Михаил Садовяну
Хая Санис (7)

VII

Бремето се развали, цяла седмица валя тихо, кротко, ден и нощ. После дъждът се смени с лапавица и в началото на ноември задуха остър вятър. Дните бяха мрачни и дълги. Мъчителни часове, в които дъщерята на Санис вече не можеше да си намери място. Час по час ставаше от мястото си до прозореца и излизаше навън. Гледаше нагоре и надолу, за да види сина на Вартоломей; чакаше от него поне някакъв знак, някаква вест. Но по тясната улица, превърнала се в поток от кал, не виждаше нищо от това, което чакаше. Минувачите заплаха, измъкваха с усилия ботушите си и продължаваха измъчени като през подземие за изтезания. Комините на мрачните къщи димяха тъжно и нарядко някоя женска глава се показваше през ниските врати, сред изпаренията. Дуди, наречен Българина, мъжът на Рейза от дюкянчето, тръгваше по едно и също време с газените тенекии, а Зейлик коларят, мъжът на бабата Етел, с набрашнените си дрехи, бели като дългата му брада, трополеше под прозорците с раздрънканата си талига, теглена от високия слаб кон със зачервена, ожулена от хамутите кожа. Хая по цял ден тихичко се вайкаше и въздишаше. Нощем сънят й беше неспокоен: въртеше се в леглото, охкаше и сякаш си шепнеше от време на време тайнствени думи.

Майка й беше радостна. Не се смееше, не говореше. Само очите й светеха доволно под къдравите кичури коса и куките подскачаха по-чевръсто, нижейки синята нишка на калцуна.

Една вечер Санис си отвори устата:

— Видя ли? — каза той с радостна усмивка. — Видя ли? Така трябваше да се случи… Нашият равин е човек с голяма наука… Ние нямаме акъл, а трябваше да си помислим за това… Ето, дойде вече и необходимото време.

Рифка кимна с глава и ускори играта на куките си. Санис се обърна кротко към момичето:

— Хайо!… Хайо!… Помина ли ти лудостта?…

Хая гледаше баща си с блуждаещи, опърлени от плача очи. Сякаш го разбра; видя го да се смее и злобен гърч изкриви измъченото й лице.

— Сега вече ще направим годежа… — каза спокойно Санис и бавно притвори едното си око. — Отдавна не съм си пийвал, отдавна не съм се повеселил… Ама на сватбата на мойта щерка ще докарам чинели и кларнет… и ще хвърлям празните бутилки през къщите… Ще те гледам, Хайо, как вървиш с вързани очи… Така е редът, да вървиш с вързани очи… такъв е обичаят… И музиката ще свири, и всички приятели ще ръкопляскат. А ти ще се настаниш със сина на Капрар под копринен чадър…

Момичето се сви в дъното на леглото; сякаш не го слушаше, но впиваше в него зли очи, които блестяха в сянката. После Санис излезе, понесе огромните си ботуши през уличната кал; вървеше и си тананикаше тихо, носово сватбената песен. Хая отпусна глава върху коленете си и заплака.

Рифка хвърли калцуна на един стол. Занарежда и тя с плачевен глас:

— Пак ли започваш, Хайо? Успокой се най-сетне… Стига си плакала напусто!… Какво сърце имаш ти, Хайо? Как искаш ти да забегнеш по света и да ни оставиш?… Не се ли страхуваш от проклятие?… Като не те е страх, че ще охкаш и бягаш, гонена от проклятието, помисли поне за нашия срам!… Как ще ходи Санис на синагогата? Какво ще рече той? Дъщерята на Санис живее в безчестие! Избяга от родителите си, от вярата си и ще умре презряна! Какво искаш да правиш, Хайо?

