бога… Седя и си мисля, че съм сгрешила, но тежко наказание търпя и още имам да изтърпявам… За какво да ме гониш?… Малкото наем на тази къща го плащам аз, парченцето хляб, което ям, аз си го плащам, работя с иглата, мъча се и работя, а тези три-четири леи, които ти ми оставяш, пак на теб ги давам, когато си идваш: ту за парче месо и супа, ту за виното, от което не можеш да се лишиш… И всичко, дето е в къщата, аз съм го подредила, аз съм го сторила… Ще имам сили и ще работя за този, който ще се появи на бял свят… Както е волята на бога и на Христовата майка.

Йон Русу замърмори недоволно из къщи, обърна се с гневен поглед към дъщеря си, но Тудорица бе затворила очи. По бледото й лице се виждаха сините ивици на следите от миналия бой.

През този ден баща й не каза повече нито дума; излезе навъсен, без да остави нито стотинка на масата. Тръгна с прашните си дрехи и големия чадър към своите кантони и кръчми. Привечер същия ден Тудорица поиска от Рейза дървено масло за десет бани и постави кандилото под старата опушена иконка, останала от майка й.

После се раздвижи из къщи с мъка, с изтръпнало тяло. Мина доста време. Стаята бе потънала в здрачна тъмнина, когато тя се спря пред кандилото и се замисли. Спомни си като през сън за майка си — едра и весела жена, много пъргава, работлива, която още щом влезеше мъжът й в къщи, го захващаше, но грижливо и с любов гледаше децата. После я видя да стои късно през нощта пред опушената, слабо осветена от кандилото иконка…

Като през сън си спомняше тя как майка й разказваше, че е израснала при една калугерка в манастира „Варатик“. После започваше да чете от някаква стара книга дълги истории, с които децата заспиваха… „Мама може би е била обиждана, може да е била бита, може би се е мъчила много, за да ни изхранва… — мислеше си Тудорица с полупритворени очи. — Спомням си, че я виждах, примирена и твърда, да бди над съня ни и да се надвесва драголюбно над нас…“ И изведнъж образът на майка й изпъкваше ясно в светлината на затворените й очи — слаба, тъжна, преминавайки безутешна във вечния мрак… Гореща вълна заприщваше сърцето й; сълзите й напираха в очите. Така унесена в мислите си в часовете на самота, девойката запалваше лампата и работеше усърдно. Седеше неподвижно, а иглата тичаше неуморно. Работеше и мислеше за идните дни, за детето, което мърдаше в утробата й, за този, който я бе изоставил… Понякога я обхващаше жлъчния полъх на омразата, но после сърцето й се отпускаше. Вече бе решила, опиянението на любовта бе отминало, отвяно от ужасен вихър. Тя виждаше пред себе си ясно сина на Вартоломей с неговия смях на хищно животно, изпълнените му с похот очи… Не искаше повече да си спомня за него. На какво можеше да се надява от този човек? Сега виждаше ясно. Как биха живели те заедно в живота? Освен баща си щеше да има още една грижа. През разгорещеното й съзнание преминаваха всички злочести бракове от махалите, в които бе живяла, където се бе научила да страда, но не бе разбрала достатъчно живота. Сега бе почнала да разбира и повече нищо не й трябваше! Работеше и мислеше, че ще намери и тя под слънцето едно място за себе си и за невинното същество, което ще дойде с плач на този свят. Ще намери в душата си достатъчно сили да понесе и преодолее всичко! И късно, много късно се надигаше от мястото си край неподвижната светлина на лампата и се обръщаше към иконата, останала от майка й. Някъде от неизвестността, може би от онази безбрежна тъмнина, където се носеше духът на мъртвата, бе получила тя капка утеха за раните си. Тук, пред иконите, бе почувствувала облекчение в решението си да върви напред. Нещо бе я осенило отведнъж, в съзнанието и бяха нахлули винаги милите спомени от миналото — и в една вечер на отчаяние, горчилка и стонове тези спомени бяха обкръжили гальовно и с утеха изтерзаната й душа. Молеше се дълго време, сърцето й подсказваше обяснението на всички мъки и стремления, устните й шепнеха тихо, а широко отворените й очи гледаха неподвижно, плувнали в някаква вълна на страданието, опрощението и надеждата. И късно, след като загасеше лампата и се сгушеше в леглото, слушаше виенето, въздишките и неясните гласове на есенния вятър; гледаше известно време светлата звездичка на кандилото и красивото като на зората зарево на иконата и заспиваше.

