Михаил Садовяну
Хая Санис (2)

II

От някое време през пролетта Хая започна да обикаля из къщи с някаква особена радост. Много често грабваше от голямата ниша над печката започнатия чорап и изтичваше навън.

Майка й Рифка вдигаше черните си очи, без да помръдне дебелото си тяло от мястото си на порутения чардак, и питаше с остър глас:

— Хайо, къде отиваш, Хайо?

— Отивам при Тудорнца! — казваше бързо момичето и тръгваше надолу по изсъхналата пътека.

Тудорица бе дъщеря на пикьора Йон Русу: човек с прошарена коса, мургаво лице, гъгнив и самохвален. Този Йон Русу, с голям дочен чадър, с износени дрехи и пепеливо-сива сплъстена шапка на главата блъскаше дълъг път от кантон на кантон, от кръчма до кръчма и беше оставил стопанството си на божията воля. Жена му беше починала отдавна и той скиташе с трите си деца от махала в махала из къщи под наем. Две от децата погреба, починали от гърлица, а най-голямото момиче — Тудорица, изведнъж израсна, изведнъж се превърна в едра руса госпожица.

— Утре другиден ще я задомя! — казваше носово и с гордост Йон Русу. — Зестра няма, ама дори и да имах имот, пак нямаше да дам на дъщеря си зестра… На който му харесва, да я вземе така… — И си тръгваше гордо, с огромния чадър и пепеливо-сивата шапка.

Както винаги и тук, в Броскърие, момичето си стоеше в къщи повечето само. Кога рокля ще ушие за жената на някой чиновник, кога дантела ще изплете и така успяваше да си купи ту нова панделка, ту блуза или сламена шапка.

Йон Русу казваше:

— Аз обличам моята Тудорнца скромно… Не ми харесва разкоша. Даже да имах състояние, пак така щях да я обличам…

Той кръстосваше по своите пътища, а девойката се трепеше сама, за да се облече. Сама плевеше и прекопаваше зеленчуковата градинка зад къщата и хранеше петнадесетина кокошки, които й снасяха яйца. Имаше си една чиста стаичка, постлана с пъстра парцалена черга, и с „картини“ по стените: Отело с протегната към далечините ръка разказва на Дездемона за подвизите си, Ромео целува Жулиета и други.

Хая влизаше и сядаше на едно столче срещу отворените прозорци, по които бяха наредени саксии с цветя. Тудорица я гледаше усмихната, седнала на края на одъра; известно време и двете мълчаха, после започваха да говорят.

— Откъде имаш такива красиви портрети? — попита веднъж дъщерята на Санис.

— Купих ги от панаира — отговаряше Тудорица. — Тези картини си имат и истории… Аз съм ги чела преди две години… Тук е показано как мавърът разказва на Дездемона за своите подвизи… После те се залюбили и избягали надалеч… А накрая той я убил…

— Защо я убил?

— Убил я от жарливост и подозрение… Оклеветил я един подъл човек и мавърът я убил… Много хубаво е написано…

— А тя била ли е виновна?

— Не, не е била виновна… — отговори усмихнато Тудорица.

Хая разглеждаше внимателно стените, замислена, развълнувана.

— Ами там какво е показано?

— Там са Ромео и Жулиета… Нещастни влюбени… Имам и тази книга… Разказва се как техните семейства враждували, как те се видели и се залюбили… И двамата били хубави… Ама после нямали късмет, умрели и двамата… Аз четях и плачех…

Хая мълчеше развълнувана. Изведнъж попита:

— Госпожице Тудорица, искаш ли да ми прочетеш и на мен?…

— Какво да ти прочета?

— Книгите, за които разправяш… Аз ще сторя каквото искаш… Ще ти покажа как да си решеш косата като мене, за да не ти се разваля прическата, ще ти помогна за дантелата, за блузата… Щом е толкова хубаво, много те моля да ми прочетеш и на мен.