Не плаках ли и аз достатъчно? Не се ли бих и аз по главата? Сега, Хайо, трябва и ти да дойдеш на себе си!… Докога ще се блъскаш така? Какво общо имаш ти с друговереца? Той вече не мисли за теб…

Момичето сподави пресипналия си глас с длани:

— Ще отида при него! Ще тръгна да го търся!… Утре ще ида да го търся… Не мога да живея без него…

Майка и си затърси калцуна и продължи да се вайка:

— … Да даде господ да пукне този подъл човек!… Какво иска той от нас? Какво иска от щерката ни!… Хайо, ти ще ни вкараш в гроба! По-добре да бяхме избягали оттук… По-добре да бяхме заминали преди шест години за Америка… Америка е друг град… Там хората са други… Там може би щяхме да имаме повече късмет…

Тази нощ Хая дълго време не можа да се успокои.

За случилото се на другия ден в къщата на Санис жените от Броскърие и днес все още си спомнят. Най-напред мълвата се понесе спокойно още рано-рано заранта, после се разгоря като тревожен вятър. Беше към средата на ноември и нажалени жени газеха из потоците от кал и разплакани, клатейки глави, изпращаха на гарата побледнелите си синове. Синовете им отиваха войници, отиваха в други градове, отиваха към онзи мрак, към каторгата, за която мислеха от много дни, от много месеци наред, настръхнали и ужасени. Тогава една жена, една приятелка, грейнала от радост, извика Рифка на чардака и заговори ясно, с широко отворени очи, като размахваше едната си ръка:

— Рифка! Вече се отървахте, всичко вече свърши… Синът на Вартоломей заминава!… Влакът ще го откара чак във Фокшани… Трябва и той да дойде на гарата… Три години ще кара войниклък!…

Рифка се изправи и загледа съседката си радостно и недоверчиво. Не можеше да повярва.

Друга приятелка донесе вестта на висок глас. Жената на Санис плесна с ръце и извърна очи нагоре.

— Заминава ли? Ама наистина ли заминава? Наистина ли заминава?… — Тя се обърна засмяна към Хая, която изхвръкна на вратата.

— Какво има, Хайо?… Чу ли? Заминава!…

— Кой заминава? — извика момичето, като я гледаше втренчено, с изпълнени сякаш със злоба очи.

— Хайо! Не ставай луда! Не ме гледай така! — викна еврейката. — Заминава! Какво го е еня него? Той е син на Вартоломей… Какво го е еня за тебе?… Той заминава; друго му е в главата… Отива по своите работи… Една мома ли има само на този свят? Колко още ще лъже той отсега нататък, не бери ти грижа!… Той заминава!… Ти оставаш с нас!

Хая обаче гледаше страшно. Влезе си в къщи, без да продума. Капаци на ракли трещяха из махалата, стените ехтяха, а жените се трупаха на чардака все с една и съща вест. Вратата се отвори рязко. Рифка облещи очи. Хая с шал на главата, като придържаше полите си с ръка, изхвръкна на улицата, в калта, и се понесе бързо, като носена от вихър.

Жената на Санис плесна с ръце и се замята. Вайкаше се, обръщаше се към жените, които я заобикаляха непрекъснато, изтичваше в къщи, излизаше веднага, тръшкаше вратата и питаше объркано:

— Къде отива? Къде отива? Какво ще каже Санис?… Какво да правя!… Леле-мале!

Неочаквано и тя тръгна подир Хая по калната улица, следвана от тълпата съседки. Вестта се разнесе като светкавица; надойдоха и жени от други махали. Тя се вайкаше тихо и кършеше ръце.

Като стигна на гарата, разбра, че влакът бе заминал. В далечината се виеха черни ивици дим. Хората бяха започнали да се разотиват: майките, сестрите и годениците въздишаха. Изведнъж Рифка видя дъщеря си, която вървеше бавно, с усилие, и гледаше в несвяст пред себе си. Очите й горяха като в треска. Не усети, когато жените я заобиколиха. Рифка я хвана за ръката. Повлече я бързо към края на махалата, към мрачната къщичка в Броскърие. Хая мълчеше и вървеше като обезумяла.

Така стигнаха в къщи. Момичето се спря на чардака.