Една вечер, в началото на октомври, Рейза чу през пътя сърцераздирателни писъци. Шляпайки с чехлите си, дълга и кокалеста, тя се втурна и отвори вратата. Писъците бяха преминали в дълги, болезнени стонове. Еврейката затвори след себе си вратата и се доближи до леглото, където свита, като захвърлена от ужасен вятър, трепереше Тудорица.

— Какво има? Какво ти е? — запита Рейза и хвана студената ръка на момичето.

Тудорица заплака тихо, жално и прикова поглед върху съседката.

— Ох, госпожа Рейза, умирам… умирам!…

Успокои се за миг, после се сви на кравай, изопна се изведнъж като ударена от гръм и отново нададе ужасен писък.

Съседката разбра и се втурна навън. Гласът й се разнесе из улицата проточен, продължителен. От ниските къщи наизлязоха жени и я заобиколиха; пристигна и Хая с майка си, но не стоя дълго; остана само майка й с рошавата си коса да пита и разпитва със състрадание и любопитство.

 

 

Етел, бабата на коларя, дето живееше на ъгъла, остави гъската си недоскубана до кошника с пера и пристигна бързо, повлякла по земята краищата на шала си.

— Бабо! Бабо! По-бързо!… — викаше Рейза и размахваше ръцете си на всички посоки.

По прозорците се трупаха любопитни глави. Бабата отвори вратата — стенанията отекнаха на улицата и влезе. Засили веднага светлината на лампата, потърси в долапа кафе и захар и пъхна в разпаления огън джезвето с водата; сипа в една чашка дървено масло, вдигна болната и разбута леглото; тръшна напреко една възглавница за стена и накара момичето да легне върху нея. После остави шала си на един стол, отпусна се на края на леглото и зачака, наведена над измъченото лице на Тудорица.

Рейза се понесе като тънък дълъг призрак из тъмнината към салкъмите в дъното на улицата. Там я заобиколиха жените на прислужниците и еврейката заразказва какво се е случило. Пъхтеше, размахваше ръце:

— Доведох баба Етел… Хубаво ще да е… трябва да вървите и вие… от вашата вяра е… не бива да се мъчи така… Може да умре… Господ знае…

Тръгнаха всички към къщата, където стенеше дъщерята на Йон Русу.

Върху чувствата и душата на болната сякаш се бе спуснала нощ: тя стенеше, скърцаше със зъби, пищеше ужасена и проклинаше; по едно време вече не помнеше нищо; като насън видя как бабата й се усмихва с двата си зъба и й протяга нещо, увито в сиромашки пелени.

— Господ даде да е момче… — каза старата.

Тудорица прие до себе си този непознат слаб гостенин, който скимтеше с треперливо гласче.

— Недоносено е… — прошепна отново бабата. — Ама ще живее… Добре, че е момче…

Родилката не казваше нищо. Чуваше стъпките около себе си, всичките й сетива се бяха пробудили и бяха изострени, но тя не се обръщаше да види какво става из къщи; усещаше нещо топло до гърдите си и вперила поглед в тавана, започна да мисли за този свой другар в неволите, когото тя щеше да отгледа до себе си, да го изправи на крака, да го направи човек сред този свят на страданието. Не виждаше нито едно от лицата на съседките си румънки или еврейки, нито пък чуваше плачевните им, шепнещи гласове:

— Аз, миличка, да съм на тебе, ще ида и ще му оставя детето пред вратата…

Мислите й бяха устремени към трогателни картини от далечното минало; после като през мъгла и сълзи видя пред себе си кандилото и опушената иконка. Всички решения, съмнения и утехи на надеждата нахлуха в душата й…