Тудорица започна да й чете през май, когато уханията на влажната земя достигаха и до тия наблъскани една до друга къщурки. Слънцето грееше с някаква особена светлина и проникваше през вратата и през прозорците в тясната стаичка, където румънката четеше бавно и монотонно, а дъщерята на Санис слушаше примряла и движеше само ръцете си над ръкоделието. От време на време спираше да работи и устремяваше горящите си очи към книгата, която Тудорица държеше, но веднага ги свеждаше овлажнели и ги бършеше тихо, крадешком, с опакото на ръката си.

— Много е хубаво! — казваше тя накрая, вече надвечер, и тръгваше към дома си със съжаление. Дълго време, преди да заспи, в съзнанието й звучаха думи, а пред затворените и очи трептяха смътни образи.

Тудорица живееше сама в онази част на градчето и с дъщерята на Санис дните й минаваха по-леко. Говореха си за случилото се из града и най-вече из махалата: за някоя родилка, за някоя смърт или побой. В събота Хая идваше пременена и весела, след хубаво ядене, на което не липсваше дори и вино. Излизаха на края на града, разхождаха се чак до подножието на хълма Улми и се връщаха с букет цветя, весели и възбудени. Край тях минаваха бледолики младежи, тромави в новите си дрехи, и тананикаха откъси от песни, а Хая вървеше до Тудорица и дори не ги поглеждаше.

След време двете момичета станаха още по-добри приятелки. Веднъж надвечер Хая се втурна в къщата на пикьора, но се спря смаяна на прага. До прозореца, до саксиите с цветя, Тудорица разговаряше с висок мургав момък с мъх над устните. Поколеба се, но Тудорица се засмя:

— Влез, Хайо, влез. Не се бой, няма да те изяде…

Тя влезе и седна смълчана и учудена на края на одъра. Приятелката й говореше нещо тайнствено, с много жар на момъка, а той я слушаше ту усмихнато, ту навъсено и от време на време спираше черните си като катран очи върху еврейката. Хая свеждаше поглед и гледаше в земята; сетне пак се опитваше да види лицето на момъка пред нея и вдигаше свенливо клепки.

Тудорица стана и изпрати приятеля си през задния вход чак до уличката; върна се веднага и я попита засмяно:

— Защо стоиш така? Не си ли го виждала никога досега?

— Не, не го познавам… Как се казва?

— Щефан Букшан.

— Това ли е Щефан Букшан, синът на Вартоломей? Знаех го, когато учеше в училище… Нашите момчета много се страхуваха от него… гонеше ги чак до нашата улица… След това се махна оттук… Сега не можах да го позная… Той ли е?…

— Да, той е… — каза Тудорица усмихната. Седна до нея на одъра и започна да й разказва с внезапно променен глас голямата си тайна.

Вартоломей, бащата на Щефан, бил един развейпрах, обиколил много градища и села ту като писар, ту като векилин и накрая съвсем се пропил и стигнал дотам, че никой вече не го приемал на работа. И се върнал отново тук, в градчето… Останал си с едно-единствено момче, с Щефан, ала и него го биел и гонел като тиранин; държал го босо и гладно, а той обикалял кръчмите… После той умрял. Момчето си отдъхнало, поотракало се и понеже нямало повече от четирикласно образование, постъпило като помощник-писар в съда.

— Ама е хубав момък… — шепнеше Тудорица, — умен е и не се страхува от никого… Винаги има пари в джоба си… И ходи добре облечен… Всички момичета се обръщат подире му… Но той не поглежда никоя…

Дъщерята на Санис слушаше гальовния глас на Тудорица в топлия здрач; а после, когато дъщерята на пикьора замълча, тя вдигна очи и я погледна направо, сякаш чакаше от нея признание: — Никоя ли не поглежда?…

Тудорица се доближи до ухото й. Започна да говори разпалено:

— Хайо! Не казвай никому… Чуваш ли? Нека знаеш само ти… Щефан ми е изгората… Привечер идва при мен; дори татко не знае… Само на теб ти казвам, понеже си ми приятелка… Да знаеш само как ми казва, че съм му мила и ще ме вземе… На теб никой ли не ти е бил на сърцето?…

— Не! — прошепна Хая и отведнъж душата й потъна в голяма тъга.

Известно време мълчаха и двете. Неусетно в стаята стана тъмно.

— Кога ще дойде пак да те види? — прошепна тихо дъщерята на Санис.