— Хайде, влез си в къщи… — рече й боязливо Рифка.

Хая я погледна с ужас.

— Видях го… — каза тя тихо. — Видях го. Замина… Дори не ме погледна… Мина на две крачки… Качи се на влака и замина…

Майка й я дърпаше за ръката:

— Така ти се пада… Като си глупачка… Какво очакваш още от него?…

Хая се отскубна, сви глава между раменете си и затрепери. Смъкна шала от главата си и извика отчаяно:

— Задушавам се! Задушавам се! Къде замина? Защо замина? Остави ме, дай ми мира! Какво искаш от мен? Пусни ме!

Блъсна ръката на майка си и започна да сидърпа дрехите. Втурна се в къщи с главата напред, удари си челото във вратата, извади с прегракнали стонове една чиста бяла забрадка, намокри я, тръшна медната кана върху дървената подложка и уви челото и слепоочията си с влажното платно.

— Не мога повече! Не мога повече!… — И тя изхвръкна навън, на чист въздух.

В мрачния ден, сред студения есенен вятър, нейните ридания затрептяха и се понесоха из махалата. Държеше ръцете си на темето, полюляваше се бавно надясно и наляво, виеше жално и ходеше от единия край на порутения чардак, до другия.

— Не мога повече! — викаше тя като в несвяст. — Боли ме! Сърцето ме боли! По-добре гробът да ме погълне! Клетото мое сърце!

На вратите се показваха глави; от всички страни я следяха очи; ушите на съседките слушаха внимателно жалните нареждания. Рифка простираше ръце и викаше:

— Ела, дъще мила, в къщи! Стига си нареждала навън… Каква полза! Вдигна цялата улица на крак! Чува се чак до дъщерята на пикьора!

— Няма да дойда! Ще забегна подир него по света!

Ридаеше с подпухнало от сълзи лице, с подути и зачервени очи. Пристъпи на гняв я разкъсваха, идваше й да строши всичко, каквото имаше около себе си; мяташе се като вързан звяр. Така мина много време. Най-после се успокои, влезе си в къщи, сви се в един ъгъл и впери напред изгорели от мъка очи.

 

 

Скоро след това в къщата на Санис край смазаното от мъка момиче започнаха приготовленията за годежа. Два пъти, две съботи подред, високото и слабо момче на Маламет влизаше в къщи и сядаше усмихнато на един стол. Разменяше няколко приказки с бащата, после с докараната като за празник и усмихната Рифка и чакаше някоя дума от Хая. Но момичето ходеше из къщи отслабнало, охкаше и стенеше като в треска и дори не го поглеждаше.

Идваха стари роднини и обсаждаха Хая. Обсаждаха я, вайкаха се и дълго й говореха за радостите на живота и за греховете, и за смъртта, която никой не може да избегне. Момичето усещаше нещо като люлеене, сякаш се носеше в празно пространство, и техните гласове достигаха до нея като от много далеч… Като от много далеч, сякаш я докосваше ласката на песен и бавно проникваше в горчивата й мъка. Старинните вярвания се носеха неясно около нея, извиращи сякаш от някакво мрачно минало. От време на време отново изпадаше във властта на миналото; тогава застиваше неподвижна, с втренчени широко отворени очи, заслушана в някакъв тайнствен шепот, който идваше от душата й.

Понякога Санис се молеше край леглото, където тя лежеше. Гласът му ту се издигаше, ту се снижаваше. Мрачен, свел глава над отворената книга, той шепнеше древните молитви и на моменти гласът му омекваше треперливо, плачевно и тогава се биеше с юмрук в гърдите. Понякога се спираше и питаше спокойно:

— Хайо… Защо охкаш? Не мога да си прочета молитвата от теб… Ти забрави и бога, забрави всичко…

На нея й се искаше да извика, да излее всичката си мъка, да разтвори душата си. Но майка й шеташе нещо из двора, а Санис, вперил студен поглед в старата книга, отново започваше треперливия си шепот.

Момичето сподавяше мъката си и потъваше в отчаянието си като в гроб.

Една вечер жената на Санис скочи уплашена от мястото си. След тежкото вцепенение през деня, след безкрайните мисли, Хая изведнъж бе избухнала в жални ридания.

— Какво има, Хайо? — извика жената уплашено. — Какво се е случило, Хайо? Защо се измъчваш така?…

Извсстно време момичето я гледа втренчено, с ужас, после заохка:

— Ах! Мамо! Не исках да вярвам! Не исках да вярвам! Остави ме така и замина! Не може да ме остави така! Трябва да отида при него! На колене ще отида при него! Защо ме остави така? Да изпадна и аз ли като дъщерята на пикьора? Мамо! Мамо! Кажи ми какво да правя, прегреших! Днес ми стана лошо… Като че ли бях пила отрова… И усетих… О! Какво да правя! Какво да правя! Ще се убия! Ще се хвърля в някой кладенец…

В гласа й се промъкваше някакво ужасно страдание. Сега тя се чувствуваше нищожна и безпомощна. След дългите приказки на старите жени до възглавето й сега тя изведнъж видя поражението, осъзна отчуждението си. Самотна, без никакви други следи от любовта на човека, който я бе изоставил, тя се виждаше пак презряна, бе само едно продължение на тези, които я заобикаляха. Със своя грях тя представляваше един жалък червей в прахта на пътя. Трепетът на летните нощи бе отминал; някакъв ужасен вихър скова душата й.

— Сега може да дойде… Сега тате може да дойде да ме убие!… — И тя приковаваше като безумна поглед върху месинговото чукало в нишата над печката.

Смразена, майка й не можеше дори да заплаче. Това бе нейният голям страх. От това се бе бояла още от първия миг. Този страх много пъти бе сковавал сърцето й и сега нямаше да се отърве от него.

— Какво да правя? Какво да правя? — вайкаше се и тя и се хващаше за главата. — Какво да правя? Къде да отида?… Ще научи Санис и ще я убие. Трябва ми помощ, трябва ми съвет!…

И както си беше по чехли и тънка риза, изхвръкна навън, в зимния студ. Запъхтяна, с охкане почука на вратата на бабата Етел, след това на червената дъсчена барака на Рейза. Вайкаше се с прекъслечен, изтерзан глас и дърпаше двете жени след себе си. Те я разпитваха уплашени и бързаха подире й. Нахълтаха в стаята, където Хая плачеше, заровила глава във възглавницата. Майката трепереше:

— Какво мога да направя? Аз съм слаба, проста жена… Научете ме как да постъпя… Такава беда, такава страшна беда как можа да ни слети?… И от нашето племе не е, и ни направи за смях… Дано господ на бесилото да го окачи! За хляб и вода да е петимен! Като куче край пътя да пукне!…

Дълго се вайка тя и проклина; после се поуспокои; бабата Етел и Рейза знаеха много неща и добри съвети й даваха; тяхното мърморене изпълваше стаичката като с бръмчене на бръмбари.

— Слушай, мила — прошепна по някое време бабата Етел, — такива работи рядко стават, ама стават… Такава е била волята на бога… Ще сторим ние нещо и ще се оправи… И Санис нищо няма да усети, никой няма да знае, освен всевишния! Слушай какво ще сториш. Изпрати Санис в Пашкани, при равина… Да иска от него съвет… Да му каже, че момичето е любило един християнин и сега линее… Да му иска съвет за годежа… Така той няма да си бъде в къщи и ние ще направим каквото трябва… Не се страхувай, само никой не бива да узнае… Особено до друговерците, до гоите не бива да се чуе…

Бабата стана, краищата на шала й се повлякоха след чехлите. Доближи се до момичето, което все така вцепенено лежеше по очи. Докосна го с пръсти и го погледна проницателно.

— Хайо — повика я тихо, — Хайо…

Хая обърна изтерзаното си лице.