— Не знам, може би утре вечер…

С усилие поговориха още малко; после Хая стана да се прибира. Тудорица я хвана за ръката.

— Ама никому да не казваш. Чуваш ли?…

— Няма. Не се страхувай. Няма да кажа никому…

В къщи, докато баща и — слаб, със зачервено и загрубяло от слънцето и вятъра лице, седеше мълчаливо в обичайния си ъгъл до печката, докато Рифка скубеше пуха от гъшата перушина сред къщата, Хая размишляваше над откритието, което беше направила. Мъчеше се да си припомни лицето на Щефан Букшан, шепота на Тудорица, едва чутото признание — и размишляваше развълнувана също като преди, когато приятелката й четеше жалните любовни истории. „Тудорица сигурно е щастлива…“ — мислеше си с полупритворени очи.

— Какво така клатиш глава? — попита неочаквано, с дебел глас Санис.

Момичето трепна уплашено.

— Какво искаш от момичето? — викна от мястото си Рифка. — Може да си мисли нещо…

— Как така ще мисли? Трябва да работи… Аз как работя по цял ден от сутрин до вечер? Ставам посред нощ и ходя да дера говедата в кланицата… Даже равина не чакат, както чакат мен… Трябва да работи. Каква полза имам аз от нейното мислене?…

Майката и дъщерята го гледаха смаяни. От много години не беше произнасял Лейба Санис толкова думи наведнъж. Той си знаеше само това: като се върнеше в къщи от скотобойната, изваждаше от джобовете и от калцуните си парчета месо и ги хвърляше на полицата под бакърените тенджери — изплесканите му с кръв ботуши тропаха тежко, той сядаше на мястото си и повече не проговаряше нито дума, докато не го повикаше жена му за вечеря. Тогава нахлупваше на главата скъсаната шапка и започваше да гълта лакомо. След това избърсваше с опакото на ръцете си червените си рошави мустаци, помайваше се по кьошетата, търсейки нещо, без да го намери, свиваше си дебела колкото един пръст цигара и излизаше с бавни крачки: отиваше да изпие обичайната си четвъртинка вино на ъгъла, в кръчмата на Зейлик Орнщайн, по прякор Самохвалко Сладкото мляко.

— Какво ти е тази вечер? — попита Рифка проточено, с почуда в очите.

— Обещаха ми жених за Хая… — каза Санис и отправи безцветните си очи към тавана.

— Жених за Хая ли?… — извика жената смаяна. — И кой ти обеща жених за Хая?

— Равинът…

Рифка се обърна към Санис, но се загледа встрани, умислила се изведнъж.

Гласът на Хая прозвуча неочаквано:

— На мен още не ми е до женитба… Моят годеник умря. Дори не го познавах, а той умря.

Родителите не отговориха. Думите на момичето нямаха никакво значение за тях.

Рифка попита с въздишка:

— И кой е този жених? Знае ли равинът, че даваме само петстотин леи зестра?

— Знае. Каза ми само толкова: „Имам жених за твоята дъщеря…“

— И не го ли попита за името?

— Не го попитах…

— Лейба! Винаги правиш така!… — викна жена му недоволно. Дерачът пък си спомни, че е изял половин скумрия с лук, и започна изведнъж да обикаля и търси нещо; после си сви цигарата и излезе с трополене, за да иде да изпие четвъртинката си вино.

Щом той излезе, момичето започна да се върти неспокойно на мястото си.

— На мен още не ми е до женитба — каза то мрачно.

— Хайо! — викна майка й с облещени очи. — Казал ли ти е някой нещо? Ти какво се месиш? Теб кой те пита?… По-добре ела тук да скубеш гъша перушина… Лейба е страшен. Ако не мълчиш, ще ти разбие главата в стената… Я по-добре да мълчиш…

Хая не се страхуваше от родителите си; можеше да вика и да плаче, но замълча. Душата й бе смутена, тя знаеше една тайна. Седна до майка си и докато отделяше несъзнателно леките като снежинки перца, отново се унесе в мисли.