— Хайо, голям грях си сторила!… — заговори бабата, като я гледаше с кръглите си очи. — Какво си сторила? Как можа да съгрешиш така?… Какво си сторила, Хайо?

Момичето обърна безсилно глава, очите му блуждаеха, див ужас бе изписан върху лицето му.

 

 

На другия ден, прогонен от вайканията и сълзите на жена си, Санис, без да знае нищо, тръгна посърнал към Пашкани, да иде при равина. Вървеше с трополене към гарата, дъвчеше парченце хляб и едва сега в потъмнялата му душа се оформяше някаква мъка и се зараждаше някаква надежда.

В това време трите жени се събраха около момичето. Мърмореха изплашени, проклинаха. Намръщена, бабата Етел поиска захарницата и кафето. После развърза някакво мръсно вързопче и сведе над него орловия си нос и малките си очи.

Хая я следеше с поглед из къщи, без да продума. Разбираше, че готвят нещо за нея и ту надежда я озаряваше, ту я обхващаше страх от смъртта. Погледът й изведнъж се спря върху запалените свещи и тя заплака горчиво.

— Може да умра… — шепнеше тя, сякаш бълнуваше… — Какво искате да правите?… — После прошепна едва чуто: — И все пак аз го обичам… Аз все пак го обичам…

Полека-лека се успокои. В малкото светлинка на съзнанието й нахлуха картини от неповторимите за нея щастливи дни.

Бабата Етел седна на края на леглото. Хая затвори очи.

— Бабо, защо ме гледаш така?

— Мила дъще — каза старата, — такъв ти е бил късметът…

Хая кимна с глава. Такъв й е бил късметът. Кой може да се противопостави на волята божия?

— Такъв ти е бил късметът! — шепнеше бабата. — Кон може да се противопостави на волята божия? Защо да умреш в срам и презряна? По-добре да се отървеш… Ти мене слушай и прави, каквото ти кажа… Аз съм отървавала и други, даже и християнки от тази грижа… Но при нас е друго нещо… Сега ти трябва да пометнеш греха си… Никой не трябва да разбере, да останеш чиста пред бога…

Хая отвори очи и усети върху себе си острия поглед на бабата. Майка й се приближаваше откъм печката и носеше внимателно чашка, от която се дигаше пара и се носеше силна миризма на кафе. Рейза й се усмихна с някаква приятелска, ободряваща усмивка.

— Хайде! — каза бабата. — Ще даде бог да се отървеш… Донесох испански мухи… Майка ти ги стри и ги смеси с кафето… Не се плаши… Изпий го наведнъж… Ще се отървеш от голям грях… За това, което ти си сторила, Хайо, вярата иска наказание с огън и камъни… Дори една кучка, Хайо, сега е по-чиста от теб!…

Момичето изведнъж се надигна на лакът със странен поглед, посегна към чашката с разтреперана ръка и я изпи на три глътки. После отпусна глава на възглавниците, въздъхна и затвори очи.

Късно вечерта, когато Санис се върна, завари цялата махала събрана на пътя пред къщата му. Вътре, в разхвърляната стая, Хая стенеше, обляна в смъртна пот. Стенеше, забила нокти в пухената възглавница.

— Не мога повече! Гори ме! Не мога повече! Какво направихте с мен?… Умирам!… — Риданията й се усилваха пискливи, мъчителни, зловещи. Тя се превиваше, сякаш хиляди игли жестоко се забиваха в нея, а бабата седеше до възглавето й и я гледаше втренчено, със святкащи очи.

— Какво има? — викна Санис, зинал от учудване. — Какво още се е случило?… Болна ли е?… Защо не сте довели доктор?…

— Няма нужда от доктор, Санис! Никакъв доктор не трябва, нищо не трябва! — каза Рифка прежълтяла, с разтракани от ужас зъби. — Остави на нас. Имаме си работа. Знаем ние какво му е на момичето… Иди при Самохвалкото… Беше ли при равина? Какво ти каза той? Защо свърши толкова бързо? Мислих, че ще се върнеш утре…

— На теб какво ти е, че трепериш и ти тракат зъбите? — запита дерачът и я погледна, разтревожен за миг. После си спомни преживяното през деня и се усмихна, отправил поглед към гледката, която само той виждаше.