 

 

На другия ден някакво странно неспокойствие я обхващаше от време на време. Не можеше да си намери място. Оставяше работата си и потъваше в мисли, излизаше на улицата и я оглеждаше нагоре и надолу, връщаше се в къщи и отново се качваше на одъра.

— Какво ти е, Хайо? — питаше майка й. — Защо се измъчваш така?

— Нищо ми няма… — отговаряше мрачно момичето.

Привечер се огледа внимателно в огледалото, погали леко с ръка вълнообразните си коси, върза на шията си червена панделка и бързо излезе. Пристигна при Тудорица запъхтяна.

— Какво има? Защо си тичала така?

— Беше ми мъчно за теб, исках да те видя!… — бързо каза Хая. После седна до прозореца. Изчака само миг и се обърна към Тудорица.

— Днес беше ли тук?

— Кой?

Дъщерята на Санис не отговори. Лека руменина заля лицето й.

— Кой? — отново попита Тудорица. — Щефан ли?… Не е идвал. Може да дойде по-късно…

Хая се доближи до приятелката си. Каза нежно:

— Много те моля, разкажи ми…

— Какво да ти разкажа?…

— Кажи ми за какво говориш с него… как те гали… разкажи ми всичко… всичко…

Тудорица се засмя. Хая хвана едната й ръка и я загали.

— Много те моля да ми разправиш…

— Какво да ти разправя, мила? Няма какво да ти разправям… Казах ти всичко: че той ми е изгората… че понякога не се виждаме, че татко нищо не знае… Какво друго да кажа?…

И все пак с откъслечни изречения тя започна да разказва: откога познавала Щефан Букшан, как са се срещнали за пръв път, коя е била първата му дума, как той се усмихнал и тя разбрала, че той я люби. Хая слушаше с притворени очи, а през миглите, й проникваше светлината на пробудени желания или съжаления. Здрачът се сгъстяваше, а те отдавна мълчаха, сякаш очакваха нещо. Всяка се бе замислила с прикован поглед.

Еврейката стана и тихо излезе, но не си отиде в къщи. Започна да се разхожда бавно по тясната улица, сетне по малкия влажен сокак в сянката на стоборите и стените. От време на време някой безмълвен обитател на махалата прекосяваше покрай нея сянката. Дори не я забелязваше; вървеше си по пътя. Тя се спираше, вслушваше се в приглушеното кънтене на стъпките и отново тръгваше. Топъл ветрец донасяше на вълни мириса на застоялите блата към кръстопътя; в безлунната нощ звездите бяха толкова много, сякаш бяха безброй златни зърна, като безкрайна пътека от слама, разпиляна из синята шир на простора.

В схлупените къщи мъждукаха светлинки, но гласовете бяха затихнали навсякъде. Момичето се опитваше да проникне в играта на сенките през замъглените прозорци; съзираше профил на стара жена с орлов нос или на неподвижен старец с рошава брада. Изведнъж Хая трепна. Някой зави на ъгъла и се приближи бързо към нея; наведе се, погледна я и отмина.

„Той е…“ — помисли тя и замръзна на мястото си. Сърцето й туптеше. Заслуша се в отдалечаващите се стъпки, после тръгна след тях — спусна се надолу, към къщата на Йон Русу. На пътя се спря и се притаи. Прозорците светеха, пердетата бяха спуснати. Доближи се до чардака и се опита да проникне с поглед през някаква пролука по края на прозорците. После заобиколи къщата и се доближи до стената. Направи опит да подслуша. Не чу нищо. Отново се върна на пътя, подвоуми се известно време и тръгна бавно, сякаш със съжаление към къщи. Но не си влезе, а седна тихо на прага, за да не я чуят отвътре, отпусна глава на коленете си, затвори очи и се замисли. От време на време повдигаше чело, сякаш чакаше някой да мине.

Улицата продължаваше да мълчи. Когато си влезе, беше вече късно. По-малките й братя се бяха върнали от работа и спяха; Санис още не бе се разделил с приятеля си в кръчмата, а майка й продължаваше да се мъчи с перушината в средата на стаята и да мига често, каталясала за сън.

Попита я с уморен глас:

— Къде беше, Хайо? Днес да не е празник?

Хая не отговори; съблече се бавно и се сгуши в един ъгъл.