— Какво ми каза равинът ли? — попита той и седна на един стол; имаше настроение за приказки. — Най-напред при мен дойде един човек — мъничък такъв, с къси крака… Поклащаше се като патица… Попита ме каква ми е мъката и аз веднага му разказах всичко… Той казва: „Добре, чакай тук, равинът ще те извика…“ Чакам аз, чакам, после идва човекът и казва: „Влез през тази врата… Само че тихо…“ А там чакаха и други… Пръв извика мене… Влизам и виждам книги, навсякъде само книги…

Бабата протегна ръка към устните на Хая. Стенанията й бяха затихнали за миг. Като чу кроткия глас на баща си, тя напрегна вниманието си и сякаш се поуспокои. Слушаше и тя със затворени очи, а по слепоочията й се стичаха сълзи.

… И виждам равина… — продължаваше тихо Санис. — Беше с черна копринена дреха. Помислих си аз, че такъв учен човек трябва да знае много неща. Седеше, подпрял главата си с ръка, и ме гледаше… „Какво искаш, Санис?“ — казва. Откъде знаеше, че аз съм Санис?…

Дерачът се огледа учудено и сякаш се усмихна победоносно.

— Откъде знаеше, че аз съм Санис? И казва още: „Имаш голяма грижа с твоята дъщеря…“ Тогава очите ми се напълниха със сълзи… „Учителю — казвам, — дошъл съм за чедото си…“ А той ме пита: „Винаги ли си спазвал твърдо верозакона?“ Аз думам: „Винаги!“ Той се приближи до мен и ми рече така: „Върви си, Санис, и сгоди дъщеря си… Накарай я да се подчини на верозакона на нашия бог!“ Така ми каза равинът… — завърши Санис трогнат. — Трябва да направим годежа със сина на Капрар…

Последните му думи бяха заглушени от стремителните, гръмки ридания на болната, които рукнаха като отприщени. Тя надаваше безкрайни остри писъци, сякаш бе в лапите на фантастични чудовища. Със сопнати припрени думи изтикаха мъжа към вратата. Санис, потънал в приятния спомен за преживяното, излезе забързан, за да го разкаже и на другите пред чаша вино. Но от мостчето пред вратата все пак попита още веднъж:

— Добре де, ама защо пищи така?… Може би трябва доктор…

— Нищо не трябва! Нищо не трябва!… — изврещя Рифка ужасена, с пламнали очи.

Полека-лека хората от улицата се разпръснаха. Трите жени бдяха разтревожени до възглавето на болната. Див, пресипнал вой, който нямаше вече нищо човешко, изпълваше стаята, изгореното от вътрешния огън тяло непрестанно се гърчеше. Цяла нощ се тръшка Хая, жестоко шибана, пробождана, разкъсвана от отровата. През обгорялата като от нажежено желязо уста едва излизаше пресипналото й дихание, очите й имаха втренчен, безумен блясък.

На другия ден сутринта Санис, най-после изплашен, изтича да вика доктора. Младият човек, издънка на тяхното племе, тъничък, слаб, с изпитателен поглед, влезе усмихнат и започна да разпитва с мек глас. Измъчени, жените отговаряха с вкаменени лица. Дерачът, преди да поеме към жестокия катадневен труд, се бе оттеглил за няколко минути в един ъгъл с всичко необходимо за молитвата и шепнеше съсредоточено с треперлив глас словата на молитвата, като тихо се удряше с юмрук в гърдите… А Хая лежеше сред възглавниците бяла като вар, с хлътнали в орбитите очи, върху които вече се стелеше мракът на настъпващия край. Студенината на смъртта я завладяваше с всеки изминат миг.